Кони Мейсън
Господарят на Дяволския остров (33)

Глава 33

Реджи усукваше шапката в ръцете си. О, господи, о, господи. Сега ще отговарям.

— Какво искаш да кажеш с това, че ги гама? — изрева Никълъс Скот.

Разхождаше се напред-назад така усилено, че можеше да пробие дупка в пода.

— Нямаше ги там. Направих точно квото каза госпожица Ив, отскочих до магазина и купих няколко канелени пръчки. После докарах каретата на Уотър Стрийт в тоя час, когато тя ми каза, обаче не ги намерих там. — Реджи пристъпи от крак на крак. — Проверих всички магазини, никой не ги беше видял, даже шапкарката, а ако дамите тръгнат да купуват нещо, винаги купуват шапки.

Капитанът го сграбчи за яката и навря лице в неговото.

— По същество, Реджи.

— Да, същество.

Момъкът въздъхна облекчено, когато лорд Ник го пусна и отново започна да се разхожда. Реджи никога не беше виждал капитана така готов да избухне, както кораб, здраво вързан, за да не го отнесе бурята, се дърпа от швартовете си.

— После отидох до пристана да видя дали приятелите ми са виждали дамите. Казаха, че са ги видели.

Капитанът спря на място и го изгледа свирепо.

— Продължавай.

— Приятелите ми рекоха, че дамите се качили при оня, дето изглежда като денди, обаче май малко късметът го е изоставил. Били много уплашени.

— Кой ферибот?

— Дето плава нагоре, към остров Айърленд и към село Съмърсет.

— Босток държи там кораба си.

— Да, това име ми казаха приятелите ми. Дендито платил на капитана извънредно, за да отплават веднага. Смятал да отплава към колониите с „Морския вълк“, така казал, ако успее да го хване. Щото к’питан Босток щял да отплава днеска.

Никълъс грабна далекогледа си от бюрото и се приближи към най-близкия западен прозорец.

— Виждам една мачта да отплава към слънцето.

— Може ли да е „Морският вълк“?

Всеки, работил достатъчно дълго за Никълъс Скот, нямаше как да не е чул за враждата му с господаря на този кораб с неестествено име. Всеки истински моряк знае, че корабът е жена, не жестоко ръмжащ звяр, и трябва да носи име на жена.

— Намери господин Хигс — заповяда капитан Скот. — Кажи му да събере екипажа. Отплаваме колкото може по-бързо.

— Но, сър — На Реджи му беше странно да прави предложения на хора като капитан Скот, но думите изхвръкнаха от само себе си. — „Сюзан Бел“ вероятно не е приготвен за плаване. Ще трябват вода, храна и…

— Не, няма. Не отиваме далече. — Капитанът отново вдигна далекогледа и го насочи към хоризонта. — Само колкото да хванем това копеле с черните платна.

Корабната камбана звъня, без да спира, почти половин час и екипажът скоро дотича. Дори Дигъри Бок дойде на пристана, надявайки се, че капитанът може да омекне и да му позволи да се върне в екипажа на кораба.

— Колко пинти изпи днес, Бок? — измуча Ник между две заповеди да развият платната на „Сюзан Бел“.

— Само четири — извика Дигъри към палубата. — Или може да бяха единайсет.

Трудно беше да прецени със сигурност.

— Реши кое от двете и ела пак, когато си трезвен — каза Скот, докато моряците прибираха дъската за качване. — Нямам полза от човек, който все е пиян-залян. Свестен моряк си, Бок. Виж дали можеш да станеш и свестен човек и тогава ще говорим. Господин Хигс, вдигнете въжетата!

— Помози бог, капитане — изрече Дигъри полугласно, докато „Сюзан Бел“ се плъзгаше между островчетата в залива.

Капитанът все едно го беше приел отново. Беше само въпрос на време да плава със старите другари. Сега се радваше, че не отиде при магистрата. Прокара мазен ръкав по устата си. — Добра новина като тая има нужда от питие!

 

 

Нощта падаше, а „Морският вълк“ още беше извън обсега на Ник. Но точно преди небето да стане като тъмно индиго, той успя да зърне черно платно в далечината. Ако Босток останеше верен на навиците си, щеше да спусне част от платната си заради нощната стража. Ник вдигна още платна.

