Глен Купър
Дупка в тъканта (9)

9.

По зазоряване, след кратка закуска Соломон Уисдъм изпрати госта си до реката. Главата на Джон го цепеше от преживелиците и виното, рамото му беше схванато, но най-големият му проблем беше болката в зъба. Помисли си дали да не опита да махне остатъка, но реши засега да го остави. Налагаше се просто да свикне с неприятното усещане.

Уисдъм демонстрира богатството и влиянието си, като показа личния си платноход, привързан на един плаващ док. На брега Джон се сбогува с Дърк и му заръча да се върне в Дартфорд и да го чака там, а младежът го накара още веднъж да му обещае, че ще му помогне да види отново Дък. Екипажът от десетина мъже вдигна платната и корабът се понесе срещу течението.

Дългият четиресет стъпки съд газеше плитко и се задвижваше от един-единствен гафел. Корпусът не беше покрит. При носа имаше пейка, на която Джон и Уисдъм се настаниха, докато моряците насочваха платнохода и оглеждаха бреговете на Темза за неприятности. Джон държеше меча си на колана, а зареденият кремъклия беше в торбата в краката му.

Толкова на изток приливът все още навлизаше в Темза и от водата се надигаше солен дъх. Виждаха се няколко малки лодки, които хвърляха мрежи, но иначе реката и бреговете пустееха. Уисдъм посочи къщата си на хълма с надеждата да получи комплимент и остана доволен, когато Джон заяви, че постройката е наистина чудесна. С напредването на запад признаците на живот се засилиха. Джон видя доста малки селца като Дартфорд на северния и южния бряг, а когато приближиха приблизителното географско място на Лондон, срещаха все повече плаващи по реката баржи, а подобие на град се очерта в далечината.

Не беше град в съвременния смисъл на думата. Тази версия на Лондон представляваше ниско, разпълзяло се множество от предимно малки дървени постройки, няколко по-големи тухлени и един голям, приличащ на дворец комплекс от камък на приблизителното място на Тауър. Недалеч от тази точка над реката минаваше мост — масивна дървена структура, по която в момента се движеше теглена от коне каруца. Градът беше едноцветен, забулен от пушека на хиляди огнища. Липсваха църковни камбанарии и на Джон му бе странно, че не вижда характерните пръсти, сочещи нагоре към небето.

Загледа се как хората по бреговете се занимават с делата си. Видя труд от някаква друга епоха. Мъжете товареха и разтоварваха баржи с ръчни лебедки, превозваха товари с каруци, режеха и дялкаха дърва с големи триони и тесли, изхвърляха боклук в реката. А после, когато приближиха северния бряг, Джон забеляза, че редиците стълбове, които бе виждал по целия път от Дартфорд, са свързани с въжета или жици.

— Какви са онези неща? — попита той Уисдъм.

— Стълбовете ли имаш предвид?

— Да. Приличат ми на телефонни.

— Не зная какво е телефон — отвърна Уисдъм. — Телеграфни стълбове са.

Джон едва не падна от пейката.

— Нима имате телеграф?

— Не е мой. На краля е.

— Не мога да повярвам.

— Защо? От доста време го има в това кралство. Доколкото разбирам, кралят на Франкия също притежава телеграф, а вероятно и други владетели. Господин Косгроув, джентълменът, който ме въведе в бизнеса ми, както сигурно помниш, разпознал особените умения на един телеграфен работник, пристигнал тук двайсетина години преди мен. Доколкото знам, мъжът заклал и изял хазяйката си или извършил някаква подобна мерзост, но Косгроув видял потенциала му и го доставил на короната срещу значителна сума. Кралят пък оценил потенциала на начинанието и сметнал за уместно да нареди на мъжа да обучи различни майстори и занаятчии да изработят батериите, намотките, жиците и останалите части на телеграфа.

— Въпросният тип още ли е наоколо?

— О, не. Помня го доста добре, тъй като за известно време се беше издигнал и кралят го награди с къща в Лондон. Преди доста години се спречка с мъже, които се оказали по-мерзки, и от него и в крайна сметка бил накълцан на парчета. Тук иронията приключва — не вярвам да е бил изяден.

Продължиха да плават още около четири часа, лоцманът умело използваше по най-добрия начин платното, за да се бори с течението.

Накрая Джон стана и се подпря на мачтата.

