Либа Брей
Ясновидците (15)

Знаменията

Сутрешният „Дейли Нюз“ продаде историята за смъртта на Рута Бадовски с почти осемсантиметрово заглавие — УБИЙСТВО В МАНХАТЪН! — над зърнеста снимка на опечалените й родители. Докато чакаше Уил да се върне от полицията, Ийви прочете статиите за случилото се във всички вестници. Споменаваше се, че убийството е ритуално и убиецът е оставил бележка с цитат от Библията, както и окултни символи, но не се уточняваше какви са. Очевидно детектив Малой бе предотвратил изнасянето на подробности. На Ийви й се искаше да не знае подробностите. Събуди се с онова ужасно подсвиркване в главата.

Нито един вестник не споменаваше, че са се обърнали за съвет към Уил, а на Ийви й се щеше да го бяха отбелязали. Знаеше колко е ужасно, но няма такова нещо като лоша реклама и упоменаването на вуйчо Уил във връзка с разследване на убийство би довело посетители в музея. Наближаваше един часът. Бяха отворили в десет и половина и досега през музея мина само един човек — мъж от Тексас, който всъщност продаваше гробни места. Ийви беше видяла натрупаните върху бюрото на вуйчо й сметки, писмото от данъчното и още едно писмо — от компания за недвижими имоти. Без стабилен поток от посетители щяха да се окажат на улицата. А тя да се върне в Охайо.

— Винаги ли е така? — попита тя Джерико, вглъбен в религиозен текст, миришещ на прах.

Озадачен, той вдигна поглед и на свой ред попита:

— Винаги какво?

— Мъртвило.

— Малко сме в застой — призна Джерико.

В момента Ийви не можеше да направи много за музея, но можеше да постигне нещо по отношение на Операция „Джерико“.

Премести стола си по-близо до неговия и сложи на лицето си най-замечтаната си маска.

— Знаеш ли кой би бил просто възхитителен в тези работи? Мейбъл.

— Мейбъл?

Очите на Джерико имаха блуждаещия поглед на човек, опитващ се да си спомни нещо.

— Мейбъл Роуз! Живее няколко етажа по-долу в „Бенингтън“ — подсказа му Ийви, но той изглежда все така не проумяваше. — Често идва и говори високо и с цели изречения. Чувал си гласа й. Опитай се да си спомниш.

— О-о, тази Мейбъл.

— Ами да. Е, след като сложихме в ред нашите Мейбъли, искам да те питам какво мислиш за нея. Според мен тя е първокласно момиче. И толкова умна! Знаеш ли, че чете латински? Може да спряга глаголи, докато размишлява! — заяви Ийви и се разсмя.

— Кой? — попита Джерико и обърна страницата.

— Мейбъл! — отвърна раздразнено Ийви. — И има прекрасна фигура. Вярно, скрита е под най-трагичните дрехи, но фигурата й си е на място, казвам ти.

— Мейбъл от 16Е ли имаш предвид?

— Да, нея.

Джерико сви рамене:

— Изглежда добро момиче.

Ийви просия.

— Да, добро момиче, нали? Много, много добро. Защо някоя вечер не вечеряме тримата заедно, а?

— Чудесно — отвърна разсеяно Джерико.

Ийви се усмихна. Поне операция „Джерико“ бе на обещаващ старт. По-късно щеше да измисли план и за музея.

 

 

— Какво ще правиш, писачо?

Гейб стоеше между Мемфис и мрежата с разперени ръце и пръсти, готови да посрещнат следващата атака. Обувките им скърцаха по дървения под на църковния гимнастически салон. Вентилаторите на тавана над главите им се въртяха с бръмчене, но не успяваха да се справят с потта на момчетата. Мемфис избърса с ръка очите си и подготви следващия си ход.

— Цял ден ли ще стърчиш там? — подразни го Гейб.

Мемфис се престори, че ще атакува отляво, Гейб се хвана на въдицата и скочи, което пък позволи на топката да мине вдясно. Така Мемфис се придвижи бързо напред и вкара с лекота топката в мрежата.

Гейб се просна на пода и извика:

— Предавам се.

Мемфис му помогна да стане.

— Хубава игра беше.

Тръгнаха към изхода и Гейб каза през смях:

— За теб беше хубава игра, разбира се. Нали спечели.

Облякоха се и се запътиха към дрогерията да хапнат нещо. Гейб се окашля:

— Чух, че глезенът на Джо е само навехнат.

— Това е добре — отвърна Мемфис.

Не искаше да отваря дума по темата.

— Но още две седмици няма да може да работи.

— Срамота.

