Лоръл Маккий
Греховни тайни (17)

Шестнадесета глава

— София, София, развържи ме.

— Какво…

София се разбуди от гласа на Доминик. Претърколи се и видя, че е буден, очите му бяха ясни, без следа от кошмарите, които я принудиха да го завърже. И ръцете му бяха още завързани.

Усмихна се, надигна се бавно и метна единия си крак върху ханша му, за да го възседне отново.

— Извинявай, Доминик, но трябваше да те завържа. Сънуваше кошмари и се мяташе ужасно.

— Вече съм буден — възрази той, като я гледаше с присвити очи.

— Нима? Не бях съвсем сигурна…

София се наведе бавно да го целуне отстрани по шията. Разтвори устни и изпита наслада от вкуса на кожата му, от начина, по който задиша дрезгаво, като го докосна.

Тялото му се напрегна под нейното.

— Отвържи ме — заповяда той. — Веднага.

София се разсмя и се пресегна да отвърже шнуровете от китките му.

— Сигурен ли си, че искаш да те пусна да си отидеш? Има толкова много други неща, които бихме…

Преди да успее да каже и дума, той се надигна и устните му се впиха в нейните. Разтворени, жарки, жадуващи, сякаш искаше да я погълне. Мина й през ум, че навярно Доминик сънува още, но както винаги, щом беше с него, дълбоко в нея се пробуждаше силен копнеж и изгарящо желание да го има. Когато я целуваше, я отнасяше в река от огън, потапяше я в нейната истинска същност.

София разтвори устни и езикът й срещна неговия. Вкусът му я изпълни и тя простена.

Докато се целуваха все по-настървено, все по-жадно, тя сложи длани на раменете му и почувства влажната топлина на кожата му. Той изстена гърлено и се вкопчи в шнуровете, сякаш искаше да разкъса ризата й.

Страстта му я правеше дръзка. Галеше го все по-надолу и по-надолу, наслаждавайки се на усещането от почти голото му тяло до нейното. Толкова силно, толкова стегнато, толкова жарко.

За това бе копняла, за това бе изпитвала пареща необходимост. Най-сетне се чувстваше жива.

С върха на пръстите си попипа гладките му зърна и почувства как се втвърдиха от ласката.

Подраска едното и той изстена глухо. Подразни го малко по-грубо, да го усети по-силно, без да го заболи. Тялото му потрепери, но той продължи да я целува, като че ли изпитваше огромно удоволствие от вкуса на устните й.

София плъзна ръката си още по-надолу, усещайки всеки сантиметър от стегнатите му влажни гърди, от голата му кожа. Беше като горещ сатен, опънат над железни мускули, златистите косъмчета гъделичкаха дланите й. Подразни пъпа му, преди да стигне още по-долу, до колана на панталона му.

Изведнъж почувства, че нейната неподозирана дързост, изкусителката у нея, изчезнаха, щом докосна безумно възбудения му член. Отдръпна се като попарена.

— Погали го, София, не спирай — прошепна възбудено той, откъсвайки устните си от нейните.

Целуна с разтворени устни извивката на брадичката й, после нежната трапчинка на шията й. Задържа се там, вкусвайки ласкаво кожата й.

София простена, отметна глава назад и се вкопчи в раменете му. Той докосна с устни бясно пулсиращата вена на врата й и продължи да я гали с език.

— Доминик! — изкрещя тя. Почувства, че той увива косата й около китките си, сякаш искаше да я привърже към себе си.

Той не вдигна глава. Разтворените му устни се плъзгаха от ключицата до малката трапчинка точно под рамото, докато не стигнаха до върха на набъбналите й гърди. Подразни със зъби нежната кожа и ръката й се сгърчи.

— Харесва ли ти? — прошепна той.

— А на теб харесва ли ти това?

И тя спусна бавно ръката си надолу, докато не покри твърдата изпъкналост под вълнената материя. Започна да го гали нежно, докато той не простена. Притисна с палец еротичната зона точно на върха на пениса и той простена още по-възбудено. Тя развърза ръцете му, бленувайки да усети ласките на ръцете му.

— София — прошепна като обезумял той.

