Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (40)

Синовете на фермера

Анил бе упражнявал националния химн в продължение на месеци — под душа, в колата на път за болницата, винаги, когато беше сам. Гийта го подкачаше заради това, но той бе твърдо решен да изпее всяка една дума по време на церемонията за получаване на гражданство. Бе живял осем години в Америка и сега, на тридесет и една, щеше да положи клетва пред новата си родина.

В деня на церемонията, сред публика от 1300 човека, сред които бяха и родителите на съпругата му, Анил гледа филма за Елис Айлънд — малкия остров, отправна точка на всички емигранти, със сълзи на очи. Той стана, когато обявиха името на държавата Индия, и се закле. Дойде време за химна, но успя да изпее първия куплет, задушаван от напиращите емоции.

Съвместяваше живота си в два свята или поне се опитваше да го прави. Понякога все още се чувстваше като чужденец в Америка. Събуждаше се посред нощ, за да гледа крикет мачовете, които се излъчваха на живо по телевизията. А понякога се чувстваше като нежелан гост в родината си. Чувстваше се като у дома си само когато упражняваше професията си, независимо дали лекуваше пациентите в Парквю, или в клиниката в Панчанагар. Това, което носеше вътре в себе си, му създаваше усещане за комфорт: познанията и опитът му, състраданието към пациентите. Всички тези качества обикновено му помагаха да вземе правилното решение. Все още допускаше грешки и пропуски, но в такива моменти той наставляваше специализантите си да извличат поука от тях.

— Цял месец ваканция, доктор Пател? — попита младшият специализант на прощалното парти. — Това е страхотно. Не съм очаквал, че ще получите толкова дълъг отпуск, след като сте завеждащ отделение.

— Да, но познавам добре шефа на катедрата — ухили се Анил. — Явно доктор Мета смята, че в момента никой не се нуждае от услугите ми.

— Не е вярно, не е вярно — възкликна Соня и му се закани закачливо. — Но мога да променя мнението си, ако не се грижиш добре за сестра ми там. Взел си банки за вливане и таблетки против малария, нали?

— Да, да — обади се Гийта, когато се присъедини към тях. — Не се тревожи, разполагаме с цял куфар лекарства. Всъщност с два.

— Добре — успокои се Соня. — Само бутилирана вода. Никаква храна от улицата. Не излагайте на риск бъдещата ми племенница. — Тя погали корема на сестра си, който бе започнал да си личи съвсем леко под бялата престилка.

Анил се усмихна, докато слушаше разговора им. Гийта донякъде приличаше на сестра си: освен че бяха лекарки, и двете мразеха да губят на шах и обичаха много пикантна храна. Но Гийта не притежаваше амбицията на Соня. Бе избрала да специализира дерматология, за да си спести безумните дежурства на повикване. Тя открито признаваше, че Соня е по-добрата студентка и е родена за лекар. Гийта харесваше работата си, но имаше други интереси: беше страстен почитател на книгите и поддържаше огромна зеленчукова градина в задния двор на къщата им. Беше готова да роди скоро след сватбата им, за да имат достатъчно време за три или четири деца, ако пожелаят.

Дъщеря им трябваше да се появи на бял свят след четири месеца. Анил вече бе боядисал детската стая в бледожълто. Махеш имаше опит и му бе помогнал да сглобят креватчето, тъй като синът му се бе родил миналата година. Балдев, който се бе върнал в Далас, също се включи в приготовленията.

 

 

На майка му не й бе никак леко да приеме Гийта. Тя се възмущаваше при мисълта, че Анил сам си бе намерил съпруга, без да се допита до по-възрастните в рода или местния пандит. Нещата се усложниха още повече поради факта че Гийта беше американка, родена и отгледана на Запад, знаеше само няколко думи на гуджарати и почти не умееше да готви. Анил не скри, че са се запознали, излизали и накрая са решили да заживеят заедно. Преди Гийта да се нанесе, той посети майка си и съобщи ясно и недвусмислено, че е открил девойката, за която смята да се ожени, че се надява да получи благословията й, но ако му откаже, ще продължи напред. За майка му се оказа по-лесно да се съпротивлява на абстрактната идея за Гийта, да мърмори пред останалите в негово отсъствие за покварата на западния свят и за жените, които се опитвали да стоят на равна нога с мъжете. Но след като се запозна с Гийта, при първото пътуване, в което тя го придружи до Панчанагар, майка му също като него попадна под очарованието на магията й.

Гийта бе държала ръцете на майка му в своите, докато седяха заедно на канапето. Привеждаше се към нея, докато възрастната жена говореше за перипетиите около фермата, отглеждането на петте деца и покойния си съпруг. Гийта задаваше въпроси и слушаше внимателно отговорите на майка му, като кимаше и запомняше всяка подробност, за да ги преразкаже по-късно на приятелите си в Америка.

