Кинли Макгрегър
Мрачният рицар (13)

Глава 12

Роуина изстена от силата на целувката на Страйдър. А само като си помисли, че се беше страхувала за него в този ден. Но имаше прекалено много мощ в тази целувка, за да е сериозно ранен.

Не, нейният рицар беше добре.

Той я придърпа в леглото си върху гърдите си, за да я обхване нежно с ръце.

Тя прекъсна целувката им незабавно.

— Внимателно, милорд, ще се нараните.

— Не ме интересува — въздъхна той и придърпа устните й обратно към своите, за да може да опустоши сетивата й.

Сърцето й подскочи при думите му и при усещането за езика му, извиващ се срещу нейния. Топлият му, мъжествен аромат изпълни главата й, докато прокарваше ръце върху твърдите му като стомана бицепси, които се стегнаха и я притеглиха със силата си.

Какво имаше в този мъж, което я караше да се чувства така? Какво я караше да трепери, оставяйки я гореща и копнееща. Дори желаеща да бъде близо до него, когато дълбоко в сърцето си знаеше, че той представлява най-голямата опасност за всичко, което искаше в живота.

Тя прокара длан по мускулите на гърдите му, усещайки начина, по който плътта му се извиваше и огъваше под дланта й.

Страйдър взе ръката й в своята и я плъзна надолу по тялото си, докато тя не докосна твърдия му член.

— Мечтаех си за теб през цялата нощ, Роуина — той дишаше накъсано в ухото й. — За теб, докосваща ме отново.

Тя изстена при звука на гласа му и чувството да го усеща в ръката си. Прокара пръсти до върха му, където той вече беше влажен. Тръпка мина през него, която тя усети с цялото си тяло.

Намираше трудно за вярване, че този мъж, който можеше да убива, може да бъде толкова нежен с нея. Че може да я държи по този начин и да кара цялото й тяло да гори за него.

И все пак той го правеше. Оставяше я безпомощна и отнемаше дъха й. И в същото време я караше да се чувства сякаш лети.

— Толкова се радвам, че не беше убит.

— Наистина?

Тя кимна, докато гледаше в тези толкова пленителни сини очи.

— Никога не съм знаела, че мога да се моля толкова силно един рицар да удари друг.

Той отвори уста да каже нещо.

— Или който и да е друг мъж — допълни тя, преди той да каже и дума.

Страйдър гризна устата й със зъбите си, докато прокарваше ръце надолу по гърба й до бедрата й. Роуина не протестира, когато той повдигна полите й нагоре, докато оголи дупето й за търсещите си ръце. Тя изстена дълбоко в гърлото си, когато ръцете му намериха онази част от нея, която пулсираше за него.

Страйдър стисна зъби при усещането за сладката й влага, която покриваше пръстите му. Не трябваше дори да помисля да я обладава. Особено сега, когато мисията му беше толкова ясна.

Но не можеше да й устои. Имаше нужда да бъде в нея точно сега, по начин, който не разбираше. Трябваше да я има и щеше да убие всеки, който се опиташе да ги прекъсне.

Пренебрегвайки болката от раната си, той я дръпна в скута си и се плъзна дълбоко в очакващата й топлина. Затвори очи и просто се наслаждаваше на усещането за нея.

Можеше да остане в тази жена завинаги. Имаше някакво чуждо, вътрешно спокойствие, което изпитваше всеки път, когато тя беше около него. Сякаш не можеше да намери недостатък в света.

Недостатък в себе си.

Това беше спокойствие, което никога не си беше представял, че може да съществува.

Роуина ахна от пълнотата на Страйдър вътре в тялото си. Чувствата, които изпитваше към него, я ужасяваха. Това, което правеха, беше лудост, след като и двамата искаха да са свободни.

И въпреки всичко, беше безпомощна срещу ненаситното желание на тялото си за него. Сърцето й жадуваше да бъде близо до него. Да утеши този мъж, чийто очи бяха измъчени, също като буреносно море, завинаги лишено от слънчева светлина.

Той я насочваше с ръце, показвайки й как да прави любов с него, докато е отгоре. Разкошната й синя рокля се стелеше около тях, влачейки се по земята.

Тя наблюдаваше лицето му отблизо и се чудеше дали собствените й черти отразяват удоволствието, което той й даряваше. Дишането му беше учестено, той прехапа устната си и изръмжа, докато ръцете му я призоваваха да се движи по-бързо.

— Точно така, любов моя — прошепна той, когато тя намери ритъма, който удовлетвори и двамата.

