Джордж Р. Р. Мартин
Леденият дракон (6)

Шеста глава
Да избягаш от огъня

Събуди я зора. Зора и шум в небето. Адара се прозя и примигна — и го чу отново. Изкатери се до най-горния клон на дървото, толкова високо, колкото щеше да я издържи, и избута листата настрани.

В небето имаше дракони.

Никога не беше виждала такива дракони. Люспите им бяха тъмни и покрити със сажди, а не зелени като на дракона, който яздеше Хал. Един беше ръждив на цвят, друг — с цвета на засъхнала кръв, а един — черен като въглища. Всички имаха очи като тлеещи въглени и от ноздрите им излизаше пушек, опашките им плющяха, а тъмните им набръчкани криле пляскаха във въздуха. Ръждивият на цвят отвори уста и изрева и гората се разтърси от рева му, дори клонът, на който беше Адара, потрепери. Черният също изрева и от пастта му излетя огнен лъч, целият оранжево-син, и когато стигна до дърветата, листата се съсухриха и почерняха, и задимяха от драконовия дъх. Онзи с цвета на кръв прелетя близо над нея, крилете му пращяха и се напрягаха, устата му бе наполовина отворена. Между пожълтелите му зъби Адара видя сажди и въглени, а вятърът, лъхнал от преминаването му, беше огън и шкурка, жулеше и дращеше. Тя се присви.

На гърбовете на драконите яздеха мъже с камшици и пики и с униформи в черно и оранжево, лицата им скрити зад тъмни шлемове. Мъжът на ръждивия дракон махна с пиката си към сградите на фермата отвъд нивите и Адара погледна натам.

Хал идваше насреща им.

Зеленият му дракон беше голям колкото техните, но някак си й се стори малък, докато гледаше как се издига от фермата. Крилете му бяха изпънати и ясно се виждаше колко лошо е ранен. Краят на дясното крило бе овъглен и Сярата се накланяше тежко на една страна, докато летеше. На гърба му Хал приличаше на някое от мъничките войничета играчки, които им беше донесъл като подарък преди години.

Вражеските драконови ездачи се разделиха и тръгнаха към него от три страни. Хал видя какво правят и се опита да обърне, да се хвърли право към черния дракон и да избяга от другите два. Камшикът му изплющя яростно и отчаяно. Зеленият дракон отвори уста и изрева предизвикателно, но пламъкът му беше блед и къс и не стигна до врага.

Другите задържаха огъня си. След това, по сигнал, всички блъвнаха едновременно. Пламъците обгърнаха Хал.

Драконът му нададе пронизителен жален вой и Адара видя, че гори, той гореше, горяха и двамата, и звяр, и господар. Паднаха тежко на земята и останаха да лежат димящи сред житото на татко й.

Въздухът се изпълни с пепел.

Адара изви глава в другата посока и видя димен стълб да се издига отвъд гората и реката. Беше фермата, където живееше баба Лора с внуците си и техните деца.

Погледна назад. Трите тъмни дракона кръжаха все по-ниско и по-ниско към нейната ферма. Един по един кацнаха. Видя как първият ездач слезе и закрачи наперено към вратата им.

Беше уплашена и объркана, а и само на седем все пак. А тежкият въздух на лятото беше бреме за нея, изпълваше я с безпомощност и усилваше всичките й страхове. Тъй че Адара направи единственото, което знаеше, нещо, което й дойде съвсем естествено. Слезе от дървото и затича. Тичаше през полята и през горите, далече от фермата, от семейството си, от драконите, далече от всичко това. Тичаше, докато краката й запулсираха от болка, надолу към реката. Тичаше към най-студеното място, което знаеше, към дълбоките пещери под речните скали, към мразовит подслон и тъмнина, и безопасност.

И се скри там, в студа. Беше зимно дете и студът не я притесняваше. Но все пак потрепери, щом се скри.

Денят се превърна в нощ. Адара не напусна пещерата.

Опитваше се да заспи, но сънищата й бяха пълни с горящи дракони.

Направи се на много мъничка, както лежеше в тъмното, и се опита да преброи колко дни остават до рождения й ден. Пещерите бяха приятно прохладни. Адара почти можеше да си представи, че всъщност изобщо не е лято, че е зима или близо до зимата. Скоро леденият дракон щеше да дойде и тя щеше да полети на гърба му към земята на вечната зима, където велики ледени замъци и катедрали се извисяваха вечно в безкрайни поля и където всичко беше тишина и безмълвие.

Беше почти като зима, докато лежеше така. Пещерата сякаш ставаше все по-студена. Караше я да се чувства в безопасност. Дремна за малко. Когато се събуди, беше още по-студено. Бяла пелена от скреж покриваше стените на пещерата, а тя лежеше на легло от лед. Скочи и впери поглед към входа на пещерата и бледата утринна светлина. Студен вятър я погали. Но идваше отвън, от света на лятото, не от дълбините на пещерата.

Тя ахна от радост и запълзя нагоре по заледените камъни.

Отвън я чакаше леденият дракон.

Беше дъхнал над водата и сега реката беше замръзнала, или поне част от нея, макар че не беше трудно да се види как ледът се топи бързо от издигащото се лятно слънце. Дъхнал беше над зелената трева, която растеше покрай бреговете, трева висока колкото Адара, и сега високите стръкове бяха бели и чупливи, а когато леденият дракон раздвижи крилете си, тревата изпопада до корен, все едно бе окосена с коса.

Ледените очи на дракона се взряха в нейните и тя затича, и се метна на крилото му, и обгърна врата му с ръце. Знаеше, че трябва да бърза. Леденият дракон изглеждаше някак по-мъничък и Адара разбра какво му причинява лятната топлина.

— Бързай, драконе — зашепна тя. — Отнеси ме далече, отведи ме в земята на вечната зима. Никога повече няма да се върнем тук, никога. Ще ти построя най-хубавия замък от всички и ще се грижа за теб, и ще те яздя всеки ден. Само ме отнеси, драконе, вземи ме с теб у дома.

Леденият дракон чу и разбра. Широките му прозрачни криле се разгънаха и плеснаха във въздуха и люти арктически ветрове завиха през полята на лятото.

Издигнаха се. Далече от пещерата. Далече от реката. Над леса. Нагоре и нагоре. Леденият дракон възви на север. Адара зърна за миг фермата на татко си, но беше много мъничка и ставаше все по-мъничка. Обърнаха й гръб и се зареяха.

Тогава до ушите й стигна звук. Невъзможен звук, звук, който беше твърде слаб и твърде далечен, за да може изобщо да го чуе, особено над плясъка на крилете на ледения дракон. Но Адара все пак го чу. Чу как татко й изкрещя.

Горещи сълзи потекоха по страните й и там, където паднеха по гърба на ледения дракон, изгаряха малки черни петънца в скрежа. Изведнъж студът под дланите й стана хапещ, тя отдръпна едната си ръка и видя белега, който бе оставила на драконовата шия. Беше уплашена, но все пак се вкопчи в него.

— Върни се — прошепна му. — О, моля те, драконе. Върни ме.

Не можеше да види очите на ледения дракон, но знаеше как изглеждат. Устата му се отвори и блъвна синьо-бял облак, дълга студена ивица, която увисна във въздуха. Не издаде нито звук. Ледените дракони са безмълвни. Но в ума си Адара чу дивия, пронизителен вой на скръбта му.

— Моля те — отново прошепна тя. — Помогни ми. Гласът й беше тънък и слаб.

Леденият дракон обърна.