Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (5)

Глава 5

— Тъпоумен, въшлив, толкова пълен със себе си, че не може и капка още да поеме! Тоя е един… на два крака!

Ив отприщи поредния низ ругатни, докато се навеждаше, за да вземе оръфаното копие на Джон Лок. Знаеше, че не бива да хвърля нещо толкова ценно като книга, макар че беше далече над възможностите й да проумее нещо друго, освен заглавието. Майка й беше започнала да я учи да чете, затова тя знаеше своите букви, но не беше имала достатъчно време да развие повече лекота в четенето, преди животът й да се преобърне с главата надолу още в детството й. Знаеше и че не бива да ругае. Никой няма да повярва, че е дама, ако ругае.

Но не беше лесно да се освободи от лошия навик, който беше усвоила в кръчмата и усъвършенствала после в Нюгейт. Хвърлянето на книгата беше помогнало, но нищо не можеше да облекчи разочарованието й повече от няколко добре подбрани фрази. Особено такива неприлични, че и прясно издоено мляко да се пресече от тях.

Ако трябваше да бъде честна, трябваше да признае, че е необходимо да насочи част от гнева си към себе си. Беше се държала като безволева повлекана, когато капитанът я целуна. Не беше реагирала достатъчно бързо и с необходимото възмущение, каквото една дама би трябвало да покаже, когато някой мъж си позволява такива волности.

Заради начина, по който беше омекнала, заради моментното й поддаване той сигурно е повярвал, че не е никаква дама.

Капитан Скот нямаше да й помогне с нищо. Разбира се, тя оценяваше това, че я беше спасил, но ако той смяташе да я държи като затворничка, това премахваше всичко героично у него, поне за Ив.

Сега какво да прави?

Трябваше да намери начин да стигне в колониите, и то не заради някакъв си тлъст плантатор на име Пениуисъл. Братът на майка й живееше в Ричмънд. Поне оттам беше дошло последното му писмо преди толкова много години. Ричмънд сигурно не е много далече от Чарлстън.

Вуйчо й щеше да й помогне. Трябваше. Беше останал единственият й роднина.

„Всичко по реда си“, каза си тя. Не можеше да се довери на капитан Скот да й осигурява усамотение още много време.

Ив развърза корсажа си, благодарна, че беше облечена с бледосиния муселин, когато „Моли Харпър“ заседна, а не в шарената чувалеста рокля, която пазеше за деня, когато щяха да слязат в Чарлстън.

Голяма работа сега… Чувалестата рокля беше изгубена за нея. Беше най-елегантната премяна, докосвала някога кожата й, но сините връзки на муселина бяха отпред. Което означаваше, че може сама да облича и съблича дрехата.

И никой друг няма да види голия й гръб.

Измъкна се от подгизналата рокля и помисли дали да не я изстиска на лъскавия дървен под на капитана.

Не, ще го подразни страшно много и само ще създаде затруднение за каютния прислужник. Ив изстиска водата в нощното гърне в ъгъла. После метна роклята и чорапа — дори не беше осъзнала, че е загубила другия — на стола, но от дрехите още капеше много. Коленичи, за да се зарови в моряшкия сандък на капитана.

Когато навлече ризата му над главата си, се зарадва, като видя, че стига доста под коленете й. Странно беше да не чувства гърдите си повдигнати и притиснати една о друга, пленени от китова кост и корав плат. Тънката ленена материя подразни зърната й, когато гърдите й се отпуснаха свободно под нея.

Успя да намери само едни къси моряшки панталони с широки крачоли, каквито моряците предпочитаха. Тъжно, но те оставяха на показ скандално голяма част от прасците й. Реши проблема, като върза едно въже на кръста си и обу чифт дебели вълнени чорапи. Нямаше обувки.

Даже ако капитанът беше оставил втори чифт обувки в каютата си, те щяха да се смъкват от краката и при всяка стъпка.

Не беше кой знае колко прилично облечена, но поне беше прикрита доста по-добре, отколкото в мократа си рокля. Корабът се наклони рязко, после се изправи. Зората проникваше през прозорците към кърмата.

Ив се осмели да излезе от каютата и на палубата, за да види лично къде са се озовали тя и приятелките й. Сали и Пенелъпи се облягаха на перилата на десния борд, събрали глави в разговор, докато моряците се занимаваха със своите работи. Тъй като жените бяха облечени повече или по-малко по същия странен начин като нея, доста от моряците се заглеждаха по глезените им.