— Още колко остава?

Уисдъм се сепна от дрямката си и се огледа.

— Селището на ей онзи хълм е Ричмънд. Почти стигнахме в Кингстън.

След един завой на реката, малко по-нататък от друг дървен мост, Джон видя смущаваща гледка на южния бряг. На тревата бяха издигнати една до друга пет бесилки, на всяка от които висеше човек. Но обесените, чиито ръце бяха вързани отзад, не се клатеха на вятъра, а движеха крака в някакъв зловещ танц. Екипажът също ги забеляза и започна да ги сочи и да се смее.

— Исусе — промълви Джон. — Трябва да им помогнем.

Уисдъм поклати глава.

— На тях ли? Вече не може да им се помогне. Видях ги и при предишното си минаване оттук преди две седмици.

— Но те още се движат.

— Явно не можеш да схванеш нашата реалност — рече Уисдъм. — Те са обесени, но не и мъртви.

Джон въздъхна.

— Какво са направили, че да заслужат такава участ?

— Нямам представа какви са престъпленията им, но явно са предизвикали раздразнението на краля и лордовете му. По-добре погледни натам. Хемптън Корт.

Джон беше направил веднъж задължителното посещение в Хемптън Корт в компанията на Емили. Дворецът, който виждаше сега, нямаше нищо общо с онзи от спомените му. Макар да бе внушителен и по-голям от почти всяка сграда, която бе зърнал тук, той бледнееше в сравнение с двореца Хемптън Корт на Земята. Основният строителен материал бяха тухлите, но корнизите между етажите представляваха типичен за Тюдорите дървен екзоскелет от големи греди. Имаше множество кулички и комини, от много от които бълваше дим. Нямаше ги градините. Дворецът сякаш се издигаше насред дива поляна.

Лоцманът пристана на един док малко по-надолу от голям тримачтов кораб, прекрасно изглеждащ съд с няколко малки, монтирани на палубата оръдия. Неколцина отегчени на вид моряци ги изгледаха с подозрение, докато един по-възрастен мъж, явно техен началник, забеляза Уисдъм и му извика.

— Наскоро беше в Кингстън. Какво те води отново насам?

— Трябва да се видя с краля.

— Защо?

— По спешна работа. Новопристигнал, когото кралят определено ще иска да види.

Офицерът спря погледа си върху Джон.

— И защо смяташ така?

— Защото не е мъртъв, затова.

Ченето на офицера увисна и той се втурна по мостчето.

Преди да им позволят да влязат, Джон бе принуден да предаде меча и пистолета си. Вътре бяха отведени от група войници с безизразни лица до доста малко помещение без абсолютно никакви мебели. Останаха доста време там, без да им предложат нищо за ядене или пиене, докато не се появи някакъв дребен мъж с нездрав цвят на кожата, рехава брада и дълга широка роба. Той поздрави сърдечно Уисдъм и го отведе в ъгъла на стаята. Докато двамата си шепнеха, дребният непрекъснато поглеждаше към Джон с кръглите си като на пор очи.

Когато разговорът свърши, Уисдъм се обърна към Джон.

— Кралят иска първо аз да говоря с него. Ще бъдеш извикан, когато той реши.

Джон зачака, крачейки напред-назад из стаята като в затворническа килия. Малките прозорци с оловно стъкло гледаха към реката. Една синя чапла беше кацнала на брега, но отлетя, когато се появи мъж с въдица. Предстоеше му да се срещне с един от най-прочутите мъже в историята, но единственото, за което можеше да мисли, бе Емили. Уплашена ли беше? Бяха ли я наранили? Дали не е изгубила надежда, че някога ще успее да се върне?

Ще те намеря, помисли си той.

Ще те намеря.

Измина цял час, преди Уисдъм да се върне, и когато се появи, на лицето му играеше крива усмивка.

— Кралят изгаря от нетърпение да се срещне с теб — каза той.

Джон забеляза под дрехата на Уисдъм издутина, която преди не беше там.

— Изглеждаш доволен. Добре ли ти плати?

Усмивката изчезна от лицето на Уисдъм.

— Доволен съм, че помагам на краля, както и на теб.

— И на онзи Гиз ли помогна?

— Нямам нищо общо с това.

— Тогава откъде знаеш, че Емили е във Франция?

— Кралството е пълно с шпиони.

