Кинли Макгрегър
Мрачният рицар (7)

Глава 6

Част от Роуина искаше да се разпищи и да се паникьоса. Другата, по-здравомислещата част я накара да бяга, за да спаси живота си.

Не знаеше дали сарацинът е след нея, или не, нито спря достатъчно, за да разбере.

Имаше една-единствена мисъл в ума си… бягство.

Заобикаляйки около замъка, тя видя Страйдър, Кит и монаха.

Роуина се запъти право към тях и преди да се хвърли към Страйдър, не посмя да погледне зад себе си.

Страйдър се препъна настрани, когато някой се хвърли в ръцете му. Очаквайки това да е една от многото му почитателки, той не можеше да бъде по-зашеметен да намери Роуина там.

— И отново, Роуина, трябва да престанем да се срещаме по този начин — закачи я той.

Очите й бяха широко отворени и пълни с паника, което незабавно смаза чувството му за хумор.

— Нещо не е наред ли?

— Сарацин — изпъшка тя. — В овощната градина.

Кръвта му се смрази при думите й. Подавайки я на брат си, той и Кристиан се затичаха, за да проверят областта.

Роуина наблюдаваше мъжете да се отдалечават, тичайки, докато се бореше да успокои препускащото си сърце.

— Шшш — каза Кит, хвана я за ръка и я поведе да седне на пейката близо до кладенеца. — Успокой се.

Завинаги щеше да е благодарна за вниманието на приятеля си, докато сърцето й продължаваше да препуска, а крайниците й да треперят нервно. Това беше най-ужасният момент в живота й.

— Благодаря ти, Кит.

Той отиде да й донесе хладна вода от кладенеца, докато тя наблюдаваше мястото, където другите двама мъже бяха изчезнали.

— Пий бавно — предупреди я той, подавайки й водата.

Отново тя му благодари.

— И така, какво видя? — попита Кит, след като тя успокои дъха си.

Тя стискаше металната купичка, която той й беше дал.

— Беше мъж, облечен в черна арабска роба. Той имаше очи на демон и се движеше като светкавица. Още не съм сигурна, че беше напълно човек.

Очите на Кит показваха, че беше също толкова притеснен за това, колкото и тя.

— Той трябва да е този, който е убил Сирил — прошепна тя. — Но къде може да се скрие подобен мъж?

— Хора като него са винаги там, където най-малко очакваш.

Може би това беше истина…

Тя погледна покрай рамото на Кит и видя Страйдър и приятеля му да се връщат.

Рицарят я доближи със суров вид.

— Не видяхме никой там.

Роуина не хареса как прозвуча това.

— Трябва да е избягал, когато ме видя.

Монахът кимна.

— Мисля, че е най-добре да напусна и…

— Не, Кристиан — възрази Страйдър. — Той е тук, за да убие членовете на Братството. Последното нещо, което искам, е да пътуваш сам.

Кристиан се подсмихна.

— Нужно е нещо повече от обикновен асасин^[1], за да ме убие и ти добре го знаеш.

— Това е риск, който няма да поема — категорично заяви Страйдър. — Опитай се да напуснеш и ще те прострелям със стрела в крака.

Кристиан изглеждаше обиден.

— Няма да посмееш.

— Пробвай ме.

Погледът, който си размениха, показа, че Кристиан все пак не се съмнява наистина в Страйдър.

— Сега — каза рицарят и се обърна към нея. — Кажи ни за този мъж, който си видяла. Как изглеждаше?

— Беше облечен изцяло в черно и видях малко от фигурата му. Беше прекалено добре обвит в роба.

— Той видя ли те? — попита Кристиан.

— Да.

Тримата мъже изругаха.

Роуина преглътна нервно, когато осъзна защо.

— Той ще се върне за мен, нали?

— Най-вероятно — каза Кристиан.

Страйдър бутна приятеля си.

— Не я разстройвай допълнително.

— Искаш да излъжа ли?

— Да — Страйдър се обърна към нея. — Един от нас ще трябва да те охранява.

Тя местеше погледа си между Страйдър, Кит и Кристиан. Кит, макар да беше хубав и висок, не беше умел с меч. Нито пък монахът.

