Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (5)

5

Жената се втурна към тях, без да обръща внимание на поройния дъжд. Подхлъзна се на мокрите стъпала, но успя да запази равновесие и продължи напред по подгизналата трева. От устата й излиташе пара.

— Тайлър!

Беше дребна, не повече от метър и шейсет, но въпреки това сграбчи момчето в прегръдките си и го притисна с изненадваща сила.

— Слава богу, че си жив и здрав! — извика тя. — Слава богу!

Шон и Мишел не пропуснаха да отбележат безизразното изражение на Тайлър и бързината, с която се освободи от прегръдката.

— Престани! — каза момчето. — Той е мъртъв, значи преструвките са излишни!

Жената се закова на място. По лицето й се стичаха две черни вадички грим, които дъждът бързо отмиваше. Изведнъж тя вдигна ръка и зашлеви тийнейджъра.

— По дяволите, Тайлър! — изкрещя тя. — Щях да умра от страх!

Мишел направи две крачки и застана между двамата.

— Стига, това не помага на никого!

— Кои сте вие? — изгледа я жената.

— Случайно се натъкнахме на вашия син и го докарахме у дома — отговори Шон. — Това е всичко.

Военните на верандата бяха облечени с парадни униформи и гледаха мрачно. Единият беше известяващ офицер, нагърбен с неблагодарната мисия да уведомява близките на загиналите за смъртта им. Другият беше армейски свещеник, чиято задача бе да ги подкрепя в този труден момент.

— Добре ли си? — попита Мишел и докосна рамото на Тайлър.

Той кимна, втренчил поглед в двамата военни под навеса. Гледаше ги така, сякаш са извънземни, дошли да го отвлекат.

— Ако имаш нужда от помощ, просто звънни — добави Мишел и му подаде визитна картичка, която извади от джоба на якето си.

Тайлър не отговори, но все пак прибра картичката в джоба на джинсите си и тръгна към верандата.

— Не исках да го удрям, но толкова се притесних — каза жената. — Благодаря, че го доведохте.

— Аз съм Шон Кинг — протегна ръка Шон. — А това е Мишел Максуел. Много съжаляваме за вашата загуба. Тези неща никога не са лесни, особено за децата.

— На никого не му е лесно. Аз съм Джийн Уинго, а Тайлър е мой доведен син.

Шон понечи да измъкне немския маузер от колана си, но леденият поглед на Мишел го спря.

— Още веднъж приемете нашите съболезнования, госпожо Уинго — забързано се намеси тя. — Останах с впечатлението, че Тайлър е добро момче. Ако имате нужда от нещо, просто ни се обадете.

— Благодаря, но армията ще се погрижи за нас. Тези хора току-що ни съобщиха, че имат специална програма за подпомагане семействата на загиналите. Още утре ще ни посетят техни представители.

— Това е добре — кимна Шон. — Сигурен съм, че ще ви бъдат от помощ.

— Колко време го нямаше Тайлър? — попита Мишел.

— Избяга преди около два часа — отвърна Джийн. — Нямах представа къде е отишъл и много се разтревожих за него.

— Разбирам — каза Мишел и се извърна към Тайлър, който ги наблюдаваше от верандата.

Двамата военни му говореха нещо, но той очевидно не ги слушаше.

— Много съжаляваме за загубата ви — повтори Шон и погледна Мишел. — Готова ли си да тръгваме? Нека оставим семейство Уинго на грижите на армията.

Мишел кимна, без да откъсва поглед от Тайлър. Извади една от визитките си и я размаха, за да му напомни да се обади. После двамата с Шон се качиха в колата си и потеглиха. Семейството и военните се мярнаха за последен път в огледалото за обратно виждане, след което влязоха в къщата. Шон настъпи газта, а Мишел предпазливо се облегна назад.

— Боли, а? — попита той. — Ти си си виновна. Как можеш да гониш някого в такава буря? Със сигурност си натоварила всички мускули. Самият аз изплезих език, въпреки че пробягах два пъти по-малко разстояние, и то далеч по-бавно.

— Загинал при бойни действия — промълви тя.

— Да, гадна работа. Всеки убит американски войник ми тежи на съвестта.

— Тайлър и мащехата му очевидно не се погаждат — подхвърли Мишел.

— Заради шамара ли реши така? Той е избягал и я е разтревожил. Е, тя прекали малко, разбира се. Но това е огромен стрес и за двамата, така че не бива да я съдиш строго.

— Много се била разтревожила за него — промърмори Мишел. — Но когато изскочи навън да го удари след два часа отсъствие, дори не се беше намокрила. Ако детето ми побегне, ще хукна след него. Защо не го е направила? Страхувала се е, че ще стане вир-вода?

Шон понечи да отвърне нещо, но бързо се отказа.

