Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (10)

Глава 10

Глупачка, глупачка, глупачка, повтаряше си Ив, докато езикът й се гонеше с неговия. Знаеше, че е върховна глупост да се предаде пред ужасния копнеж, който този мъж разбуждаше у нея. Всяка унция разум възразяваше против това. Но разумът не беше достоен противник за импулсите на тялото й.

Той беше видял гърба й и въпреки това казваше, че е красива.

Беше обсипал с лекуващи целувки ужасните й белези.

Нещо вътре в нея, което смяташе за увехнало и умряло, се надигна. Опустошеното й сърце запя.

Устата му намери гърдите й, плени ги и ги засмука. Желанието плъзна от зърната към утробата й. Дълбокият повик на потребността, която беше започнала да утолява във ваната, а после се беше отказала в пристъп на яд и самотност, отново започна да пулсира ниско между краката й.

Ръцете му бяха навсякъде. Кожата й танцуваше на местата, където я докосваха мазолестите му пръсти. Дращещата му буза срещу ребрата й, езикът му, топъл и влажен, докато се потапяше в пъпа й — тя се давеше в прилив от усещания.

Тогава той се отпусна на колене пред нея и я покри с устата си. Коленете й се разтрепериха, но ръцете му, масажиращи седалището й, я задържаха изправена.

Езикът му намери цепнатината й и сладко я разтвори. Той откри болезнената й розова пъпка и започна да я дразни.

Тя неясно осъзнаваше, че от гърлото и се леят думи, нецензурни и земни думи, изплъзващи се с нежен тон, сякаш бяха ласки. Това като че ли го насърчи, защото той сложи двата й крака на раменете си, повдигна я и я отнесе на леглото, без да престава да я дразни с език. Тя хвана главата му, за да се задържи, замаяна от наслада. Когато той я пусна на дюшека, тя се засмя в пристъп на чиста радост.

Никълъс й се усмихна с почервеняло лице, устните му блестяха мокро.

— Значи можеш да се смееш! И звучи приятно, със сигурност. — Засмя се. — Ще трябва да направя така, че да го правиш по-често.

Той се отпусна на леглото при нея и настани ханша си между разтворените й крака. Нежно обхвана главата й с длани и вдигна устата й към своята. Тя усети собствения си вкус на устните му, мускусен и горещ. Изстена нетърпеливо.

Дум, дум, дум.

Не, почакай! Това не беше сърцето й.

Гръмкото чукане на вратата сякаш я обля със студена вода. Тя изтръгна устата си от неговата.

— Иви, добре ли си? — чу се гласът на Сали иззад дебелата чамова врата.

— Добре съм — отвърна Ив, гърчейки се под тежестта му.

Той усети намека и се дръпна от нея.

— Защо е заключена вратата ти?

Погледът на Ив се премести към Ник.

Той вдигна рамене.

— Благоразумният мъж винаги планира.

— Тихо — изсъска тя, преди да стане от леглото и да изтича към вратата.

Навлече отново пеньоара си и се загърна. Отчаяната болка между краката й още пулсираше. — Тъкмо свършвам с банята.

— Има ли някой при тебе? Стори ми се, че чух гласове.

Ив сви пръсти в юмруци.

— Трябва да си чула да говоря на Дая.

Е…

Настъпи дълго мълчание и Ив горещо се замоли на бога покровител на лъжците дано в момента Дая да не е със Сали.

— Кажи й да побърза с тоалета ти — помоли Сали. — Трябва скоро да тръгваме, иначе ще закъснеем! Искаш ли помощ за косата?

— Не, скъпа, мога да се справя.

Сали вече й беше помогнала повече, отколкото знаеше. Лудостта отминаваше и Ив отново мислеше ясно.

Ако отстъпеше пред капитан Скот, щеше да бъде също толкова слаба, както ако се беше отдала на тъмничаря в Нюгейт в замяна на парче немухлясал хляб. Беше устояла тогава, когато самото й оцеляване беше поставено под въпрос.

