Р. Словцов
Гаспаръ Хаузеръ

Р. Словцов
Гаспар Хаузер

На 28 май 1828 г. на пазарния площадъ въ Нюренбергъ, пустиненъ въ праздникъ, случаенъ минувачъ забелязалъ единъ страненъ юноша. Петнадесеть годишенъ на видъ, лошо облѣченъ, той се озърталъ наоколо, незнаейки, очевидно, кѫде да отиде и държащъ въ рѫцетѣ си нѣкакво писмо. На всички въпроси юношътъ отговарялъ съ нечленораздѣлни звукове, но можелъ да напише своето име — Гаспаръ Хаузеръ. Въ писмото имало молба да бѫде приетъ, като синъ на старъ войникъ, въ кавалерийския полкъ. Така за пръвъ пѫть се появилъ този Гаспаръ Хаузеръ, комуто било сѫдено да бѫде една отъ историческитѣ загадки, отъ рода на Желѣзната Маска или малкия затворникъ Тамплъ. Тази загадка не била разрешена, независимо отъ всички търсения, до самата смърть на Гаспаръ, убитъ сѫщо тайнствено и странно, четири години следъ своето появяване. Ней били посветени после десетки книги и въ Германия сѫществува още специално общество, което изучава „Гаспаровия въпросъ“. То не го е решило и до сега, но, можеби, на стогодишния въпросъ ще тури край токущо излѣзлата книга на Едмондъ Бапстъ, бившъ френски посланикъ. Като се основава на неизвестни до сега архивни документи, авторътъ подробно разказва тази история отъ борбата за баденския престолъ, жертва на която станалъ нещастния Гаспаръ Хаузеръ. Този „сиракъ на Европа“, както го наричали, билъ въ действителность законенъ наследникъ на баденския престолъ, — синъ на великия баденския херцогъ Карлъ и неговата съпруга Стефания Богарне, роденъ въ 1812 година.

Такава догадка за произхождението на Гаспаръ разказвали още презъ неговия животъ, но едва сега тя може да се счита напълно доказана. Наистина, много подробности оставатъ неясни, безъ да се гледа на това, че Едмондъ Бапстъ могълъ да използува материалитѣ на баденската и френската архиви. Документитѣ, отнасящи се до сѫдбата на Хаузеръ, баденскитѣ херцози щателно търсели и унищожавали. Въ архивитѣ на Ке д’Орсе сѫщо нѣма никакви книжа, даже донесения на посланицитѣ непосрѣдствено за Хаузеръ. По всички данни, краль Луи Филипъ ги прибралъ, по молбата на баденския херцогъ Леополдъ, който узурпиралъ престола.

Възможно е, обаче, че окончателна свѣтлина върху историята на Гаспаръ Хаузеръ ще дойде отъ Русия. Великиятъ князъ Николай Михайловичъ, известенъ историкъ, събралъ много документи, доказващи, че Хаузеръ билъ действително синъ на великата херцогиня Стефания. Той получилъ даже въ 1913 г. отъ баденския принцъ Максъ обещание, че когато встѫпи на престола, ще пренесе праха на Гаспаръ въ гробищата на херцозитѣ. Но Максъ Баденски станалъ не херцогъ, а само последенъ канцлеръ на империята, въ навечерието на падането й. Великиятъ князъ загиналъ отъ рѫцетѣ на болшевикитѣ, но ако неговитѣ архиви сѫ цѣли, то въ тѣхъ, вѣроятно, сѫ запазени документитѣ за драмата на баденския престолонаследникъ, наричанъ Гаспаръ Хаузеръ.

Историята на борбата за престолъ, която ставала въ Карлсруе, малкия дворъ на баденскитѣ херцози, продължавала много години, би напомняла персонажа и нравитѣ на оперетачнитѣ херцогства, ако жертва на тѣзи сложни и комически интриги не бѣ станало въ нищо невиновното дете.