Съблече изведнъж нощната й риза, като откъсна ръцете й от себе си. Тя коленичи, беше съвсем гола пред мъж, което не й се бе случвало от толкова дълго време. Не и след онези първи, луди дни на брака й с Джак. Почувства изведнъж как я попарва свенливост, като си помисли колко много жени навярно е виждал Доминик по този начин — по-високи, по-слаби, с по-големи гърди от нейните. Не страдаше от липса на самочувствие, но никога не я е засягало до такава степен мнението на един мъж.

Само като я погледна с тези красиви зелени очи, без да отрони дума, тя се опита да се извърне и да вземе ризата си. Но той посегна към нея и я взе в прегръдките си.

— Моя красива, София — простена той и зацелува гърдите й. — Дяволски красива си.

София се усмихна. Да… когато я гледаше и докосваше по този начин, странната срамежливост се стопяваше и тя се чувстваше отново красива, както не бе чувствала от дълго време. Чувстваше се желана. Чувстваше, че някой изпитва необходимост от нея, и то не по онзи начин, когато усещаше, че красотата й се използва от Джак в игралните салони като стока или като средство за отвличане на вниманието. Чувстваше се истински красива. Докато устните му се впиваха в зърното й, отпусна глава назад и затвори очи. Усети плитката върху гърба си и устните му върху жадуващите си гърди. Прехапа устни, за да не изкрещи. Цялото й тяло, вцепенено сякаш от векове, се връщаше ликуващо към живот.

Той покри с длан гърдата, погали набъбналите зърна и тя изкрещя. Почувства, че той се усмихва, точно преди лекичко да я ухапе.

Пъхна трескаво ръка между телата им, за да разкопчае панталона му, след което го смъкна през жилестите му хълбоци. Възбуденият му пенис отскочи до корема й и милувката й изтръгна от него стон. Впи устни в зърното й, преди да вдигне глава и да впие поглед в нея.

София сведе очи към него и видя, че са пламнали, потъмнели от необуздано желание. Наведе се да целуне шията му, да го ухапе, както той нея. Усещането беше опиянително.

Целуваше го и обсипваше с ласки пениса му. Доминик се вкопчи в гърба й и я привлече към себе си. Тя отдръпна ръката си и той бавно притисна члена си до нежното гнездо между бедрата й. Раздвижи се нагоре и надолу, дразнейки подпухналата й плът.

— Доминик — прошепна тя до шията му.

— Толкова влажно, толкова топло — отвърна той с тъй дълбок глас, че на нея й прозвуча като чужд. Притисна я до слабините си и двамата се отпуснаха върху леглото. Той се прехвърли върху нея между разтворените й крака и взе устните й за още една безумно сластна целувка.

София обви крака около кръста му и се изви като дъга към него. Той беше грамаден, силен, невероятен. Почувства се напълно обградена от неговата жар и сила. Не можеше да диша, не можеше да мисли. Откъсна устните си от неговите и отдръпна главата си, за да поеме глътка въздух, да опита да си върне частица здрав разум. Хвана се за раменете му, сякаш искаше да го отблъсне… или да го привлече към себе си.

Доминик изглежда усети, че нещо не е наред. Обгърна талията й и с едно бързо движение тя се озова върху него. Притисна краката си до хълбоците му, а той се загледа в нея с едва ли не дивашки блясък в невероятните си очи, като че ли изгаряше от стръвен глад и ще се нахвърли върху нея. Но не направи нито едно движение; тялото му беше неподвижно, напрегнато, напълно овладяно.

София погали гърдите му. После ги плъзна надолу леко и плавно по горещата му кожа.

Почувства как той се изопва от ласките й, сякаш очакваше какво ще бъде нейното желание. Като видя как се владее заради нея, го поиска още по-силно.

Развърза сплетената си коса и я разпиля, усмихвайки му се. Едно мускулче на челюстта му потрепна, но погледът му за миг не се отмести от лицето й. Тя хвана ръцете му, свали ги от талията си и ги задържа върху дюшека. Наведе се и притисна разтворените си устни до голите му гърди. Ръцете му трепнаха, но той не я докосна.

С върха на езика си обходи неговите гладки, кафяви зърна. Те се втвърдиха от целувката и тя почувства как той се задъхва.