— Представяте ли си! Кърмила е три деца едновременно. Две нейни и племенницата си, тъй като сестра й починала. Винаги готвела за всички. Удивителна жена! — Тя повтаряше разказите й с чувство на гордост и вълнение, точно както гледаше и на света — сякаш зад всеки ъгъл се криеха чудеса и тя бе щастливка, че може да им се наслади. Всеки път, когато го правеше, Анил изпитваше прилив на обич към нея и проглеждаше за вълшебствата на света, който споделяха.

Някои от историите, които дочу майка му да разказва на Гийта, бяха нови и за него. Например първият път, когато приготвила чай за родителите на баща му след раждането на Анил. Настоявали да си почива и да се грижи за бебето, но тя горяла от желание да ги впечатли. Отишла в кухнята рано сутринта, след като Анил я събудил.

— Беше гладен само сутрин и вечер. Чудна работа! Спеше по цял ден. — Майка му поклати глава и се усмихна свенливо. Била толкова изтощена, че вместо захар сложила сол в чая. Успяла да го опита едва след като го сервирали и била толкова ужасена, че се крила в стаята си до края на деня.

Докато седеше в салона и слушаше майка му, чаят на Гийта бе изстинал. Възрастната жена изпрати прислужника няколко пъти до кухнята, за да го претоплят, а после му нареди да донесе някаква закуска за бедното момиче, което почти не бе хапнало нищо. Не след дълго майка му се завайка, че Гийта била твърде слаба, и се зае да й приготви сладки с масло, за да я поохрани.

— Златният син е заменен от бъдещата златна снаха — подкачи го Пиа шепнешком.

Това се случи преди три години, когато Гийта посети Индия за пръв път. Оттогава насетне гостуваха на семейството му всяка година. Това пътуване щеше да е последно преди появата на бебето и Анил очакваше майка му да полудее от щастие.

 

 

Повече от дузина души чакаха реда си, за да влязат в къщурката. Обзавеждането беше оскъдно — две легла и няколко стола. По рафтовете на шкафа край едната стена бяха подредени дефектни керамични съдове, пълни с антисептични препарати, марли, бинтове, спринцовки и хапчета в различна форма и цвят. Освен това имаше карамфил, куркума на прах, мазила и разтвори, които не се срещаха в обикновена аптека: смес от кокосово масло и алое за изгаряния, екстракт от листата на някакво растение, който облекчаваше подутини и охлузвания. Не липсваше и продуктът от ним, който сега се бутилираше и продаваше в Америка, осигурявайки достатъчно средства за издръжка на клиниката.

Въпреки скромната мебелировка клиниката беше добре оборудвана с портативен ултразвук, електрокардиограф и вентилатор. Вършеха чудесна работа тук, макар че бяха по-стари модели, изпратени от Парквю, след като болницата се оборудва с най-новите технологии. Когато Анил беше тук, двамата с Пиа преглеждаха по петдесетина пациенти на ден, но днес се готвеха да затворят рано. Последният посетител беше някаква жена, която според Анил проявяваше начални симптоми на хепатит C. Даде й лекарства и я посъветва да дойде идната седмица, когато прегледът щеше да се извърши от негов приятел, специалист по инфекциозни болести от Австралия.

 

 

Един репортер от градския вестник бе дошъл в Панчанагар, за да напише статия за медицинската клиника. Длъгнестият мъж с очила с дебели черни рамки проявяваше интерес най-вече към Нирмала и Лийна, тъй като те бяха вдовицата и дъщерята на починалия фермер, чието име носеше клиниката.

— В клиниката, която носи името на съпруга ви, се стичат хора от различни краища, за да потърсят лечение. Фамилията ви се е превърнала в синоним на качествено медицинско обслужване за всеки, независимо от кастата, религията и пола. Сигурно много се гордеете.

— Да — отвърна Нирмала и се приведе, за да говори в диктофона на репортера. — Съпругът ми бе добър човек. Беше отдаден на семейството си и обичаше тази общност. Бяхме много горди, когато основаха тази клиника в негова памет. — Нирмала се усмихна на Анил, застанал встрани от насъбралата се тълпа.

— Построена е върху земята, която баща ви някога е обработвал? И все още живеете тук? — обърна се репортерът към Лийна.

Лийна се усмихна и пъхна кичур коса зад ухото си.

— Всъщност клиниката е построена на нивата, която бе дарена от Мина Пател. Ние сме й много благодарни. Домът ни е ей там — тя посочи отвъд оврага.

— Колко често идвате тук?