Сигурно би могла да устои и сега, макар че само девствеността й беше в опасност.

Погледна към Ник, който още лежеше, прострял се в цял ръст на леглото й. Той й отпрати ленива усмивка, но очите му зад нея пламтяха в тъмен огън.

На тъмничаря му липсваха няколко зъба, по главата обаче имаше въшки в изобилие, така че дори призивът му към празния й стомах не я беше принудил да се покори.

Но Никълъс Скот като нищо можеше да изкуши и монахиня.

Той обаче също използваше собственото й тяло срещу нея. Просто се целеше малко по-ниско от стомаха й, за да завърши съблазняването. Не само беше дяволски красив, много повече, отколкото който и да било смъртен имаше право да бъде, но и креватните му умения обещаваха да надминат най-дивите й представи. Имаше ли нещо по-греховно от мъжка уста върху…

Ив пропъди мисълта, преди споменът за езика му върху деликатните й части да беше започнал отново да сгорещява кръвта й. Облегна се на вратата.

— Защо не видиш дали господин Хигс е докарал каретата? — предложи Ив на Сали. — Идвам веднага.

— Добре. Ако си сигурна. Но, моля те, побързай. Това е първият ми бал и не искам да изпусна нищо.

Ив остана да слуша до вратата, докато стъпките на Сали не заглъхнаха напълно.

— Ела в леглото, Ив — Ник потупа мястото до себе си. — Горката госпожица Мънро. Не знае, че забавата вече е започнала точно тук.

— Не, Сали е права. Трябва да се облека, ако искаме да пристигнем прилично на бала.

Ник се намръщи.

— Аз съм домакинът на този проклет бал. Няма вероятност да започнат без нас.

Тя не помръдна.

Той скочи от леглото и скъси разстоянието помежду им, приковавайки я между тялото си и здравата врата с дългите си ръце, за да не може да избяга.

— Ив, искам те.

Думите му я накараха да се разтрепери. Никога не беше се чувствала толкова празна, толкова болезнено напрегната. Толкова сигурна, че той може да укроти лудостта, препускаща в нея. Тя само трябваше да…

Горещият му поглед като че ли проникваше в душата й.

— И знам, че ме искаш.

— Не е толкова просто.

Вече не можеше да го гледа.

— Просто е, ако му позволиш да бъде. — Той обгърна с длан брадичката й и я накара да срещне погледа му. — Както подозирах, ти си страстна жена, Ив Ъпшел. Грешно е да отричаш собствената си природа.

Тя отново се засмя, този път съвършено безрадостно.

— Не мисля, че трябва да търся някой като тебе да ми казва кое е правилно и кое е грешно.

— И какво, ако обичаш, искаш да кажеш с това „някой като тебе“? — Той се приближи така, че тя можеше да почувства твърдата му мъжественост да се притиска към нея.

Коремът й се сви от подновеното желание, но тя го потисна.

— Женкар, контрабандист, пияница, негодник…

— Виждам, че Хигс пак ги е дрънкал разни за мене. — Ребрата му се раздвижиха срещу нейните от дълбокото му изсмиване. — Ив, става дума просто за удоволствие.

Върховете на пръстите му се спуснаха по ръцете й и намериха китките. Той вдигна едната към устните си и положи любовна целувка върху дланта й. Тогава пое един от пръстите й в устата си и го засмука. Тя затвори очи, докато тялото й отново изпусна мъзга между краката й.

— Ако кажеш, че не ти доставям удоволствие, ще знам, че лъжеш.

Тялото й запулсира в отговор на дълбокия му ръмжащ тон. Той би могъл да накара цялото й същество да пее, но тя трябваше да прекрати това, преди нещата да отидат оттатък прелюдията.

— Не става дума за удоволствие.

Тя се сви, притискайки гръб към вратата.

— На кой континент?