Винаги щеше да си спомня този миг, независимо какво щеше да се случи утре. Беше като сън, сладострастна фантазия, преди неминуемо да се върне в реалния живот. Усещането какъв е на вкус, мирисът му, начинът, по който усещаше тялото му, когато се плъзгаше до нейното… никога нямаше да забрави всичко това.

Обходи с език извивката на хълбока му, тази съблазнителна, мъжествена линия от мускули, която отиваше до изправения му пенис. Подухна лекичко върху него, докосна го с език и отново се изправи.

— Вещица — изстена той. — Какво направи с мен?

— Какво съм ти направила?

София затвори очи и сложи ръка между гърдите си. Бавно, много бавно, я прекара по тялото си, по корема си, докато не стигна онова място, което копнееше за него. Когато мушна пръст там, неговото съвършено самообладание се разпадна.

— По дяволите, София! — изкрещя той.

Тя отвори очи, когато той обгърна здраво ханша й. Притегли я нагоре, докато устата му не се озова там, където беше ръката й. Тя коленичи над лицето му и той пъхна език дълбоко в нея.

София извика и се хвана за подпорите на леглото, когато устните му предявиха правото си на собственост върху най-интимната част от нейното тяло. Целуваше и галеше опитно. Тя повече не се сдържаше, но изобщо не я бе грижа. Искаше само устните му, докосването му.

Почувства езикът му върху онази малка издатина и простена. Без да престава да я възбужда с език, той пъхна пръст в нея и го раздвижи бавно напред и назад, докато тя не закрещя името му отново и отново.

— О, Доминик — стенеше тя. — Какво направи с мен?

— Просто се отпусни — прошепна той. — Заради мен…

От ласките му тя почувства как в слабините й се надига напрежение. Същото бе направил с нея и в онази гореща, прашна хижа и все едно нямаше значение къде се намират, бяха мъж и жена, привлечени един към друг от дълбока необходимост. Този пламък у нея се разгаряше като пожар.

Тялото й сякаш започна да се рее някъде високо. Изкрещя и се хвана за леглото, за да не падне.

Но той не бе свършил. Седна, подпря се на таблата на леглото и я притегли върху себе си, разтваряйки краката й до хълбоците си, точно над превъзбудения си член.

— Люби ме, София — заповяда той.

Тя трудно можеше да се съсредоточи със замъглен от удоволствието мозък. Взря се в него и се хвана за хлъзгавите му от пот рамене. Очите му все така тъмнееха от страст и тя долавяше своята миризма по него. Желаеше го, изпитваше необходимост от него, отново и отново. Повдигна се леко, докато не усети допира на пениса му, тогава се вкопчи в раменете му и се спусна върху него. Все повече и повече, докато не влезе целият в нея. Главата на Доминик се отпусна назад и ръцете му се впиха в талията й.

— София — изохка той. — Толкова си стегната, съвършена си. Не мога…

Тя се надигна и се спусна пак и пак, по-бързо, докато не влезе в ритъм. Той повдигна ханша си и се прилепи до нея и двамата се извиваха в пълна хармония, все по-страстно, по-бързо.

Докато тя не почувства кулминацията отново с пълна сила.

Подпря се назад върху бедрата му, а той проникваше в нея. Пред затворените й очи се изви вихър от ярки звезди в тъмнината, докато викаше името му. Той закрещя неразбираеми ругатни и тялото му се изви като дъга. София почувства, че той замира дълбоко в нея, докато изживяваше кулминацията едновременно с нея.

София се разхлипа и падна върху леглото. Краката й повече не я държаха. Разтрепери се, обхвана я пълното изтощение. Таванът се въртеше и тя се опитваше да си поеме дъх, да разбере лудостта, която се бе разразила току-що.

Доминик бе рухнал до нея на възглавниците. Не се допираха, но тя усещаше топлината, която се излъчваше от него. Дишането му звучеше хрипкаво и неравномерно и тя изведнъж си спомни раните, които го бяха довели пред нейната врата. Седна и като обезумяла започна да го преглежда, тревогата замени унеса от чувствената наслада. Нарани ли го? Каква лудост ги обхвана, та да обезумеят така?

Но той като че ли изглеждаше добре. Ръката му беше превързана и на превръзката нямаше петна от кръв. Беше затворил очи и косата му падаше на влажни кичури върху челото. Нежно ги отмахна. Той хвана ръката й и я целуна по дланта. Вълна от неочаквана нежност заля София.

