Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (4)

Глава 3

Виктор последва Иза и лейди Лохлау надолу по стълбите. Иза беше казала, че според нея съпругът й бил белгиец. Бе забравил, че така и не й разказа за родителите си — прекалено много се срамуваше от лудостта на баща си и някогашния живот на майка си като слугиня в кръчма. Иза изглеждаше толкова мила и нежна, че не искаше да й разкрива нищо за жалкото си минало, уплашен, че ще се отдръпне от него.

Сега обаче не видя у нея и следа от тези качества. Тази Иза беше непозната. Лейди Лохлау беше права: тя наистина вървеше като мъж и това само я правеше още по-привлекателна. Тази Иза беше дръзка, безстрашна, независима. Когато го видя, на лицето й не се изписа нито капка паника, само презрение. Всъщност се държа така, сякаш той бе този, който е навредил на нея. Това го вбесяваше.

Разтърсваше го.

При това поведението й съвсем не беше единственото нещо, което го разтърсваше. В Амстердам Иза носеше пищната си кестенява коса на проста плитка, увита около главата. Сега я носеше на прическа с букли и панделки, която й придаваше непозната за него елегантност.

Неговата Иза беше млада, наивна и истинска. Това бе едно от нещата, които му допаднаха у нея — че беше толкова практична. Че не го изгледа отгоре.

Преди години тази Иза, с украсената с мъниста чантичка, изисканите си маниери и скованата си стойка, изобщо не би обърнала внимание на един грубоват млад войник.

Още по-лошо, тя бе дори по-красива, отколкото я помнеше, ако това въобще беше възможно. Кожата й бе безупречна, устата — съвършена, а тази нова войнствена искрица в очите й…

В гърлото му се надигна стенание. Открай време си спомняше тези очи като разтопен шоколад, които караха сърцето му да омеква. Сега това кафяво беше загадъчно, измъчваше го и го втвърдяваше… навсякъде.

Той преглътна ругатнята си и помогна на Иза да се качи във файтона. Осъзнаваше болезнено всичките й прелести. Не знаеше как е уголемила така гърдите си — несъмнено благодарение на някакво модно приспособление, добавено в корсета й, — но ги харесваше. Как, по дяволите, се очакваше да я разпитва, когато единственото му желание бе да й разкъса дрехите и да види какво още се е променило?

„Признай си: позволил си оная ти работа да те убеди да помогнеш на чаровната си съпруга да открадне кралските диаманти!“ — така крещяха палачите му.

А той я защити. Защото дълбоко в себе си знаеше, че наистина е оставил мисленето на оная си работа.

Никога повече.

С мрачна целеустременост Виктор скочи във файтона и взе юздите. След кратко сбогуване с Нейна светлост подкара конете.

— Къде отиваме? — попита отсечено той още преди да са излезли на главната улица.

— Няма значение — отговори Иза. — Исках само да поговоря насаме с теб. Трябва да знам. Какво искаш от мен, Виктор? Защо се появяваш след почти десет години?

Държеше се така, сякаш той й дължеше обяснение. Виктор стисна зъби.

— Учудвам се, че изобщо признаваш да ме познаваш, мисис Франки, тъй като се водя мъртъв. Не е лесно да се правиш, че не познаваш съпруга, който стои точно пред теб и ти напомня за обета, който си дадохме. — Гласът му се понижи. — Или за всички онези пъти, в които споделяхме едно легло, преди да ме изоставиш.

— Аз съм те изоставила! — извика тя. — Нали ти избяга в Антверпен без нито една дума?

— Значи знаеш, че съм отишъл в Антверпен? — попита смаян той. Щом вече бе избягала в Париж, откъде можеше да е чула, че е отишъл в Антверпен, след като животът му се разпадна?

Очите й се разшириха.

— О, значи не е трябвало да знам? — Облегна се назад и изпухтя леко. — Разбира се, че не. Нали си възнамерявал да продължиш да си живееш както преди, освободен от мишата съпруга, с която се сдоби само за да се добереш до кралските диаманти. Предполагам, че затова пак си дошъл да се навърташ край мен: вече си похарчил всичките пари от твоя дял и мишата съпруга отново ти трябва.

