Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (4)

4

Мишел беше преследвала много неща през живота си. Като лекоатлетка, а след това и като олимпийска състезателка по гребане бе премервала силите си с други спортисти. Като ченге в Тенеси редовно беше тичала след бягащите от местопрестъплението нарушители на закона. Като агент в Сикрет Сървис беше хвърчала покрай лимузините с важни особи.

Но тази нощ се състезаваше с дългокрак тийнейджър, който кипеше от енергия и бягаше така, сякаш го преследва самият дявол. Да не говорим за солидния му аванс и хлъзгавия терен, който допълнително затрудняваше нейното придвижване.

— Спри! — изкрещя тя миг преди момчето да смени посоката и да изчезне по някаква обградена от дървета пътека.

Но ефект нямаше. То дори увеличи скоростта.

Въпреки уверенията, които даде на Шон, Мишел не се беше възстановила напълно. Имаше болки в гърба и бедрото, дробовете й горяха, а вятърът и проливният дъжд я заслепяваха.

Тя се втурна по пътеката, като за всеки случай извади пистолета си. Винаги се чувстваше по-добре с верния зиг в ръка. Удвои усилията си въпреки болката и умората. Разстоянието между двамата значително се скъси. Поредната ослепителна светкавица отклони вниманието й само за миг, но това се оказа почти фатално, защото едно от дърветата край пътеката, блъскано от ураганния вятър, започна да пада точно когато минаваше под него. Това я принуди да изцеди последните сили от тялото си. Профуча под бързо накланящата се корона от дебели клони в последния възможен момент. Дървото рухна на три-четири метра зад нея, а клоните му я изпуснаха за няколко сантиметри. Всеки един от тях можеше да й пръсне черепа.

Но това му се вика отърваване на косъм, рече си тя.

Момчето пред нея се подхлъзна и падна, ала бързо се изправи и отново се понесе напред. Но разстоянието помежду им намаля още повече.

Мишел стисна зъби и призова на помощ последните резерви на организма си, въпреки че изобщо не беше сигурна дали ги притежава. В резултат тялото й се изстреля напред като снаряд, а протегнатите й ръце успяха да се вкопчат в единия крак на момчето. То се просна по очи, а тя се извъртя странично и моментално скочи на крака. Дишаше тежко. Наведе се напред, като продължи да държи на мушка тийнейджъра, защото пистолетът все още беше в ръката му. После Мишел си отдъхна, защото един бърз поглед беше достатъчен да разбере, че това оръжие едва ли някога ще гръмне.

Момчето се претърколи, седна в калта и прегърна коленете си с две ръце.

— Коя си ти, по дяволите? Защо ме преследваш?

— А ти защо бягаш в тази буря, и то с пистолет в ръка? — контрира Мишел.

Момчето изглеждаше най-много на петнайсет. Мократа кестенява коса беше залепнала по лицето му, обсипано с лунички.

— Остави ме на мира! — изкрещя то, после започна да се надига.

Мишел се изправи. Делеше ги една крачка. Със своите метър и седемдесет и седем тя беше с десетина сантиметра по-висока от него. Но дългите му крака с големи стъпала подсказваха, че съвсем скоро ще я настигне и надмине по ръст.

— Как се казваш? — попита тя.

— Остави ме на мира! — повтори момчето и заотстъпва назад.

— Опитвам се да ти помогна. Партньорът ми за малко не те сгази на пътя.

— Партньорът ти?

Мишел реши, че в момента една малка лъжа ще й свърши по-добра работа.

— Аз съм ченге.

— Ченге ли? — подозрително я изгледа момчето. — Покажи си документите.

Тя бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна картата на частен детектив. Размаха я във въздуха, надявайки се, че в мрака изглежда като полицейски бадж.

— А сега ми обясни какво става. Може би ще мога да ти помогна.

То наведе глава. Слабичките му гърди напрегнато се повдигаха и отпускаха.

— Никой не може да ми помогне.