— Както кажеш, Соломон. Да вървим при Хенри. Изгарям от нетърпение да разбера в кой от филмите си прилича най-много.

Голямата зала на този Хемптън Корт смътно напомняше онази, която Джон помнеше от Земята. И двете представляваха високи и сводести помещения с подпори, украсени с дърворезба, но тук ажурното стъкло и гоблените липсваха. Покрай стените се бяха подредили в три до четири редици мъже, облечени в дрехи от различни епохи, сред които и неколцина с доста модерно облекло. Никой не помръдваше. Всички погледи следяха Джон, докато вървеше през залата към мъжа, седнал на богато украсен трон. Дребният брадат мъж стоеше до него. Когато приближиха, Уисдъм се отдели и остави Джон сам да измине последните крачки.

Човекът на трона не приличаше на онзи Хенри от класическите портрети на Холбайн и от съвременните филми. Беше едър, но едва ли можеше да се нарече много дебел. Изглеждаше жизнен, мускулест тип на петдесет и няколко, с дълбоко набръчкано, гладко избръснато лице и хлътнали бузи. Не беше красавец, но не беше и грозник. Сивата му коса бе въздълга, разделена в средата и той разсеяно приглаждаше с пръсти няколко непокорни кичура. Нямаше ги характерните бърни и червеникавата брада, популярно свързвана с великия владетел. Единствено облеклото му отговаряше на представата на Джон за монарх от шестнайсети век — тъмночервена туника с колан, чорапогащи, пантофи и много голямо, подплатено и поръбено с кожа наметало. Иначе седящият на трона мъж щеше да стане за смях в някое кръчмарско състезание за прилика с Хенри VIII.

Когато Джон стигна на десет стъпки от краля, брадатият съветник му нареди да спре.

Хенри го огледа внимателно и подуши няколко пъти.

— Обичаят повелява да се поклониш на краля — излая дребният мъж.

Преди Джон да реши дали да се подчини и как да го стори, Хенри каза:

— Можем да пропуснем това, Кромуел. Той не е от нашето време, нито от нашето кралство. Доколкото разбирам, дори мястото ти не е тук, Джон Кемп.

— Точно така, сър или Ваше величество. Не искам да ви обидя, но не съм сигурен как е редно да се обръщам към вас.

Хенри махна пренебрежително с ръка.

— Ваше величество ще свърши работа. Господин Уисдъм ми разказа за странните обстоятелства около теб. Признавам, че не ги разбирам.

— Значи сме двама — каза Джон. И добави: — Ваше величество.

Хенри се усмихна.

— Не е нужно да го казваш всеки път, когато се обръщаш към мен. Това само ще забави разговора. Кажи ми, Джон Кемп…

— Можете да ме наричате просто Джон — прекъсна го той. — За да не забавяме разговора.

Хенри се разсмя от сърце.

— Много добре, Джон. Кажи, гладен ли си?

— Бих хапнал нещо.

— В такъв случай ще устроим пир, на който да говорим надълго и нашироко. Кромуел, настани госта ни, за да може да се освежи.

Смълчалият се Кромуел поведе Джон навън от залата по дълъг, пуст коридор.

— Вие Томас Кромуел ли сте? — попита той.

Кромуел спря и го погледна с явно удоволствие.

— Значи сте чували за мен?

— По мое време сте почти толкова прочут, колкото и крал Хенри.

— Ласкаете ме, сър.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Моля.

— Хенри е наредил да бъдете екзекутиран. А сега сте на негова страна.

Кромуел въздъхна.

— Съжаляваше за постъпката си и когато се събрахме отново в този свят преди много време, той ме помоли за прошка и аз му я дадох. Адът е много сурово място и да се ползваш с кралското благоволение никак не е малко нещо. Вярвам, че връзката помежду ни ще издържи вечно тук.

Отново тръгнаха.

— Съветник на краля ли сте? — попита Джон.

— Той има много съветници, но аз съм главният. Негов канцлер.

— В такъв случай се надявам да го посъветвате да ми помогне.

— Ще изслушам желанието ви и ще видим дали може да се уреди нещо.

Стаята на Джон беше малка, прозорецът гледаше към пасище за коне. След като остана сам, той изми ръцете и лицето си с вода от легена, легна на дюшека на буци и докато чакаше някой да дойде да го вземе, клепачите му се затвориха.