А що се отнася до лорд Страйдър…

— Мога да наема някой да ме пази.

— Никога не се доверявай на наемник — заяви той. — Ако ти служат за дадена цена, на драго сърце ще служат на друг за по-висока.

— Нека да помислим — сопна се Кит, докато гледаше Роуина. — Защо си без придружител?

— Аз съм на земята на замъка — сопна му се тя на свой ред. — Не би трябвало да има някаква опасност зад стените.

Кит поклати глава, сякаш беше възмутен.

— Чичо ти ти дава прекалено много свобода.

Роуина настръхна от тона му. Никога преди приятеля й не й беше говорил по този начин.

Дори Страйдър изглеждаше изненадан.

— Каквото е станало, е станало — каза той. — Единственото ни притеснение сега е да сме сигурни, че свидетелят ни ще остане жив, за да ни помогне да хванем нашия убиец.

— Много добре — каза Кристиан. — Ти я пази, а аз ще уведомя мъжете ти какво се е случило. Ще организираме претърсване за сарацина. Не може да е много далеч. По-скоро си мисля, че може да се крие сред нас.

— Как така? — попита Кит. — На сарацините им е забранено да обличат наши дрехи.

Страйдър погледна свирепо брат си.

— Откъде знаеш това?

— Всеки го знае — отговори Кит след кратка пауза.

— Ще претърсим областта — каза Кристиан. — Ако някъде има лагер, ще го намерим.

Страйдър изглеждаше скептичен.

— Те изчезват в пустинята с нищо повече от нож, за да се хранят и защитават, и ти мислиш, че ще откриеш асасин сред дърветата?

Кристиан изглеждаше самодоволен.

— Ако е там, ще го намеря.

— Не се бави много.

Монахът наведе глава и си тръгна.

 

 

Кит изглеждаше толкова притеснен, колкото се чувстваше Роуина. Той се извини и я остави насаме със Страйдър — мъж, когото трябваше да мрази, и все пак към него се беше затичала, когато се беше почувствала заплашена. Колко странно.

— Това, което става тук, е зло — тихо каза Роуина. — Надявам се, че ще намерим този убиец.

— Повярвайте ми, милейди, ще го намерим.

Той й предложи ръката си.

— Ще ви отведа обратно в замъка. Трябва да сте сигурна, че през цялото време сте заобиколена с хора.

— Значи няма да ме охранявате?

— Да, ще го направя. Но нещо ми казва, че може да се опиташ да избягаш от наблюдателното ми око.

— А нещо ми подсказва, че това ще бъде много трудна задача.

Той се усмихна почтително на забележката й. Велики боже, мъжът беше повече от прекрасен, когато суровите му черти се смекчаха от усмивка.

Роуина внезапно се почувства женствена около него по начин, по който никога не е била преди. Сякаш жената в нея беше толкова привлечена от мъжа в него, че тя беше по-наясно за себе си и нуждите си от когато и да било преди това.

Но най-притеснителното нещо от всичко беше колко много желаеше да узнае каква ще бъде целувката на Страйдър. Каква щеше да е на вкус.

Роуина!

Беше шокирана. И ужасена. Тя не беше като приятелките си, винаги да се обръща след красиво лице и все пак, докато крачеха в мълчание, тя се улови, че е необичайно любопитна относно всяка страна на Страйдър.

— Казват, че нямаш желание за деца — улови се, че пита тя. — Истина ли е?

Той кимна.

— Защо? Бих си помислила, че мъж с твоята позиция е загрижен за земите си.

— Има неща в този живот, които са по-важни от земите.

Тя беше съгласна, но се питаше кое е по-ценно за него.

— Например?

— Братството. Обетите. Земите ми са важни за мен единствено защото ми позволяват да вложа парите си в нещо добро. Когато умра, ще съм мъртъв. Последното нещо, което искам, е да оставя след себе си някой, който да тъгува за смъртта ми. Не искам да изоставя деца, които да ридаят на гроба ми.