— Да наредя ли да запалят лампите? — запита Хигс.

Ник поклати отрицателно глава.

— Не искам Босток да разбере, че идваме. Звездите ще ни свършат добра работа. — Вятърът издуваше платната, но корабът се плъзгаше тихо в нощта. Единственият звук беше плисъкът на вълните, разбиващи се о борда. — Иди поспи, Пери. Аз ще застъпя на първа вахта.

— Не знам дали ще мога, сър — каза Перегрин. — Пени е на оня кораб.

— А няма да си й от полза, ако не си отпочинал. Сменете ме след втората камбана, господин Хигс.

Тонът му правеше изреченото заповед.

Ник застана на кърмата, позволявайки на кораба да му говори чрез кормилото, докато екипажът му спеше. Както обикновено, „Сюзан Бел“ го успокояваше. Светът беше обезумял, но тук всичко беше тихо. Съществуваха само вятърът и вълните, и математическият танц на звездите в черното небе.

И тогава внезапно осъзна нечие присъствие. Аромат на лавандула лъхна край него и той веднага разбра кои е.

— Съжалявам, Хана — прошепна Ник. — Обичам я. Трябва да имам Ив. Ако утре той застане на пътя ми, клетва или не, ще го пратя при тебе.

Или може би той самият щеше да иде при мъртвата си съпруга. Двамата с Босток бяха равни. Можеше да стане или едното, или другото. Студен пръст се плъзна по гръбнака му.

Мирисът на лавандула изчезна и той се запита дали от страха за Ив и от умората не си го е въобразил. Шептенето в марселите най-вероятно беше просто вятърът, каза си.

 

 

Ив и Пени се разхождаха покрай левия борд в перлената зора. Не си бяха лягали. И не искаха нито миг повече да остават затворени в лишената от въздух каюта.

Пени беше плакала половината нощ, но очите на Ив бяха останали сухи. Сякаш саван беше покрил сърцето й. Никълъс Скот все едно беше вече мъртъв за нея.

Не можеше да изпитва нищо.

— Платно! Платно! — викна един моряк от наблюдателницата на гротмачтата.

— Къде? — викна Адам Босток, слагайки дланите като фуния около устата си.

— Зад кърмата вдясно и се приближава бързо. „Сюзан Бел“ е, сър, лети с всички платна.

Ив подхвана полите си и изтича към десния борд. Опря се на релинга, за да види кораба, който идваше за тях. Вятърът отвя бонето й, но това не я интересуваше.

О, господи! Той дойде.

Мъртвото й сърце трепна и оживя; сълзите, които не беше проляла предната нощ, пареха в очите й.

— Капитан Босток, какво възнамерявате да направите? — Лейтенант Ратбън дотича разтревожен. — Можете да им избягате, нали?

Босток погледна през далекогледа си към приближаващия се кораб.

— Мога да вдигна всички платна, но „Сюзан Бел“ все пак ще ни догони. Натоварени сме догоре, а те газят плитко във водата. Най-добре да спрем и да видим какво иска старият ни приятел Никълъс.

— Длъжен сте да защитавате пътниците си.

— Доброволните си пътници — съгласи се Босток с многозначителен поглед към Ив и Пени. — Доброволно ли пътувате, дами?

Ратбън ги изгледа убийствено. Още държеше съдбата на Ник в гнусните си ръце.

Сърцето на Ив отново изстина.

— Да, доброволно — изсъска тя. — Нали, Пени?

Пени кимна с нещастен вид.

— Ето, виждате — каза Ратбън.

— Повече, отколкото бих желал да виждам — отвърна хладно капитан Босток. — Какво става тук?

— Нищо, което да ви засяга. Просто ни откарайте в Чарлстън и ще си получите заплащането. — Ратбън изкриви лице в гримаса и нерешително добави: — С добавка заради това леко усложнение.

Адам Босток се засмя.

— Не познавате достатъчно Никълъс Скот, ако го смятате само за леко усложнение.

Точно тогава над водата отекна гръм и един деветфунтов снаряд профуча покрай „Морския вълк“, за да плесне в океана на сто фута от носа.

— Този луд стреля по кораба ви!