Нежност… към Доминик Сен Клер, точно към него от всички хора на света! Усети световъртеж, сякаш й бе трудно да проумее истинската същност на онова, което се случи. Никога до този момент не се бе чувствала по този начин. Пламенността на акта и необходимостта от неговата близост се преплитаха с миналото. Нямаше представа какво щеше да се случи в бъдеще.

Дори не знаеше какво иска да се случи сега. Толкова близко й се струваше връщането при нейното семейство. Съществуваше само един-единствен момент, тук сама с него.

Сложи нежно ръка на страната на Доминик. На светлината на угасващата свещ не виждаше добре нараняванията по лицето му, но знаеше, че ги има, и сърцето й се сви при мисълта за болката, която бе изпитал. Той каза, че някои от тях не са от побойниците, а от организиран турнир с награда в някаква долнопробна кръчма. Дори прозвуча като нещо обичайно за него.

Толкова много неща не знаеше за него.

София попипа грапавата му челюст и мекотата на чувствените устни. Беше толкова красив; защо държеше да се обезобрази? Какво го караше да изпитва такава болка? Заради покойната си любима ли? За да заглуши спомена за нея?

Докосна затворените му клепачи и почувства дъха му върху кожата си. Той я прегърна през талията и я привлече до себе си.

— София — прошепна пресипнало и гласът му едва се чу, като че ли се унасяше. — Какво направи с мен?

Тя поклати глава. Какво направиха един с друг? Той я подлуди дотам, че забрави всичко друго, освен че е с него. Вече беше минала по криволичещата пътека на сляпото увлечение. Макар и да знаеше, че Доминик не е като Джак, и той имаше склонност да се бие и да залага на игралните маси. Необуздана склонност, същата като нейната. Не можеше да се влюби отново в такъв мъж.

Но в момента нямаше да проумее нищо, не и като се унасяше в сън, премаляла от удоволствието на чувственото удовлетворение. Не и в прегръдките на Доминик, където се чувстваше затоплена и измамно сигурна. София сложи глава на възглавницата до него и затвори очи. Ще поспи малко, само минутка. А на сутринта, когато нещата й се прояснят, ще говори с Доминик и ще се опита да проумее какво у него й въздейства толкова силно.

Но София заспа дълбоко, а когато се събуди, слънцето вече пръскаше лъчи през прозореца и осветяваше безпорядъка в стаята. Долови домашните шумове, потропването на слугинята по коридора с кофата въглища, преминаващите карети по улицата.

София потри очи и за миг се обърка къде се намира. Спеше ли още, или наистина беше утро?

Претърколи се в леглото, изпита внезапна болка и тогава си спомни всичко. Доминик, неговите рани, любовната им нощ.

Седна в леглото с вцепенен гръб и се огледа като обезумяла, но беше сама. Доминик си бе отишъл. Само превръзките й напомняха, че не си въобразява. И сега беше сама. София си наложи да пренебрегне внезапното и болезнено разочарование.

Защо да страда, само защото Доминик си бе отишъл. Така ставаше, когато дневната светлина помиташе илюзиите на нощта.

И все пак беше разочарована. И тревожна. Как изобщо се е прибрал вкъщи в неговото състояние? Неблагодарен нещастник.

— Мъже — промърмори. Спусна краката си от леглото и се огледа за ризата. Намери я на стол, прилежно сгъната. Върху нея имаше листче, изписано със самоуверен, хубав почерк.

Скептичното разочарование на София беше пометено за миг от изблик на странна надежда и тя взе бележката.

София, хиляди благодарности за твоите грижи снощи. Извини ме, но се налага да тръгна много рано. Имам репетиция, а ти спиш толкова кротко. Моля те, разрешими да ти се отблагодаря и да те заведа на вечеря в „Парижки вечери“, ако можеш да понесеш да те видят в компанията на такъв смачкан глупак.

Доминик Сен Клер.

София се усмихваше, докато сгъваше писъмцето. Знаеше, че трябва да откаже. Тази нощ й стана ясно колко е безволева, когато въпросът опре до Доминик. Все пак елегантна вечеря с него, на публично място като този ресторант…

Колко опасно може да бъде?