Неговия дял ли? Ръцете му стиснаха юздите. Значи това била играта й: смяташе да обвини него за кражбата на диамантите. И защо, по дяволите, продължаваше да повтаря това за „мишата съпруга“?

— Първо на първо — изръмжа той, — никога не съм те смятал за „миша“ каквото и да било. Това ти си си го въобразила. И второ на второ, изобщо не съм се „сдобил“ с теб, за да се добера до кралските диаманти.

Конете навярно усетиха гнева му, защото сега те дърпаха поводите и искаха да ги пусне да се втурнат напред.

— И аз мога да кажа същото за теб: ти се омъжи за мен, за да се сдобиеш с достъп до онази каса.

— Знаеш, че нямах нищо общо с това! — възкликна Иза и стисна чантичката, която не бе спряла да мачка от пристигането му насам. — Нищо не съм направила!

— Така ли? Затова ли те намирам тук, в Шотландия, където живееш под измислено име? Затова ли бягаш от мен от години?

— Не съм бягала от теб, а от проклетото си семейство! Защо иначе си мислиш, че реших да използвам моминското име на майка ти за прикритие? Роднините ми не го знаеха. А така ти щеше да можеш да откриеш следите ми от Париж нататък, защото знаеше, че съм там.

Гласът й стана саркастичен:

— Би трябвало да е лесно. Нали си бил войник! Не си ли се занимавал с разузнаване или както там го наричате вие, войниците?

Виктор все още бе замаян от идеята, че по някаква причина тя бе очаквала от него да знае къде да я намери, когато Иза добави:

— Разбира се, и през ум не ми минаваше, че ще изчакаш десет години, преди да решиш, че ти трябва нещо от мен. И какво искаш? Или ще продължиш да се преструваш, че те е грижа за мен?

И да й позволи да разбере как му бе влязла под кожата и си оставаше там, дори след всичкото това време? За нищо на света!

— Трябва да разбера истината.

— За какво? — извика тя.

Някои от хората, които бързаха по претъпканата улица, погледнаха към тях и Иза понижи гласа си:

— Развод ли искаш? Каквото и да ти трябва, с радост ще ти го дам.

Поради някаква причина трескавото й желание да се освободи от него наистина разпали гнева му.

— Защо, за да можеш да се омъжиш за безценния си барон ли?

Боже, звучеше така, сякаш ревнува! А той не ревнуваше. Ни най-малко.

Иза изсумтя.

— Не ставай смешен! Не искам да се омъжвам за Рупърт, дори да можех.

Да, но наричаше барона „Рупърт“. Интимността, която загатваше този факт, го накара да пламне.

— Разбирам. Положението на негова любовница напълно те удовлетворява.

— Verdomme — измърмори тя и го изненада с това, че използва холандската дума за „по дяволите!“ — Не знам какво си правил ти през всички тези години, но аз спазвах тези брачни клетви, за които спомена така красноречиво. Рупърт е само приятел.

Това го завари съвсем неподготвен. Особено предвид факта, че Иза седеше притисната до него и това му напомняше за усещането да я чувства до себе си… под себе си. Караше го да копнее за това, което вече не можеше да има.

Навярно точно това бе възнамерявала тя.

— Майка му твърди друго — тросна се Виктор.

— И ти, разбира се, ще повярваш на нея, защото е русокоса, красива и богата.

Странно, но ревността в гласа й го ободри. Поне не беше единственият, който се бе превърнал в плячка на това опасно чувство.

— Не съм забелязал.

— Да, да! — усмихна се подигравателно тя. — Наистина ли си братовчед на лейди Лохлау или само се преструваш, че имате роднинска връзка, за да се доближиш достатъчно до нея, за да…

— „За да“ какво?

Той зави рязко на по-тиха уличка, а Иза се вкопчи във файтона.

— Може би ти си този, който иска да се ожени. Не отрече, че искаш развод.

