Джордж Р. Р. Мартин
Леденият дракон (1)

Първа глава
Дете на зимата

Адара обичаше зимата най-много от всичко, защото щом светът изстинеше, идваше леденият дракон. Така и не беше съвсем сигурна студът ли носи ледения дракон, или леденият дракон носи студа.

Това бе един от онези въпроси, които често тревожеха брат й Джеф, с две години по-голям от нея и неутолимо любопитен. Но Адара не се интересуваше от такива неща. Стига студът, снегът и леденият дракон да идваха навреме, беше щастлива.

Винаги знаеше кога им е ред да дойдат, заради своя рожден ден. Адара беше зимно дете, родено в най-лютия мраз, който помнеха хората, дори баба Лора, която живееше в съседната ферма и помнеше неща, случили се преди всички други да са били родени.

Хората все още говореха за онзи мраз. Адара често ги слушаше.

Говореха и за други неща. Казваха, че точно онзи ужасен мраз убил майка й: промъкнал се през дългата нощ на родилните й мъки покрай големия огън, който напалил бащата на Адара, и пропълзял под пластовете одеяла, покрили ложето на родилката. И казваха, че студът влязъл в Адара още в утробата на майка й, че кожата й била бледосиня и ледена на допир, когато се появила на бял свят, и че така и не се стоплила през всичките години оттогава. Зимата я докоснала, белязала я и я направила своя.

Вярно беше, че Адара от малка странеше от другите деца. Беше много сериозно малко момиченце и рядко си играеше с другите. Беше красива, казваха всички, но със странна, отчуждена красота, с бледата й кожа, русата коса и големите ясни сини очи.

Усмихваше се, но не често. Никой никога не я беше виждал да плаче. Веднъж, когато бе само на пет, стъпи на гвоздей, забит в една дъска, останала скрита под снежна пряспа, и той проби стъпалото й, но дори тогава Адара не заплака, даже не изписка. Издърпа крачето си и се върна в къщата, като оставяше диря кръв в снега, а когато влезе, каза само: „Татко, убодох се“. Цупенето, избухванията и детинските сълзи не бяха за нея.

Дори семейството й знаеше, че Адара е различна. Татко й беше грамаден, едър като мечок мъж, който не беше много общителен с хората, но на лицето му винаги разцъфваше усмивка, щом Джеф започнеше да му дотяга с въпроси, и беше щедър на прегръдки и смях за Тери, по-голямата сестра на Адара, която бе златокоса и с лунички и флиртуваше безсрамно с всички местни момчета. От време на време той прегръщаше и Адара, но само през дългите зими. Но нямаше усмивки тогава. Само я обгръщаше с ръце, притискаше телцето й до себе си с цялата си огромна сила, хлипаше тежко и издълбоко и по червените му бузи потичаха солени сълзи. Никога не я прегръщаше лете. Лете беше много зает.

Всички бяха заети лете, освен Адара. Джеф работеше с татко в нивите и задаваше безкрайните си въпроси за това и за онова, учеше всичко, което един земеделец трябва да знае. Когато не работеше, ходеше с приятелите си на реката. Тери въртеше домакинството и готвеше, и работеше по малко в хана на кръстопътя през натоварения сезон. Дъщерята на ханджията й беше приятелка, а най-малкият му син беше повече от приятел и тя винаги се връщаше ухилена и пълна с клюки и вести от пътници, войници и кралски вестоносци. За Тери и Джеф летата бяха най-хубавото време и двамата бяха твърде заети, за да се занимават с Адара.

Татко им беше най-заетият от всички. Хиляда неща трябваше да се свършат всеки ден и той ги вършеше, и намираше още хиляда за вършене. Работеше от сутрин до вечер. Мускулите му ставаха твърди и изпънати лете и миришеше на пот всяка вечер, щом се върнеше от нивите, но винаги се връщаше усмихнат. След вечеря често сядаше с Джеф, разправяше му истории и отговаряше на въпросите му, или пък учеше Тери на неща, които тя не знаеше за готвенето, или прескачаше до хана. Летен човек си беше, наистина.

Никога не пиеше лете, освен чаша вино от време на време, да отпразнува гостуването на чичо Хал.

Това беше друга причина Тери и Джеф да обичат летата, когато светът бе зелен и горещ и гъмжеше от живот. Чичо Хал, най-малкият брат на татко им, ги навестяваше само лете. Хал беше драконов ездач на служба при краля, висок и строен, с лице на благородник. Драконите не могат да понасят студа, тъй че щом паднеше зима, Хал и неговото крило отлитаха на юг. Но всяко лято се връщаше, блестящ в кралската зелено-златна униформа, на път към бойните полета на северозапад. Войната бе продължавала през целия живот на Адара.

Всеки път щом дойдеше на север, чичо Хал носеше подаръци: играчки от кралския град, кристал и златни накити, сладкиши и винаги някоя бутилка скъпо вино, която да изпият с брат му. Усмихваше се широко на Тери и я караше да се изчерви от комплиментите му, и забавляваше Джеф с приказки за война, замъци и дракони. Колкото до Адара, често се опитваше да изтръгне усмивка от нея, с подаръци, шеги и прегръдки. Рядко успяваше.

Колкото и добродушен да беше чичо Хал, Адара не го харесваше. Когато чичо Хал беше тук, това означаваше, че зимата е далече.

Освен това една нощ, когато тя бе само на четири и си мислеха, че отдавна е заспала, ги беше подслушала да си говорят над чашите вино.

— Сериозно малко същество — каза Хал. — Трябва да си по-мил с нея, Джон. Не можеш да обвиняваш нея за случилото се.

— Не мога ли? — отвърна татко й със завален от виното глас. — Е, може и да си прав. Но е трудно. Прилича на Бет, но няма нищо от топлината на Бет. Зимата е в нея, разбираш ли. Всеки път, когато я докосна, усещам студ и си спомням, че заради нея Бет трябваше да умре.

— Студен си с нея. Не я обичаш, както обичаш другите.

Адара помнеше как се изсмя татко й тогава.

— Да я обичам? Ах, Хал. Обичах я най-много от всички, мъничкото ми зимно дете. Но тя така и не отвърна на обичта ми. Нищо няма в нея нито за мен, нито за теб, нито за никого! Тя е толкова студена…

И се разплака, въпреки че беше лято и Хал беше дошъл. В леглото си Адара слушаше и й се искаше Хал да отлети далече. Не разбираше съвсем всичко, което чу, но го помнеше, а разбирането дойде по-късно.

Не плака. Нито на четири, когато го чу, нито на шест, когато най-сетне разбра. Хал си тръгна след няколко дни и Джеф и Тери му махаха възбудено, когато крилото му премина отгоре, трийсет велики дракона в горд строй на фона на лятното небе. Адара гледаше, отпуснала ръчички.