Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (31)

26.

Анил влезе в кафенето на болницата в ранния следобед и огледа специалитетите, написани на дъската. Както обикновено, нямаше нищо вегетарианско. Той се замисли над обичайния сандвич със сирене и погледна часовника си, ядосан от закъснението на Трей. Чувството на безсилие, което напоследък бе завладяло всеки един аспект на живота му, го влудяваше. Вчера беше реанимирал пациентка в продължение на четиридесет минути, сигурен, че ще успее да я върне към живота, но шестнадесетгодишното момиче бе починало. Въпреки че независимият му изследователски проект изглеждаше обещаващ, все още не си бе осигурил наставник от катедрата по кардиология. Непрекъснато избягваше телефонните обаждания на майка си, съобщенията й за спорове, които изискваха вниманието му. Откакто бе получил писмото на Лийна, не можеше да се насили да разговаря с нея за каквото и да било. Анил се чувстваше безсилен във всички най-важни области от живота си и това усещане го изпълваше с ненавист.

След инцидента с Трей край количката за лекарства Анил многократно бе анализирал случилото се. Припомняше си какво бе видял, каква бе реакцията на Трей, преценяваше възможностите. Измъкна наръчника и прегледа правилата за изписване на лекарства. Дори си бе запазил час в отдел „Човешки ресурси“, но после го отмени. В Парквю не толерираха злоупотребата с лекарства и наказанията бяха жестоки. Провинилите се можеше да бъдат изключени от програмата за специализанти или да бъдат лишени от правото да упражняват професията си, а Анил въобще не бе сигурен какво се бе случило. Възможно ли е Трей да бе взел хапчетата за пациент? Нима това беше немарливост и безотговорно водене на дневника или бе кражба? Дали не бе пристрастен?

Анил обмисли отново всичко, което знаеше за Трей. Може би навикът му да преживя дъвка се дължеше на сухотата в устата, причинена от амфетамините. Винаги препускаше по коридорите и бързаше за някъде. Постигаше забележителни резултати както при изпълнение на обичайните си задължения, така и при изготвянето на незадължителното по програма проучване. Наближаващият конкурс за аспирантурите също усложняваше ситуацията: квалификацията на Трей бе достатъчна, за да го превърне в изключително сериозен кандидат, а постът на баща му го правеше непобедим. Анил се съмняваше, че ако съобщи за действията му, някой ще му повярва. На фона на предстоящите решителни събития със сигурност не биваше да мъти водите в болницата. Или да накара Трей да наднича през рамото му и да го дебне и за най-малката грешка, както го бе заплашил.

Дори когато се опита да се отърси от всичко това, Анил долавяше, че в най-затънтеното кътче на съзнанието му се криеше мисълта, че вероятно би спечелил, ако отстрани Трей от надпреварата. Беше се превърнал в кълбо от нерви, опитвайки се да открие верния отговор, но накрая осъзна, че трябва да проучи детайлите. След като се пребори със склонността си да разнищва нещата за себе си, бе последвал съвета на Чарли и бе поканил Трей на обяд днес. Анил отново погледна към часовника си и беше готов да порицае Трей за закъснението, което преливаше чашата на търпението му, когато някой положи ръка на рамото му. Както винаги, Трей бе облечен безупречно. Носеше синя риза с отлична кройка, под която изпъкваха раменете му, и дизайнерска копринена вратовръзка, която едва ли беше по джоба на някой специализант. Той се усмихна и се наведе към Анил.

— Едва ли искаш да ядем тук. Нека си вземем истинска храна.

Анил се поколеба.

— Обичаш ли мексиканска кухня? Знам едно страхотно място — каза Трей. — Хайде, паркирал съм точно отпред.

Слюнчените жлези на Анил капитулираха и той последва Трей към изхода.

 

 

Трей караше стар модел лъскаво тъмносиньо BMW кабриолет. Когато излетяха от паркинга, Трей надвика рева на дизеловия двигател:

— Бил ли си в „Оук клиф“?

Без да дочака отговора му, той пое по магистралата. Свали гюрука, за да избегне евентуален разговор, и накрая отби по непознат изход.