Страйдър обхвана лицето й в длани и й позволи да се движи и заради двамата. Това беше всичко, което му пречеше да не разкъса роклята й, докато тялото й не се разголи пред него, така че да може да я докосва навсякъде. Да засити копнежа, който изпитваше, да гледа сочните й извивки, докато ги вкусва. Обаче последното нещо, което искаше да й причини, бе да я засрамва повече от необходимото, ако някой ги прекъснеше. Той вярваше, че Зенобия може да им осигури уединение.

Но просто в случай че…

Роуина изви лицето си в ръцете му и го целуна от вътрешната страна на китката. Сърцето му се забърза от този жест.

Тя беше изумителна. Истинска, неочаквана наслада.

Той почувства как тялото й се стегна около члена му, докато забързва тласъците си. Усмивка играеше в ъгълчето на устата му, когато тя свърши заради него.

Това беше най-красивото нещо, което някога беше виждал. Виковете й на наслада изпълниха ушите му и го стоплиха изцяло.

Придърпвайки я надолу към устните си, той погълна стоновете й преди някой друг да ги чуе и повдигна бедрата си, забивайки се още по-дълбоко в тялото й.

Можеше да почувства сърцето й да блъска срещу гърдите му, докато я прегръщаше и се тласкаше още по-бързо, докато не намери собственото си освобождение, а тя го целуваше дълбоко и изцяло.

Стенейки от удоволствие, той вкуси усещането за влажната й топлина, а тялото му беше напълно изцедено и задоволено. Нямаше нищо подобно на тази земя като неговата нимфа.

Никой изобщо не можеше да се съревновава с нея. Нито пък можеше да му даде по-блажен момент.

Роуина се подпря на лакът, така че да може да погледне надолу към Страйдър. Тя проследи с целувки ръба на челюстта му с набола брада и просто вдиша топлия му мъжествен аромат.

— Нараних ли те? — попита тя, разтревожена за раните и натъртванията, които се виждаха по цялото му тяло.

— Не, лейди. Иска се нещо повече от леката ти тежест, за да ме нарани.

Роуина легна върху гърдите му, с буза до сърцето му, което биеше силно и я успокояваше, докато той си играеше с косата й. Страйдър повдигна собствената си ръка, за да проследи линията на носа й.

— Толкова си мека.

Тя положи целувка върху сърцето му, след което се надигна, така че да може да го погледне.

— Ти не си.

Той й се усмихна, очите му бяха горещи и изгарящи.

— Кажи ми защо не мога да ти устоя, Роуина. Ти пишеш за любов и желание. Защо те желая, след като разумът ми повтаря, че не трябва?

— Ако знаех отговора на това, тогава щях да разбирам защо съм тук, след като не трябва. — Прехапвайки устни, тя се отдръпна от него. — Какво правим, Страйдър?

— Мисля, че се влюбваме.

Мълчанието увисна между тях, докато тези думи ехтяха в настъпилата тишина.

Роуина знаеше, че е истина. Чувстваше го с всяка част от себе си и я караше да иска да избяга от ужас.

Челюстта му се стегна, докато пръстите му галеха бузата й.

— А аз не мога да си позволя да ви обичам, милейди. Не мога.

— Знам. И аз не искам да обичам мъж, който никога няма да остане на едно място. Такъв, който никога няма да бъде доволен да остави настрани меча си в името на мира и да живее спокойно до мен.

Той въздъхна при думите й.

— Не. Никога няма оставя меча. Не и докато деца като Деймиън са някъде там навън и биват наранявани. И не само сарацините са тези, които ги измъчват. Освобождаваме също толкова деца, които са държани от нашите хора, колкото наши деца, държани от тях. Не виждам края на тази война и докато е така, нямам друг избор, освен да направя всичко, което мога, за да помогна на онези, които страдат.

— Не можеш да спасиш света, Страйдър.

— Ако спася един човек, тогава ще спася техния свят. Домовете не се строят от една — единствена плочка, а по-скоро от стотици камъни. Ако се строши един камък, тогава цялата къща е изложена на опасност, дори да не е разрушена. Може и да не ги спася всички, но трябва да избавя толкова много от тях, колкото мога.

И това беше нещото, което най-много обичаше в него.

— Искам да спечелиш войната, която водиш.

Страйдър целуна устните й, след което излезе от нея. Той се мръдна настрани, така че тя да легне до него върху тясното легло. Прегърна я нежно, докато ги покриваше с одеялото.