Тя спря, докато той изричаше тези спокойни думи. Но не на тях реагира. А на звука на гласа му. Разкриващ мъка.

— Не всички деца са изоставени, милорд. Някои са достатъчно щастливи да имат родителите си за дълго време.

Очите му бяха така обладани от духове, че гърдите я заболяха заради него.

— Но прекалено много са. И след това са роби на тази земя, която е била на баща им. Пионки, които да бъдат използвани, и за какво? Дори ти не си нищо повече от вещ в очите на Хенри и чичо ти. Би ли искала дъщеря ти да бъде на твое място?

В този момент тя почувства близост към този непознат.

Той я разбираше.

И това я удивяваше най-много.

— Заради това ли се съгласи да пееш за мен?

Той кимна.

— Приемам обещанията си сериозно, Роуина. И едно от тях е, че искам да направя всичко по силите си да освободя тези, които са хванати в ситуация, която им вреди.

Никога не бе мислила, че обикновен рицар е способен на подобно състрадание и самоанализ.

— Вие сте мъж с изненадваща дълбочина, лорд Страйдър от Блекмор.

— Имате предвид за безчувствен рицар, нали?

Тя почувства лицето й да пламва.

— Вашият оръженосец ви е казал и това ли?

— Вярвам, че точният му въпрос беше дали всички мъже трябва да изоставят здравия си разум, за да станат войници.

Тя се присви при това.

— Нямах предвид теб.

— Не?

— Ами, не те познавах тогава.

Той се засмя на признанието й.

— Трябва да призная, че по-скоро ми харесва да ви виждам изчервена, милейди. Порозовелите ви бузи правят чудеса с очите ви.

— Да не би да ми правите комплимент, сър? — попита тя, изумена от тази негова игрива страна.

— И ако е така?

— Мисля, че ще бъда поласкана.

— Тогава ви правя комплимент.

Топлината я заля. Колко благородно и мило от страна на нейния ри…

Роуина преглътна, когато осъзна посоката на мислите си. Почти го считаше за свой рицар. Колко неприятно. Никога нямаше да претендира за подобен мъж. Такъв, който е известен с това, колко много мъже е убил.

Това беше неприлично и неуместно.

Нали така?

Прочиствайки гърло, тя се запъти към замъка.

— Да не планираш да ме следваш през остатъка от деня? — попита го, докато той крачеше до нея.

— Мисля, че е мъдро, докато не открием нещо повече за сарацина, когото си видяла.

— И ако ти кажа, че съм спокойна, ще ме оставиш ли на мира?

— Не, ще знам, че не казваш истината.

— Как така?

Погледът му беше дяволит и жарък.

— Ти умишлено се хвърли в ръцете ми, милейди. Само дяволско страшилище би те накарало да направиш нещо такова. Ужасът ти беше прекалено истински, за да е престорен.

— Но в замъка със сигурност…

— Сирил беше в средата на лагера на рицарите. Част от нас спят много леко и все пак някой се е промъкнал в палатката му, докато ние сме били наоколо. За да се изпълни това, се изискват много силни нерви и умения.

Зловещият тон в гласа му накара космите отзад на врата й да настръхнат.

— Не ми казваш всичко, нали?

Очите му потъмняха.

— Ако е това, което подозираме, не. Не смея.

Побиха я тръпки.

Той спря, преди да продължи.

— Знам за рицар, когото наричат Ел Сахар.

Тя се намръщи, когато разпозна израза.

— Магьосника?

— Как така дама като вас знае арабски?

— Лекарят на чичо ми се кълне в техните лекарства. Прекарал е много от младостта си да ги изучава в Йерусалим, където е събрал много книги. След голяма доза принуда, го убедих да ме научи да чета някои от историите им.

Страйдър изглеждаше впечатлен.

— Ти си доста забележителна.

Тя се усмихна на комплимента му.

— Ще ми разкажеш ли за този мъж?

— Да. Беше способен буквално да изчезне в облак от дим. Бърз и смъртоносен, той се движеше сякаш е невидим и ни разказваше истории за това, как хората му обучават асасини.

— Не познавам тази дума.

