Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (12)

Глава 11

В мига, в който позволи на Виктор да я отведе обратно в леглото, Иза разбра, че ще си навлече неприятности. Как така успяваше да избие от главата й целия здрав разум с целувките и ласките си? Докато я любеше бързо, безпощадно и диво, тя се отдаде на усещането с такава пламенност, че забрави всичко, което все още ги разделяше.

Едва после, когато той се унесе, Иза си възвърна разума. Погледна го и въздъхна. В съня си Виктор толкова много приличаше на мъжа, който беше някога. Колко нощи го бе сънувала точно в тази поза, точно в този вид, преди да се събуди и да си спомни, че го няма? Колко години напразно бе копняла за съпруга, който така и не дойде?

Сега Виктор се беше върнал и тя не искаше нищо друго, освен да продължат оттам, докъдето бяха спрели. С изключение на едно нещо.

Амали. Снощи трябваше да му каже за нея. Той заслужаваше да знае, че има дъщеря.

Но ако жаждата за отмъщение над Якоба и Герхарт, която го изгаряше, не можеше да бъде утолена? Ако държеше непременно да има процес, да я завлече обратно в Амстердам? Какво щеше да се случи с Амали? Щеше ли да е готов да се откаже от отмъщението заради дъщеря си? Или щеше да настоява, че може да организира и процес, и разследване, без да навреди нито на Амали, нито на Иза?

Тя искаше да повярва, че съпругът й наистина може да ги спаси. Виктор й каза, че през всички тези години не е спирал да я търси, а тази нощ изглеждаше готов да приеме разказа й за миналото. Но на сутринта, след като е имал време да помисли над чутото? Как би могла да му се довери, когато Виктор все още пазеше толкова много тайни?

Докато не разбереше защо е дошъл в Единбург и какво смята да прави, трябваше да си остави отворена вратичка, в случай че отново се наложи да бяга. В случай че той се разгневеше така ужасно, задето е скрила от него за дъщеря му, че изпита нужда от отдушник и се опита да предяви правата си над момичето.

Защото разбереше ли веднъж за Амали, всичко щеше да се промени. Ако осъзнаеше точно колко много са му отнели Якоба и Герхарт, можеше да побеснее толкова, че да е неспособен да продължи да действа предпазливо. На Иза вече й беше ясно, че когато е разгневен, Виктор е неспособен на трезва мисъл. Затова, преди да повери живота си — и живота на детето си — в негови ръце, трябваше да разбере срещу какво е изправена.

Тя стана от леглото, но се спря, когато Виктор измърмори нещо и се обърна. Остана на място със затаен дъх, довято той отново не заспа, и се отдалечи предпазливо от леглото.

Промъкна се на пръсти в другата стая с дрехите си, облече се бързо и подреди косата си толкова, колкото можа. После намери чантичката си и тръгна към долния етаж. За нейна изненада икономът излезе от една малка странична стая, в която се влизаше от фоайето, за да я изпрати.

— Конят ми още ли е отпред? — попита Иза, чудейки се дали не е накарал някой коняр да го заведе в конюшните, докато тя беше горе.

— Предполагам, че е там, госпожо — отвърна официално икономът. — Вие не оставихте никакви инструкции какво да правим с него.

Иза се отправи към вратата, но после се сети нещо и се обърна.

— Извинете, господин Дженкинс, бихте ли ми казали нещо?

— Стига да мога — отвърна той, застанал нащрек.

— Случайно да знаете от какъв характер е връзката между мистър Кейл и вашия господар, херцога?

Погледът му беше леден като ветровете над залива Фърт ъф Форт.

— Боя се, че ще трябва да попитате мистър Кейл, госпожо.

Дискретността на иконома не я изненада — очакваше я. Но трябваше да попита. Притесняваше я това, че присъствието на Виктор в Единбург е обвито в такава загадъчност. Тук ставаше нещо странно.

Докато яздеше към дома си, Иза си мислеше, че за нищо на света не може да отгатне какво е то. Ако Виктор я е търсил, какво го бе подтикнало да се насочи насам? Или наистина беше братовчед на лейди Лохлау и идването му беше чисто съвпадение?

Утре щеше да потърси Рупърт и да го попита дали се е консултирал със справочника на „Дебрет“, за да разбере каква точно е роднинската му връзка с Виктор. А може би просто трябваше сама да потърси в справочника. Възможно бе в библиотеката да има екземпляр.

