Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Radiant Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция и форматиране
taliezin (2018)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Сияен ангел

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 05.10.2015

Редактор: Венцислав Божилов

ISBN: 978-954-655-622-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1084

История

  1. — Добавяне

27.

Георгий Таморов седеше на бяло канапе в просторната си модерна дневна и изглеждаше много вбесен. Тес седеше срещу него с крак върху крак и го фиксираше с поглед. Май господин Таморов не сътрудничеше. Надявах се, че ще говори с мен. Всъщност знаех, че ще го направи.

Климатикът беше настроен да симулира руска зима и след джакузито влизането тук бе истински шок. За щастие забелязах пункт за затопляне — бар — в една ниша, където захвърлих обувките и глока и си налях от френския коняк на господин Таморов. Вдигнах телефона на бара и набрах мобилния номер на Василий Петров с надеждата, че ако той види номера на Таморов, ще отговори. Чух обаче само кратко записано съобщение на руски и връзката прекъсна.

Опитах отново номера на Таша, но получих същото съобщение като миналия път. Представих си как типове от цял Ню Йорк очакват Таша да отговори на позвъняванията им. Май щяха доста да почакат.

Звъннах на Скот Калиш от мобилния си телефон. Той вдигна.

— В момента съм при Таморов с двама твои детективи и разпитвам свидетелите.

— Излезе ли нещо?

— Ти си пръв. — Отпих глътка коняк. Хипотермията е опасно нещо.

— Вдигнах Морското бюро на окръг Насау и включих останалите си екипи в търсенето, както поиска. Освен това поддържам връзка с Бреговата охрана и предупредих Пристанищния отдел на нюйоркската полиция.

— Добре. — Скот звучеше малко уморен и напрегнат, така че реших да го ободря. — Вършиш страхотна работа. Срещна ли се вече с Бък Харис?

— Да. Отби се. Останах с впечатлението, че е избягал от дом за хора със специфични потребности.

— Какво ти каза?

— Не много. От сорта, че било наистина важно. Забрави да спомене бомбата, така че повдигнах темата и той не отрече, но после каза, че никога не сме водили този разговор.

Май това беше начинът на Бък да е честен с местната полиция. ФБР имат същия проблем. ЦРУ нямат проблем — те не говорят с никого, освен ако не искат да те излъжат. Колкото до разузнаването на Държавния департамент… е, с тях тръгнахме накриво от самото начало.

— Освен това проведох конферентен разговор с хора от Вашингтон, които не се представиха напълно — продължи Калиш. — Искаха да разбера, че върша важна работа, че служа на страната си и че били стопроцентово зад мен.

— Чудесно.

— Да, но не споменаха абсолютно нищо за бомбата и аз не повдигнах въпроса. Някой ми каза, че на борда на кораба можело да има терористи. Предполагам, че това е версията за потулване. Така че трябва да предприема всички действия и да използвам всички налични ресурси, за да открия и прехвана плавателния съд.

Май във Вашингтон приемаха нещата доста сериозно. Отпих още една глътка коняк.

— Какво друго казаха?

— За съжаление, в района няма военни съдове, но Бреговата охрана ще поеме щурмуването, ако са наблизо. Иначе шоуто е мое — ако ми позволят да действам. Освен това от Вашингтон са предупредили Митническа и гранична служба и централата на Брегова охрана в Ню Йорк, а аз им казах, че съм се обадил на Пристанищния отдел на нюйоркската полиция. Така че Атлантическият океан е покрит оттук до пристанището.

— Добре. Аз също май имам нещо за теб.

— Слушам те.

— Разговарях с шофьора на Петров, казва се Дмитрий. Твърди, че шефът и приятелите му отишли на парти в Ийст Хамптън.

— Сигурен съм, че амфибията вече щеше да е засечена, ако е излязла някъде на брега. — И добави: — Всъщност току-що се чух с хората от комуникациите — засекли са телефона на Таша. Двайсетина минути след като си видял амфибията да напуска плажа. Сигналът идвал от десетина километра, почти точно на юг от дома на Таморов, след което замлъкнал.

— Казах ти, че са излезли в морето.

— Добро предположение. Сега знаем, че са излезли десет километра навътре. Но това е всичко.

— Е, имам още нещо за теб. — Казах му, че Дмитрий чул един от пътниците да споменава нещо за пътуване с якут — сиреч яхта.

— Добре… значи търсим яхта?

— Ако можем да вярваме на Дмитрий. И ако нещо не се е изгубило в превода. И тази яхта трябва да е достатъчно голяма, за да побере седемметрова амфибия, дванайсет проститутки, трима руснаци, вероятно други пътници и екипажа.