— И аз искам ти да спечелиш твоите, Роуина. Иска ми се желанието за мир да е толкова просто, както пееш в песните си.

Роуина погледна надолу към мястото, където бяха раните му, червени и подути. Болеше я заради него. Точно както я болеше за нея.

— Тогава какво трябва да направим?

— Трябва да се избягваме един друг колкото е възможно повече.

Сълзи напълниха очите й, когато забеляза безжизнеността в неговите. Последното нещо, което искаше, бе да не го вижда.

— А турнирът? Ако спечелиш, ще трябва да се ожениш за мен. Как ще спечелиш музикалното състезание, ако не се виждаме?

— Мога да накарам Кит да ме научи на нещо, за да спечеля твоето състезание. Ще имате вашата свобода на избор, милейди. Кълна се.

А какво, ако аз искам теб? Тя преглътна неочакваната бучка в гърлото си. Ако имаше избор, това щеше да бъде единственото нещо, което би поискала.

Единственият съпруг, когото би желала.

Но това беше капризна мечта и тя много добре го знаеше. Страйдър от Блекмор беше извън досега на всяка дама. Докато търсенето му го привикваше, той никога нямаше да се установи.

— Много добре тогава.

Роуина се насили да се изправи и оправи дрехите си. Ако не можеха да се виждат повече, нямаше нужда да измъчва когото и да било от тях.

Беше по-добре да напусне сега, докато почти можеше да понесе мисълта.

Макар че, ако беше честна, болката в гърдите й беше наистина непоносима. Болеше и я разсичаше. Не искаше да го напуска, но точно както той беше казал, тя разбираше защо беше необходимо.

Само се надяваше силната болка вътре в нея евентуално да намалее. Може би дори някой ден щеше да намери друг, когото да обича…

Не, никога нямаше да има друг, който да означава толкова много за нея, колкото Страйдър. Но някои неща не бяха писани да се случат и тяхната връзка беше едно от тях.

Страйдър се стегна срещу внезапния студ, обхванал тялото му, когато тя се отдръпна от него. Така беше най-добре, но въпреки това душата му крещеше да я задържи.

Тогава той направи най-тежкото нещо, което беше правил в живота си. Наблюдаваше я как напуска палатката му.

Притисна ръка към очите си и прокле тихо. Как се беше случило това? Как така беше позволил подхлъзването на една опърничава жена да се превърне в едно шеметно промъкване в добре пазеното му сърце?

И все пак тя не беше опърничава. Ако беше такава, никога нямаше да го завладее толкова майсторски. Беше просто жена с огромни убеждения. Смела, умна и решителна. Всички черти, които той почиташе.

А сега си беше отишла.

Болка, каквато никога не беше познавал, превзе сърцето му.

— Ти трябва да си най-големият глупак в целия християнски свят — каза Зенобия, докато влизаше в палатката му. — Не, ти си най-големият глупак в целия свят.

Без да открива очите си, той изръмжа към нея.

— Остави ме на мира, Зен. Нямам достатъчно търпения за теб в момента.

— Добре, след като и аз нямам към теб. Никога не съм търпяла глупостите с удоволствие.

За негово пълно удивление тя пристъпи към него и го удари по здравите му ребра.

Страйдър се намръщи на неочакваната болка и махна ръката си, за да може да погледне към нея.

— Какво правиш?

— Бъди благодарен, че си ранен. Само това ме спира да не взема меча си и да ти дам пердаха, който заслужаваш.

Той изсумтя на заплахата й.

— Ще трябва някой повече от теб, за да ме нарани.

— Може би, но не и с гнева, който изпитвам в момента. Как можа да позволиш на Роуина да те напусне?

Вътрешностите му се свиха от мисълта, въпреки че с ума си разбираше причината.

— Така е най-добре.

Тя го удари отново.

— Да не си полудяла? — попита той, потривайки ребрата си.

— Не, но ми се струва, че ти си. Обичаш тази жена. Защо тогава я отблъскваш?

— Какво знаеш ти за това?

Тя застана с ръце на бедрата си и лицето й изразяваше всяка частица от гнева й към него.

— Знам всичко за това, също както Вал, Свен, Назир и Кристиан. Няма голяма тайна като се има предвид светлината, която излъчват очите ти само от споменаването на името на Роуина. Без да добавяме как я наблюдаваш като гладен вълк, когато тя се доближи до теб.

— Ами! Какви глупости говориш.