— Ако исках развод, отдавна да съм го получил. Холандският закон ми позволява да се разведа със съпругата си заради злонамерено изоставяне и предвид обстоятелствата…

— За последен път — избухна Иза, — не съм те изоставила! И ако се опиташ да твърдиш в съда, че съм, с радост ще те опровергая. Но предвид твоето участие в кражбата на онези диаманти човек би си помислил, че ще бягаш от който и да било съд като дявол от тамян.

Каква наглост! Тази жена го заплашваше. Фактът, че тя и долното й семейство очевидно наистина бяха откраднали диамантите и се бяха погрижили да набедят него, бе достатъчно лош сам по себе си. Но сега тя искаше отново да го прекара през всичко това?

Виктор изръмжа:

— Знаеш дяволски добре, че нямах никакво участие в това. И ако се опиташ дори да намекнеш пред властите, че съм имал, кълна се в Бога, че ще…

— Мисис Франки! — провикна се един глас от минаваща двуколка. — Тъкмо идвах при вас!

Гласът беше мъжки, а двуколката — много скъпа.

Иза го сграбчи за ръката.

— Това е Рупърт. Трябва да спреш!

— Защо, за да можеш да го запознаеш със съпруга си ли? — попита Виктор подигравателно.

— Ако не спреш, ще нараниш чувствата му. А той няма да разбере.

— Не ми пука — изсъска Виктор, но спря. Искаше да знае какъв тип мъж е привлякъл вниманието й. Какъв тип мъж се нуждае от детективи, наети да го пазят от жените.

Баронът обърна двуколката си и спря зад тях, после подаде юздите на коняря, изскочи навън и се приближи пеша. Виктор обърна глава, за да го огледа хубаво, и остана доста изненадан.

Лохлау изобщо не приличаше на майка си. Тъмнокос и слаб, той носеше омачкани панталони и палто с малки дупки на единия ръкав. Имаше мършавото лице на младеж, който едва започва да се превръща в мъж. Но не можеше да се отрече блясъкът, който светна в очите му, когато се изравни с файтона… и с Иза.

Този блясък раздразни Виктор, и то много.

— Радвам се, че се срещнахме, мисис Франки — каза забързано баронът. — Отидох в дома ви да взема книгата на Далтон, но прислужницата ви ми каза, че сте отишли при майка ми. Реших, че може да се наложи да ви спася. Знам каква става понякога.

Погледът му се стрелна към Виктор, но макар че в очите му просветна любопитство, очевидно бе прекалено възпитан, за да попита кой е придружителят на Иза.

На негово място Виктор нямаше само да попита, а щеше да изиска отговор. Но пък Иза беше негова съпруга, колкото и да й се искаше да избяга от този факт.

— Рупърт — обади се припряно тя, — току-що се запознах с един ваш братовчед — и стрелна Виктор с подигравателен поглед. — Мистър Виктор Кейл.

Лохлау примигна.

— Мой братовчед ли?

— Да — потвърди Иза. — Майка ви ни запозна. Очевидно мистър Кейл е дошъл на гости при семейството ви. Предполагам, че все още не сте имали възможността да се запознаете с него.

Младият мъж изглеждаше заинтригуван.

— Не знаех, че имам братовчед на име Виктор Кейл. Въпреки че името ми звучи познато.

Слава богу, че Мантън накара Виктор да проучи родословието на семейство Лохлау в справочника на „Дебрет“, преди да напусне Лондон!

— Майка ми беше от рода Роуздейл — излъга той, — така че връзката ни е много далечна. Мисля, че се пада трета братовчедка на майка ви. Или пък втора…

— Ще погледна — отвърна ведро баронът.

— Няма нужда да си правите труда — намеси се Иза. Да не би да се опитваше да предпази съпруга си? Или пък себе си?

— Но това изобщо няма да ме притесни — възрази Лохлау. — Приятно ми е да проверявам разни неща. Почти толкова, колкото и експериментите.

— Експерименти ли? — не можа да се сдържи и попита Виктор.

— Рупърт е химик — обясни Иза. — При това много добър.

Младият мъж се изчерви чак до ушите.

— Е, само аматьор и все още не много добър. Но се надявам да стана. — И отправи към Иза поглед, изпълнен с такова обожание, че Виктор стисна зъби. — Мисис Франки ме вдъхновява.

