Лоръл Маккий
Греховни тайни (15)

Четиринадесета глава

София се подпря на лакти върху тревата и се загледа в чистото синьо небе. Отначало не й се искаше да придружи Камий и нейните приятели на този пикник в селцето на хълма Монмартр, но сега беше доволна, че се съгласи. Точно от един ленив следобед имаше нужда, а местността беше неочаквано красива — пасторално кътче, разположено високо над Париж в подножието на хълма, с разпръснати тук-там вятърни мелници и изоставени овчарски колиби. Един следобед със смях и приятни разговори… и с Доминик пред погледа си.

Сега всички бяха доволни и замечтани, изтегнати на одеялата за пикник, докато следобедът преваляше.

— Мисля, че се умълчахте прекалено — каза руският граф, приятел на Камий, леко завалено, заради виното, което бяха изпили. — Предлагам да играем на една игра.

София се разсмя, като си помисли, че няма човек, отишъл на пикник, който да не се „умълчи“, особено след всичкото вино и бренди, стриди и музика. Чувстваше се замаяна от слънцето и алкохола, почти лекомислена, което никога не е било добър знак. В такива случай загазваше най-много. Но ако съществуваше възможност да се върне при семейството си, нямаше да има много дни като този. Облегна се на грапавия ствол на дървото и огледа ливадата да види къде се е налегнал на тревата Доминик. Беше обърнал лице към слънцето, косата му блестеше и се усмихваше леко.

Колко красив беше. Искаше да бъде по-близо до него, тази топлина да премине и у нея.

— На отгатване на думи, може би? — предложи Камий, разполагайки се до граф Данилов, и нейната бледозелена рокля бухна около нея като цвете.

— На карти — предложи друг. — Да поиграем вист.

— Непрекъснато играем на карти — възрази Камий.

Граф Данилов се разсмя.

— Пък и не сме свита куцащи, престарели дами, които придружават вашата английска кралица, нали? Не, предлагам нещо много по-забавно. Начин всеки да опознае приятелите си по-добре.

Камий се засмя и се облегна на ръката на Данилов.

— Мисля, че се познаваме вече много добре — каза тя. — И понеже днес съм домакиня, наистина трябва да обезкуража вашата лудория, mon cher comte.

— Ще ме обезкуражите ли? — подсмихна се шеговито Данилов и потупа воланите на роклята на Камий.

Тя се захили.

— В никакъв случай. Нали сме ли тук заради лудориите? Е, и каква игра предлагате?

— На сляпа баба — провикна се една подпийнала дама.

— Не, нещо по-интересно. — Данилов направи пауза, вдигна вежди и обхвана с поглед мързеливата компания. — Една игра, на която в Петербург много обичат да играят, когато си ходят на гости за по няколко дни. Криеница.

Вълна от смях мина през компанията като живително дихание през тяхната леност.

— Много забавно — извика подпийналата дама, след това изпищя, сякаш някой я ощипа.

— Не е ли съвсем детска? — протестира друг.

София се разсмя. Имаше чувството, че няма да бъде точно както в детството. Погледна крадешком Доминик и видя, че още лежеше на слънце със затворени очи. Искаше й се да го събуди.

— Кой ще се крие и кой ще търси? — попита.

— Дамите ще се крият, господата ще търсят — обяви Данилов.

— Ах, нищо ново под слънцето? — добави унило друг мъж.

София се изправи бързо, едновременно с другите дами. Всички се кискаха, като се събраха в края на полянката. София повдигна края на полата си, щом Данилов започна да брои.

— Старт! — извика той и настъпи хаос, щом дамите се втурнаха да тичат и се разпръскват на всички страни надолу по хълма и между дърветата. За миг София се завъртя, объркана накъде да поеме, след това си спомни изоставената на вид колиба, която видя на идване. Повдигна полата си и хукна надолу по хълма, колкото я държаха краката, подхлъзвайки се по тревата.

Смеховете и писъците заглъхваха зад нея, докато се отдалечаваше тичешком, едва поемайки си дъх, стегната с корсета.

Като се спусна от хълма, се втурна към портата. Колибата се показа, стаена в сянката на вятърна мелница, смълчана и тъмна.

Наведе се и влезе, вратата изскърца на ръждясалите панти и се затвори зад гърба й. Изведнъж я обгърна тишина и сивкава тъмнина. Само през цепнатините на старите дървени стени проникваха оскъдни слънчеви лъчи, които осветяваха вехтите шкафове покрай стените и струпаните в един ъгъл изпочупени глинени съдове. Подът проскърцваше и се усещаше миризмата на застоял дим, на горещия ден вън и острия дъх на джин. Изглежда някой още използваше колибата, ако не за друго, то само за да се черпи тук.