Тя завъртя очи към него, след което каза нещо на езика си, което той не успя съвсем да разбере.

— Прасе ли ме нарече?

— Нарекох те твърдоглав шопар.

— Това не е ли излишно?

Тя се помръдна, за да го удари отново, но този път той сграбчи ръката й, преди да успее да го докосне. Вместо това тя ритна с крака си под леглото.

— Оу! — сопна се той, когато го изрита по задника.

— Обичам те като брат, Страйдър, но се кълна, че има моменти, в които мога да те удуша.

— Тогава е добре, че те е грижа за мен. Като се има предвид лечението ти потръпвам от това, какво би ми сторила, ако решиш, че ме мразиш.

Лицето й стана сурово.

— Моли се никога да не разбереш.

Зенобия се обърна и тръгна към изхода. Тя се спря и погледна обратно към него.

— Кажи ми нещо, Страйдър. Когато си твърде стар за турнири, прекалено немощен да носиш меча си и твърде слаб, за да се биеш, кой ще седи до теб в залата, за да ти прави компания?

Той погледна настрани при тези думи. В действителност беше решил да не мисли за такива неща. Ако беше късметлия, нямаше да се налага да се бори с подобна съдба.

Обаче Зенобия не беше в настроение да му позволява каквото й да е отдръпване от тези мисли.

— Не можеш да спреш времето да се движи напред, нито можеш да се пребориш с всеки демон на тази земя. Цял живот бягаш от призраците на родителите си и от страха да не станеш като баща си. Но кажи ми честно, Уидоумейкър, какво щеше да се случи, ако майка ти обичаше баща ти по същия начин, както той нея? Представи си това за момент. Брак, в който двама души живеят и умират един заради друг. И двамата отчаяно влюбени за цял живот.

— Мислиш ли, че това е възможно?

— Саймън живее щастливо. Ти самият ми го каза.

Да. Саймън и Кена наистина бяха щастливи с обета си. Но както беше посочил на Роуина по-рано, те все още бяха младоженци. Това, което имаха, можеше да продължи вечно или да приключи на следващата сутрин.

Без да се споменава факта, че бракът беше намалил предаността на Саймън към Братството.

— Сега Саймън е в Шотландия, завинаги извън нашите услуги.

— Наистина ли? — попита Зенобия, като повдигна вежда. — А какво ще кажеш за младежите, които му изпратихме? Без Кена и Саймън, които да разбират проблемите им и да им помогнат да се приспособят към живота извън затвора, тези деца щяха да са изгубени за нас и семействата си. Невъзстановими. На мен ми изглежда сякаш той служи на нашата кауза по-добре там, където е, отколкото, когато се влачеше след теб.

Страйдър замълча, докато обмисляше чутото. Но не беше само това, което трябваше да премисли.

— Правиш го да звучи толкова просто. Ако взема Роуина като моя съпруга, ще трябва да поема отговорност не само за моите земи, но също така и за нейните. Хенри никога няма да ми позволи свободата да пътувам. Дори сега трябва да се боря, за да го накарам да ми позволи да напусна Англия. Като сюзерен на две имения ще бъда принуден да съм винаги до него.

— Нищо не е постоянно просто — тихо каза Зенобия. — Нито пък всичко си заслужава да се има, освен ако не се налага да се бориш за него. Но не се бори твърде дълго, Страйдър, или като нищо може да се окажеш губещия. Помислил ли си как ще се почувстваш, ако видиш как жената, която обичаш бива дадена на някой друг, който да я притежава?

Страйдър премигна, когато Зенобия го остави сам с толкова обезпокоителен образ в главата му, че едва можеше да диша.

Не, не беше помислял за това.

— Роуина няма да се омъжи за друг! — извика той след Зенобия.

Страната му запротестира от повишаването на гласа и запулсира незабавно.

Зенобия промуши обратно главата си в палатката.

— Продължавай да си го повтаряш и един ден, на нейната сватба, аз ще съм там, за да те утеша.

В този момент почти намрази приятелката си, заради това, което правеше. Хвърли възглавницата си по нея и й обърна гръб, опитвайки се усилено да изхвърли думите й от ума си.

Роуина никога нямаше да предаде един от двама им, като си избереше друг съпруг. Свободата й беше прекалено скъпоценна за нея.

А ако Хенри я принуди да избере?

А ако тя обикне друг?

Тези думи се завъртяха в ума му като демонска чума. Беше възможно. Някой друг мъж можеше да я ухажва. Мъж с поезия и песен. Такъв, който щеше да остане до нея и да я дари с деца.