— Това ми намирисва повече на парти, отколкото на ядрена атака — усъмни се Калиш.

— Точно така би трябвало да изглежда, Скот. Мисли за бомби, не за цомби.

— Добре. Свидетелят ти сигурен и достоверен ли е?

— Останах с впечатлението, че дава правдиви отговори. Подържах му главата под водата — признах си.

— Би трябвало да направя това с шефовете ми.

— И аз. Така че ако приемем, че седемметровата амфибия е била взета на борда на яхта, то яхтата е не само голяма, но не може и да е платноход. Най-вероятно е моторен съд, способен на презокеански плавания. Прав ли съм?

— Може би. Чия е яхтата?

— Не е моята. Може би твоя? Колко голяма трябва да е една яхта, за да може да побере седемметров съд на борда си?

— Може би… поне четирийсет и пет метра. По-скоро към шейсет.

— Добре. Лесно може да се забележи с амфибията на борда.

Калиш помълча за момент, после каза:

— Хората, които притежават толкова големи яхти, особено от онези новите, дето струват по половин милиард, обикновено имат така наречения док под палубата.

— Гадост.

— Освен това някои суперяхти имат и малки подводници. Дори коли и хеликоптери. Това е нещо, върху което си заслужава да се помисли.

— Ясно.

— Добре, мисля, че получавам представа за яхтата. Ще се свържа с издирващите екипи. Може би вече са забелязали нещо подобно.

— Няма да е зле. Каква скорост може да развие една шейсетметрова яхта?

— Ами… двайсет, дори двайсет и пет възела. Зависи от много фактори.

— И къде може да е сега?

— Джон, не знам скоростта й, нито посоката, в която се движи. Не знам дали не е хвърлила котва за няколко часа. Освен това трябва да проверя ветровете, теченията, приливите и отливите.

— Ако приемем, че са налице най-добрите условия, колко близо може да е до пристанището на Ню Йорк?

Той пресметна набързо и отговори:

— Ако е тръгнала от Саутхамптън, да кажем половин час след като си видял амфибията да излиза в морето, и ако е потеглила по директен морски маршрут с двайсет възела, вече би трябвало да приближава Ню Йорк.

Мамка му!

— Но тъй като явно става дума за частна яхта, има и още нещо. Частните съдове могат да плават до нюйоркското пристанище през протока Лонг Айланд Саунд и по Ийст Ривър или Хъдсън. Добрата новина е, че този маршрут би ги забавил с часове, а лошата — че така районът за издирване става повече от два пъти по-голям.

— Ясно… е, в такъв случай трябва да покрием и протока.

— Да. Ще се обадя на колегите си в Кънектикът и ще уведомя Бреговата охрана в Ню Хейвън. Как така се получи, че станах адмирал?

— Наслади се на момента. Федералните скоро ще те изхвърлят зад борда. Ти обаче разполагаш с информация, която те нямат. Шейсетметрова моторна яхта.

— Ще споделя тази информация с всички служби.

— Не споменавай името ми. Научил си това от разговора с детектив Пенроуз, която ще ти се обади. Казах й за сияйния ангел, така че можеш да си напълно открит с нея.

— Разбрано… Чух, че си я познавал.

— Работехме по един случай заедно — отвърнах и се върнах на предишната тема. — Предполагам, че яхтата е с руска регистрация, така че виж дали руска яхта не е поискала свободно място в нюйоркското пристанище.

— Мога да попитам. Но ако яхтата, екипажът и пътниците са намислили нещо лошо, едва ли ще оповестяват намеренията си.

— Все пак изпревари федералните и направи проверката.

— Добре. — И добави: — Има и друга възможност, която вземаме предвид, когато проиграваме такива сценарии по време на обучението.

— Новината лоша ли е?

— Ами… не е добра. Яхтата може вече да е пристигнала в пристанището, например вчера или днес сутринта, и ако е така, значи е минала през Амброуз, Имиграция и митници и пристанищните власти. После капитанът може да поиска разрешение да излезе за кратък развлекателен круиз. Ако е станало така, когато се върне в пристанището, яхтата може да прескочи пропускателния пункт при Амброуз и да продължи направо към определения й кей. И понякога капитанът може да реши да не използва лоцман от пристанището.

— Това ми прилича на пропуск в сигурността.

— Нещо като жест за развлекателните съдове — обясни Калиш. — За да не им се налага да киснат часове при Амброуз с всички товарни кораби или да чакат лоцман. Особено ако става въпрос за съд от приятелска държава.

Не бях сигурен, че Русия е приятелска държава, което ме подсети още нещо, макар че мисълта заседна някъде в подсъзнанието ми.