— Една дама…

— Една жена — поправи я той, прокарвайки върховете на пръстите си по бузата й, надолу по шията и по издутината на гърдите и. Тя си пое пресекливо дъх. — Една жена, която знае кога тялото й ще бъде добре обслужено. Това трябва да прати всички понятия за „дама“ по дяволите.

— Е, но не става така. — Тя изправи гръб и срещна погледа му, за да попречи на тялото си да се стопи в неговото. — Сега съм достатъчно покрита, капитане, затова повярвайте ми, когато ви казвам, че ще пищя с цяло гърло, ако не ме пуснете още в този момент.

Той покри устните й със своите, опитвайки се я примами обратно в сладострастната си фантазия. Топлина се събра в слабините й, но тя се пребори, за да не отвърне на подканванията му към онова тъмно горещо място.

Беше необходима цялата й воля, за да не отговори.

Точно когато последното късче самообладание наближаваше точката на пречупване, той се дръпна и я изгледа с присвити очи.

— Много добре, госпожице Ъпшел. — Вдигна резето от вратата. — Ще оставя ваша дамска милост да се плиска във ваната си. Макар да забелязах, че нямаш особена дарба в самозадоволяването. Но тъй като ти помогнах в това отношение, нямаш много път за изминаване. Желая ти по-щастлив завършек в следващия тур.

— Ах, ти…

Той излезе и затръшна вратата, преди тя да намери достатъчно противна ругатня, която да метне след него. Гласът му стигна до нея през вратата.

— Само че няма време за туткане. Този път побързай с плискането — изръмжа той. — Чака ни проклетият бал.

 

 

Перегрин Хигс искаше да подкара каретата по стръмния път към града, но капитанът не позволи. Вместо това Хигс трябваше да язди до работодателя си на една червеникавокафява кобила. Двамата представляваха ариергарда на каретата, която изтрополяваше прекалено бързо по острите завои и това безпокоеше Перегрин. Той би карал по-бавно, възможно най-бавно, мислейки за скъпоценния товар, пътуващ вътре.

Единствената свобода, която му беше позволена, беше да помогне на жените да влязат в чакащата ги карета.

Госпожица Ъпшел беше възхитителна в изумрудената си рокля, но две дълбоки бръчки помрачаваха челото й. Всъщност, тя би трябвало да бъде възхитена от обкръжението тази вечер. В края на краищата, балът беше нейна идея, нали?

Тази жена е надвиснала буря, или аз съм китаец, помисли си Хигс. Хвърли поглед към Никълъс Скот, който яздеше мълчаливо до него. Като си помисля, капитанът не изглежда много по-весел от госпожица Ъпшел.

Когато два лоши атмосферни фронта заплашват да се сблъскат, благоразумният моряк чертае курс към най-близкото пристанище.

Госпожица Смайт беше удивително миловидна в жълтата си рокля. Беше толкова тиха, че беше трудно някой мъж да я забележи, когато красавица като госпожица Мънро е наблизо, но тази вечер Пенелъпи Смайт беше красива като лютиче в ливада. Беше благодарила на Хигс с нежния си глас, когато той й помагаше да се настани в каретата. Той би предсказал, че госпожица Смайт няма да прекара в седене никой танц, освен ако не каже, че краката и се са уморили.

Но госпожица Мънро приличаше на захарен памук в новата си розова рокля. Беше порозовяла и свежа, сладка като изкушение, каквото някой сладкар би могъл да създаде. Устата на Перегрин се изпълни със слюнка, когато зърна красиво оформения й глезен, докато тя се качваше в каретата.

Беше затворил вратичката на каретата, затваряйки дамите вътре, и се почувства приятно мъжествен след гледката на толкова женски фусти. С право се гордееше със себе си, че е ощастливил поне две от тях. Беше постигнал много за осъществяването на този бал, в края на краищата. Перегрин си въобразяваше, че е положил основата на набега си към чувствата на госпожица Сали Мънро.

Щом стигнаха кметството, той осъзна колко е грешал.