— Това е сериозно изявление — каза тя. — Нещата не могат да бъдат чак толкова зле.

— Виж какво — започна с потрепващи устни момчето. — Аз… Аз трябва да се прибера у дома.

— От там ли избяга?

Момчето кимна.

— А откъде взе този пистолет?

— Той е на татко.

Мишел отметна мокрия кичур от челото си.

— Ще те откараме. Само кажи къде.

— Не, ще се прибера пеша.

— Неразумно е в такава буря. Може да те блъсне кола или да те смачка падащо дърво. Две неща, които за малко не се случиха. Как се казваш?

Момчето не отговори.

— Аз съм Мишел — рече тя. — Мишел Максуел.

— Наистина ли си ченге?

— Бях. А след това и агент на Сикрет Сървис.

— Вярно ли?

Сега вече звучеше като истински тийнейджър. Едно изпълнено със страхопочитание хлапе.

— Аха — небрежно кимна тя. — В момента съм частен детектив, но понякога изпълнявам и функциите на ченге. И тъй, ще ми кажеш ли името си?

— Тайлър. Тайлър Уинго.

— Окей, Тайлър Уинго. Това е добро начало. А сега да се върнем при колата ми и…

Не успя да завърши изречението, тъй като Шон изскочи зад гърба на момчето, сграбчи го през кръста и ловко изби пистолета от ръката му.

Тайлър се отскубна и понечи да побегне, но пръстите на Шон навреме склещиха китката му. Беше метър и осемдесет и три и над деветдесет килограма, така че за него не беше проблем да удържи момчето.

— Пусни ме! — изпищя Тайлър.

— Всичко е наред, Шон — обади се Мишел. — Пусни го.

Шон неохотно разхлаби хватката си и се наведе да вдигне пистолета.

— Какво е това, по дяволите? — учудено попита той.

— Германски маузер — намръщено отвърна Тайлър.

— Но без спусък — уточни Мишел. — Видях това още на светлината на фаровете. Мисля, че е доста трудно да го използваш като оръжие, освен ако не замериш някого с него.

— Точно така — кимна Шон.

— Тайлър тъкмо се готвеше да ми обясни къде живее, за да можем да го закараме — добави тя.

— Тайлър? — вдигна вежди Шон.

— Тайлър Уинго — намусено каза момчето. — Внимавай да не повредиш пистолета на татко, защото е колекционерска рядкост.

— Това означава, че е глупаво да тичаш с него под дъжда — отвърна Шон и пъхна маузера под колана си.

— Ще ме закарате ли вкъщи? — попита Тайлър и погледна Мишел.

— Да — кимна тя. — А по пътя ще ни разправиш какво се е случило.

— Вече ти казах, че нищо не може да се направи.

— Прав си. Ако мълчиш, наистина не можем да ти помогнем.

— Няма ли да влезем в джипа? — обади се Шон. — Ако продължаваме да стоим тук, ще хванем пневмония. — Замълча заради поредната гръмотевица, после добави: — Освен ако не ни удари мълния…

Насочиха се към лендкрузъра, паркиран на банкета. В товарния отсек имаше няколко одеяла. Мишел взе три от тях и подаде едното на Тайлър.

— Благодаря — промърмори момчето и седна отзад заедно с Мишел.

— Накъде? — попита Шон.

Тайлър му обясни.

— Не познавам района — каза Шон. — В коя посока да карам?

Потеглиха и Тайлър започна да му дава указания. След няколко завоя излязоха на тясна задънена уличка с няколко къщи от двете страни.

— Коя от всичките? — попита Шон.

Момчето махна към първата вдясно. Всичките й прозорци светеха.

Мишел и Шон се спогледаха. На алеята беше паркиран тъмнозелен форд с военни номера. От покритата веранда излязоха двама мъже с униформи, придружавани от жена.

— Защо са тук тези хора? — попита Шон.

— За да ми съобщят, че татко е убит в Афганистан — отвърна Тайлър.