 

 

Хеликоптерът „МН-60 Блек Хоук“ летеше ниско над окръг Сангин в провинция Хелманд. Цареше пълен мрак, но Джон нямаше нужда да вижда земята, за да знае особеностите й. Безбройните мисии го бяха научили, че теренът е огромна пуста камениста равнина, изпечена до кафяво от безмилостно горещото слънце. При първия си полет беше решил, че провинциалният афгански пейзаж има някаква сурова красота, но това възхищение беше отминало като изтекъл пясък в пясъчен часовник. Вече имаше чувството, че това място е чуждо и самотно като луната, непригодно за него и хората му. Но след пет дни щяха да си заминат; ако не беше последна, тази мисия в най-лошия случай щеше да е предпоследна.

Вторият пилот съобщи, че приближават зоната за кацане.

— Пет километра — каза той на хората си.

Единайсетте зелени барети под негово командване бяха разнородна тайфа, повечето силно брадясали и обрасли не по устав. Познаваше ги по-добре от собствения си брат и можеше да се каже, че го беше грижа за тях повече, отколкото за него. Ако е рекъл Бог, след една седмица щяха да се приберат в Елджин, да се напият заедно в някой бар във Форт Уолтън Бийч и да си замъкнат дружно задниците обратно в базата. Може би щеше да замине на още един тур с тях, а може би не. Беше започнало да му писва да обучава афганци и да се страхува, че някой от тях ще насочи своята М-16 към тях. Тази нощ бяха сами и това му харесваше. Единственото, за което трябваше да се безпокои, бяха талибаните.

Седеше рамо до рамо с подофицера си Майк Ентуистъл, също от „Уест Пойнт“, който беше на път да подбере собствен екип от специалните части, когато бъде повишен.

— Майк, на хората ти ще им трябват две минути повече, за да стигнат до задната част на къщата. Щракни три пъти по радиото, когато заемете позиция.

— Разбрано. Какво беше името на основната мишена?

Анди Таненбаум, сержантът разузнавач на екипа, извади зърнеста фотография от джоба на куртката си.

— Името на лайняната глава е Фазал Туфан. Обича да убива хора с експлозиви.

— Също като мен — обади се оръжейният специалист Станкевич.

— Господи, Т-баум — изсумтя медикът Бен Кнебел. — Повечето хора носят снимки на приятелките си. А ти държиш шибан талибан в портфейла си.

— Достатъчно, момчета — намеси се Джон. — Съсредоточете се и не прецаквайте нещата, става ли? Искам всички да се върнем живи и здрави. Очаква се да пипнем негодника жив, но ако се налага да го изпържим, ще го изпържим. След мен.

Хората му провериха предпазителите на своите МР-5, батериите на фенерите и лазерните мерници. Бяха същински майстори в изкуството да са отпуснати и напрегнати едновременно. Това не беше първото им родео.

Джон слушаше отброяването на времето до кацане и каза обичайната си молитва наум, докато хеликоптерът се спускаше с грохот към студената пустиня.

 

 

Събуди се от блъскането по вратата му. Разтърка очи и спусна крака на пода.

Летаргичен млад мъж му съобщи, че е дошъл да го заведе на масата на краля. Джон бързо се отърси от остатъците от дрямката. Беше свикнал — бе сънувал този сън и преди. Докато вървяха по дългия коридор, разпитваше младия мъж колко души има в двореца и от кои епохи са, но след поредицата „не знам“ и „не мога да кажа“ се отказа. Голямата зала сега пустееше, но докато вървеше през нея, Джон чу множество гласове в далечината и когато прекрачи прага на банкетната заля видя поне сто души, насядали на дълги двойни маси. Отначало не го забелязаха, но когато се разчу за появата му, всички се смълчаха и оставиха чаши, да го гледат как приближава към краля.

Докато минаваше между тях, стомахът на Джон се сви от миризмата на събралите се тела — неприятна смес от мръсотия и гниене, сякаш бяха живи и мъртви едновременно. Някои носеха широки роби, други бяха облечени в дублети от времето на Елизабет; виждаха се и униформи, отразяващи отминалите столетия. Дрехите им показваха, че се придържат към времето, в което са живели и са кърпели отново и отново одеждите си. Тук-там се виждаше и по някоя жена, може би една на двайсет мъже. Те се взираха най-настойчиво в него с мрачните си, безизразни очи. Докато минаваше покрай една от тях, млада жена, която сигурно е била красива навремето, тя внезапно протегна ръка и почти докосна краката му, после се дръпна с отнесено, почти изпълнено с копнеж изражение. Мъжът до нея, набит здравеняк в средновековна роба с остатъци от храна по брадата, я зашлеви с опакото на дланта си.