Пътят се виеше надолу в равнината, а после се заизкачва по някакъв хълм. Анил бе изумен от промяната в пейзажа. През трите години в Далас бе виждал единствено равен терен с огромни жилищни комплекси като този на болницата и внушителни търговски центрове с маркови магазини. Веднъж Балдев му бе казал, че архитектурата в Далас се повтаря на всеки десет километра. Споделяше мнението му, след като бе забелязал, че на всяко оживено кръстовище имаше аптека, супермаркет и банка. Продължиха успоредно на билото на хребета и Анил видя в далечината очертанията на града. Никога не бе наблюдавал града, превърнал се в негов дом, от такава перспектива.

Бяха изминали не повече от петнадесет минути, след като бяха напуснали кафенето, когато Трей се насочи към огромен прашен терен, разположен срещу някаква бензиностанция, и спря. В центъра на поляната се намираше голям бял камион с ръчно нарисувана табела, висяща край отворения капак. Няколко очукани коли и пикапи бяха паркирани хаотично около камиона. Дузина мъже, до един латиноамериканци, седяха върху разхвърляни дървени пънове и обърнати щайги от мляко, хранеха се и разговаряха. В краката им се търкаляха бутилки и кутии от безалкохолно.

— Зарежи престилката, Пател — каза Трей и се измъкна от колата.

Анил свали бялата престилка и я метна на задната седалка до тази на Трей. Когато приближиха камиона, той веднага забеляза, че Трей беше единственият бял наоколо. Изглеждаше дори още по-подозрително заради русата си коса, но той закрачи уверено към камиона и нави ръкавите на ризата си.

— Хорхе — изрева той и надникна през прозореца. Провря ръката си вътре и се здрависа с мъж, чието кръгло лице с цвят на изпечена глина лъщеше от пот. Забъбриха шеговито на испански, след което Трей се обърна към Анил:

— Добре, Пател, какво ти се хапва? Карнитас^[1]? Ал пастор^[2]!

Анил погледна към менюто, съдържащо два вида ястия от говеждо, свинско и пилешко, и осъзна, че идеята на спътника му не се бе оказала никак добра. Поклати глава:

— Не ям месо.

Трей се вторачи в него за миг, а после се извърна към Хорхе и избълва нещо на испански. Анил приближи към камиона, за да надникне в кухнята, но после размисли и се отказа.

— Лютиво или не? — попита Трей.

— Лютиво — отвърна Анил. — Много лютиво.

Трей приключи с поръчката и се обърна. Носеше две стъклени бутилки безалкохолно.

— „Кока-кола лайт“ — подаде една от бутилките на Анил. — Пробвал ли си я? Продава се само в Мексико. Мисля, че тези приятелчета я вкарват контрабандно през границата. Има по-различен вкус от американската, по-сладка е. Напомня ми за семейните екскурзии до Мексиканския залив, когато бях дете. — Той посочи към няколко избелели от слънцето разнебитени градински стола, поставени в сянката на камиона.

Анил се настани и крадешком избърса гърлото на бутилката с маншета на ризата си, преди да отпие. Усмихна се, когато газираната напитка забълбука в устата му и се стече с лекота по гърлото му.

— Хубава е, нали? — Трей победоносно вдигна бутилка.

Анил поднесе бутилката към слънцето и огледа съдържанието й.

— Да, има вкус на „Тамс Ап“… — Това бе единственото безалкохолно, предлагано в Индия, преди появата на „Кола“ и „Пепси“.

Хорхе се надвеси от прозореца на камиона и се провикна към Трей, който стана, за да вземе поръчката. Върна се с две тънки хартиени чинии, огъващи се под тежестта на храната. Връчи едната на Анил.

— Три вида боб със сирене и лют сос. Гарнитура от люти чушлета. Не знаех, че си вегетарианец.

— Не знаех, че си мексиканец — контрира Анил.

Трей се ухили, а после захапа сочното тако^[3], пълно с месо. Анил се зае със своята чиния. Затрудняваше се да определи от какво се състои плънката заради щедро накъсаната маруля.

Първата хапка напомни на Анил за уличните сергии, предлагащи чаат. Когато учеше в Ахмедабад, често ги посещаваше, докато негов приятел не хвана някаква инфекция, която го мъчи цяла седмица. Усети вкуса на плътния шарен фасул, натрапчивия аромат на натрошеното сирене, хрупкавата маруля и соса, който беше толкова лют, че подпали небцето му. Махеш винаги питаше в мексиканските ресторанти дали фасулът не е приготвен със свинска мас, но Анил не посмя да го стори.