Понеже не можеше да направи нищо по въпроса, тя реши да си сложи горда маска. Без да обръща внимание на циничните усмивки на екипажа, Ив пресече палубата, за да иде при приятелките си.

— О, Иви, не е ли красив островът? — изгука Сали.

— В сравнение с люлеенето в дълбокото, всяко място ще е красиво — каза кисело Ив.

Но честно казано, гъсталакът от рододендрони и олеандри под изящни палми и извисяващи се кедри беше приятен за очите. Особено след като седмици наред не бяха виждали друго, освен безкрайно море. Сладкият аромат на хибискус облъхна ноздрите й, бризът донасяше замайващото ухание на зелена растителност.

— Стъпихме на крака и няма грешка — продължи Сали. — Ами капитанът ще ни отведе в собствения си дом. А господин Хигс казва, че той е кажи-речи господар на Дяволския остров.

— Дяволски остров — повтори Ив. Колко подходящо за черноок дявол като капитан Скот. — И той е господарят тук. Е, възможно е, нали?

— Всъщност не. Има губернатор, но господин Хигс казва, че хората обикновено не му обръщат много внимание, освен ако не дойде някаква делегация от Англия — изрече бързо Сали, почти без да си поеме дъх. — Търсят капитан Скот. И се говори, че бил джентълмен от високо потекло.

— И с ниска чувствителност — измърмори Ив.

Сякаш не я беше чула, Сали продължаваше.

— Вероятно е второроден, защото няма никаква истинска титла, освен че хората в града му казват лорд Ник.

— Какво друго каза господин Хигс?

Ив сметна, че няма да е зле да научи още нещо за мястото и хората.

— Каза, че Дяволски остров било старото име, разбира се. Изглежда, когато хората дошли тук най-напред, имало само ято птици и стадо диви свине! Във всеки случай, моряците помислили, че крясъците и грухтенето са гласове на демони от адската яма. — Сали потрепери ужасена. — Сега господин Хигс казва, че островите се наричат Бермудски.

— Изглежда, господин Хигс е голям извор на сведения — каза сухо Ив.

Хвърли поглед към първия помощник, който стоеше близо до релинга, сключил ръце зад гърба си. Погледът му се отклони към жените, после обратно — почти веднага, когато тя забеляза, че ги гледа. Лицето му се изчерви изведнъж. Висок и кльощав, със светла коса, вързана на стегната опашка под тривърхата шапка, господин Хигс напомняше на Ив за дългокрако жребче, плашливо и предпазливо.

— Изглежда срамежлив.

— Така ли мислиш? — Сали опря закръглена буза на дланта си. — Тревожех се как ли му изглеждаме в тези дрехи, но той каза, че сме били образ на английска женственост независимо какво носим. — Въздъхна доста отнесено.

— Не е ли мило?

— Капитанът също изглежда мил — каза Пени. — И смел.

— Но е прекалено свикнал всичко да става по негово му — отбеляза Ив. — Отказва да ни закара в Чарлстън.

— Хубаво. — Сали кимна доволно. — Сейнт Джордж ме устройва напълно. Щом стъпя отново на суша, ще трябва самият дявол да ме накара да се кача на друг кораб.

Показаха се къщи с бели покриви. Спретнато и чисто, селото Сейнт Джордж беше приятно късче цивилизация, сякаш парченце от Англия беше прескочило сивите вълни на Атлантика. Корабната камбана започна да разгласява вестта за пристигането им.

Ив погледна назад към мостика, където капитан Скот стоеше на кормилото. Разкрачен, с мускули, изпъкващи под ризата с отворена яка, той уверено направляваше кораба към пристана. Вместо перука, каквато би носил всеки джентълмен, или тривърха шапка над стегната опашка като господин Хигс, капитанът беше оставил дългата си тъмна коса да се вее свободно. Тя докосваше широките му рамене и го правеше да прилича на някакъв варварски принц.

Ив се извърна смутена. Много жалко, че цивилизацията на Сейнт Джордж не беше опитомила господаря на този кораб.

„Сюзан Бел“ се приближи плавно до кея, отърквайки хълбок о него като лека жена, играеща с любовника си. Никълъс надзираваше хората си, докато го швартоваха.

Едно предприемчиво момче от онези, които се навъртаха на кея, явно беше чуло звъна на камбаната при приближаването на кораба. То беше изтичало до голямата къща на Ник на хълма и беше докарало празен фургон в очакване на стоките, които Ник би трябвало да е извадил от разбития кораб. Момчето дори се беше сетило да върже коня на Ник отзад на фургона.

