Нелсън Демил
Сияен ангел (29)

29.

На терасата бяха пристигнали хора от Полицейското управление на Съфолк. Фил Флорио и Бет Пенроуз като първи отзовали се детективи командваха парада и разговаряха с двама униформени сержанти.

Детектив Флорио май изгаряше от нетърпение да събере екип, за да се качи горе и да закопчае Ивановците и техните дами, но му казах, че трябва да иде в дневната, да държи Таморов изкъсо и да не му позволява да контактува с никого.

Някой беше открил начин да спре музиката и вече чувах прибоя. Не подухваше бриз и мъглата се стелеше неподвижна над океана и плажа. Прожекторите бяха включени и лъчите им се отразяваха от мъглата, правейки и без това сюрреалистичната нощ още по-смахната.

Написах есемес на Скот Калиш:

Търсиш яхта на име „Ханс“, собственост на саудитски принц на име Али Фейсал. Ще ти звънна по-късно.

— Откъде научи за яхтата? — попита ме Тес.

— От шофьора Дмитрий.

Тя кимна и стигна до същото заключение като моето.

— Бомбата няма да е на руски кораб. Но може да е дошла от такъв.

— Правилно.

— И онзи саудитски принц ще изглежда като ядрен терорист. Или наистина е терорист.

— На този етап това почти няма значение. Но ще разберем, когато открием „Хана“.

— Надявам се наистина да става въпрос за яхта „Хана“.

— За нея става въпрос.

— И да не е твърде късно.

Вече бях почти сигурен, че атаката би трябвало да изглежда като джихадистко повторение на 11/9 — или че е такова, ако онзи саудитски принц е в комбина с Петров.

— Мисля, че имаме време до осем и четирийсет и шест или девет и три сутринта — казах аз.

Тес ме погледна и кимна.

— Освен ако Петров не се уплаши и не се задейства по-рано — добавих.

Тя не отговори.

Намерихме детектив Пенроуз, която говореше с един униформен сержант как най-добре да изкара няколко десетки голи хора от басейна, да ги облече, да ги закопчае и да ги качи в чакащия автобус за арестанти.

— Собственикът на къщата, господин Таморов, е вътре с Флорио — казах й. — Казах му за Сияйния ангел и той трябва да бъде държан в строга изолация. Позволено му е да се обажда единствено на теб. Дай му визитката си и го инструктирай да поиска разрешение да ти се обади от окръжния арест, ако се сети още нещо. После ми се обади и аз ще се свържа с него. И бъди така добра да се погрижиш господин Таморов да напише чек на „Хамптън Кетъринг“. За двайсет и пет хиляди.

— Няма ли да получи намаление заради полицейското нахълтване?

Много смешно. Дори Тес се разсмя.

— Някой намери ли телефоните ни? — попитах Бет.

— За съжаление от кетъринга са грабнали цялата кошница, когато си им казал да се разкарат. Не е трябвало да позволяваш на никого да напуска района — сгълча ме тя.

— Денят им беше напрегнат.

— Моят също. А още съм тук.

— Е, аз тръгвам. Само ще те помоля да пратиш някой да вземе телефоните, да занесе чека и да напомни на Дийн Хамптън да си мълчи. Въпрос на национална сигурност.

— Ти, госпожица Фарадей и екипът ти трябва да запишете присъствието си — напомни ми тя.

Същата като жена ми. Проклети любителки на правилата. Дори когато светът е на път да отиде по дяволите.

— Ще се погрижим да се запишем и да се отпишем.

— Къде отиваш?

— Между нас казано, на един катер.

— Мисля, че е по-добре, отколкото да ти се налага да се занимаваш с всичко това.

— Открай време знам кога да бягам от лайняната буря.

— И обикновено попадаш в още по-лайняна.

— Това ми е запазената марка.

Госпожица Фарадей усети, че предстои по-интимен момент, и отиде при Стив и Мат, които разговаряха с друг униформен сержант.

Двамата с Бет се спогледахме.

— Радвам се, че те виждам отново — казах мило.

Тя не отговори.

Не носеше халка, но в този бизнес често не се носят пръстени.

— Ожених се за онази жена — добавих.

— Честито.

— А ти?

— Търся си богат руснак.

— Дошла си на правилното място.

Е, това май изчерпваше темата, така че продължих по същество:

— Говори ли със Скот Калиш?

— Да.

— Значи разбираш, че тази нощ няма правила. Искам всички тези хора да останат на топло поне до утре по обед. Повдигни някакви обвинения.

— ФБР ще довтасат след не повече от час.

Да не говорим за ЦРУ, ако работят с Държавния департамент.

— Ако стане дума за мен, не знаеш къде съм отишъл — казах.

— Добре. Но мога ли да спомена, че си изглеждал луд както винаги?

— Това си е само наша тайна. Сигурен съм, че ще се чуем, когато си пишеш доклада.

— Сигурна съм, че благодарение на федералните ще бъдеш недостъпен през следващите десет години.

И повече, ако ЦРУ се добере до мен.

— Обаждай се по всяко време.

— Нямаш телефон.

Усмихнах се.

— Ще го намериш. Дотогава с Тес ще делим телефона на Мат Конлън. — Дадох й номера.

— Открих, че работиш в Групата за наблюдение на дипломати и че задълженията и отговорностите ти са много ограничени — каза тя.

— Работата ми е да държа под око целта си през цялото време и да я намеря, ако я изпусна. И в момента правя точно това.

— Само гледай да не те убият, докато го правиш.

— Нещо друго?

— Не. Ще се погрижа за нещата тук. — Тя ми даде визитката си. — Обади ми се по-късно и ми кажи как вървят нещата.

— Ако видиш ослепителен блясък на западния хоризонт, ще разбереш как вървят.