Въ 1787 г. баденскиятъ херцогъ Карлъ Фридрихъ, 60 годишенъ старецъ, който овдовѣлъ преди четири години, се оженилъ за младата фрейлина Луиза фонъ Хейербергъ, която той наградилъ съ титла графиня Хохбергъ. Макаръ бракътъ да билъ морганатически, но преди вѣнчаването херцогътъ подписалъ „гарантенъ актъ“, който давалъ право на престола на бѫдащитѣ синове на графинята, въ случай на пресичането на мѫжката линия отъ първия бракъ на херцога. Последната представлявали, освенъ наследника на престола, принцъ Карлъ Людвигъ, на свой редъ имащъ синове, и още двама сина. По всичко изглеждало, че шансоветѣ на престола за бѫдащото потомство на графиня Хохбергъ били съвършено нищожни, но честолюбивата жена, веднага завладѣла стария херцогъ въ рѫцетѣ си, силно вѣрвала въ своя успѣхъ и своето умение. Въ 1790 г. и въ 1792 г. графиня Хохбергъ родила двама синове и отъ тогава цѣлата нейна мисъль била насочена къмъ една цель — да ги постави на една нога съ принцоветѣ отъ херцогска кръвь — (за това било нуждно признаването на „гарантния актъ“ отъ семейния съветъ), — и всячески да обезпечи своето и тѣхното материално положение.

Въ 1801 г. починалъ при нещастенъ случай престолонаследникътъ Карлъ и наследникъ на престола станалъ неговиятъ синъ, съвсемъ още младия принцъ Карлъ, братъ на руската императрица Елисавета Алексеевна. Тѣхната майка, принцеса Амалия, вдовица на загиналия престолонаследникъ, въ тази борба за престолъ, която се разиграла презъ следващитѣ години, се явила като главна противница на графиня Хохбергъ. Сама сѫщо честолюбива жена, принцеса Амалия се стараела да държи сина подъ свое изключително влияние и за това избрала съмнително срѣдство — тя поощрявала вкуса на юношата къмъ ниски развлѣчения, познанство съ съмнителни хора и т.н. Въ това сѫщо направление действувалъ на принца и неговиятъ дѣдо, вече старъ бохема, маркграфъ Людвигъ, безпѫтенъ пияница, станалъ възлюбенъ на графиня Хохбергъ. Самиятъ старецъ херцогъ ослабвалъ все повече, изпадналъ окончателно подъ властьта на графинята и покривалъ, независимо отъ своето болезнено скѫперничество, всички нейни чекове — графинята умѣела и обичала да прахосва.

Въ комедията на интригитѣ на тѣзи малки титуловани актьори презъ 1805 г. влѣзла една фигура отъ съвсемъ другъ калибъръ — императоръ Наполеонъ, тогавашния властитель на Европа. За борба противъ Австрия и Прусия той търсѣлъ съюзници и войници отъ малкитѣ нѣмски владѣтели. Прекроявайки европейската карта, той считалъ брака най-добро срѣдство за това. Своята страсть да оженва другитѣ той превръщалъ въ политическо орѫжие и него искрено го занимавала възможностьта да се разпорежда не само съ чуждитѣ корони, но и съ семейната сѫдба на тѣхнитѣ носители. Принцъ Карлъ билъ вече сгоденъ съ баварската принцеса Августа. Наполеонъ разтроилъ този бракъ и омѫжилъ принцесата за своя шурей Евгений Богарне. На принцъ Карлъ той предложилъ въ замѣна друга невѣста — Стефания Богарне, племеницата на Жозефина. Съвсемъ млада девойка, „дивачка“, още не завършила учението въ пансиона, тя никога не мечтала да стане принцеса. Некрасивиятъ, не свѣтски принцъ Карлъ не й, се понравилъ, когато пристигналъ въ Парижъ, но волята на императора била законъ.

Великиятъ херцогъ се съгласилъ за брака на своя внукъ. За това помагала и графиня Хохбергъ, която се надѣвала да намѣри въ лицето на Наполеонъ подръжка за своитѣ деца. Но принцеса Амалия, въ очитѣ на която Наполеонъ билъ простъ „узурпаторъ“ и при това врагъ на нейния зеть, руския императоръ, решително се възпротивила на брака. Тя не се стѣснила да каже прямо на Наполеонъ, че годеницата е отъ твърде низко произхождение: — „Ако тя бѣше ваша дъщеря, — тогава работата е друга“. „Това може да се поправи, — възразилъ Наполеонъ, — азъ ще я осиновя, тя ще бѫде императорско височество“. На Амалия нищо не оставало, освенъ да се съгласи. На 7 априлъ 1806 г. сватбата на принцъ Карлъ съ осиновената дъщеря на императора била отпразднувана съ голѣма тържественость въ Тюйлериския дворецъ.