— Не знам — промълви след известно време той. — Военните също бяха сухи, но преследването на избягало дете едва ли влиза в техните задължения. Не сме присъствали на срещата, нямаме представа как са се развили нещата. Може би тя го е търсила с колата.

— Ако беше така, пак щеше да е мокра. Те нямат гараж, нямат дори навес. А помниш ли какво й каза Тайлър, когато я отблъсна — да престане да се преструва, тъй като баща му вече е мъртъв. В какъв смисъл да се преструва? Че е привързана към мъжа си?

— Може би. Но това не е наша работа.

— А защо е взел точно пистолета с колекционерска стойност?

— Не чу ли какво ти казах? Това не е наша работа.

— Просто не обичам нещата, които са лишени от смисъл.

— Ние не знаем нищо за това момче. Може би пистолетът е имал някакво значение за него. Може би е бил толкова шокиран от новината, че просто е грабнал първото нещо, което е попаднало пред очите му, преди да побегне. И защо ние с теб изобщо обсъждаме всичко това? Тайлър вече си е у дома, където му е мястото… — Той сведе очи към затъкнатото в колана му оръжие. — Мамка му! Това нещо все още е у мен! Защо ми попречи да го оставя?

— Така ще имаме повод да се върнем още утре.

— Защо да се връщаме, за бога?

— Защото искам да разбера какво става.

— Хванахме хлапето и го върнахме у дома. Това е достатъчно.

— Не те ли гложди любопитство?

— Не. Защо трябва да ме гложди?

— Видях го как гледа мащехата си, чух какво й каза. Между тях няма топли чувства.

— Такъв е животът. Някои семейства се разпадат. Но това не е причина да се забъркваме в трагедиите на хората. В момента те се нуждаят единствено от подкрепата на роднините и приятелите си.

— Може би ние сме приятелите, от които се нуждае Тайлър.

— Стига вече! Защо го правиш, по дяволите?

— Какво правя?

— Бъркаш се в живота на хора, които дори не познаваме!

— Нима не го вършим постоянно като част от работата ни?

— От работата — да, но не и в този случай. Той няма нищо общо с нашите разследвания. Никой не ни е наел, Мишел.

— Въпреки всичко имам чувството, че познавам Тайлър — каза тя. — Или поне това, което преживява.

— От къде на къде? Твоят баща все още е жив и здрав… — В следващия миг Шон замълча и стисна устни.

Бащата на Мишел наистина беше жив, но майка й бе загинала от насилствена смърт. В началото тя подозираше именно баща си като извършител на това отвратително престъпление, най-вече заради спомените от детството си, които дълги години я измъчваха.

Един приятел на Шон, професионален психолог, се беше заел да й помогне. В крайна сметка тя успя да преодолее травмите от детството си и се оправи. Разбира се, това не стана лесно и Шон дори не искаше да си помисли, че може да го преживее отново.

Почуквайки по волана в такт с дъжда, той извърна глава да я погледне. Мишел седеше неподвижно, вперила поглед пред себе си. Обзе го мъчителното чувство, че отново ще я загуби.

— Най-малкото, което можем да направим, е да върнем пистолета — тихо каза той и отметна кичур влажна коса от челото си. — Ще го направим още утре.

— Благодаря — каза Мишел.

Не след дълго стигнаха до апартамента й, където Шон беше оставил колата си — лексус кабрио. Лендкрузърът влезе в подземния гараж и той й подаде ключовете.

— Ще се оправиш, нали?

— О, да. Една гореща вана и всичко ще бъде наред. А ти не забравяй да сложиш лед на коленете си.

— Гадно е да остаряваш.

— Ти не си стар.

— Все още не, но натам вървя — отвърна той, разклати ключовете на лексуса и добави: — Утре изкарай лодката и направи няколко дължини по Потомак, дори да е студено. Гребането винаги те ободрява.

— Престани да се тревожиш за мен, Шон. Няма опасност отново да превъртя.

— Ти никога не си превъртала — отчетливо изрече той.

— Но натам вървя — повтори думите му тя.

— Имаш ли нужда от компания тази вечер?

— Не, но благодаря, че попита.

— Сигурен съм, че Тайлър Уинго ще се оправи.

— Вероятно.

— Все пак ще отидем да върнем пистолета, пък да става каквото ще.

— Мерси за подигравката.

— Не ти се подигравам. Опитвам се да бъда дипломатичен.

— В такъв случай мерси за дипломатичността.

След тези думи Мишел се обърна и тръгна към асансьора.

Шон я изчака да влезе в кабината. Не би трябвало да се тревожи за нея. Със собствените си очи беше виждал как се справя с петима мъже наведнъж, без дори да се изпоти.

Но въпреки това я наблюдаваше и продължаваше да мисли за нейната безопасност. Може би в това се криеше същността на партньорството.

Влезе в колата си, запали мотора и потегли. Караше бавно, доста под разрешената скорост.