Мисълта го разкъса.

В края на краищата решението дали тя щеше да има свободата да си избере съпруг зависеше само от него. Той щеше да спечели турнира без съмнение.

Но музикалното състезание…

Тя ще те намрази завинаги, ако не го спечелиш.

Щеше ли?

Щеше ли да поеме риска?

Страйдър лежеше, докато умът и сърцето му водеха безмълвна война. Беше възможно да не спечели. Имаше много други в двора, които бяха много по-добри от него в свиренето. Щеше ли да бъде негова вината, ако някой друг беше по-добър?

Щеше ли Роуина наистина да вини него?

Освободи я.

Страйдър изруга. Да, щеше да я освободи. Виж колко разсеян е сега, а те едва се познаваха. Последното нещо, което можеше да си позволи, беше да предяви претенции към жена, мислите за която засенчваха всичко останало.

Също както факта, че трябваше да намерят асасина преди той да удари отново.

Водолея се вмъкна бързо в стаята. Тихо. Нямаше никой, с изключение на мишената му, която седеше сама до тоалетната си масичка. Решеше дългите си, руси къдрици и си тананикаше с верен тон, докато се оглеждаше в огледалото.

Беше хубава, трябваше да й признае това. Със сочни, елегантни извивки, които се очертаваха изящно от тъмнопурпурната й рокля.

Осланяйки се на обучението си, той притича зад нея и я сграбчи за ръката толкова бързо, че тя отвори уста да извика.

— Не казвай нищо — изсъска, вдигайки нагоре ръкава на роклята й, за да види списък на арабски, който беше татуиран върху бледата й кожа. Беше подобен на онзи, който той носеше върху собствената си ръка. Само имената бяха различни. — Знаех си, че си ти.

Тя отскубна ръката си от него.

— Какво правиш тук?

— Искам да знам защо натопи Страйдър от Блекмор за убийство.

Тя постави четката си за коса върху масата и му отправи студен, пресметлив поглед, докато издърпваше надолу ръкава си, така че имената повече да не се виждат.

— Къде са ви обноските, милорд? Минаха години, откакто се видяхме за последно. Няма ли да проявите доброта към жена, която някога вземахте с голяма страст?

Той се присви при думите й, спомняйки си моментите, в които бяха принуждавани да бъдат заедно заради забавлението на другите. Пировете, на които те…

— Усилено се опитвам да не си спомням онези дни.

— Тогава се радвам за теб. Аз открих, че ме преследват без значение колко силно се старая да ги забравя.

Той й съчувстваше, но това не променяше нищо. Това, което бе направила, беше грешно.

— Не отговори на въпроса ми.

Тя му отправи насмешлив, раздразнен поглед.

— Защо мислиш? Ти ми помогна и аз исках да ти върна услугата.

— Да ми върнеш каква услуга?

— Ти уби Сирил заради мен. Не си спомнях кой си до нощта, в която те видях да напускаш палатката му. Отидох да изпълня моята сделка само за да го намеря вече мъртъв. В началото бях ужасена. Помислих, че си бил изпратен, за да приключиш с моя списък и мен, но веднага след като се успокоих, осъзнах, че той трябва да те е разпознал по-рано онази нощ.

Водолея погледна засрамено настрани. Да, това беше истина.

Сирил го беше познал. Глупакът дори го беше предизвикал, когато се беше събудил и беше видял Водолея да стой до леглото му. Подигравките бяха секнали в момента, в който заби кинжала си право в сърцето на мъжа.

— Ти си оставила бележката? — попита я той.

— Да. Върнах се по-късно, за да я взема, но не успях да я намеря.

Той я измъкна от кесията си и й я подаде.

— По-добре я унищожи преди някой друг да научи за това и осъзнае кой я е написал, също като мен.

Тя кимна, после я напъха отпред в роклята, между гърдите си.

Водолея се вторачи в нея, погледът му изгаряше.

— Не ми прави повече услуги, когато се отнася до графа.

— Не? — попита тя, повдигайки вежда. — Осъзнаваш ли, че Калб ал ’Акраб е тук?

Водолея се смрази при думите й. Сърцето на скорпиона беше името на асасина, който имаше грижата да ги наглежда. Той беше онзи, когото изпращаха да ги убива, ако някога предадяха това кои и какво са те. Проклятие. Скорпиона и Калб ал ’Акраб без съмнение бяха един и същ човек. Трябваше да се досети.