— Не говори така.

— Ще се чуем по-късно.

Двамата се поколебахме, после се прегърнахме за секунда.

— Внимавай — каза тя.

Тръгнах към Стив, Мат и Тес, които видяха публичната ни проява на близост. Те разговаряха с един патрулен сержант и им дадох знак да дойдат при мен.

— Току-що ми се обадиха от началството — уведоми ме Стив. — Специален агент Хауард Фенстърман. Каза, че те познава.

— Работихме заедно в Йемен.

— Каза, че си превишил правомощията си…

— Откъде го знае?

— Не от нас. Казах ти, в последния есемес писахме, че с новобранеца сте отишли да хапнете.

— Добре. — Значи новината бе стигнала до централата, може би от Вашингтон: че е налице ситуация. И по някакъв начин е било споменато името ми, а поради някаква причина моето име предизвиква загриженост на Федерал Плаза 26.

— Фенстърман каза, че си освободен от задълженията си и трябва да му се явиш във Федерал Плаза 26 колкото се може по-скоро — продължи Стив.

Не бих искал да съм във Федерал Плаза 26 тази нощ. Същото се отнасяше и за Хауард Фенстърман, който явно не знаеше, че се намира в зоната на ядрен взрив. Така де, нали това беше разделена и поверителна информация. Във върховата си форма.

— Двамата с Мат също сме освободени — добави Стив. — Всички отиваме при Фенстърман.

— Ще ни уволнят ли? — попита Мат.

— Най-вероятно.

— Мамка му!

Момчетата ме погледнаха, сякаш съм ги подвел и тотално съм прецакал вторите им кариери и живота им.

— А Тес? — попитах аз.

— Фенстърман не спомена за нея.

Естествено. Фенстърман сигурно знаеше коя е тя. Погледнах Тес и тя разбра, че искам да кажа на екипа си какво става, но поклати глава.

— Не се безпокойте за работата си — опитах се да ги успокоя.

— Не мисля, че можеш да оправиш тази каша, шефе — рече Мат.

— Фенстърман вече е бесен — добави Стив.

— Е, ще се вбеси още повече, защото няма да ида във Федерал Плаза 26.

— Трябва да идеш — каза Стив.

— Всички трябва да идем — добави Мат. — Веднага.

Тес ги изненада.

— Джон няма да ходи във Федерал Плаза, нито пък вие.

Те я зяпнаха, после се спогледаха и Стив попита:

— Какво става тук, по дяволите?

— Не е нужно да знаеш и не искаш да знаеш — отвърнах.

— Къде отиваш? — попита Мат.

— Не мога да кажа.

— Идваме с теб.

— Приключихте тук — напомних им. — КНО. Край на обиколката. Идете да пийнете нещо. Препоръчвам ви грила на Сами в Саутхамптън. Пийнете едно и за мен. Добра работа свършихте. — Стиснах ръцете и на двамата. — Покрити сте. И не отивайте в Манхатън. Това е заповед.

С Тес минахме през сервизния коридор до кухнята, където двама униформени полицаи пазеха и опитваха неподнесени десерти. Легитимирахме се и тръгнахме към служебния вход.

В кухнята имаше четирима служители от домакинството, в това число дебелата икономка, която ме видя и извика нещо с „ебис“.

Един вид благодаря за нарязаните трийсет метра колбаси.

— Можем да минем през „Хамптън Кетъринг“ за телефоните — предложи Тес.

— Колкото по-малко средства за комуникация имаме, толкова по-добре.

— Досега не бях чувала подобно нещо.

Досега не беше работила с мен по неоторизиран случай.

Минахме през склада и влязохме в гаража.

— Мислиш ли, че жена ти се е опитвала да ти се обади? — попита Тес.

— Не знам.

Огледах пораженията по джипа. Предницата беше малко очукана, но фаровете бяха цели. Поправянето на ягуара щеше да излезе на Таморов доста скъпо. Но това беше най-малкият му проблем.

— Във Вашингтон ли ще остане тази нощ? — попита Тес.

— Не съм сигурен.

— Може би е по-добре да й се обадиш.

Бях мислил за това — много пъти.

— Не мога да направя онова, което искаме другите да не правят.

— Но тя е жена ти.

Наистина бях казал на Скот Калиш да се обади на дъщеря си в Манхатън, но Тес не знаеше за този мой момент на слабост.

— Кажи й само, че трябва да остане във Вашингтон тази нощ — посъветва ме Тес. — Както и утре.

— Предполагам, че в някакъв момент федералните ще спрат полетите до Ню Йорк.

— Добре, но тя вече може да е на летището и да се готви да се качи на самолета.

Погледнах я и й напомних:

— В района на взрива има един милион души.

— Току-що казахме на Стив и Мат да не ходят в Манхатън, без да им обясняваме защо. Можеш да направиш същото и с жена си.

Не беше нейна работа, но за протокола казах:

— Специален агент Мейфийлд стриктно се придържа към правилата и процедурите и не би искала специално отношение.

Двамата се погледнахме.

— Ти ще трябва да живееш с това решение — каза тя накрая.

— А ти не. — Застанах до вратата на шофьора. — И не е нужно да идваш с мен.

Тя не отговори, а заобиколи от другата страна и се качи в колата.

Седнах зад волана, запалих двигателя и излязох на задна от гаража, като минах през натрошените дъски на вратата. Алеята беше задръстена от полицейски коли.

На портала имаше двама униформени полицаи. Показахме документите си, отписахме се и излязохме от имението на Георгий Таморов, на когото завиждах, когато дойдох тук. Как само се променят нещата.

Спомних си нещо, което бях чел като малък — нещо за ядрената война, която всички си мислехме, че предстои. „Оцелелите ще завидят на мъртвите“.