Усети лек световъртеж в пълната тишина, след изпитото вино и смеховете. Откри тясно местенце зад един от шкафовете и се мушна там да чака края на играта. Облегна се на стената, затвори очи и се остави на тишината. Но и тук, в това усамотено място, пред очите й бе Доминик. Помисли си как се опитваше да не го гледа по време на пикника, как надзъртайки към него, виждаше, че той я наблюдава с онова непонятно напрежение в очите.

Вратата проскърца тихичко и тя отвори очи. Като сдържаше дъха си, надникна иззад шкафа.

Видя за миг висока мъжка фигура, която се открояваше на светлината. След това мъжът влезе и вратата се затвори.

— Знам, че си тук — извика тихо, твърде тихо, за да разпознае гласа му. Разбра само, че е англичанин. — Усещам парфюма ти.

Изведнъж яркият спомен за лорд Хамънд изникна в съзнанието й, как я преследваше, как я дебнеше. Как я накара да се чувства като в капан, сякаш не може да диша. Знаеше, че е глупаво, че лорд Хамънд няма как да е на техния пикник, и все пак задушаващият страх я вцепеняваше.

Притисна ръка до устата си, за да не изкрещи. Чуваше мъжът да обикаля тихомълком стаята.

Всеки момент щеше да я открие.

Почувства се объркана в тъмнината и тези спомени още по-натрапчиво я завладяха. Измъкна се иззад шкафа и се спусна към вратата.

Внезапно една силна ръка обгърна талията й като с железен обръч и тя бе уловена. За секунда надигащата се у нея паника я сграбчи, студена и парализираща. Извъртя се и ритна мъжа в краката, съжалявайки, че не носи по-груби обувки, вместо нейните пантофки от шевро. Мъжът изсумтя и я притисна по-здраво. След това усети мириса му — одеколон с дъх на лимон. Беше Доминик, той я бе хванал, а не някой кошмарен непознат. Изпита облекчение, което отпъди паниката и я накара да се присмее на себе си, на старите си страхове, на напрежението, породено от алкохола и играта на криеница. Спомените за Доминик замъглиха кошмарите от Баден-Баден, бяха много по-ярки.

Но я плашеха не по-малко.

Той я притисна още повече към себе си и през муселина на роклята почувства тъканта на жакета му. Устните му допряха шията й, разтворени и горещи се плъзнаха по кожата й, тя притвори очи и въздъхна от прилива на удоволствие.

— По дяволите, Доминик, изплаши ме — задъха се София.

Почувства, че той се усмихва, точно преди да я ухапе лекичко по нежната извивка на рамото й.

— Ругаете ли лейди София? Толкова непристойно за една дама.

София го перна по ръката, но нейният жест само го накара да я притисне още повече. Тя чувстваше стройното му, атлетично тяло по цялата дължина на своето, силната му ерекция, и желанието й пламна още по-горещо.

Прекалено много вино ли изпи? Атмосферата на пикника ли й влияеше или лекомислието на парижкия й живот? Заради това ли неспокойният й дух се бунтуваше отново срещу здравия разум? Или причината да се чувства по този начин беше Доминик? Като че ли щеше да експлодира от всички емоции и бурни желания, надигащи се у нея.

— Нямаше да ругая, ако не ме влудяваше, Доминик Сен Клер — каза тя. Прекара пръсти по ръката му, по дългите изящни пръсти и се учуди на драскотините и мазолите, които усети. Мъж актьор и комарджия има със сигурност нежни ръце, а не загрубели като от тежък физически труд.

Но нямаше време да помисли върху тази интересна загадка. Той докосна с върха на езика си голота кожа на рамото й, после го загали с дъх, докато тя не потрепери. Този безумен копнеж се разразяваше у нея все по-силно. Доминик го подклаждаше. Подклаждаше и безразсъдството, което винаги я опропастяваше.

Доминик докосваше нежно кожата й със зъби, докато тя не потрепери отново, след което притисна разтворени устни там, където свършваше деколтето. Ръката му се плъзна по корема й, по-ниско и по-ниско, събирайки богатите дипли на полата й. София въздъхна и отметна глава назад върху рамото му.

Повдигаше дантелената фуста заедно с полата и тя почувства горещото му докосване през тънката коприна на бельото си. Погали я между бедрата и като почувства колко е влажно там, простена.

София се извърна и го погледна в очите. Лицето му беше наполовина осветено от слабата светлина, промъкваща се през цепнатините на стената. Очите му блестяха от страст, усмихваше се леко, загледан в нея. Тя прекара ръка по ленената му риза, след това не устоя, откопча перленото копче и пъхна ръката си под ризата, за да помилва голата му плът. Хареса й усещането, той беше толкова силен и горещ. Толкова жизнен, най-жизненият човек, когото познаваше.

