Либа Брей
Ясновидците (8)

Сънят на Ийви

Сънят й започна както обикновено с мъгла, гора и сняг. Джеймс стоеше блед и мрачен в края на гората в измачканата си военна униформа. Устните на Ийви оформиха името му, но в съня нямаше звук. Джеймс й махна с ръка да го последва.

Дърветата се разредиха и скоро излязоха на сечище, пълно с войници. Момче със сержантски нашивки закрещя команди и лагерът изведнъж се размърда — войниците стъпкаха цигарите с ботуш, оставиха тенекиените кутии с кафе, надянаха противогазовите маски и се строиха, застъпили позиция, в очакване. На небето бушуваха сиви облаци. Светкавици раздираха мрака по команда — едно, две, три! Някой я дръпна надолу в дълбок окоп и Ийви се плъзна по стени, наподобяващи гроб, за да се скрие от невидим враг. Настъпи тягостна тишина, светът затаи дъх. Изпълнена със страхопочитание, Ийви стана свидетел как по небето се разля бушуваща огнена вълна, последвана след секунди от неудържима сила, и тя рухна на дъното на окопа сякаш запратена там от юмрука на великан.

Дим и пепел изпълниха въздуха. Ийви излази от окопа и се стовари върху войник, чиито кости се превърнаха в прах. Беше напълно изпразнен. Очите му ги нямаше, устата му се бе разтегнала в уродлива усмивка. По сбръчканите му изсъхнали бузи се стичаха кървави сълзи. Ийви изпищя и, препъвайки се, тръгна по изгорената земя, осеяна с войнишки трупове, които приличаха на стъпкани диви цветя. Красивите дървета бяха вече обгорени снопи. Tук-там по смътните краища на бойното поле зърваше призрачни войници, но извърнеше ли глава към тях, те изчезваха. Ийви извика Джеймс и го видя на пътеката по-натам, жив! Хукна към него, ала изразът на лицето му искаше да я предупреди за нещо. Говореше й, но Ийви не го чуваше. Очите му! Нещо ставаше с очите му. Джеймс протегна ръце и отметна глава. Последва друг ослепителен блясък.

Ийви се събуди и сподави надигащ се писък. Малкият вентилатор до леглото й се въртеше, но тя бе потънала в пот. Напипа с треперещи пръсти копчето на лампата и примигна от внезапната светлина. Непознатата обстановка на новата й стая я паникьоса. Имаше нужда от въздух. Изкатери се на покрива по неустойчивата противопожарна стълба. Там беше хладно и необятно. Джерико излезе прав — оттук се откриваше невероятна гледка. Манхатън се простираше пред нея като кадифена възглавничка за бижута, обсипана с диаманти. Дори в този час влаковете тракаха по линиите. Градът бе неспокоен като самата нея. На корниза един гълъб изгука и закълва трохички хляб.

— Ти и аз, хлапе, ще превземем този град с щурм — пошегува се Ийви, независимо от сълзите й, които превръщаха хоризонта в натрошена светлина. — Не бъди мухла, момиче — скара се тя на себе си. — Горе главата.

Ийви остави вятъра да целуне бузите й и разпери ръце да прегърне Манхатън. От утре, каза си тя, всичко ще бъде различно. Ще пазарува, ще ходи с Мейбъл на кино. В неделя ще отидат с метрото до Кони Айлънд, ще потопят крака в Атлантическия океан и ще се повозят на влакчето в увеселителния парк. Вечерта ще намери парти и ще танцува така, сякаш няма загинал брат или ужасни сънища. Всичко ще бъде страхотно.

Ийви се обгърна с ръце, отърка нос в ръкава си и затананика тихо:

— „Забързаният град не може да убие мечтите на момиче и момче/ и ще превърна аз Манхатън в източник на радост.“

Шумно премина влак, изплаши гълъба и той отлетя.

Градът следваше живота си в ослепителните каньони от тухли и неон. Хора се срещаха и разделяха, бързаха и бездействаха. Метрото трещеше. Колите надуваха клаксони. Светофарите сменяха светлините си от зелено на жълто и червено, сетне пак на зелено.

В приюта на Младежката християнска организация в Харлем слепецът Бил Джонсън лежеше на койка в дълга стая с други койки и искаше да спи. В стаята беше горещо, все едно слънцето пече яростно врата му както някога, когато работеше по памуковите поля в Мисисипи. В спомените си виждаше как тънкото като масло слънце пробива дъждовните облаци и осветява черната кола на детектива.

Мейбъл Роуз четеше Толстой под светлината на нощната лампа и се опитваше да се абстрахира от шумния спор на родителите си в съседната стая. Накрая се обърна по гръб, загледа се в тавана и си представи как няколко етажа по-нагоре Джерико лежи в леглото и мисли само за нея.

В Африканското гробище листата литнаха през отдавна притихналите гробове и се скупчиха на моравата под къщата на хълма. Счупената статуя на ангел не усети хладината на преминалата през двора дълга сянка. Невиждащите й очи не проследиха как непознатият бърше кръвта от ръцете си и поглъща жадно великолепието на небето. Нечуващите й уши не долавяха смразяващото свирукане на стара мелодия, която се заигра за малко с вятъра, преди да се загуби в лудешкия, изпълнен с копнеж джаз на града.

Мис Ади стоеше пред големия еркерен прозорец и гледаше езерото в Сентръл парк и замъка Белведере, окъпани в леко оранжевия блясък на луната. Залюля се леко на пети и запя песен, която знаеше от дете.

— Чаят е почти готов — оповести мис Лилиън и застана до сестра си. — Ах, виж как луната огрява Белведере. Каква красота!

— Наистина — мис Ади сложи ръка върху стъклото, сякаш да вземе замъка в дланта си. — Усещаш ли промяната, сестричке?

Мис Лилиън кимна тържествено:

— Да, миличка.

— Те идват.

Мис Ади обърна отново поглед към парка и продължи да се вглежда в нощта, докато луната не избледня на ранното предутринно небе, а недокоснатият чай в чашата й не изстина напълно.