Но никой не знаеше името му или как изглеждаше. Всеки от вида им, който го познаваше, беше мъртъв от ръката му.

— Да — въздъхна той. — Намерих един от куриерите му.

— Разпознах го като Скорпиона в момента, в който го видях — каза тя. — За разлика от теб той не беше толкова скрит, нашите пазачи изпитваха голямо удоволствие да го изваждат и да го измъчват.

— Откъде знаеш със сигурност, че той е Калб ал ’Акраб?

— Аз не знам със сигурност. Но не грешах за това, че ти си Водолея и знам, че времето ти да убиеш Страйдър е свършило. Помниш ли? Бях там в деня, когато те пуснаха да си тръгнеш и чух сарацинските пазачи да се смеят, че скоро Уидоумейкър ще бъде мъртъв. Точно заради това се опитах да го набедя. Надявах се, че ако той е мъртъв, поне ти ще бъдеш свободен от тях и ще ми докажеш, че те наистина ще ни пуснат, след като приключим със списъците си — тя погледна настрани, а ужасът изпълни очите й. — Най-големият ми страх е, че те ще дойдат за нас, след като изпълним уговорките си. Не познавам никой, който да е оживял, докато изпълнява списъците им. А ти?

— Допреди теб, не знаех за други с моите задължения. Само Калб ал ’Акраб е бил споменаван някога пред мен и се надявах, че той не е нищо повече от измислица, за да ме контролират.

Погледът й се изостри.

— Защо не си убил още Уидоумейкър?

— Времето не беше подходящо.

Тя се раздвижи и застана пред него, тялото й беше сковано от гняв.

— Да не си станал страхливец? Господарят ми казваше, че ти си най-хладнокръвният и ефективен убиец от всички, които бяхме изпратени навън. Какво чакаш?

— Какъв господар?

Тя настръхна, но не отговори.

— Ти си късметлия. Изпратиха те навън сам. Останалите от нас имаме по някой, който да ни наблюдава. Аз често приемам заповеди от вестоносците им.

Неприятно чувство мина през Водолея.

— Защо те стоят настрана от мен?

— Предполагаха, че ще изпълниш мисията си. Защо не си? — настоя тя отново.

— Какво те е грижа? Мислех, че ти и приятелките ти искате Страйдър да живее и да се ожени за Роуина.

Тя се подсмихна на това.

— Мислиш ли, че искам тя да се омъжи? Беше достатъчно лошо, че се върнах у дома в любящите обятия на семейството ми — тя изплю тези думи с отрова и омраза, които го смразиха. — Веднага след като баща ми разбра, че не съм девствена и няма да получа висока брачна цена, след като съм била използвана, бързо ме изпъди към дома й, за да не се налага да ме вижда и да се чувства виновен заради случилото се, понеже той е бил невнимателен. За разлика от теб, аз смених един затвор за друг. Последното нещо, което искам, е да видя Роуина омъжена за мъж, който никога няма да остане в тази страна. Той ще бъде навън да рискува, докато ние завинаги сме заключени в Съсекс, за да може тя да тренира мамините си синчета с идиотската им поезия.

— Елизабет…

— Не — каза тя, отдръпвайки се от него. — Не ме докосвай и не използвай името ми. Никога не искам да го чувам от устните ти.

Той остави ръката си да падне.

— Защо самата ти не уби Страйдър?

— Опитах, но никога не остана насаме с мен, а после си помислих, че ако стана графиня Блекмор, той може да ме защити.

— Затова уби друг член на Братството, за да го натопиш? — попита той, опитвайки се да разбере мотивацията й.

— Да. Роджър беше онзи, който изнасили Мери.

Водолея потрепери, когато си спомни нощта, в която членовете на Братството бяха избягали от затвора. Малка група от тях беше изпратена да ги освободи. Вместо това те си бяха направили удоволствието с тях и след това ги оставиха заключени в килиите им, а когато се завърнаха при другите, им бяха разказали измислена история за това как всички курви са мъртви.

Години наред беше мразил всички членове на Братството. Кой не би го направил? След тяхното бягство тези, които бяха останали, бяха наказани от враговете им.

Мери беше умряла по време на едно от наказанията й след бягството на Братството. Тя беше плаха жена. Малка и деликатна. Сарацините я бяха пречупили като крехко цвете.

До ден-днешен Водолея живееше само за да има достатъчно сила, за да се върне в затвора им и да убие онези, които са отговорни за това. За нещастие, се съмняваше, че някога ще има този шанс.