— Това са мъже, обучени да убиват безшумно други. Те идват при теб през нощта или дори през деня, но винаги изненадващо. Назир… Ел Сахар — добави той, — казваше, че познава някой, който може да мине покрай хора из пазара и да ги наръга толкова бързо, че никой дори да не заподозре кой е убиецът.

Това със сигурност звучеше като мъжа, когото беше видяла в овощната градина.

— Значи нашият сарацин може да бъде навсякъде?

Той кимна.

— Искам да те предупредя да заключиш прозореца си тази нощ. Закачи звънче над ключалката просто за да си сигурна.

Роуина потрепери от мисълта.

— Има ли някакъв начин да ги спрем?

— Понякога можеш да се бориш с огъня само с огън, милейди. Единственият начин да ги спрем, е да бъдем по-бързи от тях.

Колко мразеше да чува подобни неща. Не беше в природата й да отговаря на насилието с още насилие. Нямаше ли мирно решение?

Роуина поведе Страйдър към дамската дневна на горния етаж, където много жени прекарваха мързеливо ранния следобед, клюкарствайки в столове, разположени из цялата стая.

При вида на лорд Страйдър, те незабавно се разпищяха и се втурнаха към тях.

Рицарят я избута обратно през вратата толкова бързо, че тя се препъна. Той затръшна вратата и я задържа, докато жените блъскаха и пищяха от другата страна.

— Лорд Страйдър!

— Бързо — каза той на Роуина, — вземи този кол от стената.

Тя изпълни молбата му.

— Постави го под дръжката. Бързо.

Роуина се поколеба.

— Те ще се в клопка вътре.

— Не за дълго. Ще изпратя оръженосеца ми да ги освободи. След като мен ме няма.

Тя му отправи подозрителен поглед, преди да се съгласи.

Веднага след като колът беше закрепен така, че вратата да не може да се отвори, той я освободи и пое дълбоко дъх.

Но не за дълго.

Друга група от жени се зададе от отсрещния край на залата без съмнение, за да се присъединят към останалите.

Те изпищяха и се затичаха към тях.

Страйдър я сграбчи за ръката и я задърпа след себе си, докато тичаше обратно към стълбите. Роуина щеше да се засмее, ако една от жените не я беше сграбчила за плитката и не я дръпна силно.

— Оу! — зъбите й изщракаха.

Страйдър не спря, когато изтича в голямата зала.

— Вал! — извика той на мъжа, който стоеше в ъгъла. — Десет сребърни монети.

Мъжът не изгуби нито секунда, преди да спре жените от преследването им, докато Страйдър се хвърли навън през вратата и избяга в малкия двор отдясно.

Чак след като бяха прикрити от главния двор от високи храсти, той спря. Очите му бяха паникьосани, когато се огледа наоколо, сякаш очакваше някой друг да му скочи.

— Това често ли ти се случва? — попита Роуина, докато се опитваше да възстанови дъха си.

— Повече, отколкото би повярвала — отвърна той.

Роуина знаеше как жените говореха за графа и опитите им да предявят права над него, но никога преди не беше ставала свидетел как в действителност го атакуват.

— Ти си сериозен, нали?

— Казах ти, Роуина, само ти изглеждаш имунизирана срещу каквото й да е, което кара всяка жена, която някога срещна, да се хвърли върху мен — очите му заблестяха. — И все пак…

— Не го изричай — каза тя и постави длан върху устата му. — Никога не съм се хвърляла преднамерено върху теб.

Той повдигна вежда.

— Освен когато не се изправи пред близка смърт.

Тя почувства как устните му се извиват под ръката й и точно тогава осъзна факта, че плътта й докосва неговата. Че устните му, за разлика от останалото от него, което беше твърдо като скала и стомана, бяха меки. Нежни.

Преглъщайки, тя отпусна ръка.

Дъхът на Страйдър спря, когато видя несигурното изражение на лицето й. Девойката беше красива с килнатия накриво воал, докато кичури от косата й се извиваха покрай лицето й. Кожата й беше зачервена от тичането им, а очите й блестяха.