Въ Карлсруе принцътъ скоро се върналъ къмъ предишния си безпѫтенъ животъ и съвсемъ забравилъ за своята жена. Такъвъ бракъ, който не обещавалъ деца, не влизалъ въ плановетѣ на Наполеонъ. Чрезъ своя посланикъ той зорко следилъ за поведението на принца, самъ писалъ на херцога и най-после, излизайки вънъ отъ себе си, поискалъ изгонването изъ графството на маркграфъ Людвигъ, главния развратитель на Карла и други негови близки другари. А принцъ Карлъ той решилъ да застави да бѫде мѫжъ на Стефания. „Този бракъ бѣше глупость, — казалъ той, — но когато е направена глупостьта, трѣбва да се поправи. Този бракъ ще даде резултати“. Действително, съпрузитѣ се помирили и въ 1810 г. Стефания родила момиче. Следъ четири дена станало още по-важно събитие — починалъ старецътъ великъ херцогъ и престолонаследникътъ Карлъ се възкачилъ на престола. Изминала се година, и херцогиня Стефания забременѣла отново. Надѣвали се, че този пѫть ще бѫде синъ — наследникъ на престола.

Положението на графиня Хохбергъ, следъ смъртьта на великия херцогъ, неинъ мѫжъ, разбира се, се измѣнило. Тя изгубила своята главна опора, безъ да достигне за своитѣ синове дори това, което тѣзи вече възрастни хора сами желали — да бѫдатъ въведени въ княжеско достойнство. Противъ тѣзи домогвания силно въставалъ френския посланикъ Николай, но въ 1812 г., когато Наполеонъ, отправяйки се за руския походъ, преминалъ презъ Германия, графинята мислѣла да получи непосрѣдствено съгласие отъ него. Великиятъ херцогъ отишелъ да срещне императора и обещалъ на графинята да ходатайствува за нейнитѣ синове. Той, обаче, не изпълнилъ своето обещание, тъй като молѣлъ Наполеонъ, и съ успѣхъ, за друго — да разреши на неговия дѣдо, маркграфъ Людвигъ, да се върне въ Карлсруе. Къмъ тази молба подбуждала великия херцогъ и неговата майка. Амалия била недоволна отъ помирението на нейния синъ съ Стефания и на нейното влияние искала да противопостави — макаръ дори вредно — влиянието на котилото на Людвигъ. Когато великиятъ херцогъ се върналъ отъ срещата съ Наполеонъ, графиня Хохбергъ я очаквалъ двоенъ ударъ. Разрушавала се отдавнашната мечта на честолюбивата жена — да издигне своитѣ синове до по-високъ рангъ и, второ, връщалъ се маркграфъ Людвигъ, съ когото тя не само че отдавна прекѫснала интимнитѣ отношения, но и била въ открита вражда.

Какъ да се поправи положението? Графинята измислила единъ смѣлъ планъ. На 29 септемврий 1812 г. великата херцогиня Стефания родила синъ.

Три дена преди това жената на единъ работникъ отъ тъкачната фабрика, която принадлежела на графинята, Христофора Блехнеръ, родила момче, кръстено на 4 октомврий. Това дете графинята решила да замѣни съ новородения принцъ. Тя не мислѣла да убива сина на Стефания. Той трѣбвало да бѫде само заложникъ, който може да се използува, за да се получатъ отъ великия херцогъ отстѫпки въ полза на синоветѣ на графинята. Графинята не се съмнявала, че когато тя открие на принца, че неговиятъ синъ е откраднатъ, той ще отстѫпи на всичко, за да го получи обратно.

Замѣната се извършила вечерьта на 15 октомврий съвършено незабелезано. Мнимиятъ принцъ, вѣроятно, се простудилъ при пренасянето, заболѣлъ и на другия день умрѣлъ. Тази смърть предизвикала много коментарии и обвинения противъ лѣкаритѣ. Стефания оплаквала детето, бавно поправяйки се отъ трудното раждане. Графинята, разбира се, мълчала. Не само че нейното престѫпление било безполезно, но се измѣнили съвършено ония сили, които биха могли да повлияятъ на сѫдбата на нейнитѣ деца. Следъ неуспѣха въ руския походъ на Наполеонъ, владѣтель на Европа станалъ Александъръ I и неговитѣ съюзници. Въ края на ноемврий Александъръ I съ жена си пристигналъ въ Карлсруе, а руската императрица била решително враждебна на графиня Хохбергъ.