— Пристигам тук всяка сутрин и оставам няколко часа, за да помагам на лекарката. Тя е неуморна. — Лийна се усмихна на Пиа. — Обучава шестнадесетгодишната ми племенница Риту, която се отбива в клиниката след училище. Ще ми се да прекарвам повече време тук, но съм доста заета покрай керамичните си съдове.

Анил и Пиа наблюдаваха как репортерът последва Лийна до къщата й, за да заснеме част от творенията й.

— Как се справя тя? — Анил кимна към Риту, застанала недалеч от тълпата.

Пиа направи неопределен жест с глава.

— Доста е затворена. Не се отделя от Лийна. Киран й е като истински по-голям брат, който обаче не я тормози с уроци по математика рано сутрин. — Тя му се усмихна. — Но е схватлива. Мълчалива е, но виждам, че възприема всичко. Миналата седмица бяхме толкова заети, че се наложи да зашие някаква рана. Представяш ли си?

— Има добър учител — отвърна Анил.

— И аз мога да се похваля със същото — каза тя и повдигна вежди. — Това ме подсети, че бих искала да ми помогнеш за едно дете с упорит обрив. Не отшумя въпреки лечението ми.

— Вероятно ти трябва Гийта — добави Анил. — Тя е специалистът по упорити обриви.

— О, да — възкликна Пиа. — Къде е тя?

— В кухнята с мама. Захванала се е да й дава уроци по готварство.

Пиа изстена.

— Горкичката! Мисля, че мама се отказа да ме сватосва и насочи енергията си в друга посока.

Анил се усмихна. Майка му беше неизтощима като последните упорити въглени на някой огън, които продължаваха да тлеят. Когато някой я отрежеше, тя веднага се захващаше с друго. Продължаваше да пита Анил и Гийта кога ще се преместят в Индия. Вероятно в момента обработваше Гийта в кухнята. Майка му не искаше да се откаже от идеята за мечтаното семейство. Същият неумолим стремеж беше тласнал Анил към това невероятно пътуване, което започваше от полята със захарна тръстика и завършваше с работата му като лекар в Парквю. Въпреки че бе взел правилното решение за себе си, трябваше да живее с истината, че тя винаги ще таи разочарование от избора му.

Леля Нирмала приближи към тях и кимна за поздрав. Усмихна се гордо, когато подаде на Анил два големи буркана, увити във вестник.

— Мариновано манго. Занеси го у дома. — Махна към хоризонта, за да покаже, че той трябва да отнесе дара й чак до Америка, а не просто до Голямата къща.

— Благодаря ти, лельо — прегърна я Анил. Побъбриха няколко минути, докато Пиа затваряше клиниката.

Репортерът се върна и започна да задава въпроси на пациентите, лекувани през деня, които се навъртаха наоколо, за да влязат в обектива на камерата. Анил вдигна глава и забеляза усмихнатата Лийна. Те едновременно се запътиха един към друг, заобикаляйки насъбралата се група. Прегърнаха се с топлотата на стари приятели, затъжили се един за друг след дългата раздяла.

— Отлична работа — промълви Анил. — Ще бъдеш на първа страница в утрешния вестник. Няма да успееш да смогнеш, когато завалят новите поръчки.

Лийна отметна глава и се разсмя.

— Едва ли. По-скоро Пиа няма да успее да смогне с всички нови пациенти. — Гласът й беше уверен, а усмивката — ведра, но Анил забеляза стоманения блясък в очите й. В тях се четеше решителността, с която се бе изправила пред всички предизвикателства. Анил знаеше, че сега е доволна, но се съмняваше, че някога ще се отърси от разяждащата вина и съжаление за всичко, което бе изгубила в миналото.

Дев се затича към тях и се хвърли към Анил. Младият мъж се наведе, взе го в прегръдките си и го завъртя във въздуха.

— Боже, колко си пораснал! — възкликна той. — Колко съм остарял. Скоро ти ще си този, който ще ме вдига.

— Чичо Анил, ще ми подаваш ли топката? Трябва да упражнявам удара си. — Дев разлюля нетърпеливо бухалката за крикет.

— Да, утре. Обещавам. Леля Гийта обича да спи до късно, а аз трябва да се поразкърша. — Анил го потупа по коремчето, което си оставаше все така мъничко.

— О, да — намеси се Лийна и измъкна някакво шишенце от джоба си. Беше пълно със златиста течност. Несъмнено беше някакъв билков екстракт, който бяха забъркали с Пиа. — За Гийта. Полезно е за кожата, предпазва от стрии.

— Благодаря — отвърна Анил. — Ще й го дам.

