Либа Брей
Ясновидците (53)

Положителна наследственост

Наближаваше четири следобед и дългите сенки се просваха по избитите гърбове на хълмовете в Катскил. Вуйчо Уил сви от главния път покрай олющилата се от дъждовете и ветровете табела за Бретрън. Пътят се виеше към долината, покрай малка ферма, на чийто хамбар се мъдреше бял магически знак. Градът се беше разположил удобно долу в ниското и със своите двукрилни покриви, газови улични лампи и камбанария наподобяваше картинка от пощенска картичка. Изглеждаше потънал в такова спокойствие, сякаш там времето беше спряло някъде около началото на века. Беше едно от онези градчета, които просълзени политици определяха за символ на всичко американско; всичко, което може да бъде загубено.

После поеха на север. Пътищата бяха кални и те вече доста закъсняваха. В края на града спряха пред мотел — непретенциозен, с бунгала и огромен паркинг за коли и каруци. Вуйчо Уил натисна звънеца. Съдържателят, мъж с дълги и извити нагоре мустаци, но в далеч по-модерно сако, излезе и ги поздрави. Уил ги регистрира като Джон Смит и семейството му от Олбани и взе две стаи — едната за Ийви, а другата за него и Джерико.

— За панаира ли сте тук? — попита съдържателят.

— О, да. Говори се, че е най-добрият около Ню Йорк — отвърна с натегната усмивка Уил. — Синът ми и дъщеря ми нямат търпение час по-скоро да отидат на него.

Ийви го изгледа с изненадана. Все така усмихнат, той й кимна предупредително, тоест включи, се в играта.

— Да, така е — потвърди гордо съдържателят. — Препоръчвам ви конфитюра от праскови на Първа методистка църква. Наистина е изключителен.

— Еванджелин обожава конфитюр от праскови, нали, мила?

— Не мога да му се наситя — отговори Ийви.

Уил взе ключовете и ги подкани да побързат.

— Защо трябва да отсядаме тук? — попита разочарована тя вече в тъмната стая, а погледът й се спря върху стърчащите пружини на леглото.

На влизане в града беше видяла много приятна странноприемница, а тук нямаше дори телефон.

— Така ще привлечем по-малко внимание — обясни Уил.

Той разгърна върху очуканата маса не особено прецизна карта.

— Така. Според тази карта, старият лагер е горе в планината точно над мотела. А гробът на Джон Хобс би трябвало да е в гората зад старото място за срещи. Натам води само един път, ако изобщо заслужава да се нарече път. Изкачването сигурно ще е мъчително, особено ако времето се развали. И за съжаление се налага да тръгнем, след като падне мрак…

— Според Алманах на фермера слънцето залязва в шест и двайсет и пет — осведоми ги Джерико.

— Значи трябва да се срещнем пак тук най-късно в шест без петнайсет.

— Пак тук ли? Къде отиваме?

— Вие отивате — поясни Уил. — Ти и Джерико отивате на панаира.

— О, вуйчо. Мислех, че си просто любезен!

— Така ще е много добре. Ще изглеждаме като дружелюбни туристи. Ще заблудим всекиго относно истинската цел на нашето посещение.

Ийви имаше особени спомени от щатския панаир в Охайо — как й ставаше лошо от миризмата на животни и от преяждане със захарен памук. Щатските панаири се различаваха коренно от манхатънските нощни клубове. Двамата с Джерико най-вероятно щяха да издъхнат от скука, преди да стигнат до мястото на стария Бретрън. Тонът на Уил обаче подсказваше непоколебимост и тя отвърна с дълга въздишка.

— Добре, вуйчо, ще ям конфитюр от праскови със селяндурите. Но ти ми оставаш длъжник.