— Освен това — продължи Калиш, — ако съдът е излязъл само на кратко пътуване, понякога не се проверява отново от митническите власти, когато се върне на кея си.

— Ами ако е взел нещо в открито море? Например наркотици или атомна бомба в куфар?

— Е, пътниците и екипажът все пак трябва да минат през митническа проверка, ако решат да напуснат кораба.

Замислих се върху всичко това.

— Не мисля, че възнамеряват да свалят бомбата на суша. Всъщност може дори да не пристанат. Могат да я взривят направо в пристанището.

— Да… ако има бомба.

— Мисли за най-лошото. Как е могло да се случи това, по дяволите? — Въпросът ми не беше чисто риторичен.

— Е, сигурността на пристанищата не е като на летищата. Всеки служител трябва да прецени всяка ситуация и да реши какво следва да се предприеме за всеки кораб и за пътниците и екипажа му. Имаме така наречените доверени и пътнически съдове, които плават под флага на приятелски държави и тъй нататък. В противен случай опашките пред нюйоркското пристанище ще се точат чак до Европа и Южна Америка.

— Добре… това го разбирам. — Разбирах също защо руснаците биха избрали този начин да доставят бомбата. — Но в този случай, ако търсим източник на радиация…

— Статутът на кораба няма да има значение дори да плава под папския флаг. Ако детекторите светнат, ще настане истински ад.

— Ясно. Мислиш ли, че кораб може да скрие радиоактивната си сигнатура?

— Федералните твърдят, че не.

— Добър отговор. — И двамата знаехме, че истината е друга.

— Ще се обадя на Бреговата охрана да видя дали нямат в системата си за автоматична идентификация частна яхта, плаваща на юг — каза Калиш. — Големите яхти, пътуващи към Ню Йорк, са много по-малко от товарните кораби и танкерите, така че ако си прав, че става въпрос за яхта, търсенето се стеснява. Освен това ще се свържа с Имиграция и митници да проверя дали някоя яхта не е влязла в нюйоркското пристанище и после не е излязла на обиколка.

— Добре. — Е, чувствах се малко по-уверен, че някой ще открие яхтата. Стига Дмитрий да казваше истината, разбира се. Но може би Дмитрий се беше интересувал повече от въздуха за дишане, отколкото от евентуално убежище. Това е един от проблемите на разпитите с подсилени методи.

Но ако Дмитрий казваше истината, издирването ставаше по-фокусирано. Цялостната картина обаче си оставаше мътна. Нямаше смисъл Петров да се качва на руска яхта с атомна бомба на борда, защото ако бъде спрян и устройството бъде открито, той и правителството му трябваше да се обясняват надълго и нашироко. И ако бомбата се взривеше в пристанището, щяхме да имаме руски следи навсякъде и да последва Трета световна война.

Всичко това нямаше смисъл, когато научих за бомбата от Бък. Нямаше смисъл и сега. Затова се опитах да се вмъкна в главата на полковник Петров и в главите на шефовете му от СВР и Кремъл.

— Мисля си, че яхтата не е руска — казах на Калиш. — Както сам предположи, може да е от приятелска държава, към която се правят онези жестове относно сигурността.

— Не мисля, че приятелски държави вкарват атомни бомби в нюйоркското пристанище.

— Възможно е изобщо да не знаят за бомбата, Скот.

— Да… много контрабанда влиза на борда на доверени кораби, обикновено скрити в контейнери с провизии. Или пък яхтата може да се срещне в открито море с руски кораб… и Петров да каже, че ще качат на борда сто кила хайвер или нещо такова, като комплимент от руското правителство. Трафикантите на наркотици правят подобни неща.

Имаше безброй възможни сценарии. Например Петров и неговият убиец Горски можеше да са отвлекли яхтата и да са натоварили бомбата заедно с руски капитан. Така де, пиратството не беше нещо немислимо за човек като Петров и организацията му.

— Виж, Скот, може и да грешим в подробностите, но знаем със сигурност онова, което видях — че полковник Петров заедно с убиеца Горски от СВР, специалиста по ядрени оръжия Урманов и дванайсет дами отплаваха с амфибия. А преди малко научих и за яхта.

— Аз пък за първи път чувам за специалист по ядрени оръжия.

— Сега разбираш защо се тревожа.

— А сега и аз се разтревожих.

— И когато откриеш яхтата, ще разберем дали става дума за увеселителен кораб, или за система за доставка на ядрено оръжие.

Той не отговори.

— Сега ще разпитам Георгий Таморов — казах. — Ако изкопча нещо от него, ще ти се обадя.

