Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (37)

31.

Вратата на спалнята на Анил се отвори със замах и се блъсна в стената. Той се стресна и се пресегна за очилата от нощното шкафче. Когато ги сложи, видя на прага малката си сестра. Беше опряла ръце на бедрата си, вирнала решително брадичка.

— Какво има? — Анил седна в леглото. — Какъв е проблемът?

— Изчезнала е.

— Кой?

— Кой мислиш? — отвърна Пиа. — Риту! Изчезнала е.

Анил провеси крака от леглото и се приближи към прозореца, сякаш щеше да успее да я види някъде там. Полята бяха притихнали и празни. Сутрешната светлина се процеждаше в безкрайното небе. Долови звука от тракащи чинии и бъбрене, долитащи от долния етаж.

— Какво искаш да кажеш с това изчезнала? Полицията ли я е прибрала?

Пиа го изгледа убийствено.

— Дочула е снощния ви спор с Лийна. Казала на Лийна, че не иска да я излага на опасност. Лийна я уверила, че всичко ще е наред, но Риту е изчезнала тази сутрин. — Тя застана до прозореца. — Изчезнала е, Анил. — Пиа кръстоса ръце на гърдите си. — Ти беше далеч оттук много дълго, бхаи. Дори не виждаш колко си се променил. Може би в Америка се справяте така с проблемите, просто се обаждате на полицията и си измивате ръцете. Но не и тук, братко. Не е редно.

В този миг стомахът му се преобърна, когато си представи как изтощената Риту крачи сама, и разбра, че бе сгрешил. В други обстоятелства за него тя би била дете, което трябва да приеме в болницата. Сега гледаше на нея като на заплаха за тяхната безопасност, за живота им. Вече мислеше за себе си и за Лийна като за „ние“, едно общо цяло, над което бе надвиснала опасност. Бе направил погрешна преценка, защото бе изгубил мечтата си. Анил се прокле, докато трескаво навличаше дрехите си.

— Къде отиваш? — викна след него Пиа, когато излетя от стаята. — Не отивай там, Анил. Тя не желае да те вижда.

Анил изтича по стълбите и се озова в стаята. Всички седяха около масата и закусваха.

— Виж ти, кой успял да стане преди обед — усмихна се Чанду. — Добро утро, Анил бхаи. Проблем ли има? Всичко наред ли е?

Анил поклати глава.

— Никхил, днес можеш ли да минеш без Киран и Чанду? Знам, че няма да ти е леко, но се нуждая от помощта им. Само за един ден, обещавам.

— Разбира се, бхаи — отвърна Никхил. — Ако искаш, и аз да се включа? Днес само ще разораваме оризищата. Работниците могат да се оправят и без мен.

Анил се замисли над предложението, което бе още по-ценно, тъй като беше отправено от брат му, но поклати глава.

— Не, трябва да останеш тук, да се погрижиш за нещата и хората.

Никхил кимна, а Анил махна на двамата си братя да го последват навън. Отведе ги в далечния край на верандата. Скупчиха се около една масичка и съставиха план.

 

 

След час бяха готови да потеглят. Срещнаха се край една усамотена нива, където не можеше да ги види никой от Голямата къща. Чанду бе заел камион и други необходими неща от приятел, който отглеждаше незаконно канабис. Киран бе убедил двама от по-едрите си съотборници по крикет да се присъединят към тях. Анил не знаеше какво бяха обещали братята му за тези услуги, но им беше благодарен. Когато Пиа разбра плана им, пожела да ги придружи, но Анил й обясни, че е нужна у дома, за да поддържа заблудата у нищо неподозиращата им майка.

Киран шофираше по черните пътища. Анил и останалите пътуваха в каросерията на камиона. Чанду разкопча ципа на чантата, която бе донесъл, и извади пистолет. Сърцето на Анил се сви.

— Смяташ ли, че ще ни потрябва?

Чанду измъкна разнищено парче плат от джоба си, сгъна го и го уви около главата си. Затъкна пистолета в задната част на колана.

Дланите на Анил започнаха да се потят. Той никога не бе държал оръжие, камо ли да стреля с него. В крайна сметка май е трябвало да отиде на лов за патици с братята на Амбър.

През следващия час Анил се подготвяше за назряващия сблъсък и насилието, което вероятно щеше да последва. В гърдите му се надигаше жлъч. Беше странно, но се успокои от убедителното разбойническо излъчване на Чанду, макар че се чудеше дали не трябва да се тревожи. Но днес по-малкият му брат му вдъхваше сигурност, както и приятелите на Киран, положили в скута си бухалките за крикет.