Какво станало съ похитения принцъ? Детето било дадено на една дойка, родилка на Блехнерови, после въ 1815 г. то било изпратено въ военния лазаретъ въ Бейхенъ, близко до Баденъ, а въ 1819 год. нещастния Гаспаръ билъ настаненъ вече на баварска територия у лесничея Францъ Рихтеръ, близко до Тилза. Тукъ юношътъ прекаралъ нѣколко години въ нѣкаква мрачна катакомба и станалъ отъ това ако не полуидиотъ, то „хилаво дете“, както се появилъ въ 1828 год. на нюренбергския площадъ.

Въ това време се родилъ и умрѣлъ вториятъ синъ на Стефания, после починалъ великиятъ херцогъ Карлъ, и на престола се възкачилъ неговиятъ дѣдо и другарь отъ гуляитѣ маркграфъ Людвигъ. Той се примирилъ съ графиня Хохбергъ, и нѣма съмнение, че тя му е открила своята тайна. Той, разбира се, нѣмалъ желание да се отказва отъ правата си. Нали изчезването на малкия принцъ дало престола на Людвигъ. Но наследникъ на престола, при бездетностьта на Людвигъ, ставалъ, най-после, синътъ на графинята Леополдъ, — и тя извършила престѫплението не напразно. Графинята умрѣла въ 1820 г. Тя ли сама е съобщила на синоветѣ си историята за смѣната на децата, или това направилъ Людвигъ, е неизвестно, но графове Хохберги знаели тайната на нощьта 15 октомврий. Разбира се, по заповѣдь на великия херцогъ Людвигъ, Хаузеръ билъ отстраненъ отъ баденската територия. Остава, обаче, загадка, по херцогска ли заповѣдь или по лична инициатива на лесничея Рихтеръ, комуто станалъ въ тежесть неговиятъ питомецъ, — Гаспаръ билъ изпратенъ въ Нюренбергъ. Въ всѣки случай този Рихтеръ довелъ Гаспаръ до Нюренбергъ и го оставилъ предъ градскитѣ врати.

Юношътъ намѣрилъ въ Нюренбергъ добри хора, които взели участие въ неговата сѫдба и се постарали — това правелъ знаменития криминалистъ професоръ Файербахъ — да разгадаятъ престѫплението, жертва на което станалъ Гаспаръ. Файербахъ попадналъ на вѣрни следи, но не можалъ да ги задълбочи. Юношътъ се научилъ да говори, пише, даже да свири на цигулка, макаръ последствията отъ тежкитѣ детски години да не се изличили напълно.

Въ 1830 г. великиятъ херцогъ Людвигъ умрѣлъ и на престола се възкачилъ синътъ на графиня Хохбергъ, Леополдъ. Неговото положение на престола се указало трудно, когато и той получилъ потвърждения, че баварскиятъ кралъ има намѣрение да се намѣси въ сѫдбата на Гаспаръ, — трѣбвало да се отстрани този възможенъ съперникъ. На 14 декемврий 1833 г. Гаспаръ билъ смъртно раненъ въ Аисбахския паркъ, кѫдето го повикало на свиждане едно неизвестно лице. Убиецътъ се скрилъ, но се запазило предание, доста основателно, че това билъ довѣрника на жената на Леополдъ, великата херцогиня София, майоръ Хепенхоферъ. Когато следъ нѣколко години той умрѣлъ и билъ погребанъ въ Бреслау, паметникътъ на неговия гробъ се разрушавалъ систематически отъ хората, които знаели за неговото престѫпление. Гробътъ на „убиеца на Гаспаръ Хаузеръ“ си остава и до сега „низвергнатъ“.