— Господин Хигс. — Никълъс щракна с пръсти и първият помощник притича, за да го последва към дъската за слизане. — Отведете гостенките ни в къщата. Аз отивам там веднага.

— Да, к’питане.

— А, и вземете и този момък. — Ник посочи момчето, което стоеше до главата на жребеца. — Намерете му място в конюшните засега. Ако се проявява добре и там, ще се погрижим да му намерим място в екипажа.

— Да — отвърна Хигс, но угрижена бръчка разсече челото му. — Обаче няма ли да бъдете там, когато пристигнем? Струва ми се, че госпожица Магделин може да не посрещне… гостенките ни така приветливо, както би ни се харесало.

Ник се засмя.

— Проницателен както винаги, Хигс — каза той. — Затова по пътя ще спра при модистката. Никога не влизай в бой невъоръжен, момко. И ако опонентът ти е жена, най-доброто оръжие е ново боне и шепа панделки.

— Н-но ако пристигнем преди вас, какво да кажа на госпожица Магделин?

Заекването на Перегрин се беше върнало веднага щом палубата престана да се люлее.

— Не се безпокой — тупна го Никълъс по рамото. — Жените винаги са любопитни като свраки. Разведи гостенките ни бавно из града, а аз ще се постарая да ви изпреваря. Всичко ще бъде готово, когато дойдете.

Той мина по дъската за слизане, подхвърли две пенита на момчето до фургона и му каза да чака Хигс. После Ник се качи на жребеца и заби пети в хълбоците му, подкарвайки го в бърз тръс по Уотър Стрийт.

Лицето на Магделин се мержелееше пред него. Може би две нови бонета нямаше да навредят.

 

 

— О, какви хубави нещица. Толкова са красиви, Ник — възкликна Магделин пред новите си придобивки. Отдели се от кутията само колкото да лепне бърза мокра целувка на устата му, преди да върне вниманието си към бонетата. — Вземам си думите обратно. Прав беше да отидеш да спасяваш оня кораб.

— Не знам.

— Аз пък знам. — Нахлупи розовото и върза панделките зад едното си ухо, възхищавайки се на ефекта в огледалото на Ник. — О, почти толкова хубави са, колкото и в магазина на госпожа Атууд на Уотър Стрийт. Бих се обзаложила, че идват право от Париж. Корабът френски ли беше?

— Не.

Той се запита колко време има, преди Хигс да пристигне с фургона.

— Какво друго носеха? Топове плат? — Очите й блеснаха като дълбок изумруден залив. — Още по-хубаво, имаше ли готови дрехи?

— Не знам. — Ник се отпусна в любимия си стол до камината. — Виж, Магди, шапките не са от спасения кораб.

Тя му хвърли кос поглед.

— От госпожа Атууд са.

— Но…

— Не стигнах навреме до кораба.

— О, не. — Тя се спусна и коленичи пред него, полагайки умелите си пръсти на бедрата му. — Не казвай, че е потънал с всички хора.

— Не, не точно. Босток ме изпревари.

— Толкова съжалявам, Ник. — Тя се надигна и понечи отново да го целуне, но той извърна глава.

Никаква целувка нямаше да компенсира загубата на „Моли Харпър“.

— Сигурно е бил по-близо. Никой не може да те изпревари.

— Не ме изпревари, но имаше повече късмет, което понякога е по-показателно от уменията. Бях по-близо, но се отклоних, за да спася няколко души, които вече бяха във водата. Затова Босток стигна пръв до кораба. Това го прави негов, съвсем честно е според законите за спасяването.

— Добре, щом вече са били изоставили кораба, Босток не е получил много, гарантирам.

Тя прокара палци по вътрешната повърхност на бедрата му, съвсем близо до слабините, но без да ги докосва. Плътта му се надигна към нея.

Може да свърша с всичко това, помисли той, преди да престана да мисля с голямата си глава.

— Не бяха казали на всички моряци да напуснат кораба.

Магделин се отпусна назад на пети и се намръщи.

— Не си ли казвал винаги, че скачането във водата е последният изход? Ако са били толкова гламави да напуснат кораба, докато още плава, трябваше да ги оставиш там, докато не се увериш, че ще бъде твой.

Ник поклати отрицателно глава.

— Ако не бях направил така, сега щяха да бъдат мъртви, а не искам кръвта им да тежи на съвестта ми.

— Нямаше. Трябваше да оставиш тези глупаци на съдбата им. — Тя стана и се заразхожда ядосана. — О, Ник, голям кораб ли беше?