Когато приближиха целта си, Анил разпозна бялата къщурка с невените в двора, описана от Пиа. След около километър се появиха и изоставените посеви. Чанду поклати глава, докато минаваха край нивите с клюмнала пшеница и изгнили памукови храсти. Безпризорни кози с прозиращи ребра скитаха из пасищата и търсеха прехрана. Киран паркира пред къщата с олющена фасада и форсира двигателя, за да оповести пристигането им. Двамата му приятели слязоха от камиона, стиснали бухалките си. Анил се измъкна след Чанду.

Къщата беше просторна, почти колкото Голямата къща. В предната част бе разположена веранда, подобна на тяхната. Анил забеляза Риту, стаена до кладенеца. Клечеше. Скъсаните й дрехи бяха покрити със засъхнала кал, косата — чорлава, погледът — див. Тя се отдалечи лазешком, но после внезапно спря. Анил видя веригата около китките й. Бяха я вързали като животно за кладенеца. Безумният поглед и скимтящите звуци допълваха ужасната картина.

Анил каза на другите да отстъпят и се приближи към нея. Риту отново се отдалечи, пълзейки, като предпази глава с окованите си ръце. Анил потръпна от срам, когато осъзна, че го смята за враг. Приклекна и много бавно протегна ръка.

— Риту, не сме дошли, за да те нараним. Ще те отведем оттук.

Риту стрелна с поглед Анил, после Чанду, а накрая приятелите на Киран и бухалките им. Разплака се и заклати глава.

— Няма да те нараним — повтори Анил с най-успокоителния си тон. — Дошли сме да те защитим. Помниш ли ме? Приятел съм на Лийна. Твоята Лийна диди. Ще те отведем обратно при нея.

Входната врата се отвори с трясък.

— Какво става тук? — изкрещя мъж с издуто шкембе. Носеше долна риза и дхоти. — Ей, хулигани, изчезвайте от имота ми, преди да съм ви избил!

Анил замръзна, приклекнал на земята. Това ли бе съпругът на Лийна? Онзи, който я бе докосвал и осквернил?

Стомахът му се сви на топка. Приятелите на Киран се насочиха към входната врата.

Излезе и втори мъж. Беше по-млад и по-красив от първия.

— Какво искате? Кои сте вие?

Това сигурно беше той. Анил се изправи и тръгна към тях.

— Аз съм Анил Пател, син на Джаянт Пател.

Лицето на по-младия трепна. Явно се досети.

— Познавам баща ти. — На лицето му се появи хитра усмивка. — Пробута ми лоша сделка. Защо те е изпратил тук? Няма да прибера тази нещастница отново, независимо колко ще ми платите.

Анил стисна отпуснатите си ръце в юмруци и пое дълбоко дъх.

— Дошъл съм за момичето — каза той и кимна към Риту.

— Ще я отведем оттук, от вас, зверове такива!

— Охо! — засмя се шкембелията. — Кой е звяр? Тя пропълзя тук вечерта, кри се в някакъв камион, докато не я откриха и не я зарязаха на пътя.

Анил овладя желанието си да удари мъжа.

— Пуснете момичето. Оставете Риту и Лийна на мира — каза той. — За вас те са мъртви. Ясно ли ви е?

Шкембелията се наведе и изплю сока от бетел върху стълбището, покрито със стари петна. Баща му би пребил с камшик всеки, който си позволеше да се изхрачи върху верандата на Голямата къща.

— Заслужават да са мъртви — изсумтя мъжът. — Ще ни спестят неприятностите.

Чанду и Киран застанаха от двете страни на Анил. Той пристъпи към най-долното стъпало на верандата, братята му го следваха плътно. Анил успя да види лицето на малко момче, надничащо през един от прозорците. Сниши глас.

— Чуйте ме. Ако някога приближите до тях, ще отида в полицията и ще гниете в затвора.

Гириш се ухили самодоволно.

— Полицията вече разследва лъжите на онази кучка. Не откриха никакво престъпление — повдигна вежди. — Неблагонадеждна свидетелка.

— Да, но това е било отдавна — каза Анил. — Хората забравят. Спомените избледняват. Портфейлите изтъняват.

— Хммм — добави Чанду. — Изпразнят ли се портфейлите, спомените избледняват много бързо. Истина е.

— Може би от полицията ще пожелаят да разследват отново — подхвърли Киран. — Убийството е много сериозно престъпление.

— Какво убийство? — изненада се съпругът на Лийна.

— Нима онази кучка Лийна е мъртва? — засмя се той и погледна към дебелака. — Много жалко.