— Е, какво мислиш? — обади се Трей.

— Ммм — Анил последва примера на Трей, който поръси второто тако с чушки халпеньо. — Не ти ли е много пикантно?

— Не, обожавам го — каза Трей и избърса носа си.

— Наистина е вкусно — Анил му беше благодарен, че му спести поредния безвкусен обяд в кафенето на Парквю, но не бе забравил причината за срещата им. — Слушай, Трей — той постави внимателно чинията на скута си, — трябва да поговорим за случилото се онази нощ край количката с лекарства…

Трей вдигна ръка и избърса устата си със салфетка. Кимна няколко пъти, докато сдъвче храната.

— Канех се да повдигна въпроса, Пател. Наистина доблестно от твоя страна, че не го разтръби. Можеше да ме прецакаш.

— Все още не съм казал нищо, но това не означава, че ще си мълча. Д-д-длъжен съм. Не касае само теб — Анил се огледа наоколо, но никой не им обръщаше внимание. Сниши глас. — Трябва да знам дали взе лекарствата.

— Да, Пател, знаеш, че го направих. Но беше несъзнателна грешка. Научих си урока.

— Не, искам да кажа, ти ли ги взимаш? Вземаш ли адерал?

Трей сведе поглед и затропа с крак по чакъла.

— Трей, кажи ми — настоя Анил.

Трей остана с поглед, забит в земята, докато говореше.

— Просто имах нужда от нещо, за да изкарам нощта.

Анил затвори очи. Несъзнателно се бе надявал да получи различен отговор.

— Трябваше ми лек стимулант — като чашка еспресо, но без треперенето. Знаеш какво е, Пател. Имаш дузина пациенти и всеки се нуждае от нещо, пейджърът ти не спира да звъни, сестрите са твърде заети, за да ти помогнат. Малко адреналин, това е всичко. — Трей триеше длани в крачолите на панталона и колкото повече говореше, толкова повече се оживяваше. Слънцето се бе преместило над главите им и бавно запълзя към мястото, където седяха.

— Откога го взимаш? — попита Анил.

— Не е навик, ако това ме питаш — отвърна Трей и срещна погледа му. — Просто от време на време, когато се нуждая от малко енергия. И не съм само аз. Мнозина специализанти го правят.

— Трей — сниши глас Анил, — може да те лишат от правото да упражняваш професията.

— Виж, не съм взимал от онази нощ насам и няма да го направя отново. Изкара ми акъла, човече.

— Е, честно казано, и ти доста ме изплаши — Анил си припомни подигравателната му усмивка и заплашителния език на тялото.

— Съжалявам — промълви Трей. — Помислих си, че ще ме издадеш. — Вторачи се в храната, останала в чинията, но остана неподвижен. — Ще го направиш ли?

— Не знам — Анил сви рамене. — Всички ние сме под огромно напрежение, Трей. И няма да става по-леко. Откъде знаеш, че наистина ще спреш с това?

Трей кимна.

— Вече съм престанал, човече. Напоследък ми се насъбра доста. Не мога да спя в почивните дни заради изследователския проект с Танака. Баща ми очаква да напиша научна статия за публикация в края на специализацията. „Трей, трябва сам да си създадеш име. Не можеш да разчиташ на репутацията ми, за да изградиш кариера.“ Каква ирония на съдбата, защото дори нямам собствено проклето име. — Уморена усмивка озари лицето му. — Знаеш това, нали? Трей означава трети. Не е истинско име — Отпи от бутилката и се облегна на стола. — Уилям Адам Крендъл Трети. Дядо ми се казва Уилям, баща ми — Бил, а единственото, което получавам аз, е кратка бележка под линия — номер три. Трей.

Слънчевата светлина вече обливаше долната половина от телата им. Не след дълго щеше да достигне лицата и ръцете им и да стане непоносима. Трей продължи да говори, сякаш бе забравил за присъствието на Анил.