На 28 май 1828 г. на пазарния площад в Нюрнберг, пустинен в празник, случаен минувач забелязал един странен юноша. Петнадесетгодишен на вид, лошо облечен, той се озъртал наоколо, не знаейки очевидно къде да отиде и държал в ръцете си някакво писмо. На всички въпроси юношата отговарял с нечленоразделни звуци, но можел да напише своето име — Гаспар Хаузер. В писмото имало молба да бъде приет, като син на стар войник, в кавалерийския полк. Така за пръв път се появил този Гаспар Хаузер, комуто било съдено да бъде една от историческите загадки, от рода на Желязната Маска или малкия затворник Тампл. Тази загадка не била разрешена, независимо от всички търсения, до самата смърт на Гаспар, убит също тайнствено и странно, четири години след своето появяване. На нея били посветени после десетки книги и в Германия съществува още специално общество, което изучава „Гаспаровия въпрос“. То не го е решило и досега, но може би на стогодишния въпрос ще тури край току-що излязлата книга на Едмонд Бапст, бивш френски посланик. Като се основава на неизвестни досега архивни документи, авторът подробно разказва тази история от борбата за баденския престол, жертва на която станал нещастния Гаспар Хаузер. Този „сирак на Европа“, както го наричали, бил в действителност законен наследник на баденския престол — син на великия баденския херцог Карл и неговата съпруга Стефания Богарне, роден през 1812 година.

Такава догадка за произхождението на Гаспар разказвали още през неговия живот, но едва сега тя може да се счита напълно доказана. Наистина, много подробности остават неясни, без да се гледа на това, че Едмонд Бапст могъл да използува материалите на баденската и френската архиви. Документите, отнасящи се до съдбата на Хаузер, баденските херцози щателно търсели и унищожавали. В архивите на Ке д’Орсе също няма никакви книжа, даже донесения на посланиците непосредствено за Хаузер. По всички данни, крал Луи Филип ги прибрал, по молбата на баденския херцог Леополд, който узурпирал престола.

Възможно е обаче окончателна светлина върху историята на Гаспар Хаузер да дойде от Русия. Великият княз Николай Михайлович, известен историк, събрал много документи, доказващи, че Хаузер бил действително син на великата херцогиня Стефания. Той получил даже през 1913 г. от баденския принц Макс обещание, че когато встъпи на престола, ще пренесе праха на Гаспар в гробищата на херцозите. Но Макс Баденски станал не херцог, а само последен канцлер на империята, в навечерието на падането й. Великият княз загинал от ръцете на болшевиките, но ако неговите архиви са цели, то в тях вероятно са запазени документите за драмата на баденския престолонаследник, наричан Гаспар Хаузер.

Историята на борбата за престол, която ставала в Карлсруе, малкия двор на баденските херцози, в продължение на много години, би напомняла персонажа и нравите на оперетните херцогства, ако жертва на тези сложни и комични интриги не бе станало в нищо невиновното дете.

През 1787 г. баденският херцог Карл Фридрих, 60 годишен старец, който овдовял преди четири години, се оженил за младата фрейлина Луиза фон Хейерберг, която той наградил с титла графиня Хохберг. Макар бракът да бил морганатичен, преди венчаването херцогът подписал „гарантен акт“, който давал право на престола на бъдещите синове на графинята, в случай на пресичането на мъжката линия от първия брак на херцога. Последната представлявали освен наследникът на престола, принц Карл Людвиг, на свой ред имащ синове, и още двама сина. По всичко изглеждало, че шансовете на престола за бъдещото потомство на графиня Хохберг били съвършено нищожни, но честолюбивата жена, веднага завладяла стария херцог в ръцете си, силно вярвала в своя успех и своето умение. През 1790 г. и през 1792 г. графиня Хохберг родила двама синове и оттогава цялата нейна мисъл била насочена към една цел — да ги постави на една нога с принцовете от херцогска кръв — (за това било нужно признаването на „гарантния акт“ от семейния съвет) — и всячески да обезпечи своето и тяхното материално положение.

През 1801 г. починал при нещастен случай престолонаследникът Карл и наследник на престола станал неговият син, съвсем още младият принц Карл, брат на руската императрица Елисавета Алексеевна. Тяхната майка, принцеса Амалия, вдовица на загиналия престолонаследник, в тази борба за престол, която се разиграла през следващите години, се явила като главна противница на графиня Хохберг. Сама също честолюбива жена, принцеса Амалия се стараела да държи сина си под свое изключително влияние и за това избрала съмнително средство — тя поощрявала вкуса на юношата към ниски развлечения, познанство със съмнителни хора и т.н. В това също направление действувал на принца и неговият дядо, вече стар бохема, маркграф Людвиг, безпътен пияница, станал възлюбен на графиня Хохберг. Самият старец херцог отслабвал все повече, изпаднал окончателно под властта на графинята и покривал, независимо от своето болезнено скъперничество, всички нейни чекове — графинята умеела и обичала да прахосва.