— Не. Но първата ти съпруга е мъртва. — Анил забеляза как изражението на лицата им се промени. Той изкачи още две стъпала. — Знаете ли, че когато изгорите тяло, дори и ако не остане нищо друго, освен пепел, все още могат да бъдат открити следи от жертвата в пръстта? Нарича се ДНК. Дезоксирибонуклеинова киселина. Може да бъде открита години, дори десетилетия по-късно. Стопроцентова гаранция.

— Що за глупости бръщолевиш? — обади се шкембелията, но Анил забеляза, че по лицето на Тириш премина страх.

— Вярно е — допълни Киран и прегърна Анил през рамо.

— Моят брат е много образован човек. Лекар от Америка. Запознат е с всички модерни научни технологии. Да бяхте видели специалните инструменти, които донесе у дома.

— Какво? Да не би да си мислите, че човекът просто се изпарява във въздуха? — Чанду цъкна с език. — Горките, глупави селски идиоти.

— Пълни щуротии — възрази шкембелията и сръга с лакът по-малкия си брат. — Не го слушай. Опитва се да ни будалка.

— Самата истина е — каза Анил. — Най-интересното е, че ДНК е като отпечатъка от пръстите. Уникална е за всеки човек. С изключение на това, че се предава и на децата ти — кимна към Гириш. — Така че можем да разберем коя е истинската майка на това момиче. А също и баща й. С един обикновен тест.

— Добре, вземете момичето — изсъска Гириш. — И без това не я искаме. Тя е безполезна, още едно гърло за изхранване.

Киран се приближи до кладенеца и освободи китките на Риту от веригите. Тя се изправи и бавно пое протегнатата ръка на Киран. Анил наблюдаваше с изненада как момичето позволи на Киран да я вдигне на ръце. Брат му я понесе към камиона, а главата й клюмна на рамото му. Когато минаха край верандата, където стояха двамата мъже, Риту се повдигна и плю на земята.

— Момчето също — Анил кимна към прозореца. Докато говореше, вратата изскърца и малкото момче, което бе наблюдавало от вътрешността на къщата, се стрелна край шкембелията и Гириш. То викаше името на Риту и тичаше към нея. Един от приятелите на Киран го настигна и го хвана.

Шкембелията отново се изплю на верандата.

— Прав му път! — промърмори той, но Анил прочете съжаление в очите на Тириш, който гледаше как отнасят Дев към камиона.

Чанду се приведе към Анил и докосна ръката му.

— Хайде, бхаи, да тръгваме — прошепна той. — Получи това, за което дойде.

Анил поклати глава.

— Не съвсем. Трябва да върнат откраднатото.

— Ей? Сега и крадци ли ни наричаш? — обади се Гириш. — Не съм откраднал нищо — нито от вас, нито от който и да било. Баща ти е мошеникът. Взе ми жълтиците, а в замяна на това ми обеща добра съпруга. Но тази жена ми донесе единствено неприятности.

Дланите на Анил се изпотиха отново, но той не посегна да ги избърше в панталона си.

— Искам нещата, които сте взели от семейството на Лийна — бижутата, саритата, всичко.

— Бяха подаръци — възрази Гириш. — Част от зестрата й.

— Но не са били дадени доброволно.

— Е, хората променят решенията си. Проблемът не е мой — изсумтя Гириш.

Човек, който плаща на другите, за да получи опрощение за собствените си морални прегрешения, несъмнено може да бъде купен. Анил беше скътал плика с петдесетте хиляди рупии в задния си джоб. Стомахът му се сви при мисълта за произхода им: пари, веднъж вече платени от баща му на мъжа, тормозил Лийна, а впоследствие изплатени на баща му от родителите на Лийна, които бяха пожертвали всичко, за да запазят доброто си име.

Анил се обърна към камиона. Риту надничаше от пасажерската седалка, където Киран бе настанил нея и брат й. Беше ги увил в одеяло и им бе връчил бутилка безалкохолно. Анил успя да забележи едва доловимата усмивка, която заигра на устните й, докато ги наблюдаваше от сигурното си убежище. Киран приличаше на дворцова охрана, застанал пред вратата на камиона, подпрял ръце на прозореца.

— Ако ви позволя да запазите бижутата, ще ги оставите на мира — каза Анил. — Завинаги. Разбрахте ли? В противен случай аз и братята ми ще се върнем и тогава въобще няма да си поплюваме. — Чанду измъкна пистолета от колана си и го залюля небрежно, докато двамата мъже не кимнаха послушно. Шкембелията изстреля поредната червена храчка от бетел на земята и се оттегли в къщата. Гириш го последва.