* * *

Нямаше значение колко пъти Доминик се опитваше да прочете сцената пред себе си, думите просто не звучаха смислено. Изобщо не можеше да се съсредоточи.

С тази пиеса възнамеряваха да открият сезона в театър „Маджестик“, щом се върнат в Лондон, но всяка минута от времето, през което трябваше да работи, мислеше за София. За нейната черна коса, разпиляна по голите й бели рамене. Вкусът на кожата й, когато я целуваше, ароматът на нейната шия. Тялото й, притиснато до неговото в тъмнината. София, София…

— Проклятие!

Доминик захвърли молива и се стовари на стола. През лабиринта от пасажи и коридори до него долитаха звуците от репетицията на сцената, но нито братята му, нито някой от актьорите се бе осмелил да дойде в кабинета му.

Прекара ръка през косата си и едва се сдържа да не удари стената. С един юмрук нищо нямаше да се разреши. След изминалата нощ приключи с боевете.

Доминик зарови лице в ръцете си и затвори очи. Да прави любов със София беше като чувствен до полуда, трескав сън. Тук, сред хаоса на колоритния, сроден с душата му свят на театъра, беше почти сигурен, че това няма да се случи. Като че ли ненаситното му желание към нея и болката от раните бяха създали някаква илюзия. Жив, прекрасен сън. Беше мислил за нея твърде дълго след онази вечер в „Прищевките на дявола“ и безумството на любовния акт по време на пикника засили още повече страстта му към нея.

Отново си я представи. Спеше до него, косата й бе разпиляна върху възглавниците и усукана около ръката му, сякаш искаше да го държи до себе си. Кожата й беше бяла, съвършена на розовеещата светлина на изгрева, всичко, което искаше, бе да я обсипе с ласки отново. Да я прегърне, за да се увери, че е истинска. Тази нежност, която изпитваше към София, една Хънтингтън… го потрисаше до дъното на душата му. Цял живот беше слушал, че фамилията Хънтингтън е разорила Сен Клерови, че им е отнела мястото във висшето общество и ги е опозорила. Беше научен, че на първо място е дългът към семейството и никога да не го забравя. А ето че сега е в едно легло с Хънтингтън в буквалния смисъл, и което беше още по-лошо, искаше единствено да остане там.

Животът му беше хубав. Имаше своята работа, своето семейство. След смъртта на Джейн се окопити и проумя, че сам се чувстваше по-добре. Че обноските му бяха твърде груби, твърде порочни, за да го разбере една изтънчена дама.

Но когато погледна София, заспала до него, когато видя красивото й лице и нежната усмивка, изпита желание да остане с нея. И така, облече се и си тръгна, измъквайки се тихомълком от стаята й, изплашен, че ако се събуди и го погледне с онези тъмновиолетови очи, ще остане завинаги. Но като стигна до входната врата, нещо у него, искрица рицарство, което мислеше, че отдавна е забравил, го накара да се върне и да остави онази покана за вечеря.

Тя още не му се беше обадила. Може би имаше повече здрав разум от него и беше решила да го отбягва. И двамата трябваше да се отбягват.

Ако само можеше да гледа на нея като на Хънтингтън, една малко по-скандална роднина в семейство от надути херцози и благородни дами. Тя изглеждаше узряла да си поиграе с нея — неговото малко отмъщение, оръжието му срещу тях.

Но след изминалата нощ видя у София много повече от непокорна красавица, от която можеше да се възползва. Тъжният й разказ за краткотрайния брак, чувството за хумор, с което се отнасяше към своите тревоги, бързо преглътнати сълзи… с всичко това той хвърли поглед към нейния вътрешен свят и предпочиташе да не го бе зървал.

Видя личност, която не искаше да понася повече обиди и страдания, която отказваше да се доверява… и това му бе понятно, защото той таеше същите чувства.

Чувства, които не радваха никого. Причиняваха само неприятности и болка. Беше по-добре да ги овладее и да ги скрие, докато изчезнат и само белезите да напомнят за тях. Знаеше това отдавна, а София го бе научила. Ето защо беше по-добре да не се виждат.