Джон се закова на място и го изгледа свирепо.

— Направиш ли го още веднъж, ще ти откъсна ръката.

Мъжът се изправи с ръка на дръжката на меча. Джон беше по-висок с цяла глава, но мъжът го гледаше гневно и като че ли не се впечатляваше от ръста му. Джон се приготви за сблъсък, а в залата се възцари пълна тишина.

Мъжът заговори на английски със силен френски акцент.

— Тази жена е моя и ще правя с нея каквото си поискам.

Джон го изгледа свирепо.

— Не и докато аз съм наоколо.

Мъжът започна да изтегля меча си.

— Блуе, норманска хрътко такава — прогърмя нечий глас. — Сядай си на мястото или ще нахраня кучетата си с мозъка ти!

Кралят се беше изправил и крещеше с цяло гърло.

— Джон Кемп, не се занимавай с нещастници като нашия Блуе. Той идва от време, когато мъжете са използвали мечовете си по-често от главите си. Ела при мен.

Блуе остави меча си да влезе обратно в ножницата и изруга под нос, докато сядаше на мястото си. Джон намигна на изумената млада жена и закрачи към краля.

На масата на краля седяха двайсетина души, сред които и три жени. Уисдъм беше настанен в единия край и ръцете му бяха мазни от месото. От дясната страна на Хенри седеше величествена среброкоса жена в рокля от зелен брокат, а от лявата — привлекателна дребна блондинка в жълта рокля, каквато би могла да носи някоя девойка от двайсети век. Срещу краля имаше празен стол, между Кромуел и мрачна млада жена.

— Настанявай се — нареди кралят. — Яж. Пий.

Веднага щом Джон седна, дойде прислужник и напълни халбата му с ейл. Масата беше толкова тясна, че Джон можеше да надуши дъха на бира от Хенри. Внезапно му прималя, когато си даде сметка, че е седнал срещу един от най-прочутите мъже в историята, заобиколен от други мъртъвци. Сграбчи халбата си и изпи наведнъж половината от съдържанието й.

— Ха! — извика Хенри. — Човек с апетит. Видя ли това, Кромуел? Казах ти, че го харесвам.

Кромуел отвърна с лека усмивка.

Хенри постави ръка на рамото на по-възрастната жена. Тя имаше строга, кралска осанка и тъжни очи.

— Джон, бих искал да ти представя тази дама. Тя ми е скъпа, по-скъпа от всяка друга. Моя съпруга, моя майка, моя сестра, моя кралица. Представям ти императрица Матилда.

Джон стана и протегна ръка, но Матилда само кимна. Той неловко седна обратно на мястото си и прерови паметта си за известни жени с това име, но без резултат.

Сякаш прочел мислите му, Хенри разшири представянето.

— Матилда е дъщеря на крал Хенри Първи, добра съпруга на Хайнрих Пети, император на Свещената римска империя, майка на крал Хенри Втори. Тя лично се сражавала с брат си Стивън за короната и била на косъм да стане кралица на Англия. Е, всичко това вече е много, много далеч. Починала е… В коя година беше, скъпа?

— Хиляда сто шейсет и седма — отвърна тя.

— Преди толкова много време — отбеляза кралят. — Тя е истинска светица, но поради едно или друго напълно безсмислено прегрешение се е озовала тук вместо в Рая. Въпреки това се радвам, че е до мен.

— Радвам се да се запознаем — каза Джон.

Тя го изгледа и въздъхна с умората на жена, прекарала хиляда години в Ада.

— Яж, Джон, яж! — подкани го Хенри.

Масата се огъваше и стенеше под тежестта на печения дивеч, риба и парчета месо. Нямаше прибори и Джон видя, че присъстващите използват ръцете и ножовете си.

— Норфолк! — обърна се кралят към красивия намръщен мъж със спретната черна брада, седнал от другата страна на Матилда. — Дай нож на нашия гост.