Доминик също й вдъхваше живот, след като толкова дълго се бе чувствала бездушна и вцепенена. След като си бе забранила всякакви емоции, за да оцелее. Това чувство бе по-опияняващо от виното.

Мускулите на корема й се стегнаха, когато ръката му се плъзна още по-надолу. Докосна го случайно и почувства, че ерекцията му е още по-силна.

— София — произнесе напрегнато той, но не помръдна. Само я гледаше съсредоточено с тези очи като искрящи скъпоценни камъни.

София се усмихна. Харесваше й да гали Доминик и да го усеща под своя власт, макар и да знаеше, че това е само илюзия. Знаеше, че той никога няма да се откаже да доминира, независимо над кого. Тя плъзна дланите си към раменете му и отметна дрехата. Той я свали и я пусна на пода, без да откъсва очи от нея, докато тя развързваше вратовръзката му.

Той разкопча панталона си, събу го и изведнъж в мъждивата светлина застана пред нея гол.

„Толкова е хубав, почти нереален“ — помисли си София замаяно, докато изследваше с ръка раменете му, ръцете, гладките гърди. Вече нищо друго нямаше значение, освен да го гали, да го усеща. Да забрави всичко друго.

Но дори отдавайки се на желанието, знаеше колко опасно може да бъде нейното безразсъдство. Жена в нейното положение, без сигурност, сама, не биваше да си позволява да забравя. Като се остави преди да бъде управлявана от страстта, се озова омъжена за неподходящ човек, зависеща от безскрупулни мъже като лорд Хамънд. И все пак й се струваше, че днешният ден е като кратък миг извън времето. Само в този миг можеше да бъде себе си, да бъде с Доминик. Мъжът, когото желаеше, както никой друг в живота си.

Той като че ли чувстваше това нейно желание. Дишаше тежко, беше стиснал зъби, но стоеше неподвижно, докато тя изследваше тялото му.

София затвори очи и се притисна още повече към него. Вдъхваше мириса. Притисна разтворените си устни към гърдите му и вкуси топлата влага по кожата му. Сърцето му биеше бурно, също като нейното. С върха на езика си обходи едното му зърно.

Никога не беше изследвала мъжко тяло по този начин. С Джак обикновено страстта избухваше за кратко и бързо стихваше. Беше… очарователно. Прегърна го и плъзна ръцете си по гърба му да го притегни още повече към себе си. Плъзгаше ги бавно, възбуждащо, докато не обхвана задните му части. Бяха твърди и стегнати и тя изстена.

В този момент желязното му самообладание рухна.

— София — изохка той, прегърна я през талията и я вдигна. София се разсмя, докато той я пренасяше през стаята, за да я сложи върху купчина стари одеяла. Целуна я страстно, с изгарящо желание. Тя изви ханша си към него. Почувства езика му до своя. Безумната необходимост да се слее с него замъгли съзнанието й и тя се вкопчи още по-силно в Доминик, потъвайки в тази забрава. Мъглата на безумното желание да се слее с него я обгърна и тя го прегърна с всички сили, докато пропадаше в бездната на това желание.

Какво имаше у този мъж, което я караше да се чувства по този начин? Не знаеше, пък и в момента не я интересуваше. Безразсъдството отново я бе обсебило.

— София.

Устните му се плъзнаха надолу от брадичката, поспряха се на чувствителното място на шията.

Когато тя въздъхна и отпусна глава назад, той дръпна силно атлазената горна част на роклята. После махна дантелата на корсета от гърдите й и ги разголи пред своите алчни, искрящо зелени очи. На слабата светлина видя, че зърната й бяха вече настръхнали, изгарящи от копнеж за неговите целувки.

— Толкова си красива — прошепна неясно. — Чародейка.

Прекара върха на езика си по нежната кожа на гърдите й. Тя сплете пръсти в коприната на косата му и го притисна към себе си. Най-накрая, докато безмълвно го умоляваше, й даде онова, което страстно искаше, и пое едното й зърно дълбоко в устата си. Същевременно галеше другата гърда, нежно, умело. Дразнеше и всмукваше зърното й, докато тя не изкрещя.

Остави с устни пътечка от целувки върху нежната кожа между гърдите и София пъхна напосоки ръката си между телата им. Пенисът му потръпна, вените запулсираха при нейното докосване и тя почувства блаженство, че той я желае също толкова много, колкото и тя.