Уил ги откара до панаира, а самият той се отправи към кметството, за да потърси допълнителна информация, нужна им за тяхната експедиция. Ийви и Джерико си купиха билети и влязоха в панаира заедно с тълпата. Няколко дълги бели палатки придаваха на мястото вид на средновековен лагер. Вътре ги очакваха приказни наслади. Паянтови дървени сергии бяха отрупани с тикви. Написани на ръка табели обещаваха НАЙ-ДОБРИЯТ ЯБЪЛКОВ ПАЙ В ОКОЛИЯТА и САПУН „ШРОБСДОРФ“ ОТ ЛУГА — НЯМА ПО-ДОБРО СРЕДСТВО ЗА МИЕНЕ, както и мариновани зеленчуци в сладък сос, карамелизирана царевица във фунии от вестник и дантелени покривчици, изработени толкова умело, сякаш не ги е пипала човешка ръка. Весела врява изпълваше пазарището: „Конски принадлежности на Фербер — насам народе“, „Игра на дама само за едно пени“, „Посетете изложбата на коли и вижте автомобилите на бъдещето!“.

Минаха покрай дългия широк павилион за живи животни, където близо до пълните с всевъзможни животни кошари стояха фермери със строги лица и скръстили ръце, очакваха преценката на заинтересованите.

Излязоха от павилиона и се озоваха пред естрада, на която старомоден духов оркестър свиреше „Остани с мен“, а двойки с посивели коси седяха на сковани от летви пейки и припяваха на стария химн. Облечени в най-новите си дрехи деца тичаха насам-натам с усмихнати лица и ококорени от почуда очи, а хартиените въртележки в ръцете им се въртяха лудешки на вятъра. Въпреки предварителните си резерви, Ийви остана очарована и дори на моменти забравяше, че са дошли с ужасна цел. Наредиха се на опашка, за да се повозят на каруца за сено, а после си умряха от смях, докато се отърват от бодливите сламки по косите и дрехите им като отърсващи се от вода кучета. Пред малка барака поляха мед върху дебело намазана с масло филия и я налапаха едва ли не наведнъж. Ийви се разсмя като видя как от филията на Джерико потича струйка мед, а той се опитва да я хване с език.

— Пропусна едно местенце — обърна му внимание тя и без да мисли прокара палец по устата му.

Устните му се отвориха леко, сякаш се канеше да лапне пръста й, но се отдръпна и промълви:

— Благодаря ти, Ийви.

— А, моля — отвърна свенливо тя.

Джерико я изгледа много особено.

— О, виж, виенско колело. Да се качим, а? — помоли тя и тръгна бързо натам.

Купиха си билети за по едно пени и се настаниха на металната седалка. Издигайки се, тя се залюля и Ийви изписка и се вкопчи в ръката на Джерико. В отговор той стисна дланта й, а стомахът й се преобърна — и от все по-голямата височина, и от близостта му.

— Гледай натам. Вижда се мотелът — извика тя и си измъкна ръката, за да посочи.

Беше неучтиво да сочи, но още по-лошо бе да държи ръката на момчето, в което е влюбена най-добрата й приятелка, дори той просто да проявява кавалерство.

— Къде?

Джерико се наклони леко над нея, за да види мотела в далечината и тялото на Ийви отново потръпна.

— О, мис… мисля, че вече се скри.

Тя се отпусна на седалката и стисна здраво с две ръце страничните прегради.

Слязоха от колелото и усетиха, че е захладняло. В мъгливото небе над покритите с алено и златисто хълмове се носеха тънки като струйки облаци.

— Студено ли ти е? — попита Джерико.

— Малко.

Зъбите й тракаха. Тя кимна към дъсчен павилион:

— Там изглежда е топло.

На окачена над входа табела пишеше: ПОДГОТОВКА НА СЕМЕЙСТВА ЗА БЪДЕЩЕТО. Отвътре изскочи светлокос младеж. Слизайки по стълбите, показваше гордо бронзов медал и викаше:

— Спечелих!

— Браво! Какво спечели? — попита го Ийви и той показа написаното на медала.

— „Да, аз съм с положителна наследственост“ — прочете тя и изкоментира: — Това предполагам е прекрасно за теб.