— Само това ли ще кажеш?

— А какво още да кажа?

— Ако просто беше опитал…

Мемфис спря рязко.

— Казах ти, че вече не мога да го правя. Не и откакто майка ми…

Гейб вдигна ръце.

— Добре, добре. Не се пали. Щом не можеш, не можеш.

Извървяха една пресечка в мълчание. Мемфис видя как гарван прелита от стълб на стълб сякаш в крачка с тях и каза:

— Кълна се, че тази птица ме преследва.

Гейб се разсмя и завъртя заешкото краче, закачено на верижка на пръста му. Твърдеше, че му е талисман и никога не свиреше без него.

— Казах ти, Казанова, да престанеш да даваш на ония птички бонбони и цветя. Иначе никога няма да те оставят на мира.

— Не се шегувам. От две седмици всеки ден виждам този гарван.

Гейб вдигна вежди и оформи устните си в усмивка.

— И си сигурен, че е една и съща сврака? Има ли си име? Може би Алис? Или Бърнис? Да, сър, на мен ми изглежда като да е Бърнис.

Мемфис не се съмняваше, че Гейб щеше седмици наред да се шегува с това.

— Мемфис, това е просто птица. Птиците летят наоколо, брато. Точно това е, което правят. Нито те преследва, нито е знак. Освен ако ти наистина не й даваш бонбони и цветя, а тогава си един странен брат.

Мемфис се разсмя и се освободи от лошото чувство като от ненужно палто. Гейб беше прав — прекалено лесно се оставяше да мисли за призраци, от което нямаше никаква полза. Причина бе онзи налудничав сън — от доста време не го оставяше на мира. Нищо чудно защо на всеки ъгъл вижда знамения.

Настаниха се в едно сепаре и си поръчаха сандвичи и кафе.

— Снощи написах ново стихотворение — похвали се Мемфис.

— Кога ще ги покажеш всичките тези твои стихотворения на някого другиго освен на умрелите там, на гробището?

— Все още не са достатъчни добри.

Гейб се пресегна, взе си краставичка от чинията му и попита:

— Откъде знаеш, щом никой не ги е чел? Тия дни трябва просто да отидеш у госпожица Алелия Уолкър — оная, покровителката на изкуствата, и да кажеш: „Добър ден, госпожо. Аз съм Мемфис Кембъл и бих бил много признателен, ако прочетете работите ми.“

Гейб изяде краставичката и си избърса ръцете със салфетката на приятеля си.

— Животът не идва сам при теб, Мемфис. Ти трябва да си го вземеш. Ние трябва да си го вземем. Защото никой няма да ни го поднесе ей така. Разбираш ли? А сега… — Гейб се облегна назад и разтвори ръце — попитай ме защо съм се захилил.

Мемфис извъртя очи и попита:

— Защо си се захилил, Гейб?

— Сети се кой е тромпетът на новата плоча на Мами Смит.

— Еи, брато!

— Кларънс Уилямс от компанията „Оке Рекърдс“ ми го каза снощи в клуба. Искат утре да отида при тях. — Гейб тръсна глава и додаде: — Аз да свиря за Мами Смит.

— Какво за Мами Смит? — попита Алма, тръсна се до Гейб и си взе от картофената му салата.

— Поканил ли съм те? — ядоса се Гейб.

— Сама се поканих. Хрумна ми, че тази маса се нуждае от малко изисканост.

— Господин Гейбриъл Роли Джонсън вече е музикант, който записва за „Оке Рекърдс“. И ще надува тромпета си не за другиго, а за Мами Смит.

Алма изписка възторжено и прегърна Гейб.

— Знаеш ли какво означава това, скъпи?

— Какво?

— Че можеш да ми платиш обяда. Хей, мистър Реджи — извика тя. — Искам сандвич с месо и го пиши на сметката на Гейб. Добави и млечен шейк! — Тя хвърли бърз поглед на Мемфис. — Какво те гризе?

— Просто не спах достатъчно.

— О, така ли? — възкликна Алма и сби закачливо устни. — Как се казва?

— Казва се Бърнис и е много упорита птица — пошегува се Гейб, тропна по масата и заешкото краче подскочи.

— Няма никоя — побърза да възрази Мемфис.

— Това ти е проблемът, брато — отбеляза Гейб и си изтри очите.

После добави към сандвича си люти чушки и миризмата блъсна Мемфис в носа.

— Измъкни си главата от тая твоя тетрадка и ела с мен в клуба в събота вечер. Ще ти намерим момиче.

Алма направи физиономия.

— Как можеш да ядеш това нещо, Гейбриъл?