— Достави ми голямо удоволствие да убия Роджър — озъби се Елизабет. — И ще ми достави още по-голяма удоволствие да видя Страйдър мъртъв.

— Той е страдал достатъчно.

Тя присви устни към него.

— Какво знаеш ти за това? Никога няма да има достатъчно страдание там, където той е намесен. Ние сме онези, които страдаха най-много тогава и все още страдаме. Кажи ми правдиво, има ли нощ, която да минава без кошмарите ти да не те преследват?

— Да — излъга той. — Дадох достатъчно от живота си на онези демони. Отказвам да им дам повече.

Поне правеше всичко, за да живее така. През деня това беше лесно.

Само през нощта, когато спеше, не можеше да прогони кошмарите.

— Щастлива съм за теб — подигравателно каза тя. — Никога няма да забравя какво ми причиниха. Знаеш ли, че вече никога няма да мога да имам деца? Те се отнасяха толкова брутално към мен, след онзи път, когато бях бременна в ръцете им, че през цялото това време никога не заченах отново. Никога.

Очите й заблестяха от непролетите сълзи.

Водолея искаше да я утеши, но знаеше, че тя няма да позволи. Нито щеше да приветства докосването му и нежеланите емоции, които то щеше да доведе. Като един от малкото мъже в килията й, той беше слушал жените, когато страдаха по време на бременностите си и дори беше помогнал за израждането на няколко бебета.

Елизабет специално, трудно роди сина си.

— Синът ти още ли е в Утремер?

Тя кимна.

— Държат го като гаранция, че ще изпълня мисията си. Потръпвам всеки път, когато си помисля, че той е под техните грижи. Никой не знае с какви лъжи му пълнят главата. Или какво му правят.

Обзе го гняв. Синът й би трябвало да е само на седем или осем години сега.

— Аз ще го взема заради теб.

Тя се изсмя силно на това.

— Сякаш ще успееш. Ако се върнеш, те ще те убият. Наистина знам, че съм права, както и че Калб ал ’Акраб е тук, за да те убие.

— Ще трябва нещо повече от него, за да ме убие.

Тя изсумтя.

— Самохвални мъже. Наперени. Това е всичко, което представлява вашият вид и аз съм получила повече от достатъчно от това. Ако ти не убиеш Страйдър, аз ще го направя, за да не би те да се уморят от чакане и да дойдат за нас. Неговият живот не струва достатъчно, за да пожертвам малкото свобода, която имам.

Водолея й отправи твърд, многозначителен поглед.

— Няма да ти позволя да го убиеш.

— Не? — попита тя невярващо. — А ако му кажа кой си ти?

— Първо ще те убия.

 

 

— Роуина?

Роуина спря при звука от плътния глас, който изпрати тръпки надолу по гърба й. Беше глас, който не очакваше да се обърне към нея някога.

Обръщайки се бавно, тя се изправи срещу Деймиън Сейнт Сиър.

— Милорд — каза тя и направи реверанс.

— Няма нужда да бъдем толкова официални, милейди. Или толкова студени. Все пак не убих вашият рицар.

Имаше нещо различно в Деймиън този следобед. Нещо по-отпуснато и спокойно.

Също като Страйдър и той се беше освободил от бронята си. Сега носеше сива туника с жакет в пурпурно и златисто и черни чорапи под обемистото си черно наметало.

— Изглежда Бог наистина отсъди, че е невинен.

Тя си помисли, че долавя нотка на горчивина в гласа на Деймиън.

— Надявам се, че не сте много наранен, милорд.

— Само гордостта ми, която толкова често е ранявана, че съм сигурен, че ще се излекува и от това — той се поклони пред нея. — Ще ви оставя, милейди. Исках само отново да се извиня заради моето грубо, нерицарско отношение към вас вчера, когато дойдохте да ме видите.

— Не мислете повече за това, милорд.

— Деймиън — каза той с прелъстителен глас. — Моля ви, наричайте ме Деймиън.

Роуина направи реверанс и наведе глава към него.

Той изцъка с език.

— Подозрителна си към мен, нали?

— Вините ли ме? — попита тя.

Той се засмя с дълбок, хипнотизиращ звук.

— И дори не се опитвате да го отричате.

— Трябва ли?

— Повечето го правят. Трябва да призная, че намирам честността ви за освежаваща.

Изпитваше ясното усещане, че той й се усмихва и наистина я притесняваше, че не може да види дори намек на лицето му.