Освен дълги маси, в помещението имаше отделени със завеси пространства с надпис ИЗСЛЕДВАНЕ. По столовете бяха насядали семейства и чакаха реда си, а сестри в колосани престилки и твърди бели касинки сновяха наоколо, записваха данните и придружаваха хората един по един до пространството зад завесите. С надежда да си тръгнат с някой от онези бронзови медали, с какъвто момчето вън бе толкова гордо, бащи попълваха въпросници, подрусваха на коленете си бебета и караха децата да седят изправени на стола. В единия край продаваха горещо какао. Джерико остави Ийви да чака и отиде да вземе.

На близката маса висок, слаб, посивял мъж задаваше въпроси на млада съпружеска двойка:

— Имал ли е някой някога в рода ви проблеми със сърцето? Детски паралич? Сколиоза? Рахит?

Те клатеха отрицателно глава и мъжът с прошарената коса се усмихна.

— Добре, добре. А някакво нервно заболяване? Проявявали ли сте вие или член на семейството ви необичайни способности? Например, ако вземете карта в ръка, можете ли… да го кажем така, подсказва ли ви вътрешното чувство коя точно е тя? Искате ли да ви проверят за такива способности?

Ийви почти не слушаше, защото голямо табло на далечната стена на помещението привлече вниманието й. Таблото бе накачено с лампички и разделено през средата на две. В лявата половина стрелка сочеше към бързо примигваща лампичка, а текст гласеше: НА ВСЕКИ ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСЕМ СЕКУНДИ В СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ СЕ РАЖДА ЧОВЕК, КОЙТО ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В ТЕЖЕСТ ЗА ОБЩЕСТВОТО. АМЕРИКА СЕ НУЖДАЕ ПО-МАЛКО ОТ ТЕЗИ И ПОВЕЧЕ ОТ ТЕЗИ…

Стрелка вдясно сочеше към примигваща само от време на време лампичка, а текстът гласеше:

НА ВСЕКИ СЕДЕМ МИНУТИ И ПОЛОВИНА В СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ СЕ РАЖДА ВИСОКОКАЧЕСТВЕН ЧОВЕК, КОЙТО ЩЕ ИМА СПОСОБНОСТТА ДА РАБОТИ И ДА УПРАВЛЯВА СТРАНАТА. В ТАЗИ КАТЕГОРИЯ ПОПАДАТ САМО ЧЕТИРИ ПРОЦЕНТА ОТ ВСИЧКИ АМЕРИКАНЦИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ ЗА НАСЛЕДСТВЕНОСТТА. МОЖЕТЕ ДА ПОМОГНЕТЕ ЗА КОРИГИРАНЕТО НА ТЕЗИ УСЛОВИЯ. — ФОНДАЦИЯ ЗА ПОДОБРЯВАНЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО; НАПРАВЕТЕ АМЕРИКА СИЛНА ЧРЕЗ ЕВГЕНИКАТА^[1].

Джерико се върна с какаото и се намръщи при вида на таблото. Към тях приближи усмихната сестра с тефтер и попита:

— Искате ли да се тествате?

— За какво? — поинтересува се Ийви.

— Нямаме нужда от медал — рязко реагира Джерико.

— Имате ли представа от евгениката? — продължи сестрата, сякаш не ги чу. — Това е възхитително научно движение, идеята му е да помогне на Америка да постигне пълния си потенциал. Саморъководство за човешко развитие. Всеки фермер знае отлично, че ключът към постигането на качествени животни е непрестанното подобряване на поколенията — обясни сестрата все едно на деца от неделно училище. — Ако отглеждате долнокачествени животни, и стадата ви ще са долнокачествени. Поддържате ли превъзходството на кръвните линии, и животните ви ще са съвършени. Същото е и с хората. Колко скъпо струват на Америка сбърканите по рождение хора? Нещастниците. Дегенератите. Негодните, душевноболните, сакатите и слабоумните. Рецидивистите са от долните класи. Някои дефекти са присъщи на определени раси. Много от подбудителите на вълнения в обществото са пример за долнопробен човешки материал, който води до замърсяване на кръвта на американската култура. Чистотата е крайъгълният камък на нашата велика цивилизация. Евгениката предлага корекции на болното и некачественото в обществото ни.