Анил пое по дългия път към Голямата къща. Крачеше из златистите поля под величествения балдахин на кокосовите палми и се наслаждаваше на аромата на пръст, завладял обонянието му, и меката почва под сандалите му. Донякъде винаги се бе чувствал така, когато се прибираше у дома: познатото вълнение на сетивата, начинът, по който забавяше походката си, промяната в говора, която му помагаше да се нагоди към семейството си. Въпреки това в течение на времето той долавяше как двата му свята все повече се отдалечават. Започна да очаква с нетърпение завръщането в новата си родина, като в същото време го измъчваше носталгия по старата. Постепенно бе осъзнал, че винаги ще е така: несъзнателното отдръпване и привличане между земята, където се бе родил, и онази, която бе избрал.

 

 

Хората започваха да се събират в голямата стая. Киран и Чанду се приближиха и заеха двата празни стола начело на масата. Майка им се бе разположила между тях. Риту стоеше в дъното, опряла гръб на стената.

 

 

Първият спор бе между трима братя, които се бяха скарали след неочакваната смърт на баща им. Мъжът беше получил удар и си беше отишъл, без да се разпореди какво да правят с многобройните ниви. Той имаше трима синове: земята принадлежеше на най-големия по силата на закона; средният беше най-опитен, защото бе помагал на баща си в земеделската работа; най-малкият не притежаваше нищо и бе най-ощетен. Всеки от тях твърдеше, че нему се пада правото на собственост върху бащината земя. Най-простото решение, което хората в голямата стая бяха обсъдили надълго и нашироко преди началото на срещата, бе земята да се раздели поравно между тримата.

— Това е ужасна загуба. Баща ви беше добър човек — каза майка му. — Но днес трябва да решим въпроса с нивите. Не можем да сме сигурни как би преценил за добре да постъпи баща ви, но знам какво би желал. Едва ли би искал да види тримата си синове, разделени от смъртта му. Би искал да ви види да се трудите сговорно и всеки да обработва земята, която е обичал толкова много.

Най-големият син изглеждаше ядосан, най-малкият — смутен, а средният стоеше като истукан.

— Вашият и техният баща са дали всичко от себе си, за да обработват земята. Стойността й ще падне, ако я разделим — обърна се майка му към Киран.

Киран посочи най-големия син.

— Ще отговаряш за подбора на културите и ще решаваш къде да ги засеете. Ти трябва да ги ръководиш, но не подценявай нещата, които ще научиш от братята си.

После се обърна към средния син.

— Познаваш земята по-добре от всеки друг, така че ще наглеждаш оранта, засяването и прибирането на реколтата.

Накрая Киран заговори на най-малкия.

— А ти ще се грижиш ежедневно за посевите: напояване, борба с вредителите и плевелите. Работата е тежка, но благодарение на нея всички ние сме станали фермери.

Най-възрастният брат изблъска стола си и стана.

— Все още не сме приключили — намеси се Чанду и направи жест на младия мъж да седне отново. — Слушайте, всеки от вас ще ръководи дейностите в своята област, но за да се свърши работата, очакваме да бъдете на полето всеки ден и да се трудите заедно с останалите. — Чанду ги изгледа подред. — Когато приберете две реколти, ще се върнете тук с план какво ще направите със земята. Можете да предложите каквото пожелаете: да разделите нивите помежду си, да ги продадете и да си поделите парите. Но тримата трябва да сте единодушни в решението си.

Най-големият брат въздъхна тежко и кръстоса ръце на гърдите си.

— Ако не стигнете до споразумение — обади се майка им, — ще ви отнемем земята и ще я дадем на някой друг. — Тя се изправи, взря се за миг в тавана, а после се обърна към момчетата. — Поверяваме ви най-ценното, което баща ви е притежавал на този свят. Ако се провалите, ще разочаровате не само себе си. Ще опетните паметта му.

Тя нареди на слугите да направят още чай, когато посетителите започнаха да напускат стаята, а тримата братя останаха и се заеха да кроят планове. Наредиха шушулки кардамон и оризови зърна на дългата маса, за да обозначат редовете със захарна тръстика и жито, които щяха да отглеждат. Съветът на арбитрите бе осъзнал, че фермата беше твърде голяма и никое от момчетата нямаше да се справи само с ролята си. Трябваше да работят дружно, за да изпълнят поставената задача. Те знаеха, че първата година братята щяха да се потят над земята, но на втората нивите щяха да дадат богата реколта и младежите щяха да са доволни от успеха си. Днес в Голямата къща тримата съперници се бяха превърнали в партньори.

Анил наблюдаваше Риту. Тя се оттласна от стената и тръгна към ъгъла, където се намираше масата със стария шахматен комплект. Седна, взе една фигурка и я завъртя внимателно. Анил прекоси стаята и се настани на срещуположния край на масата. Нареди фигурите по местата им върху дъската. Усмихна се на Риту.

— Чувала ли си историята за това как е възникнала играта на шах?