В комедията на интригите на тези малки титулувани актьори през 1805 г. влязла една фигура от съвсем друг калибър — император Наполеон, тогавашния властител на Европа. За борба против Австрия и Прусия той търсел съюзници и войници от малките немски владетели. Прекроявайки европейската карта, той считал брака най-добро средство за това. Своята страст да оженва другите той превръщал в политическо оръжие и него искрено го занимавала възможността да се разпорежда не само с чуждите корони, но и със семейната съдба на техните носители. Принц Карл бил вече сгоден за баварската принцеса Августа. Наполеон разстроил този брак и омъжил принцесата за своя шурей Евгений Богарне. На принц Карл той предложил в замяна друга невяста — Стефания Богарне, племенницата на Жозефина. Съвсем млада девойка, „дивачка“, още не завършила учението в пансиона, тя никога не мечтала да стане принцеса. Некрасивият, не светски принц Карл не й се понравил, когато пристигнал в Париж, но волята на императора била закон.

Великият херцог се съгласил за брака на своя внук. За това помагала и графиня Хохберг, която се надявала да намери в лицето на Наполеон поддръжка за своите деца. Но принцеса Амалия, в очите на която Наполеон бил прост „узурпатор“ и при това враг на нейния зет, руския император, решително се възпротивила на брака. Тя не се стеснила да каже прямо на Наполеон, че годеницата е от твърде ниско произхождение: „Ако тя беше ваша дъщеря — тогава работата е друга“. — „Това може да се поправи — възразил Наполеон, — аз ще я осиновя, тя ще бъде императорско височество“. На Амалия нищо не оставало, освен да се съгласи. На 7 април 1806 г. сватбата на принц Карл с осиновената дъщеря на императора била отпразнувана с голяма тържественост в Тюйлериския дворец.

В Карлсруе принцът скоро се върнал към предишния си безпътен живот и съвсем забравил за своята жена. Такъв брак, който не обещавал деца, не влизал в плановете на Наполеон. Чрез своя посланик той зорко следил за поведението на принца, сам писал на херцога и най-после, излизайки вън от себе си, поискал изгонването из графството на маркграф Людвиг, главния развратител на Карл и други негови близки другари. А принц Карл той решил да застави да бъде мъж на Стефания. „Този брак беше глупост — казал той, — но когато е направена глупостта, трябва да се поправи. Този брак ще даде резултати“. Действително, съпрузите се помирили и през 1810 г. Стефания родила момиче. След четири дена станало още по-важно събитие — починал старецът велик херцог и престолонаследникът Карл се възкачил на престола. Изминала се година, и херцогиня Стефания забременяла отново. Надявали се, че този път ще бъде син — наследник на престола.

Положението на графиня Хохберг, след смъртта на великия херцог, неин мъж, разбира се, се изменило. Тя изгубила своята главна опора, без да достигне за своите синове дори това, което тези вече възрастни хора сами желали — да бъдат въведени в княжеско достойнство. Против тези домогвания силно въставал френския посланик Николай, но през 1812 г., когато Наполеон, отправяйки се за руския поход, преминал през Германия, графинята мислела да получи непосредствено съгласие от него. Великият херцог отишъл да срещне императора и обещал на графинята да ходатайствува за нейните синове. Той обаче не изпълнил своето обещание, тъй като молел Наполеон, и с успех, за друго — да разреши на неговия дядо, маркграф Людвиг, да се върне в Карлсруе. Към тази молба подбуждала великия херцог и неговата майка. Амалия била недоволна от помирението на нейния син със Стефания и на нейното влияние искала да противопостави — макар дори вредно — влиянието на котилото на Людвиг. Когато великият херцог се върнал от срещата с Наполеон, графиня Хохберг я очаквал двоен удар. Разрушавала се отдавнашната мечта на честолюбивата жена — да издигне своите синове до по-висок ранг и второ, връщал се маркграф Людвиг, с когото тя не само че отдавна прекъснала интимните отношения, но и била в открита вражда.