— Не, той сигнализира да спра и да преговаряме. — Босток хвърли яростен поглед към „Сюзан Бел“. — Ако Ник искаше да улучи кораба ми, щеше да го направи. Няма да стреля. Обеща на… — Капитанът на „Морския вълк“ замълча насред изречението и замислено погледна към Ив. — Не иска да изложи на опасност… някого, когото има намерение да върне на Дяволския остров.

— Това е шансът ви — каза тихо Ратбън. — Мразите този човек. Виждал съм, че е така. Стреляйте по него. Пратете го назад към Бермуда.

Втори снаряд изсвири над главите им и цопна, без да нанесе щети, във вълните през „Морския вълк“. Но този път изстрелът беше по-близо.

— Проклет да е! — каза Босток. — Колкото и да ме изкушава предложението ви, Ратбън, и аз съм дал обещание на един човек.

Адам Босток даде нареждания на екипажа си и няколко моряци се закатериха по вантите, за да свият платната. Ратбън се отдалечи, ругаейки, но нищо, което можеше да каже не беше в състояние да убеди Босток да не спре кораба си. Ив се върна при релинга, за да се впие поглед в кораба на Ник.

Виждаше го, застанал на носа. Още не можеше ясно да види лицето му. Не искаше да го гледа, когато се наложи да му каже, че не може да се върне с него. Буйната радост, която беше изпитала, щом видя, че той идва за нея, изчезна, когато осъзна, че това не може да промени нищо. Ратбън все още можеше да направи така, че Ник да бъде обвинен в държавна измяна, а Ив не можеше да допусне да стане така.

„Сюзан Бел“ се приближи колкото дължината на една лодка до борда на „Морския вълк“.

— Никълъс Скот! — изрева Босток. — Защо стреляш по кораба ми?

— Дай разрешение да дойда на борда и ще обсъдим това — викна Ник в отговор.

Разрешението беше дадено и екипажът на „Морския вълк“ се зае да прокарва въже през система от скрипци, привързани към гротмачтата. Закрепиха въжето за друго, по-тънко, вързано за арбалетна стрела. Босток се прицели и прикова стрелата към гротмачтата на „Сюзан Бел“.

Никълъс слезе от носа на кораба и издърпа стрелата от мачтата. Изпъна добре въжето и се качи на перилото.

Сърцето на Ив замря. Застанал на тясната дъска, с набъбнали мускули на ръцете, той беше великолепен. Когато скочи във въздуха с вик „Сега!“ стомахът й се обърна. Но вместо да падне във водата, той се издигна във въздуха. Екипажът на Босток дръпна въжето и Ник прелетя пространството между двата кораба.

Щом се озова над „Морския вълк“, пусна въжето и тупна на палубата с изтърколване. Ив изтича към него и той я сграбчи в прегръдките си.

Обхвана с длани лицето й и я целуна силно. После се отдръпна и изрече една дума, която обаче беше достатъчна, за да разбие сърцето й.

— Защо?

— Аз ще ви кажа защо — намеси се Ратбън. — Защото иска да бъде съпруга на почтен мъж, лоялен на короната, ето затова. Не е ли така, госпожице Ъпшел?

В думите му се криеше заплаха.

Ник също я чу.

Може би нямаше да я кара да каже, че не го иска. Може би щеше да разбере, че го прави заради него, и щеше да я пусне. Гърдите я боляха, едва си поемаше дъх. Устата й не можеше да изрече думите, с които да се сбогува завинаги с него.

Удивително, но Ник й се усмихна.

— Всичко ще бъде наред, любов моя. Довери ми се. — Тогава лицето му стана каменно и той се обърна към Ратбън. — Да разбирам ли, че ме обвинявате, че съм нещо по-малко от лоялен?

— Предател е по-точната дума.

Ник извади сабята от ножницата си.

— Колкото и да не ми се иска да оцапам цялата ти палуба с кръв, Адам, не мога да оставя това оскърбление без отговор.

— Бих бил разочарован, ако го оставиш.

Босток скръсти ръце на гърдите си.

— Така да бъде бог да се смили над предателската ви душа — каза Ратбън, докато сабята му излизаше от ножницата с метално дрънчене. — Защото аз няма да имам никаква милост.