Да се занимава с химия ли? Какво знаеше Иза за химията? И защо, по дяволите, „вдъхновяваше“ този младок в заниманията му?

Лохлау изгледа изпитателно Виктор.

— Чудя се защо майка ми не ми е споменала, че ще идвате. Наистина е странно.

Дяволите да я вземат лейди Лохлау! Нали настояваше, че синът й никога няма да се усъмни в измисления от нея претекст?

— Всичко се случи съвсем неочаквано. Имах работа в Единбург, затова я посетих. Любезност от страна на роднина, нали разбирате. Всъщност с майка ви се запознахме днес. Тя беше така любезна да не обърне внимание на факта, че майка ми се е омъжила за човек с по-ниско обществено положение и семейството ви се е отрекло от нея.

Това донякъде беше вярно, макар и на обратно. Майката на Виктор се бе омъжила за човек с несравнимо по-високо положение, а баща му беше прогоненият от семейството. Или по-скоро той сам се бе прогонил със собствените си невъобразими действия.

Сега Лохлау го зяпаше с отворена уста.

— Майка ми е пренебрегнала това? — и изгледа Виктор по-внимателно. — Сигурен ли сте, че сте се запознали с моята майка? Защото това изобщо не е в неин стил. Тя по-скоро би ви отрязала веднага. Майка ми може да бъде… ами…

— Непредсказуема — подсказа му Иза така, сякаш го правеше често.

— Щях да кажа „груба“ — възрази Лохлау, — но човек май не бива да нарича майка си „груба“. Дори и да е.

Виктор нямаше представа какво да каже. С всяка изминала секунда се уверяваше, че баронът отговаря на очакванията му дори по-малко от вдовстващата баронеса.

— И така, колко дълго смятате да останете в града? — попита Лохлау с интерес, който изглеждаше истински. — За мен ще е удоволствие да ви представя на различни хора, да ви покажа някои забележителности, да ви заведа да посетите Кралското общество на Единбург. Може да присъствате на някои експерименти.

— О, сигурна съм, че господин Кейл няма да има време за това — обади се Иза и в гласа й прозвуча нотка на паника. — Щом е дошъл по работа, навярно ще е зает.

— Глупости — отвърна Виктор, твърдо решен да не спира да помрачава деня й дотогава, докато не открие това, което искаше да знае. — Мога да смеся работата с малко удоволствие.

От него наистина се очакваше да разбере повече за отношенията на Рупърт с Иза.

— Прекрасно! — възкликна Лохлау. — Рядко ми се случва братовчеди да идват в града. Обикновено избягват майка ми, особено мъжете.

За своя изненада Виктор действително изпита съчувствие към него.

— Навярно просто се смущават от една толкова красива и елегантна дама.

— Не, мисля, че мразят това, че тя не спира да ги докосва — поправи го Лохлау с най-обикновен тон. — Май им се струва неудобно.

— Рупърт! — сгълча го Иза.

Той примигна.

— Прекалено прям ли бях? — и погледна към Виктор. — Имам лошия навик да казвам това, което мисля, а не това, което трябва. Това често ми навлича неприятности. — Усмихна се свенливо на Иза. — Мисис Франки ми помага и за това.

Виктор остана объркан. Понякога баронът приличаше повече на ученик, отколкото на мъж, но определено беше запленен от Иза.

Нейните чувства не бяха толкова ясни, макар че двамата с барона очевидно бяха близки. И това дразнеше Виктор повече, отколкото искаше.

— Изглежда, че мисис Франки ви помага за много неща — процеди през зъби той.

— Така е — съгласи се Лохлау. — Преподава ми холандски, за да мога да чета холандски статии по химия. Те не са много, но не искам да пропускам нищо. Вече знам немски и френски, така че холандският не е особено труден.

— Рупърт пише своя статия — поясни Иза. — Знае много за нещо, наречено теория на атома.

— Като стана дума за това — обърна се към нея Лохлау, — трябва ми книгата на Далтон. Смятам тази вечер да я прочета и утре да започна работа по статията си.