— Помага ми да си свивам устните, бейби.

Мемфис разбърка захарта на дъното на чашата си и каза:

— Не искам момиче. Искам момичето.

Алма вдигна кутрето си, навири брадичка и възкликна:

— О-о, момичето.

— Слушай, старче, предай й поздравите ми — Гейб изимитира тона на Алма.

Както обикновено двамата започнаха да му се присмиват, задето гледа на света отвисоко. Мемфис знаеше, че е по-добре да не издава раздразнението си, затова си сложи голямата усмивка и си грабна раницата.

— Трябва да ида до хълма Сан Хуан по една работа на Папа Чарлс. О, и благодаря за обяда, Гейбриъл.

Остави сметката на масата, а вече на вратата чу Гейб да вика след него:

— Ей, как така!

— Хей, хей, мистър Кембъл, вие ли сте? — повика го слепият Бил от един стол пред бръснарницата на Флойд.

Понякога Флойд му слагаше стол и го оставяше да седи и да свири за клиентите или просто да се припича на слънце.

— Знам, че сте вие. Не си играйте със стария Бил. Днес моето число печели ли?

— Не, сър, съжалявам. Късмет следващия път.

— Чух, че някои хора днес пускат числа за онова убийство там, долу под моста.

— Да, сър, някои пуснаха.

— Хммм — изсумтя злобно слепият Бил — Нищо добро няма да излезе от тая работа. Не се залагат числа на убийство, мен ако питаш.

— Аз само ги записвам.

— Продължавам да виждам това число. В сънищата си, нали разбираш? Виждам къща и там е числото, но все не мога да го разпозная.

Мемфис никога не се беше замислял за сънищата на слепец. Как може слепият Бил да вижда къща и число, след като изобщо не вижда? Но за него се носеха слухове, че е загубил зрението си, понеже изпил лошо уиски; че го пребили до смърт заради дълг от хазарт; че направил зло на жена и тя му е отмъстила, като го е проклела. Някои твърдяха, че ослепял в игра на карти с дявола и сега той се мъчел да си върне душата. Хората разправяха какво ли не.

Гарванът отново изграчи. Слепият Бил обърна ухо натам.

— Май ни чака пратеник. Въпросът е за кого идва — за вас, или за мен?

Бил избухна в своя висок дрезгав смях. Смехът се вплете в граченето на гарвана и се получи нехармонична симфония.

 

 

Тета влетя в театър „Глоуб“ с наметнато на рамо палто с леопардова шарка и цигара между начервените устни. Тръгна по пътеката между редовете, без да си сваля слънчевите очила. Другите вече репетираха номера „Гейша“, според Тета едно от най-глупавите, най-обидните съчетания, които някога бяха правили, а те играеха доста такива.

Помощник-режисьорът я изгледа кръвнишки.

— Бре, бре, бре, това не е ли Нейно величество, удостоила ни най-после с присъствието си. Закъсняла си цял час, Тета!

— Не се спичай, Уоли, тук съм.

Тета размени тайничко поглед с Хенри на пианото. Той тръсна глава, а тя сви рамене.

— Мисли се за по-добра от всички — измърмори една от танцьорките, тъпа малка вещица на име Дейзи.

Тета не й обърна внимание, остави си палтото на първия ред, загаси цигарата в чашата с кафе на помощник-режисьора и зае мястото си на сцената.

— Не е много далеч времето, Тета — ядосан подхвана той, — когато ще направиш нещо, дето и Фло Зигфелд няма да понесе, и тогава ще имам удоволствието да те изритам оттук по…

— Цял ден ли ще си губиш времето, или ще се захващаме за работа? — сопна му се Тета.

Изпълни перфектно номера си. Можеше да го изиграе и насън. На всичкото отгоре се блъсна в Дейзи просто колкото да я подразни. Дейзи се гневеше заради хвалебствена вестникарска рецензия за роля на Тета, предназначена да бъде изпълнена от Дейзи.

— Тя ми принадлежеше по право — беше изсъскала на следващата вечер Дейзи в гримьорната. — А ти ми я открадна под носа.

— Не мога да ти открадна нещо, което нямаш — отвърна тогава Тета, а Дейзи запрати по нея бурканче с крем и то прелетя поне на метър от нея: замахът й беше също толкова съмнителен, колкото и танцуването й.

Дейзи, разбира се, веднага отиде при Фло със сълзливата си история и той, сломен, й даде няколко минути под светлината на прожекторите с роля в сцената „Преклонение пред Баал^[1]“ във финала на шоуто. Тета вече беше уморена да стои в нечия сянка, особено ако въпросният някой нямаше и половина от таланта й.