Ако само можеше да не мисли за нея…

Дочу леки, забързани стъпки по коридора, което го откъсна от мрачните му мисли. Вратата на кабинета се отвори и сестра му Изабел влетя сред облак от дантелени волани, пера и златисточервени къдрици. Страните й руменееха, зелените й очи блестяха. Бяха обмисляли идеята да я изпратят в Лондон заедно с Джеймс, но тя играеше главната роля и нямаше дубльорка, затова се налагаше да остане в Париж.

На Доминик му беше неприятно, че нямаше как да замине след случая с Джеймс, но сега се зарадва. Настроението му се разведри както обикновено, щом я видя. Изабел беше детето в семейството, тяхната лъчезарна фея.

— Изи — посрещна я той и стана. — Каква приятна изненада. Останах с впечатление, че ще репетираш чак в късния следобед.

— Дойдох да ви отвлека с Брендън от вечната ви работа. Въобще не сте видели още Париж — говореше радостно Изабел. Надигна се на пръсти да го целуне и перата на бонето й погъделичкаха брадичката му. — За бога, днес приличаш на плашило, Доминик! Какви си ги вършил снощи?

— Изи — започна Доминик строго. Но не му се наложи да измисля някоя натруфена лъжа, защото Изабел се отдръпна и се разсмя.

— Няма значение. Почти сигурна съм, че не искам да знам. Но си мисля колко ужасно нечестно е, че всички вие си търсите приключения, докато аз не излизам от хотела и бродирам с госпожа Смит.

— Госпожа Смит е твоя компаньонка, докато сме тук, понеже мама нямаше възможност да дойде — отвърна Доминик. — Има отлични препоръки.

— Препоръки за каква? За тъмничарка в Нюгейт ли? — възмущаваше се Изабел. — Аз съм в Париж! Искам да се позабавлявам поне малко, преди да се приберем вкъщи. Така че ми е необходима помощта ти.

Докосна лекичко ревера на жилетката му и се усмихна подкупващо. Доминик се разсмя и я прегърна през раменете.

— За теб винаги имам време. Освен ако желанието ти не е много скандално.

— Естествено, че не е. Отстъпвам скандалите на моите братя, след като вас толкова много ви бива. Искам само да ме заведеш да избера подаръци за мама и Лили, преди следобедната репетиция.

— И може би една-две шапки за себе си.

Изабел се разсмя.

— Разбира се. Иска ми се приятелките ми да позеленеят от завист заради френските ми тоалети.

— Предполагам, че в такъв случай си планирала обиколката на магазините — каза Доминик. И без друго нямаше да свърши никаква работа. Може би компанията на Изабел щеше да го разведри.

Сестра му плесна с ръце.

— Нали ще пием и чай? В някое елегантно кафе. Без госпожа Смит.

— Много добре. Ще пием и чай. Може би Брендън ще дойде с нас.

— Само за чая. Като нетърпелив мечок е, като влезем в магазин. О, щях да забравя! Портиерът ми даде това писмо за теб. Донесли са го преди малко.

Изабел бръкна в мънистената си чантичка и му го подаде.

Доминик го взе предпазливо, сякаш беше живо и щеше да го ухапе. Беше изписано само неговото име със ситен, четлив, непознат почерк, но пликът миришеше едва доловимо на парфюма на София.

Отвори го и го прочете бързо:

 

 

Благодаря за поканата. Ще дойда в „Парижки вечери“ на булевард „Италиен“ в девет, ако и за теб часът е удобен. София Уестмън.

 

 

Доминик се изсмя пресипнало. Значи у София не е останала капчица здрав разум, щом станеше въпрос да се срещне с него отново. Както изглежда и двамата бяха обхванати от лудост, защото му бе ясно, че на всяка цена ще бъде там в девет, за да я види.

За щастие нямаше представление тази вечер, но Изабел имаше роля. А Брендън трябваше да бъде в театъра, за да я държи под око, което означаваше, че и двамата щяха да бъдат далеч от булевард „Италиен“.

— От кого е? — попита Изабел, като се опитваше да надникне в писъмцето.

Доминик го сгъна бързо и го прибра в чекмеджето на бюрото.

— Не е твоя работа, Изи.

Изабел се засмя и се обърна да погледне през зацапания прозорец.

— C’est l’amour, някоя от твоите френски изгори. Надявам се, че е хубавица.

Изведнъж сви вежди.

— Много странно.

— Защо пък странно? — попита Доминик.