— Да си вървим — прошепна напрегнато в ухото й Джерико, но сестрата продължаваше:

— Представете си Америка, където нашите физически и социални злини и страдания са навеки изличени. Няма да има болести. Война. Мизерия и престъпност. Ще царува мир, защото хората със съвършени способности ще осмислят разликите между себе си. Истинска демокрация! Хората не се раждат равни, но могат да са. Човечеството е предопределено да се развива все нагоре и нагоре! Корекции — повтори усмихната сестрата. — Сигурни ли сте, че не искате да се тествате? Ще ви отнеме само няколко минути, а и предлагаме чудесни бисквити.

— Не проявяваме интерес — отсече дрезгаво Джерико и излетя навън.

— Джерико, Джерико, почакай, моля те — извика го Ийви.

Тичаше след него, но той толкова бързаше, че тя не успяваше да го настигне.

— Какво има? Какво не е наред?

— Нищо — тросна се той, макар да беше ясно, че наистина нещо не е наред.

Беше винаги толкова спокоен.

— Това не е наука, а фанатизъм. И… и не обичам експерименти.

Той си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да се успокои.

— Време е да се връщаме. И без това вече закъсняваме.

Излязоха от далечния край на панаира и тръгнаха към раздрънкания автобус, изчакващ да върне хората в града. Точно зад оградата половин дузина мъже стояха на малка временна платформа. Бяха в работни комбинезони, прости черни сака и черни шапки. Ийви се закова на място.

— Виж, това е Джейкъб Кол.

Брат Джейкъб Кол бе вдигнал високо свещената си книга и проповядваше гръмогласно на тълпата:

— Пастор Алгуд изрече истината и показа пътя. Не виждате ли какво става в тази страна? Грехът е пуснал корени в домовете ни. Алчността и завистта подронват устоите ни. Загубили сте пътя. Покайте се, грешници, защото краят е близо! Чуйте словото Божие, така както го е разкрил Той на своя пророк, преподобния Алгуд, амин!

— Братството — прошепна Ийви.

— Бог проговори с езика на хиляди змии и каза: Помажете плътта си и подгответе стените на къщите си, защото краят ще дойде. Господ, вашият Бог е изпратил Звяра да се въздигне!

— Звярът ще се въздигне — повториха като ехо мъжете.

Един от тях се заклати, забели очи с бялото навън, тялото му се сгърчи и той занарежда:

— Идва Соломоновата комета! Старият Змей се надига и само посветените ще бъдат пощадени, за да водят свещената Божия война, докато грехът не умре.

За да стигнат до автобуса, Ийви и Джерико трябваше да минат пред платформата.

— Не мога — промълви тя.

— Не се бой, с теб съм — Джерико застана между нея и мъжете.

Тя се сви инстинктивно в палтото си, защото усети погледите им върху себе си. Искаше й се да не си беше обула тези цветни чорапи и да не се беше начервила, ала същевременно се ядоса, че презрението на тия фанатици я кара да се чувства така. Момче на не повече от четиринайсет се втренчи напрегнато в нея и по физиономията му се изписа нещо средно между похот и омраза.

— Земният грях е грехът на жената — извика момчето.

Гласът му все още мутираше — май беше по-малък, отколкото й се стори.

Постара се да не гледа натам, но чу как момчето изрече нещо — дума, която привлече вниманието й. Не беше добра дума. Ийви погледна към момчето, чието лице се беше изкривило.

— Блудница — изсъска момчето.

После вдигна ръка да замахне и Ийви остана напълно потресена, когато буцата кал я удари и потече по предницата на палтото й.

— Блудница — извика отново момчето.

Всички я гледаха — нея — сякаш беше сторила нещо нередно. Искаше й се да закрещи срещу им. Искаше да удари колкото се може по-силно момчето. Искаше й се също така и да заплаче.

— Блудница — изрева Джейкъб Кол и мъжете се присъединиха като един към него. — Блудница!

Джерико стисна по-силно ръката на Ийви и я повлече бързо към изхода на панаира. Но тя ги чуваше как викат след нея.

Блудница, блудница, блудница, блудница!