Лоръл Маккий
Греховни тайни (24)

Двадесет и трета глава

София разбра, че в театър „Маджестик“ нещо не е наред, още щом влезе.

През последните няколко дена, след неловката среща с майка й, се постара да свикне с новия си живот като госпожа Сен Клер, да намери своя път. Ходеше вечер в клуба „Прищевките на дявола“, за да научи как се управлява, през деня носеше на Доминик обяд, за да не забравя да се храни по време на дългите репетиции. Само тогава го виждаше, понеже премиерата на новата постановка на „Двамата веронци“ беше обявена за вечерта на другия ден и той беше постоянно в театъра.

С изключение на нощта, когато лягаше в тяхното легло и я взимаше в прегръдките си. Тогава бяха заедно. Тогава беше сигурна, че като се е омъжила за него, е постъпила правилно. А на сутринта се събуждаше и него го нямаше.

Опита се да намери полезен начин да запълва дните си. Обаждаше се на свекърва си, подаваше реплики на Изабел, за да учи ролята си, ходеше на покупки, за да заприлича малко повече на дом жилището на Доминик. Искаше да помага в клуба, но Джеймс и управителят се справяха много добре.

Хрумна й да потърси някоя от старите си приятелки или дори семейството си, но си спомни хладното отношение на майка си и не събра кураж. Знаеше, че бракът й я отдалечи от тях още повече, въпреки нейната стара, напразна надежда да се върне в дома на родителите си. Доминик я увещаваше да им пише, но тя не виждаше смисъл. Той присъства на сцената в парка, а тя помнеше много добре разказа на Изабел за двата рода.

И така, донасяше на Доминик обяда и сядаше тихо на първия ред в партера да гледа репетицията. Беше завладяващо и за няколко часа забравяше и себе си, и тревогите си. Забравяше дори, че Доминик е Доминик, нейният съпруг, така се вживяваше докрай в ролята си. Малко по малко театърът стана за София магическо място.

Но не и днес. Днес, като влезе, в омагьосания пристан цареше голяма бъркотия. Един от сценичните работници изтича покрай нея, другите актьори се щураха из пътеките между редовете в салона, някои седяха оклюмали по столовете. Почти завършеният декор за първо действие се бе килнал. София видя Изабел в трон от реквизита, а баща й и Доминик се суетяха около нея. И от разстояние София виждате, че красивото лице на нейната зълва е обляно в сълзи.

Един от актьорите мина наблизо и София го хвана за ръката.

— Патрик, какво става?

Отначало я погледна, сякаш не я позна, после й се усмихна.

— Ах, госпожо Сен Клер, страхувам се, че „Маджестик“ бе сполетян от лош късмет тази сутрин.

— Що за лош късмет? — извика София. Погледна сцената, но не видя почти нищо.

— Госпожица Изабел падна от стъпалата на сцената и си изкълчи глезена. Не може да направи и стъпка, а премиерата е утре — поклати тъжно глава Патрик.

— Да не е счупен? — попита София. В този момент вратата към фоайето се отвори и влезе забързано мъж с рунтава бяла брада. Носеше черно куфарче и се запъти към сцената.

— Ах, доктор Мартин, най-после дойдохте — извика Уилям Сен Клер, като изтича до авансцената. — Дъщеря ми съвсем окуця, какъв трагичен инцидент.

— Папа, това, че си артист, не означава, че е необходимо да бъдеш толкова драматичен. Сигурна съм, че е само изкълчено и след малко ще бъда на крак — протестира Изабел. Но София позна по гласа й, че я боли, и се разтревожи още повече.

— Това аз ще реша — каза докторът, изкачвайки стъпалата към сцената.

София тръгна след него. Доминик й се усмихна разсеяно и тя се приближи до него, за да прошепне в ухото му:

— Много ли е пострадала Изабел?

Той сви рамене, загледан в Изабел и доктора, който коленичи пред нея.

— Всичко стана за миг. Спъна се и се претърколи по стълбището, преди някой да се усети. Когато папа я вдигна, тя плачеше, а глезенът й беше вече подут. Горкичката Изи. Изплашена е, че ще провали премиерата.

— О, престанете да се суетите! — викна Изабел. — Държите се, сякаш съм на смъртно легло. Просто паднах по стълбите. Добре съм.

Преди някой да успее да я спре, бутна настрана доктора и се изправи, но веднага се сгърчи от болка и изкрещя. Уилям я прегърна и я остави да седне отново на трона.

— Навехнали сте глезена много зле, госпожице Сен Клер — каза угрижено докторът. — Не бива да стъпвате на този крак поне седмица, ако не искате да предизвикате още увреждания.

— Цяла седмица ли? — разхълца се Изабел. — Не мога. Премиерата е утре. Нямам дубльорка, след като онази нещастница избяга в Париж. Трябва да проходя веднага!

— В никакъв случай, Изи — намеси се строго Уилям, но София виждаше колко е разтревожен. Прекара ръка през черната си коса. — Няма да разреша да пострадаш още повече. Ще представим миналогодишната постановка на „Дванадесета нощ“. В нея нямаш роля.