Когато се добра до къщата си, беше толкова изтощена, че силите й стигнаха само колкото да се строполи в леглото. А когато на сутринта Бетси дойде да я събуди, трябваше да се измъкне от завивките, да се измие, да се облече и да изпие чаша шоколад, преди да тръгне към магазина.

Но докато препускаше към града и всички мускули я боляха, не можеше да не се усмихне. От последния път, когато бе изтощила тялото си до такава степен, бе изминало дълго време, ала Иза не можеше да съжалява за случилото се. Предишната нощ беше дори по-удивителна от нощите, които си спомняше. Не беше за вярване, че Виктор е станал още по-добър любовник.

Освен ако…

Тя се намръщи. Съпругът й така и не й каза дали той й е останал верен. Беше ли потърсил компания в леглото на друга жена? Връзката му с лейди Лохлау спокойно можеше да е интимна.

Не, нямаше да се остави да я подлудят такива мисли. Трябваше да се съсредоточи върху важните неща: какво е намислил да прави Виктор и как тя да се справи с него. Затова се зарадва, че не вижда никого, когато влезе в магазина — цял час преди обичайното им време за отваряне. Малко време да се подготви щеше да й се отрази добре, в случай че Виктор наистина я потърси днес.

Имаше нужда да поработи. Работата бе спасението от всичките й беди. Нищо не я успокояваше така, както обработката на размекнато злато, създаването на стъклена маса или това да забрави всичко, погълната от повърхностите на някой красив нешлифован диамант.

Тя влезе в помещенията зад магазина, седна на работната си маса и извади една купа, за да смеси вътре металните соли, необходими за рисуването върху задната част на стъклената маса. Ръцете й се движеха, а умът й пресяваше всичко случило се.

Какво можеше да направи, за да разколебае твърдата решимост на Виктор да си отмъсти на семейството й? Ситуацията бе по-сложна, отколкото признаваше той. Някак трябваше да го накара да проумее последствията от замисъла си.

След известно време Иза чу мистър Гордън да влиза в магазина през предната врата. Както обикновено, той се улиса в приготовления за отварянето и не дойде отзад, за да я поздрави. Знаеше, че рано сутринта Иза предпочита да е сама — имаше нужда от време за творене, докато клиентите все още бяха малко.

Докато продължаваше с монотонната работа по смесването на солите, мисълта й отново се прикова върху Виктор. Щеше да й е от полза да разбере какво е преживял в Амстердам след нейното бягство и това на семейството й. Но как да стане, когато той не искаше да й каже?

Не беше сигурна колко дълго е работила и треперила, когато някаква врява отвън я изтръгна от мислите й.

— Пак сте тук, а? — повиши глас мистър Гордън и акцентът му стана по-отчетлив. — Ни сте добре дошъл. Нямъ да ви дам да безпокоите мисис Франки!

Тя стана, забърза към вратата и влезе в магазина.

— Всичко е наред, мистър Гордън. Нямам нищо против да поговоря с мистър Кейл.

— Виждате ли? — обърна се Виктор към съдружника му, макар че непроницаемият му поглед бе прикован не в мистър Гордън, а в нея. — Мисис Франки знае, че с нищо не я застрашавам.

Мистър Гордън изсумтя и Иза едва не последва примера му.

— В момента работя по сложна задача — излъга тя заради мистър Гордън. — Ще дойдете ли с мен в ателието, мистър Кейл? Можем да говорим, докато работя.

Виктор вдигна вежда, но кимна, макар и рязко, и тръгна към нея.

— Сигурна ли сте, мисис Франки? — попита мистър Гордън, който следваше Виктор. — Ни искам тоз човек да ви притеснява.

— Не ме притеснява. И аз имам да му кажа някои неща, това е всичко.

Категоричният й тон, изглежда, подсказа на мистър Гордън, че желае разговорът да се проведе насаме, защото той се спря, премести поглед от нея към Виктор и кимна:

— Ако ви потрябвам…

— За бога, нямам намерение да я изнасилвам! — измърмори Виктор, при което мистър Гордън настръхна и отново тръгна напред.

— Разбира се, че няма — съгласи се Иза и отправи предупредителен поглед към съдружника си. — Оттук, мистър Кейл. Може би ще ви е интересно да ме гледате как работя.

— Може би — изрече провлечено той и я последва в ателието, като затвори вратата зад себе си. Бяха изминали само няколко крачки, когато Виктор добави с тих глас: — Имаш лошия навик да изчезваш посред нощ, Иза.

В бузите й се надигна топлина и тя го повлече към най-отдалечената част на работилницата.