Мъже от всички острови някои чак от толкова далечни като остров Айриш, бяха дошли тук. Най-добрите семейства бяха пристигнали, дори Тъкърови, макар че Перегрин изпита благодарност, задето бившият приятел на капитана, Сейнт Джордж Тъкър, слава на небесата, беше в колониите. „Сейнт“ не отстъпваше, когато станеше въпрос да очарова дамите, което може би беше причината за охладняването между него и капитана. Но Хигс не беше сигурен.

Всички присъстващи обаче се надяваха да се запознаят с трите жени, които капитан Скот беше „изтръгнал от челюстите на смъртта“, и да им направят впечатление. Слухът за тяхната красота се подклаждаше от преразказването на мъчителните им преживявания в открито море. Сега изглеждаше, че половината необвързани мъже на Дяволския остров си се представяха обвързани с едната — или дори с всичките три! — нови попълнения на розово-пясъчните им брегове.

За няколкото минути, които трябваха на Хигс, за да се погрижи за конете, балните тефтерчета на дамите се запълниха изцяло. Той не би могъл да си купи един рил дори с една от тях, дори да имаше сандък, пълен с дублони, които да предложи като заплащане.

Затова си сипа чаша грог и се измъкна през отворената двойна врата. Можеше само да гледа как госпожица Мънро размята златистите си букли, флиртува и се смее с партньорите си по танц. Като че ли всеки от тях вярваше, че тази усмивка е специално за него.

По дяволите! Ето го Тейтъм с дрезгавия глас, под ръка с госпожица Мънро, която сияеше.

Капитанът дойде при него и остана известно време, без да говори. Лорд Ник наблюдаваше празненството с такова мрачно лице, че хората можеха да си помислят, че председателства обесване, а не най-веселия бал, който някога са виждали тези острови.

— Остави тоя глупав грог, Хигс. — Капитанът извади плоско сребърно шише от джоба на жакета си и го подаде на Перегрин. — Работата за тази вечер изисква нещо по-силно.

Хигс забеляза, че погледът на капитан Скот почти не се отделя от госпожица Ъпшел, докато тя изпълняваше сложните стъпки на менуета. Танцуваше с Арчибалд Сникъринг — секретаря на губернатора, с лице като недовтасало тесто. Госпожица Ъпшел се усмихваше учтиво на партньора си, но обръщаше глава настрана, когато танцът изискваше формална целувка по устните.

Госпожица Мънро не се обръщаше.

Перегрин надигна шишето и остави уискито да опари гърлото му в няколко насълзяващи окото глътки.

— П-прав бяхте, сър — призна той. — Домашно празненство щеше да бъде п-по-умно решение.

— Този кораб вече отплава, Хигс. — Капитанът тупна съчувствено рамото на Перегрин. — Не го мисли повече.

Трудно беше обаче да върне момента, когато беше предложил да уреди бала. Смяташе да спечели благоразположението на госпожица Мънро по този начин, но вместо това жената, която измъчваше сънищата му, демонстрираше чаровете си пред всеки присъстващ мъж, с изключение на него.

Той отпи още веднъж от шишето.

— Полека, момче. Внимавай с поведението. — Капитанът освободи Хигс от питието. — Предстои ти дълга нощ.

Капитанът кимна на няколко други гости.

— Изглежда, се очаква да действам, сякаш съм домакинът на този разгром, затова ще те оставя. — Понечи да си проправи път между хората, но се обърна. — Внимавайте, господин Хигс. И не правете нищо глупаво.

Твърде късно.

Хигс вече правеше нещо глупаво. Не можеше да откъсне очи от госпожица Мънро, докато тя се движеше сред танцуващите.

Нито веднъж не погледна към него.

Хигс беше стоял на нощна стража под проливен дъжд с повече бодрост.

След като цигуларят изсвири три рила един след друг, изведнъж Перегрин намери госпожица Смайт да стои преди него със зачервено лице и да си вее.

— Господин Хигс. — Направи бърз реверанс. — Толкова се радвам, че ви виждам.