Устата й бавно се разтвори…

Точно върху сочните й устни се беше фокусирал той. Устни, които жадуваше да вкуси. Да гризне.

И преди да успее да се спре, той я придърпа по-близо до себе си. По-близо. Достатъчно близо, че да усети извивките й, притиснати към твърдостта на гърдите си.

Да, желаеше я.

Искаше я незабавно. Преди да успее да помисли по-добре върху това, се наведе и завладя устата й. Страйдър изстена в момента, в който я вкуси. В мига, в който вечно дразнещият й език докосна устата му, където тя колебливо го вкусваше на свой ред. Невинността на тази целувка замая главата му.

Роуина беше напълно бездиханна, когато силата на графа я заля. Последното нещо, което очакваше, беше това претоварване на сетивата, което възбуди цялото й тяло.

Силата на ръцете му, притиснати в нея… усещането за твърдото му, мускулесто тяло.

Беше наистина божествено.

Не беше учудващо, че жените го преследваха! Той обхвана лицето й с длани, докато задълбочаваше целувката им. Щеше ли да припадне? Със сигурност никоя обикновена жена не можеше да почувства това и да не изпадне в несвяст.

Голият му образ проблесна в ума й и за пръв път в живота си, тя разбра желанието. Физическото привличане. Но най-вече осъзна похотта.

Това, което изпита към него, направи за посмешище чувствата, които таеше към един от трубадурите, които бяха викани в Съсекс. Лорд Страйдър беше изключителен.

Той се отдръпна бавно назад и погледна надолу към нея.

— Всички мъже ли се целуват така? — тихо попита тя.

Единият ъгъл на устата му се повдигна нагоре.

— Не мога да знам, след като никога не съм целувал мъж.

Тя се засмя напук на себе си. Лорд Страйдър беше толкова непредвидим. Кой би помислил, че мъж като този може да бъде забавен и сърдечен?

Състрадателен?

— Ще ми направите ли услуга, милорд? — попита тя, докато отстъпваше назад. — Бъдете отново грубо магаре.

Той изглеждаше объркан от молбата й.

— Извинявай?

— Много по-лесно е да бъдеш мразен, когато си арогантен, отколкото, когато си чаровен.

Той наклони глава, изучавайки я.

— Искаш ли да ме мразиш?

— Предпочитам да те мразя, отколкото да съм привлечена от теб.

— Защо?

— Защото не искам да погреба още един мъж, за когото ме е грижа, когато някой побъркан го издебне изотзад и му прережи гърлото. Ако, не дай боже, трябва да се омъжа, бих предпочела да бъде за някой, който няма врагове. Някой, който никога не е почувствал съблазънта на битката и нейните опасности.

Очите на Страйдър бяха нежни, когато пое ръката й в своята.

— Мъжете умират, Роуина. Също толкова вероятно е да се разхождам в този двор и да си счупя врата, колкото и да падна в битка.

— Не — оспори тя, гласът й беше надебелял от болка и мъка, които дори всичките отминали години не можеха да намалят. — Тук няма истинска опасност. Никой не бяга към теб с брадва, опитвайки се да свали главата от раменете ти.

— И Сирил спеше в леглото си. Далеч от бойното поле.

— Но той беше убит, защото е рицар. Точно както моят баща. Не, не искам повече опасност или съперничество. Искам да чувствам единствено сигурност в сърцето си. Да знам, че когато затворя очи, съпругът ми ще бъде до мен, а не някъде в чужди земи, за да се бие или умре. Не искам да живея прокълнатия живот на майка си.

— Животът на майка ти е бил ужасен?

Роуина откри, че му се доверява.

— Да. Баща ми беше добър човек. Но те бяха събрани от родителите си и нямаха нищо общо. Изобщо. Баща ми почти пренебрегваше майка ми, когато си беше у дома. Прекарваше повечето си време далеч от нас. — Стекоха се сълзи, щом си спомни деня на смъртта му. — Никога няма да забравя лицето на майка ми, когато чичо ми дойде да ни каже, че е мъртъв. Беше празно. Моят свят беше разбит, а нейният… все едно чичо ми й беше казал, че някой съсед е починал.