— Но публиката очаква нова пиеса — възрази Изабел. — Досега не сме играли „Двамата веронци“.

София наблюдаваше безпомощно. Това беше вече нейното семейство, а тя още се чувстваше толкова далеч от сцената, толкова безсилна. И тогава почувства нежно докосване на ръката си.

Вдигна поглед и видя, че Доминик я гледаше и се подсмихваше. Гледаше я с присвити очи, сякаш за пръв път преценяваше каква е.

— Татко — каза Доминик, — мисля, че мога да намеря решение. — Привлече София по-близо до себе си. — София ще поеме ролята, докато Изи оздравее. Тя разучава репликите с Изи и ги знае наизуст.

София ахна. Картината, която представляваха всички на сцената, сякаш замръзна. После присъстващите се вторачиха в нея.

— Превъзходно решение — продължи Доминик. — Няма да ни се наложи да претърсваме Лондон с лупа, за да открием актриса, която знае ролята, и костюмите са й по мярка.

София се обърка. Изплаши се. Почувства се несигурна. Може би развълнувана? Свекърът й я гледаше със зяпнала уста, като че ли беше същество от друг свят, което току-що се е залутало в неговия театър, и той няма представа какво да прави с него.

— Една Хънтингтън! В „Маджестик“! — мърмореше той. — Вероятно знае репликите. Но това не означава, че може да играе на сцена. Ясно ти е, Доминик, нали?

— Тя може да играе — настоя Доминик. — Освен това е толкова красива, че и да обърка някоя и друга реплика, никой няма да го е грижа. Представлението ще бъде истинска сензация.

Уилям продължаваше да гледа ужасено; сякаш се позамисли.

— Има нещо вярно. Но спомняш ли си, когато сестра ти Лили се опита да играе…

— Това сега няма да се случи. — Доминик дръпна София за ръката и й се усмихна окуражително. — Покажи им, София. Знам, че си научила ролята.

За миг се почувства вцепенена като всички на сцената. Усещаше само, че бяха вперили погледи в нея с очакване и скептицизъм. Тя беше Хънтингтън между Сен Клер и те естествено надяваха да се провали.

Но Изабел изръкопляска щастливо, сълзите й пресъхнаха, а Доминик така се усмихна на София, че тя се изпълни с желание да даде всичко от себе си, да направи най-после нещо толкова добре, че да го зарадва. Да зарадва себе си.

Онези чувства на недоволство и на копнеж за свобода, които пазеше дълбоко в себе си, откакто се помнеше, се надигнаха у нея. Да стане актриса и да стъпи на сцената пред очите на цялото общество, означаваше да спечели неодобрението на целия си род завинаги, но тя все едно не можеше да спечели одобрението им. Сега го разбираше и въпреки огромния си копнеж, никога нямаше да се случи. Беше време да изгради сама новия си живот.

Вирна глава и каза много по-уверено, отколкото се чувстваше:

— Много добре. Ще играя.

* * *

На следващата вечер, докато чакаше да дойде нейният ред за излизане на сцената, все още не беше съвсем уверена. Беше изтъкана от нерви и почти не можа да спи, откакто се съгласи да замести Изабел. Доминик и баща му репетираха с нея ролята безброй пъти, мъкнаха я по сцената, докато не й се зави свят. После отиде в къщата на Сен Клер и Изабел й даде няколко урока върху ролята.

Уилям изглеждаше все така отчаян, въпреки старанието на София, но за щастие изчезна нанякъде, докато тя беше в гримьорната, и не се налагаше да го гледа как кръстосва и си скубе косата.

— Ще се представиш идеално — говореше Изабел, докато я избутваше от гримьорната с новата си патерица. — Повече от идеално. Ще бъдеш смайваща! Ще се влюбят в теб.

София щеше на драго сърце да приеме и нещо далеч по-малко от любов. Каквото и да е, стига да не я замерят с развалени зеленчуци.

Докато шивачката се суетеше около нея с последни поправки на костюма й, София впери поглед в сцената. Там съществуваше цял един нов свят и сега го наблюдаваше иззад кулисите, а не от ложата. Не така тайнствен, но не по-малко интригуващ. Съпругът й беше почти неузнаваем, докато се движеше сред сценичния декор на някакъв град, който изглеждаше екзотичен под ефектното осветление. И тя трябваше да се появи на същото това място.

„Нека да не съсипя цялата тази красота“ — помоли се тя безмълвно.

Погледна нагоре и зърна Джеймс на един от пасажите. Той й кимна и й се усмихна насърчително. Тя също му се усмихна.

— Ваш ред е, госпожо Доминик — прошепна шивачката.

София си помисли, че ще припадне, така й се зави свят. Но нейното ново семейство зависеше от нея. Пое дълбоко дъх и си представи, че това е само поредния бал на висшето общество. Беше се превземала на достатъчно много приеми. Излезе на сцената.