— Онзи мъж стоеше там, когато влязох.

Доминик надзърна към улицата през рамото на Изабел. Беше обичаен парижки ден, минаваха карети, слуги бързаха да изпълнят поръчки, добре облечени двойки и лаещи кучета на каишки. Но сред това оживление имаше една застинала, тъмна фигура.

Мъж, облегнат на желязната ограда на парка отсреща.

Беше висок, едър, с кафяв жакет от туид и с шапка нахлупена ниско над веждите. Държеше навит на руло вестник под мишница. Като че ли наблюдаваше тълпата, която се изнизваше покрай него.

Наблюдаваше и театъра.

Доминик сви юмрук инстинктивно и отмести Изабел от прозореца. Нямаше закон, който да забранява стоенето на тротоара, но след побоя снощи и неразбираемите заплахи на лорд Хамънд, беше предпазлив към всяко странно поведение.

— Знаеш ли кой е? — попита Изабел.

— Никога не съм го виждал — отговори Доминик, все още взирайки се в мъжа. Стоеше съвсем неподвижно, като статуя, но Доминик подразбра някак, че наблюдава театъра. Инстинктите му се изостриха.

— Да не би да е шпионин на друг театър — предположи Изабел. Идеята за театрален шпионаж я възбуди. — Ще нахлуе тайно, след като всички се разотидат, и ще открадне ръкописите ни за следващото представление. И после…

— Изи — прекъсна я Доминик. Разсмя се, въпреки подозрението към мъжа, който се мотаеше насреща. — Много си драматична, знаеш ли?

Изабел се нацупи.

— Какво очакваш? Актриса съм. Необходими са ми вълнения. И като съдя по твоите многоцветни белези, Доминик, не съм единствена. Още ли е там?

Доминик погледна пак през прозореца. Мъжът беше там и разговаряше с някаква камериерка.

Момичето посочи входа към сцената и мъжът кимна.

— Да — каза мрачно Доминик. — Почакай тук, Изи. Веднага се връщам.

Изабел го хвана за ръката.

— Ще се сбиеш ли с него. О, нека и аз да дойда!

— В никакъв случай. Ще стоиш тук и ще чакаш Брендън. Не се сбивам без причина с хората. Само ще отида да разбера какво търси човекът.

— Винаги пропускам веселбата. — Изабел се намръщи, тръшна се на стола до бюрото и скръсти ръце, сякаш се готвеше да чака. — Поне през прозореца ще погледам, ако има бой.

— Няма да има бой — каза Доминик. Не и още един. Не и на публично място пред театъра посред бял ден.

Излезе на оживената улица. Беше прекрасен ден, топъл и слънчев, хората минаваха забързани по някакви свои дела. Освен мъжа, който се облягаше на оградата на парка с вестник под мишница. Доминик забеляза, че го стрелна с поглед, докато се приближаваше.

Доминик се облегна до него и скръсти ръце пред гърдите.

— Някаква работа в театъра ли имате? — попита със спокоен тон, като че ли искаше да завърже небрежен разговор.

— Не — отвърна кратко мъжът, но Доминик долови ясно английския акцент. Под евтиния жакет от туид, непознатият изглеждаше як и набит, както боксьорите, с които Доминик се срещаше на ринга.

— На деня ли се наслаждавате?

— Нещо такова. Проблем ли има?

Доминик се извърна изведнъж и застана с лице към мъжа.

— Няма, стига да не доближавате сестра ми или който и да е от семейството ми.

— Не разбирам какво говорите, мосю — отговори мъжът навъсено. Но Доминик забеляза мускулчето, което нервно потрепваше на брадичката му.

— Виждал съм ви и преди — каза спокойно Доминик. — И видът ви е на наемник. Но ви предупреждавам, наемник или не… ще се разправя с всеки, който обезпокои семейството ми.

Доминик се накани да си тръгне, когато с крайчеца на окото си забеляза някакво внезапно движение. Огромният юмрук на мъжа тъкмо щеше да го удари, но Доминик се извъртя и му нанесе удар в челюстта, който го залепи за оградата. Една минаваща дама изпищя.

— Ще постъпя, точно както казах — повтори Доминик. — Предай на господаря си.

После закрачи самоуверено към театъра, като остави разбойника кървящ и проклинащ.