— Може би е скрила болката си.

— Не — отвърна тя, спомняйки си ясно всичко. — Тя ми каза, че е искала само той да е стоял у дома и да е живял достатъчно дълго, че да я дари със син, за да не се налага да се омъжвам за мъж, когото не обичам. Дори сега майка ми е заключена в друг брак без любов с мъж, който я пренебрегва.

— Била си късметлийка — спокойно отбеляза той. — Баща ми обичаше майка ми повече от всичко друго на земята. Винаги мразеше да я напуска и бързаше да се прибере у дома, за да бъде с нея веднага след като можеше. Най-силно помня начина, по който я гледаше, наблюдавайки всичко, което тя правеше. Всяко нейно движение. Беше сякаш гледа в рая.

— Не разбирам — каза тя, мислейки за Кристофър, който беше незаконен син на майка им. — Кит?

Гневен тик се появи на челюстта на Страйдър.

— Баща ми обичаше майка ми, но тя никога не го е обичала. — Погледът му я стрелна. — Той беше просто глупав, невъзпитан рицар, докато майка ми мечтаеше за поет. Тя искаше мъж, чиито нежни думи могат да я ухажват, а баща ми знаеше само да воюва. Но той познаваше сърцето си. И тя беше това. — Страйдър поклати глава. — Баща ми бързаше да се прибере, за да бъде с нея само за да намери дома си празен.

— Вие сте отишли да посетите брат ти?

Страйдър се намръщи.

— Откъде знаеш това?

— Кит ми каза, че тя е била предадена от слуга.

Той кимна.

— Да. Майка ми беше отишла да види баща му. Отново. Знаех, че е невярна, но никога не я предадох. Бях й дал думата си.

Сърцето на Роуина я заболя, когато си спомни смъртта на родителите на Страйдър. Бе обществена тайна, че баща му беше съсякъл майка му и се бе опитал да убие и Страйдър, преди мъжът да отнеме собствения си живот. Досега никой не знаеше защо. Само Страйдър знаеше причината и доколкото тя беше наясно, не беше казал на никого.

— Не знам дали мога да пея за теб, Роуина. Някога.

Сърцето я присви при силната болка, която видя в дълбоките му сини очи.

— И никога няма да мога да те взема за жена — каза той с добре премерен глас. — Отказвам да имам жена, която не може да ме обича за това, което съм. Толкова много приличаш на майка ми, а аз съм син на баща си. Никога няма да се роди жена, на която да се доверя, че ще остане вярна в мое отсъствие.

Тя кимна с разбиране.

— А аз съм дъщеря на майка си. Не мога да обичам мъж на меча повече, отколкото майките ни. Така че, кажи ми, Страйдър. Как да се измъкнем от това?

— Не знам. С убийство?

Тя му отправи развеселен поглед.

— Не съм във весело настроение, милорд.

— Лорд Страйдър!

И двамата се обърнаха, когато друга група жени забелязаха скривалището им.

Страйдър изстена.

Роуина започна да разбира добре защо мъжът беше толкова арогантен.

— Остави ме — каза тя, подтиквайки го да бяга.

— Не мога, Роуина. Сарацинът може да се върне.

Преди тя да успее да започне спор, той я хвърли на рамото си и се затича с нея.

Роуина беше ужасена, без да се споменава доброто количество болка. Никога преди никой не я беше държал в толкова унизителна позиция, без да споменаваме, да тича безразборно из препълнения вътрешен двор на замъка. С всяка стъпка, която той направеше, удряше талията й в твърдото си рамо. Роуина даваше всичко от себе си, за да не изплаче.

Всички, които не ги преследваха, се обърнаха да ги зяпат.

— Остави ме долу, Страйдър — изкрещя тя.

Той я пренебрегна, докато си проправяше път към обора. Веднага след като влезе вътре, вратата зад тях беше затръшната и залостена.

Страйдър спря с приплъзване и се обърна да види кой ги беше затворил вътре.

Роуина се изпъна, за да провери и тя, и си пожела да не го беше правила.

Там имаше две сенки, които поставяха подпора на вратата.

И двамата бяха араби.