— Дръж портфейла му под водата.

Дадох му мобилния номер на Петров, за да се опита да засече сигнала.

— Сигурен съм, че телефонът е замлъкнал като този на Таша, но все пак опитай.

— Дадено.

— Добре, ще се чуем…

— Има още нещо… Виж, ако момчетата ми намерят този кораб или яхта, ако се опитаме да се качим на борда и ако там наистина има бомба, каква е гаранцията, че някой няма да се отчае и да палне фитила?

— Какво искаш да кажа?

— Кажи, че не искат да извършат самоубийство.

— Не мога да кажа това.

— Кажи нещо.

— Добре. Не искам онзи кораб да влиза в нюйоркското пристанище с атомна бомба на борда и включен часовников механизъм.

Последва мълчание.

— Хората ми трябва да знаят за какво става дума — каза накрая Скот.

— Ако го направиш, ще предизвикаш масова паника.

Той не отговори.

— Трябва да открием яхтата, докато е в открито море.

— Добре… ако още е в моя район на действие, ще я открия. Ако е другаде, ще я открие някой друг.

— Да. — Щеше да стане по един или друг начин. В главата ми се въртеше и друга теория и я споделих с Калиш. — Виж, утре е дванайсети септември. Може би целта е тази атака да изглежда като ислямско терористично повторение на единайсети септември.

— Тоест?

— Следвай логиката ми. Днес, единайсети септември, имаме повишена готовност за действие и атаката е по-трудна. Освен това е неделя и в Манхатън има много по-малко хора за убиване.

— Прав си.

— Ислямските екстремисти си падат по символизма и годишнините. Нали така? Значи е възможно бомбата да е настроена да се взриви в осем и четирийсет и шест сутринта — в същия час, ако не и на същата дата, когато първият самолет се вряза в Световния търговски център. Или пък в девет и три, когато беше вторият удар. По това време стотици хиляди хора ще пътуват към работните си места в Манхатън. Така че може би разполагаме с часа на атаката.

— Дано си прав.

— Искам да се включа в издирването. Можеш ли да кажеш на някой екип да ме чака на поста Шинекок на Бреговата охрана?

— Имам един осемметров катер, който може да развива петдесет възела.

— Извикай го.

— Ще ти кажа, когато е на половин час път от поста. Но искам да ми се обадиш, след като говориш с Таморов.

— Добре.

— Как стана това, по дяволите? — попита той.

— Още нищо не е станало. И ние ще се погрижим да не стане.

— Имам дъщеря в Манхатън.

Помислих си за Кейт, която би трябвало да се върне от Вашингтон късно тази нощ — или утре, надявах се. Помислих си и за милионите, които живееха и работеха в потенциалната зона на взрива, и за другите милиони, които щяха да бъдат поразени от радиацията и замърсяването. Истинският въпрос беше как е възможно някой да направи това?

— Джон?

Спомних си как първият самолет се вряза в Северната кула и си помислих: „Слава богу, че е само това и че нямат атомна бомба“. А втората ми мисъл бе: „Не и този път“. И ако разсъжденията ми бяха верни — че става въпрос за руска атака, маскирана да изглежда като атака от ислямска страна, — то никой нямаше да има проблем да реши, че Абдул най-накрая е извършил немислимото.

— Обади се на дъщеря си — казах на Скот Калиш.

Затворих и влязох в дневната, където Тес правеше компания на Таморов. Този задник беше последният ми ход преди да се кача на катера и да тръгна да търся кораб, който можеше да превозва ядрено оръжие, охранявано от двама опитни убийци.

Никой не искаше да го правя и никой не би го очаквал от мен. Всъщност ме бяха разкарали, защото не бях екипен играч. И защото огъвах правилата до счупване. Тогава защо отново правех всичко това? Според длъжностната ми характеристика трябваше само да пратя есемес до Федерал Плаза 26 — Целта е напуснала, местоположение неизвестно, обадете се в Морското бюро на окръг Съфолк за повече информация. И между другото, разкарайте си задниците от онази сграда.

Трябваше да направя това, после да ида на 10–63 — почивка за хранене, — да изпия една бира в „Крайбрежния грил на Сами“ и да се надявам всичко да се нареди. Само че нямаше да го направя. И защо? Ами защото полковник Василий Петров днес беше моя отговорност и аз го бях изпуснал. И с манталитета си на ченге исках да обявя 10–91 — „Положението е коригирано“.

Освен това, ако трябва да съм напълно честен, не бих имал нищо против да покажа на онези задници от Федерал Плаза 26, включително на Том Уолш, кой съм. На Кейт също. Нали така?