— Значи няма да дойдете на театър?

— Театърът! — възкликна Рупърт и се плесна с ръка по челото. — Съвсем го забравих. Вече стана ли събота?

— Боя се, че да. Но ако предпочитате да не ходите…

— Трябва да отидем — отговори твърдо баронът. — Майка ми настоя да ви поканя. Ако не се появим, много ще се разсърди. Просто ще трябва да прочета книгата утре. Може ли да ми я дадете назаем?

— Разбира се — съгласи се Иза, преднамерено пренебрегвайки Виктор. — И без това ще е по-добре вие да ме заведете до вкъщи. Сигурна съм, че господин Кейл си има работа.

— Нищо, което да е толкова важно, колкото това да ви придружа, мисис Франки — отвърна Виктор, но знаеше, че плячката му се изплъзва. — Можете да вземете книгата довечера, за да не затруднявате Негова светлост.

— Това изобщо не ме затруднява, братовчеде — поправи го сърдечно Лохлау. — Аз често посещавам дома на мисис Франки.

Виктор преглътна разгорещения си отговор.

Иза стана и едва не преобърна файтона.

— Значи е решено.

Тя притисна чантичката до гърдите си като щит и впери многозначителен поглед във Виктор, очевидно чакайки той да я пусне да слезе.

— Не искам да ви бавя, сър.

Ненадейно Виктор осъзна защо е толкова нетърпелива да се измъкне от него. Не искаше да разбере къде живее.

Освен ако нямаше някаква друга причина. Да не би да мислеше сега, след появата му, да избяга от Единбург? Стомахът му се сви от тази мисъл.

Но не. Тя бе пуснала прекалено дълбоки корени в единбургското общество, за да може просто да побегне, а освен това очевидно бе намислила нещо във връзка с младия Лохлау. Не вярваше, че ще се откаже от замисъла си.

Пък и Иза като че ли смяташе, че отново може да изкара него виновен. Налагаше се да я извади от тази заблуда.

Той неохотно излезе от файтона и й помогна да слезе. Лохлау вече се бе запътил обратно към двуколката си и Виктор се възползва от възможността да размени няколко думи насаме с нея.

— Знай едно, Иза — предупреди я той и я прикова със суров поглед. — Ако се опиташ да избягаш от града, ще те преследвам до края на света. Този път няма да оставя да ти се размине толкова лесно.

В хубавите й кафяви очи проблесна гняв.

— Нито пък аз на теб — отвърна тя за негова изненада. — Не знам какво си намислил, но няма да се спра, докато не разбера.

Тя смяташе, че той е намислил нещо? Самата мисъл за това го изпълни с желание да я хване и да я разтърси.

Или да я обладае отново и отново. Защото сега остро усещаше болезнено познатия й аромат — на маргаритки и мед — и мекотата на плътта й под пръстите си. Дишането й се учестяваше, сякаш и тя изпитваше същото. Ехото от миналото им отекваше около тях.

— Мисис Франки! — провикна се Лохлау. — Идвате ли?

— Да — отговори тя с нехаен тон. — Веднага.

Дръпна се от хватката на Виктор и изрече с тих глас:

— И още едно нещо: прави каквото искаш с лейди Лохлау. Но ако по някакъв начин навредиш на Рупърт, ще отговаряш пред мен.

И се отдалечи, а това особено предупреждение остана да витае след нея.

Рупърт в никакъв случай не беше само „приятел“. Иза се опитваше да го закриля. Очевидно изпитваше дълбоки чувства към него.

Виктор трябваше насила да се спре да не ги проследи. Но нямаше причина да събужда подозренията на барона. Със сигурност можеше да разбере къде живее от някого другиго в града. Беше време да се заеме с това, за което му плащаха — да започне да разследва.

Сега, когато Иза почти бе признала вината си в кражбата, той възнамеряваше да научи всичко възможно за това какво е направила с диамантите. Разполагаше с няколко часа, преди да започне да се облича за театъра, и щеше да ги използва, за да разбере нещо повече за живота на мисис Франки в Единбург. При следващата среща със съпругата си щеше да е по-добре въоръжен.