Как да се поправи положението? Графинята измислила един смел план. На 29 септември 1812 г. великата херцогиня Стефания родила син.

Три дена преди това жената на един работник от тъкачната фабрика, която принадлежала на графинята, Христофора Блехнер, родила момче, кръстено на 4 октомври. Това дете графинята решила да замени с новородения принц. Тя не мислела да убива сина на Стефания. Той трябвало да бъде само заложник, който може да се използува, за да се получат от великия херцог отстъпки в полза на синовете на графинята. Графинята не се съмнявала, че когато тя открие на принца, че неговият син е откраднат, той ще отстъпи на всичко, за да го получи обратно.

Замяната се извършила вечерта на 15 октомври съвършено незабелязано. Мнимият принц вероятно се простудил при пренасянето, заболял и на другия ден умрял. Тази смърт предизвикала много коментари и обвинения против лекарите. Стефания оплаквала детето, бавно поправяйки се от трудното раждане. Графинята, разбира се, мълчала. Не само че нейното престъпление било безполезно, но се изменили съвършено ония сили, които биха могли да повлияят на съдбата на нейните деца. След неуспеха в руския поход на Наполеон, владетел на Европа станал Александър I и неговите съюзници. В края на ноември Александър I с жена си пристигнал в Карлсруе, а руската императрица била решително враждебна на графиня Хохберг.

Какво станало с похитения принц? Детето било дадено на една дойка, родилка на Блехнерови, после през 1815 г. то било изпратено във военния лазарет в Бейхен, близо до Баден, а през 1819 г. нещастния Гаспар бил настанен вече на баварска територия у лесничея Франц Рихтер, близо до Тилза. Тук юношата прекарал няколко години в някаква мрачна катакомба и станал от това ако не полуидиот, то „хилаво дете“, както се появил през 1828 г. на нюрнбергския площад.

В това време се родил и умрял вторият син на Стефания, после починал великият херцог Карл, и на престола се възкачил неговият дядо и другар от гуляите маркграф Людвиг. Той се помирил с графиня Хохберг, и няма съмнение, че тя му е открила своята тайна. Той, разбира се, нямал желание да се отказва от правата си. Нали изчезването на малкия принц дало престола на Людвиг. Но наследник на престола, при бездетността на Людвиг, ставал, най-после, синът на графинята Леополд — и тя извършила престъплението ненапразно. Графинята умряла през 1820 г. Тя ли сама е съобщила на синовете си историята за смяната на децата, или това направил Людвиг, е неизвестно, но графове Хохберги знаели тайната на нощта 15 октомври. Разбира се, по заповед на великия херцог Людвиг, Хаузер бил отстранен от баденската територия. Остава обаче загадка — по херцогска ли заповед, или по лична инициатива на лесничея Рихтер, комуто станал в тежест неговият питомец — Гаспар бил изпратен в Нюрнберг. Във всеки случай този Рихтер довел Гаспар до Нюрнберг и го оставил пред градските врати.

Юношата намерил в Нюрнберг добри хора, които взели участие в неговата съдба и се постарали — това правел знаменития криминалист професор Файербах — да разгадаят престъплението, жертва на което станал Гаспар. Файербах попаднал на верни следи, но не могъл да ги задълбочи. Юношата се научил да говори, пише, даже да свири на цигулка, макар последствията от тежките детски години да не се изличили напълно.

През 1830 г. великият херцог Людвиг умрял и на престола се възкачил синът на графиня Хохберг, Леополд. Неговото положение на престола се оказало трудно, когато и той получил потвърждения, че баварският крал има намерение да се намеси в съдбата на Гаспар — трябвало да се отстрани този възможен съперник. На 14 декември 1833 г. Гаспар бил смъртно ранен в Аисбахския парк, където го повикало на свиждане едно неизвестно лице. Убиецът се скрил, но се запазило предание, доста основателно, че това бил довереникът на жената на Леополд, великата херцогиня София, майор Хепенхофер. Когато след няколко години той умрял и бил погребан в Бреслау, паметникът на неговия гроб се разрушавал систематически от хората, които знаели за неговото престъпление. Гробът на „убиеца на Гаспар Хаузер“ си остава и досега „низвергнат“.