— Първо Южния методистки университет, където завърших две специалности — биология и химия, после медицина в университета Бейлър — извърна глава към Анил. — Защото всички мъже от рода Крендъл са завършили Бейлър. А накрая специализация в Парквю, естествено. Но все още не сме приключили — Трей вирна показалец. — В никакъв случай, трябва да публикувам тази статия, да изкарам аспирантура по кардиология в болницата. Следват още няколко години като ръководител специализация, а после с пълна пара към поста шеф на отделението по кардиология. Чак тогава ще съм напълно подходящ да наследя частната практика на моя старец и да се къпя в големи кинти, ако той реши, че го заслужавам. Вероятно ще ме огрее, защото ще му трябва повече време, тъй като участва в куп управителни съвети — не само този на Парквю, но и в МедТерапи, Детския онкологичен диспансер, университета. Всички искат частица от магията на Крендъл. — Трей хвърли празната бутилка на земята и тя се претърколи. — Всички смятат, че е страхотно баща ти да е в управителния съвет на болницата и да има толкова много връзки. Но напрежението… — той поклати глава, — човече, натискът е огромен — от него, от всички, които го познават. И никога не отслабва. Знаят кой съм още преди да си отворя устата и да направя каквото и да било — Трей срита бутилката с прашния връх на кожената си мокасина. — Бих дал всичко, за да бъда напълно анонимен в Парквю.

— Наистина ли? — каза Анил. — Знаеш ли какво е да не получаваш никакво внимание от старшите лекари? Никой да не помни името ти? По дяволите, дори да не произнася името ти! Да просиш препоръки, за да кандидатстваш за аспирантура, да нямаш наставник на изследователския си проект? — Анил поклати глава. — Не съзнаваш какво говориш.

— Хей, човече — каза Трей. — Не съм искал…

Анил го прекъсна.

— Нямаш никаква представа какъв късметлия си, Трей. Колко по-трудно е за всички останали.

Трей протегна крак, настъпи празната бутилка и я затъркаля напред-назад.

— Каква е темата на изследователския ти проект?

Анил нахвърли основните проблеми, които разработваше проектът му. Все още хранеше известна подозрителност към намеренията на Трей.

— Направих обстоен анализ на информацията от спешното отделение, но бих искал да имам наставник, които да ми помага при комуникацията с другите катедри.

— Аз мога да ти помогна за това — каза Трей.

Анил се размърда на стола, за да се предпази от слънцето, което светеше в лицето му.

— Как?

— Мога да помоля Зингер или Мартин. Приятели са с моя старец, но той ме накара да работя с Танака, тъй като е най-добрият. Дай ми резюме на проекта и ще ги попитам.

Анил наклони глава и изгледа Трей, премигвайки срещу светлината.

— Защо ще правиш това?

— Защо не? — Трей сви рамене. — Длъжник съм ти, човече.

 

 

През останалата част от следобеда, до края на смяната си, Анил изпита известно облекчение от притискащата го безизходица. За пръв път от месеци насам имаше надежда за изследователския му проект и следователно — шансове за аспирантура.

Обядът не бе оправдал очакванията му, но неволно съчувстваше на Трей заради натиска от страна на баща му. Анил си спомняше ясно задушаващата тежест на задълженията, когато се завръщаше в Панчанагар. Не беше извинение за амфетамините, но Трей му се стори искрен, когато каза, че ги бе отказал, а в крайна сметка това бе най-важно. Понякога всеки можеше да залитне леко от правия път и заслужаваше прошка. Грешките бяха част от живота, така както лавицата на Лийна бе пълна с несъвършени глинени гърнета. Те бяха неизбежен и важен елемент, осмислящ човешкия живот. Голотата на негледжосаната купа разкриваше отпечатъците на пръстите й. Не можеш да напълниш вода в чаша с невидими пукнатини, но можеш да я използваш за съхранение на марля. Много хора бяха търпели несъвършенствата на Анил: Соня не се бе отказала да го учи, след като се бе провалил; Балдев не го бе обвинил за нападението; Амбър също не го бе укорила, задето не успя да я защити. А сега Трей му предлагаше истинска възможност да реализира мечтата си.

Ако Анил докладваше за случилото се, кариерата на Трей, както и отношенията с баща му, щяха да бъдат съсипани. Анил все още чувстваше дълбока празнота след загубата на баща си — копнеж, който никога нямаше да се осъществи, вина, чието бреме никога нямаше да олекне. Нима бе възможно да навреди на някого по този начин? Независимо от грешките на Трей, Анил бе виждал как работи в продължение на години и въпреки че му бе неприятно да признае, нямаше никакво съмнение, че Трей Крендъл щеше да стане отличен лекар, вероятно по-добър и от самия Анил.