Спряха за петминутна почивка и Тета седна до Хенри на пианото.

— Имаш вид на избягал колежанин — подразни го тя.

Той беше с пуловер и сламена шапка.

— Всичко е въпрос на стил, скъпа.

— И двамата сме по-велики от това тъпо шоу, Хен.

Хенри засвири леко и почти несъзнателно. Беше най-щастлив, когато пръстите му бягаха по клавишите и мелодията се изливаше под тях.

— Съгласен, скъпа. Но все пак трябва да си плащаме наема.

Тета си оправи ръба на чорапа.

— А какво ще стане, като дадеш на Фло новата си песен?

Усмивката му изчезна. Хенри се намръщи, взе един нехармоничен акорд и спря.

— Каквото и очаквам да стане.

Тета дръпна края на шапката му.

— Зигфелд ги обича само ако са тъпи и безгрижни, хлапе.

— Хората плащат, за да ги забавляват, детето ми — имитира идеално той великия шоумен. — Искат да си тръгнат щастливи и безгрижни. А най-вече не искат да се замислят дълбоко. — Хенри въздъхна и продължи: — Заявявам, че мога да напиша песен и за запека, и мистър Зигфелд ще я хареса, стига да има рима.

Той подхвана весела мелодийка и мекият му тенор се разля с прекомерно романтично бравадо:

— „Скъпо, момиче, ще съм твоят глупак, стига само да успея да прокарам това изпражнение. О, какво проклятие е този ЗАА-ПЕЕК.“

Тета избухна в смях.

— Какво е толкова смешно? — попита над главите им Дейзи.

— Току-що схванах един виц, който Хенри ми каза миналата сряда — отвърна Тета, запали цигара и издуха дима към Дейзи, ала тя така и не схвана намека.

— Какво е това, дето го четеш — попита момичето и посочи стихосбирката на Хюз „Досадно униние“ върху чантата й. — Негърска поезия ли е?

— Не бих очаквала да разбереш, Дейзи. Ти не поглеждаш нищо друго освен Фотоплей — и дори тогава някой трябва да ти обяснява картинките в него.

Дейзи зина от обида и извика:

— Не, никога!

— Да, разправяш го на гаджетата си, но другите не се хващаме на тая въдица. А сега се разкарай, Дейзи. Хайде чупка, малка муха такава!

Тета я побутна леко, а тя си тръгна бясна и започна да разправя многословно на всяка, готова да я слуша танцьорка, колко надута е Тета.

Пръстите на Хенри отново намериха местата си на клавишите.

— Със сигурност знаеш как да си създаваш приятели, скъпа — подметна той.

— Нямам желание да си създавам приятели, защото вече си имам най-добрият — отвърна тя и го потупа по коляното.

После извади от сутиена си петдесетдоларова банкнота, пъхна я в джоба на ризата му и заяви:

— Ето, за фонд пиано.

— Казах ти да забравиш за това.

— Никога не забравям услуга. Знаеш го — прошепна тя.

— Откъде взе тези пари?

— От един брокер на Уолстрийт с повече пари, отколкото акъл. Купи ми кожено палто само за да ме видят с него на вечеря. И получи единствено това — компанията за вечеря.

— Всички искат да се оженят за теб.

— Бих искала поне веднъж да срещна тип, който да не е мошеник. Някой, който да не ми купува кожено палто, за да се изфука с мен пред приятелчетата си.

— Ако срещнеш такъв, поинтересувай се дали няма брат — пошегува се Хенри.

— Мислех, че си влюбен в Лайънел? — подразни го Тета.

Хенри направи гримаса.

— Като кибритена клечка е. И се кикоти, когато го целувам.

— Сигурно защото целуваш смешно — захили се тя.

Харесваше маниера на Хенри винаги да намира суетлива причина, за да разкара приятеля си.

— Срещнах те на улица в Охайо./Бяхме се оженили на панаир в Канзас./ Заряза ме самотен във Флорида/ и аз съм щат от отчаяние… — запя Хенри.

— Някой ден, Хенри Дюбоа, ще срещнеш гадже, което ще те хвърли в екстаз, и няма да знаеш какво да правиш — подкачи го Тета.

Помощник-режисьорът се появи отново и запляска с ръце.

— Хайде, всички. Номерът Баал от самото начало. По местата, моля. Мис Найт, отнася се и за вас.

— Не бих го пропуснала за нищо на света, Уоли.

Миг преди да загаси цигарата си в поредната му чаша с кафе, Тета се усмихна очарователно като за постер на момиче на великия и любим на цяла Америка Зигфелд.