— Ти спеше. Не исках да те будя.

— Лъжкиня — измърмори той, привлече я в обятията си и я зацелува с такъв плам, че Иза усети как всичките й сетива се замайват.

За няколко секунди тя си позволи да се отдаде на това сладко, страстно удоволствие и жаждата, които бушуваха помежду им. А после с усилие отдели устните си от неговите.

— Не тук — каза и го бутна настрана. — Всеки може да ни види.

В очите му просветна мрачен блясък.

— Събудих се и теб те нямаше и дори Дженкинс не можа да ми каже къде си. Помислих си… бях сигурен, че…

— Че съм избягала от града? — попита тя и се осмели да се усмихне. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

В очите му пламна жажда и Виктор отново посегна към нея, но Иза му се изплъзна.

— Не… тук… — повтори тя и остави помежду им една маса.

— Добре — примири се с въздишка Виктор и се огледа. — И така, тук изпридаш сламата на злато, така ли?

Тя се подсмихна.

— Ах, да беше вярно! Никога повече нямаше да ми се налага да си имам работа с търговците на злато.

Тя седна на работната маса в самото дъно на помещението, откъдето на никого нямаше да му е лесно да подслуша разговора им, и започна да поставя малък имитационен япис в последното свободно място в обкова на пръстена, който проектираше.

Виктор се приближи и застана пред масата. Иза му върли кос поглед. Днес той носеше кадифен редингот, панталони от кафяв египетски памук и жилетка от бяла коприна на фигури. Иза отново се зачуди как може да си позволява толкова скъпи дрехи. Какво е правил през всички тези години?

Но преди да успее да му зададе този въпрос, той я изпревари:

— Кажи ми истината. Защо си тръгна снощи?

— Знаеш защо. Защото и ти, и аз имахме нужда от време, за да помислим какво да правим.

— Аз знам какво ще направя — рече тихо Виктор. — Ще си взема жената обратно.

Без да обръща внимание на тръпката, която събудиха у нея тези думи, Иза се помъчи да се съсредоточи върху задачата си.

— Освен това. И ти, и аз трябва да решим как искаме да продължим напред. — „И можем ли да доверим живота си един на друг след толкова години раздяла.“

Той посочи към масата.

— И това ти помага да вземеш решение? Да си играеш с бижута в някаква мухлясала работилница?

Иза се осмели да се пошегува.

— По-добре, отколкото да си играя с теб в леглото ти. — Вдигна глава, за да го погледне в очите, и се усмихна с престорена свенливост. — Когато една жена е с теб, й е много трудно да мисли.

Очите му проблеснаха.

— Много добре. Не искам да обмисляш начин как точно да се освободиш от брака ни. Искам да приемеш, че мястото ти е при мен, а моето — при теб.

Той посегна и я щипна под брадичката.

— Съдбата е имала причина да ни срещне пак, lieveke.

— Съдбата ли? — попита Иза и вдигна вежда. — Или нещо друго, което все още отказваш да ми кажеш?

Виктор се вцепени, а после отново погледна надолу към масата.

— Тези бижута истински ли са?

Иза потисна въздишката си и се върна към своята работа. Той беше най-упоритият и тайнствен човек на света и това започваше да я дразни.

— И ти, и лейди Лохлау сте вманиачени на тема кое е истинско и кое не.

— Просто съм удивен, че хората са готови да платят сума ти пари за изкуствени бижута.

— Не знам защо се учудваш. Точно ти би трябвало да знаеш по-добре от всички, че обикновените занаятчии не могат да си позволят истински скъпоценни камъни. А този пръстен, който правя за един търговец, е с девет камъка.

— Девет? Тогава със сигурност са имитации.

Той погледна любопитно към пръстена.

— Защо просто не си купи един смарагд или рубин вместо девет изкуствени камъка?

— Това е пръстен-акростих — обясни Иза. — Първите букви от имената на камъните образуват думи. Търговецът го иска за рождения ден на жена си тази седмица. За да образува „сладка моя“, трябва да сложа един сапфир, един лапис лазули, един аметист, един диамант, един кехлибар, още един аметист, един малахит, един опал и един яспис.

— Аха — кимна Виктор и за миг се загледа мълчаливо в нея, докато тя внимателно затваряше зъбците около ясписа. — Много ли такива пръстени с акростих правите?

— Ами, да. От време на време дори с истински камъни. Сега бижутата с акростих са последният писък на модата. Правим гривни, пръстени, брошки… каквото пожелае клиентът.