Той се наведе към нея, за да чуе тихия й глас сред шума от толкова много хора, които говореха и се смееха. Тя набръчка нос, докато погледът й се стрелкаше из залата, и той разбра, че под тежкия парфюм, с който почти всички се бяха напръскали, не всички тела, сгъстени в залата, са наистина чисти. Понеже беше моряк, сетивата му в тази област бяха попритъпени, но долавяше свеж полъх на ванилия от дамата пред него.

И на чиста женска кожа.

— … и толкова се страхувам с всичкото това танцуване и толкова много хора… — говореше тя. Размаха ръце. — Уморена съм.

— Имате нужда от свеж въздух, може би? — запита той учтиво.

Усмивката й издълба трапчинка в лявата й буза. Перегрин се запита защо тя не го прави по-често.

— Ако бъдете така любезен — изрече тя срамежливо. — Струва ми се, че не познавам всички тези нови господа достатъчно добре, за да излизам на въздух с тях.

— Разбира се — каза Перегрин, изпъна се и й предложи ръката си. — За мене ще бъде удоволствие, госпожица Смайт.

Може би госпожица Мънро ще го види да придружава приятелката й навън в меката островна нощ и ще вземе друго решение, помисли той. Малко ревност, както беше чувал, не е по необходимост нещо лошо и може да доведе до осъзнаване на истинското състояние на сърцето. Устоя на подтика да извие врат, за да види дали Сали Мънро наблюдава.

Когато влязоха в малкото фоайе, Хигс изведнъж спря.

Адам Босток, капитанът на „Морски вълк“, стоеше на пътя му, разтворил крака на ширината на раменете, с ръце, подпрени на хълбоците.

— Здравей, П-П-Перегрин. Хубава з-з-забава — изсъска той. — Кажи на господаря си, че съм тук.

Бледите очи на Босток обгърнаха фигурата на госпожица Смайт с бавен съсредоточен поглед.

Перегрин се почувства оскърбен. Другите моряци на кораба го дразнеха заради заекването толкова често, че вече не им се обиждаше. В други обстоятелства би оставил закачката на Босток да се стече от него като вода по намаслена кожа, но този чакал нямаше право да оглежда една дама така, сякаш е някаква уличница.

Отмести се и застана пред госпожица Смайт.

Беше пратил открити покани до всички острови, но не очакваше, че мъжът, който презираше неговия капитан и съответно предизвикваше силна омраза, ще се смята за поканен.

Босток нямаше да влезе в залата, ако зависеше от Хигс.

И със сигурност нямаше отново да оглежда така госпожица Смайт.

Но госпожица Смайт, изглежда, имаше други планове. Тя надникна покрай Перегрин към отворената врата.

— Лейтенант Ратбън! Моля, извинете ме, господин Хигс, познавам този джентълмен. — Госпожица Смайт се промуши ловко покрай Перегрин, за да приветства мъжа, стоящ зад Босток. — О, толкова се радвам да ви видя. Страхувахме се, че сме ви загубили, когато се отделихте от нас при крушението на „Моли Харпър“.

Протегна ръка към новодошлия и той се поклони ниско над нея.

— Скъпа ми госпожице Смайт. — Тонът му беше благоприличен, той потупа ръката й като отдавна изгубен чичо, но погледът му се спря на корсажа й малко по-дълго, а това не се хареса на Перегрин. — И аз се радвам да ви видя невредима. Другите тук ли са?

Преди тя да успее да отговори, гласът, който Хигс беше чул да изгърмява над много вихри, накара музиката да спре и залата внезапно притихна.

— Босток!

Капитан Скот вървеше през огромната зала. Тълпата се раздели на две като Червено море пред Мойсей. Добре. Капитанът щеше да ги прегази, ако не се бяха дръпнали от пътя му.

Очите му блестяха убийствено.

Перегрин преглътна мъчително. Капитанът го беше предупредил да не се поддава на глупави пориви.

Сега Хигс се страхуваше, че няма да може да убеди капитана си да последва собствения си съвет.