— Претоварена бригантина — призна той, пожелавайки си да не беше харчил още за второ боне. Това вече не изглеждаше спор, който би искал да спечели. — Във водата имаше три жени, Магделин. Не можех да допусна да умрат.

— Мъже или жени, все едно е. Дължеше ми… искам да кажа, най-малкото на екипажа си… да завземеш кораба.

— Никой от хората ми се не оплака.

За миг образът на Ив Ъпшел, настояваща да спаси първо приятелките й, прекоси ума му. Магделин би им изтръгнала спасителното въже от ръцете и по дяволите изоставащите.

Тя въздъхна.

— Мъжете понякога са толкова непрактични.

— Предполагам. — Никога не беше мислил какво става в прелестната глава на Магделин. Сега, след като беше получил представа, от която очите му можеха да изскочат, вече не я намираше толкова прелестна. Беше подозирал, че е меркантилна, а тя със сигурност обичаше красивите неща — месечните й сметки в магазините на крайбрежната улица в Сейнт Джордж го доказваха. Но не беше очаквал да е такава коравосърдечна кучка. — Те нямат къде да живеят, затова им предложих да ги настаня тук.

— Тук ли? — Очите й се окръглиха. — Довеждаш три чужди жени в тази къща? Не, Ник, няма да го допусна.

— Нямаш думата по този въпрос. Това е моят дом, Магделин.

— Но аз живея тук с тебе…

— Докато ми харесва да живееш с мене, струва ми се.

— О, Никълъс, не искаш да кажеш това.

Тя мигновено промени тактиката. Кръстоса ръце под гърдите си, за да ги подчертае, и изду долната си устна в гримаса, която той обикновено намираше за очарователна.

Той не допусна това да го отклони от намерението му. Беше решил и нямаше смисъл да протака.

— Прекарвахме си добре с тебе, но дойде краят. Заради това, което имахме, ще наредя на Хигс да внесе добра сума в сметка на твое име в банката на Бътърфийлд — каза той. Нямаше да допусне тя някога да каже, че не е бил щедър. — Ако някога изпаднеш в нужда, не се колебай да дойдеш при мене.

— Три жени, хмм? — Погледна го с присвити очи. — Ако си искал още една жена в леглото си, трябваше да ми кажеш. Имам приятелка, която би се навила. С нея и преди сме доставяли удоволствие на един мъж и…

— Колкото и изкусително да звучи, ще се въздържа — прекъсна я той, съжалявайки, че не му е предложила това по-рано. Идеята представяше всякакви изкусителни възможности, но за съжаление вече не го интересуваше перспективата да спи с Магделин, със или без втора жена под завивките. — Можеш да вземеш всичко, което си получила, докато живееше в моето домакинство. Прати списък на Хигс и той ще се погрижи да ти го изпратят. Още имаш онази къщичка на остров Паджетс, нали?

Тя кимна, безмълвна, но със сухи очи. Никога не беше ставало дума за любов помежду им, поне от негова страна, и той с удоволствие видя, че безразличието е взаимно.

Страстта беше извънредно приятно нещо, но след прегарянето от нея оставаше само мъртва сива пепел в сърцето. Не чак толкова удовлетворяващо, но лесно за измитане.

— Хубаво. — Той се обърна, за да излезе, но се сети нещо и щракна с пръсти. — О! Тъй като са изгубили всичко в корабокрушението, гостенките ми ще имат нужда от някакви дрехи. Моля те от благородство да им оставиш няколко неща от първа необходимост от твоя гардероб.

— Благородство ли? Ах ти, копеле такова! — Спусна се през стаята и започна да удря гърдите му с юмруци.

— Вземаш дрехите от гърба ми и ги обличаш на новите си уличници.

Той сграбчи ръцете й и ги изви зад гърба й. Тя престана да се бори и притисна гърди към неговите, гледайки го изпод дългите си мигли.

— Това някаква нова игра ли е, Ник? Опитваш се да ме ядосаш, за да ме подчиниш? — Единият ъгъл на устата й се вдигна нагоре. — Добре. Ще играя.

— Но за съжаление, моя скъпа Магделин, аз няма да играя. — Щеше да му липсва. Беше авантюристка в леглото, умееше и да си затваря очите. Но не би могъл никога повече да легне с нея, без да чуе желанието й три невинни души да умрат, за да може тя да получи още някакви вещи.

— Тръгни си, преди гостенките ми да са дошли, в противен случай може да забравиш за щедрия ми прощален подарък. Подозирам, че имаш по-малко от четвърт час.

Пусна я и излезе от стаята, без да погледне назад.