— Хубав ден, милейди. Нека той ви донесе щастие.

Тя се намръщи, докато той се отдалечаваше и я остави да стои по средата на залата.

Роуина не помръдна, докато не чу друг глас точно зад себе си.

— Какво искаше той от теб? — попита Зенобия, когато застана до нея.

Двете наблюдаваха, докато Деймиън изчезваше през вратата, отправил се някъде извън замъка.

— Той се извини — каза Роуина.

Тя още не можеше да повярва, че го беше направил. Изглеждаше напълно нетипично за него.

— За?

— Че беше груб към мен вчера, когато го помолих да не се бие със Страйдър.

Зенобия изглеждаше също толкова изненадана като нея.

— Колко нетипично за него да се извинява за нещо.

Роуина й се намръщи.

— Познаваш ли го?

Зенобия погледна виновно настрани.

— Какво? — попита тя, когато вълна от тревога мина през нея.

Имаше нещо злокобно в начина, по който изглеждаше Зенобия.

— Знам много неща за онези, които баща ми държеше в затвора си и те ме засрамват безкрайно — прошепна тя. — Не толкова историите, разказвани от Братството, те са достатъчно лоши, а онези, които чувах от мъжете на баща ми, които често се хвалеха с жестокостта към онези, които трябваше да „пазят“.

Роуина докосна ръката й в знак на симпатия.

— Заради това ли им помогна да избягат?

Зенобия кимна.

— Баща ми забрави, че хората на майка ми са различни от неговите. Ние не сме украшения, които да стоят до страната на мъж особено когато виждаме несправедливост. Айшин произхождат от Амазонките. Наше рождено право и задължение е да се бием, а аз още мога да чуя гласа на майка ми да шепне в ухото ми, че никой не трябва да бъде лишаван от достойнство. Хората й вярваха, че враговете или трябва да бъдат уважавани, или екзекутирани. Ако ги убиеш, тогава те няма да те притесняват повече. Ако им позволиш да се оттеглят с достойнство, тогава те ще направят точно това. Но когато врагът е потиснат и каран да страда непрестанно, рано или късно, той ще замахне и ще ти докара беда. Защото няма по-ужасна сила от тази на дълго сдържаното отмъщение.

Роуина кимна.

— Майка ти е била много умна.

— Да, наистина беше. Ти ми напомняш много на нея.

Роуина беше изненадана от сравнението на Зенобия.

— Аз?

— Ммм. Майка ми имаше навик да ме нарича Карима. Това означава „малка маймуна“ на нейния език. Тя казваше, че аз тичам наоколо и крещя, хвърлям неща и вбесявам другите, докато не стане моето. Беше тиха и стабилна, като неподвижна стена, твърда в убежденията си и самоуверена.

Роуина й се усмихна.

— Това звучи много по-добре, отколкото „упорита като муле“ както ме нарича чичо ми.

Зенобия се засмя.

— Упорството е грешно само когато те кара да вършиш неща срещу най-доброто за твоите интереси.

— Как така?

— Помниш ли, че ти казах за мъжа, когото обичам?

— Да.

— Неговото упорство го държи далеч от мен. Вместо да приеме онова, което му предлагам, той постоянно пътува из света в търсене на спокойствие, което никога няма да намери. Понякога това, което искаме и онова, от което се нуждаем не са съвместими.

— Какво ми казваш?

— Ако Страйдър спечели състезанието за трубадури и ти бъде дадено право да си избереш съпруг, кого ще избереш?

Беше достатъчно лесно да отговори на това.

— Ще избера свободата си, разбира се… поне толкова дълго, колкото Хенри позволи.

— Защото се нуждаеш от нея, или защото я искаш?

Роуина погледна настрани, когато истината я озари.

— Нито едното. Ще я избера, защото мъжът, който обичам, е също като твоя. Той няма да остане с мен, а ако го накарам да го направи, ще се обиди от това. По-добре да остарея сама, отколкото да се омъжа за мъж, който само ще се научи да ме мрази заради това, че съм го обвързала със себе си против волята му.

За нейна изненада, Зенобия отново се засмя.

— Ти си моята майка — тя взе ръката й и я поведе към стълбите. — Ела с мен, лейди Роуина. Аз изгубих мъжа, когото обичам, но ти… ти имаш мен, и нека заедно да видим какво може да се направи с твоя.

— Мислиш ли, че можем да го спечелим?

Зенобия изпусна дълга, премерена въздишка.

— Всичко, което можем да направим, е да се опитаме.