В първия момент беше заслепена от газеното осветление и от съзнанието, че десетки очи са вперени в нея. Доминик се приближи до нея, костюмът му от кадифе и сърма блестеше. Подаде й ръка.

— Запази търпение, мила Юлия — каза той с глас, който беше на нейния съпруг, и все пак не звучеше като неговия. Беше по-дълбок, с по-плътен тембър.

И тогава стана истинска магия. Като че ли театърът изчезна и тя се озова в съвсем друг свят, където грееше ослепително слънце. Вече не беше тя. Изпълни се със съвсем различни емоции.

Беше Юлия.

Взе ръка за на Доминик и каза:

— Трябва да отида там, където няма лек…

* * *

Доминик никога не се бе чувствал по-горд с някого в живота си. И този някой бе Хънтингтън.

Наистина стават и чудеса.

Гледаше съпругата си, която стоеше в центъра на оживена компания. След всяка премиера баща му даваше малък прием за меценатите и приятелите в разкошното фоайе на театър „Маджестик“. На соарето винаги имаше много гости, шампанското се лееше и всеки бе нетърпелив да научи какво ще се играе до края на сезона. А тази вечер София бе звездата.

Взе чашата шампанско, която й предложи Джеймс и му поблагодари с усмивка, докато слушаше какво й говори лорд Малтревърс. Беше се преоблякла с нова рокля от зелен атлас, а в черната й коса проблясваха изумрудите на гребените, с които бе прибрана косата й. Тя също сякаш блестеше, и би трябвало, след онова, което постигна тази вечер.

Неговата съпруга бе самородна актриса. Излезе на сцената, като че ли цял живот е била нейна, показа съвършена интуиция към другите актьори, слушаше ги и изразяваше точно емоциите в съответната сцена. Тя разцъфтя, а тревожното изражение, което забеляза у нея след срещата с безчувствената й майка, слава богу, изчезна.

— Справи се доста добре, мисля — чу баща си да казва с комична неохота.

Доминик се обърна и видя майка си и баща си. Майка му се усмихваше ведро както винаги и беше хванала здраво под ръка татко му. Доминик не се сдържа и се подсмихна, като видя киселата физиономия на Уилям. Баща му по никакъв начин не искаше представление в „Маджестик“ да пропадне, нито пък би си признал, че дама от рода Хънтингтън го спаси.

Дори въпросната Хънтингтън сега да е Сен Клер.

— Хайде, Уилям, знаеш, че си несправедлив — заувещава го мило Катрин. — София беше великолепна. Не съм виждала актриса да се въплъти така естествено на сцената от дебюта на нашата Изабел.

— Хм. Щом казваш, Катрин.

— Казвам го и знаеш, че съм права. — Катрин привлече до себе си Доминик, докато наблюдаваха как София очарова меценатите. — Трябва да се гордееш много, Доминик.

— Гордея се — призна той. — Представлението, което за малко щеше да се провали, пожъна триумф.

И през ум не му мина подобно нещо, когато срещна София Хънтингтън за пръв път в Париж. Бе подценил жестоко съпругата си.

София погледна през фоайето и улови погледа му. Уплаша се да не би да изглежда намусен, защото някакво мимолетно съмнение помрачи лъчезарното й изражение. Усмихна й се веднага и тя му се усмихна. Помаха му, сякаш го викаше при себе си.

Но изведнъж замръзна. Гледаше някъде зад него и родителите му и ръката й падна. Джеймс я хвана под ръка и лицето му стана изведнъж като буреносен облак.

Джеймс се обърна и видя, че вратата на фоайето е отворена. Там стояха мъж и жена малката блондинка, която беше с майката на София в парка, и висок, чернокос мъж, огледален образ на София. И точно зад тях беше лорд Хамънд, който наблюдаваше гостите с обичайното си високомерно презрение.

— Доминик, какво става? — попита майка му. Тя също гледаше към вратата.

— Това без съмнение е лорд Едуард Хънтингтън — отговори Уилям. Баща му не се изненадваше току-така и все пак гласът му прозвуча смаяно, като видя, че още един Хънтингтън се е появил на неговия прием. — Братът на госпожа Доминик. Струва ми се, че другият мъж е братовчед на херцог Карстън. Не го познавам, но славата му се носи из Лондон. Той не е бил на представлението. Какво прави тук?

Доминик вече се бе обърнал към жена си. Опасяваше се, че знае много добре какво прави лорд Хамънд тук.

Дневникът на Мери Сен Клер Хънтингтън

Разорени сме. Не ми се вярва, въпреки че пиша тези думи. Джон дойде на кон тази сутрин.

Изглеждаше посивял и изпит и никога не бях виждала толкова гневен човек. Заключи ме в моята стая, беснеейки заради моето семейство, и че са го подвели да загуби толкова много пари. Но как е възможно? Ник и моят баща са били измамени както всички други! Не мога да престана да плача, но той няма да дойде при мен. Няма да ме чуе. Какво ще стане с мен сега?