Бавно и гальовно опипа цялата дължина на члена му, после го притисна по-енергично и той простена. Отметна полите й и се чу за миг чудесен звук, когато разкъса тънката коприна на бельото й. Погали я леко с пръст, преди да потъне дълбоко в нея. Бруталната ласка, докосването до влажната мекота на най-интимното място, изтръгна от нея вик. Изви гръб и затвори очи, понесена от чувствата си.

С палеца си дразнеше грубо онази мъничка, скрита точка високо вътре в нея и сякаш нажежени до бяло искри минаха през тялото й.

— София — прошепна той, без да престава да целува шията й, — кажи, че ме искаш.

За миг си помисли, че в дълбокия му глас се прокрадва нотка на силен копнеж, но когато отвори очи, за да го погледне, лицето му беше изопнато и неразгадаемо.

— Аз… аз… искам те — задъхваше се тя. И го искаше по най-първичния начин, по който една жена иска един мъж. Искаше да милва кожата й, искаше го вътре в себе си. Но имаше и нещо повече, което искаше, копнеж, който не разбираше. Имаше неща, които не искаше да разбере.

Доминик кимна, плъзна ръка по тялото й и разтвори краката й. После с рязко движение проникна дълбоко в нея.

София се задъха от усещането, че се е съединила с него. Уви краката си около кръста му и се отдаде на удоволствието. Удоволствие, което само той можеше да й даде. Притискаше се към него, докато той проникваше в нея отново и отново, по-дълбоко, по-мощно. Тя инстинктивно влезе в ритъм с него, стремейки се да получи наслада за себе си. Телата им, дъхът им, бяха като едно цяло.

Възбуждащият натиск все по-дълбоко и дълбоко в нея се разрази в безумна наслада, растяща и разширяваща се като нощно небе, докато не експлодира в сноп от нажежени до бяло звезди.

— Доминик — изкрещя тя, прилепвайки се към него, като че ли той беше единственото спасение в потъващия свят.

Доминик отметна глава, цялото му тяло се изопна върху нея, когато достигна своята кулминация.

— София — извика и после рухна до нея, раменете му потреперваха, кожата му беше влажна и хлъзгава. Дишането му прозвуча задъхано във внезапната тишина. София също се изплаши, че не може да си поеме дъх. Затвори очи и се опита да задържи чувствата колкото можеше по-дълго.

— София — прошепна Доминик и тя усети, че той се размърда, за да сложи глава върху корема й, точно под гърдите. Косата му се посипа леко върху кожата й и тя прекара пръсти през нея.

Странно чувство на покой я изпълни, както лежеше до Доминик, и отначало се смути. Какво беше това чувство? Никога не беше изживявала такъв момент на топлота и доволство, като че ли се намираше точно там, където бе предопределено да бъде. Безпокойството, което сякаш винаги я тласкаше напред, бе изчезнало. Почувства как той я целуна по корема и се усмихна.

Но този рядък, светъл момент изведнъж отлетя, когато навън, до тяхното разнебитено убежище, избухна смях. Доминик се надигна сепнато и се вторачи във вратата.

София чу леките стъпки на някой, който тичаше в тревата, после писък. Този някой го бяха хванали. Очевидно играта, за която беше забравила, продължаваше. Обзе я ненадейна тъга, когато почувства, че времето й с Доминик се изплъзва покрай нея като шумящи мехурчета.

Изправи се и оправи смачканата си рокля, обърната с гръб към него.

Чу прошумоляването на неговите дрехи, докато се обличаше, и стъпките му зад себе си.

Затвори очи, когато той се приближи. Усети ръцете му да докосват леко раменете й и сподави плача си.

Той събра нежно от тила й изплъзналата се коса и я прибра с гребените, които крепяха прическата й. Не каза нищо, но докосването му беше деликатно, внимателно, и София се зарадва, че той си замълча. Опасяваше се, че е изгубила дар слово, че ще се разплаче и ще се почувства неловко пред него.

Той беше последният човек, пред когото би показала слабост.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

Долови, че той кимна. Целуна я съвсем леко по тила и я остави да излезе. Без да поглежда назад, отиде на пръсти до вратата и надникна към окъпаната в слънце ливада. За миг светлината я заслепи, но чу смеховете и писъците.

— София — обади се Доминик. Тя вдигна ръка, все така изплашена, че може да рухне, ако той сега й се извини.

Доминик не каза нищо, тя се измъкна от колибата и вратата проскърца зад нея. Видя компанията на върха на хълма. Жените тичаха, мъжете ги гонеха. На слънчевата светлина напомняха облак ярко оцветени пеперуди. Запъти се към тях, за да се промъкне помежду им, но в себе си искаше до болка да изтича при Доминик, да си върне онзи миг на покой, който намери в прегръдките му.