Иза млъкна и чу как мистър Гордън поздравява Мери Грейс отвън. Напоследък младата жена се задържаше в магазина все по-дълго. Очевидно въпреки свенливостта си предпочиташе да е в компанията на своя прачичо, отколкото да търпи взискателната си майка.

Нито Иза, нито мистър Гордън имаха нещо против. Мери Грейс им беше от полза, когато някой трябваше да им донесе чай или да им помогне да пренаредят витрините.

— Изглежда, си включила в обкова всичко друго, освен диамант — каза Виктор.

— Да, стъклената маса за диаманти ми създава проблеми.

Тя извади част от стъклото и продължи:

— Прекалено млечнобяла е. Не мисля, че е от стрития на прах планински кристал в сместа, макар че понякога от него стъклото става прекалено бяло. Подозирам, че е заради оловния окис. Ако в него влезе дори прашинка калай, всичко се разваля.

— И как го оправяш?

— Боя се, че е невъзможно да се оправи. Ще трябва да изхвърля сместа и да започна отначало. Което означава, че клиентът ми ще трябва да изчака още един ден, преди да получи пръстена си. Стъклената маса се затопля бавно в продължение на много часове, за да се получи стъкло, каквото ми трябва.

Тя извади специалния си тигел, отмери в него още стрит на прах планински кристал и добави бяло олово, калий и боракс.

Когато стана, за да сложи новата смес в пещта, Виктор попита:

— Как, по дяволите, си правила това в Амстердам, щом са необходими специална пещ, тигел и инструменти?

Иза постави тигела в незапалената пещ.

— Всичко това го имаше в магазина на татко. Сигурно просто не си забелязал.

След като прегледа дървата, за да намери най-сухите, тя напали огъня под тигела.

— Ако си спомняш, ти се стараеше да избягваш Герхарт.

Виктор изсумтя.

— Никога не съм го харесвал, признавам. Сега още повече не го харесвам.

— Ако трябва да съм честна — каза Иза и го погледна в очите, — когато той се появи в живота ни след смъртта на татко, бях толкова щастлива, че имаме някого, който да ръководи магазина, който може да опази покрива над главите ни.

— Герхарт изобщо не се справяше с тази задача — изръмжа Виктор.

— Накрая не. Мисля, че беше чирак прекалено отскоро, за да разбере колко много работа е необходима, за да се поддържа магазин за часовници като този на татко.

Гласът й стана циничен:

— Герхарт никога не е бил по усърдния труд. А после, когато започна да залага…

Тя вдигна рамене, върна се на масата си и нанесе маркери по млечнобялата стъклена маса, за да може да я нареже. Виктор се премести зад нея, за да може да гледа иззад рамото й. Иза усещаше топлината, която се разнасяше от него, и това я замайваше. Искаше й се да зареже всяка предпазливост и да изкрещи пред целия свят, че това е съпругът й. Но не смееше.

— Нали каза, че стъклото не ставало — рече Виктор.

— За диаманти наистина не става, но става за рубини, затова ще отрежа едно парче, което ще се побере в един от калъпите ми за шлифоване.

Виктор се наведе да погледне над главата й какво прави и сложи ръка на рамото й. Също като при стъклената маса в тигела, до която топлината вече достигаше, докосването му отприщи химична реакция, която накара кръвта на Иза да забушува, а кожата й да пламне.

— Как действа това? — попита Виктор.

„Възбудата ми ли?“ — едва не попита тя, преди да си спомни за какво говорят.

— Калъпите. Да. Ами, просто слагам стъклената маса в калъпа и я загрявам, колкото да я разтопя, за да може да придобие формата на шлифован скъпоценен камък. После, когато изстине, я изваждам от калъпа.

— Откъде вземаш калъпите?

— Отливам ги от истинските шлифовани камъни, които минават през магазина.

— Истински камъни — каза той и в гласа му изведнъж се появи странна нотка. — Например бижута, на които са те помолили да смениш обкова.

— Точно така — потвърди Иза и почука по инструмента, който бе забила във вдлъбнатото стъкло.

Пръстите му стиснаха по-силно рамото й.

— Или бижута за почистване.

— Понякога — съгласи се тя, объркана от интереса му към нейните калъпи.

За един дълъг миг Виктор остана загледан в нея, докато Иза разчупваше стъклото на парчета, с които можеше да работи. А после попита със суров глас:

— И така, кажи ми, Иза: случайно да си направила отливки от диамантите на Лохлау?