Норфолк стана, извади кама от колана си и се пресегна през масата, като агресивно спря острието само на сантиметри от ръцете на Джон. Джон не трепна. Взе я, отряза си парче от печения петел на близкия поднос и го набоде на върха под мрачния поглед на Норфолк.

Хенри се разсмя и каза на херцога да седне.

— Нашият Норфолк, Джон Маубрей, е с буйна кръв — обясни той. — Бавно приема нови хора, ако изобщо ги приеме. Но въпреки това е отличен войник и командир. Служил е на предшественика ми Хенри Пети. Тъй като, за съжаление, си отишъл млад, той е най-жизненият в двора ми.

— Благодаря за ножа — каза Джон, насочил предизвикателно острието към Норфолк. — Върши идеална работа. — С периферното си зрение видя как чернокосата жена до него прикрива с ръка доволната си усмивка.

— Да продължим с представянето — заговори отново Хенри. — Тази красива девойка от лявата ми страна е Фей и е по-скоро от твоето време, отколкото от моето. Поради очевидни причини тя е една от любимките ми.

Фей се усмихна нервно и кимна за поздрав.

— Не се срамувай. Разкажи му историята си.

Фей имаше писклив глас и говореше малко носово.

— Честно казано, няма много за разказване — рече тя и сведе очи. — Умрях през хиляда деветстотин двайсет и трета в Лондон. Направих някои неща, нали разбирате, и се озовах тук. Господин Уисдъм ме откри и реши, че кралят може да си падне по мен. В общи линии, това е.

— И аз определено си падам по нея — добави Хенри и ръката му се плъзна по гърдите й. Матилда се извърна с уморено отвращение. Кралят внезапно промени темата. — Господин Уисдъм ми каза, че си и войник, Джон.

— Войник съм. Или по-скоро бях.

— Веднъж войник, завинаги войник — отбеляза Кромуел.

— В коя войска си се сражавал? — поинтересува се кралят. — В какви войни си участвал?

— Сражавах се в армията на Съединените щати. Бях от войниците, наречени зелените барети, офицер от специалните части. Сражавахме се в най-вече в Близкия изток. Място, което сигурно познавате като Вавилония.

Хенри кимна любезно и стана, принуждавайки цялата зала да се изправи.

— Наздраве за нашия гост Джон Кемп, който, както научих току-що, е съвременен воин и кръстоносец. Когато победим враговете си в Европа, един ден ще насочим гнева си към Селим и неговите орди на изток.

Когато кралят седна, Норфолк се обърна презрително към Джон.

— В сраженията използвахте ли оръжия като онези, за които съм чувал? Такива, които убиват човек от невъобразими разстояния?

— От колкото се може по-голямо разстояние.

— Истинският воин е способен да убие противника си в близък двубой и да усеща горещия му дъх върху лицето си.

Соломон Уисдъм дочу разговора от края на масата.

— О, той може да се справи и отблизо — обади се той. — Затрил е група войници в Дартфорд, въоръжен само с меч.

— Наистина ли? — учуди се Хенри.

— Човек прави всичко, за да оцелее.

— Универсална истина — отбеляза Кромуел.

— Уисдъм ми каза, че си бил обучен в особен военен гарнизон на име „Пойнт Уест“ — каза Хенри.

— „Уест Пойнт“, да.

— Какви точно неща ви учеха там?

— Ами, бих казал, че ни учеха как да използваме умовете си. Изучавахме природни науки и математика, психология, военна тактика, оръжия и много история. Военна и политическа история.

Норфолк изсумтя.

— Ха! Войниците не са късогледи учени. Те се бият. Използват силата си. Не заравят носове в книги.

— А случайно да сте учили за мен? — попита Хенри, без да обръща внимание на херцога.

Джон се замисли, но без резултат.

— Честно казано, не помня да сме изучавали ваша кампания, Ваше величество. Учихме обаче за битката при Аженкур.

— Преди моето време — начумери се Хенри.

Джон кимна.

— А малко след вашето време, учихме за победата на дъщеря ви Елизабет над Испанската армада.

Хенри се пооживи.

— Може би ще поговорим допълнително за това. Много бих искал да видя Елизабет в разцвета на управлението й, но за нейно щастие, тя не дойде тук.

Пирът продължи и Хенри започна да си шепне с Матилда. Джон ядеше и напразно се оглеждаше за сол или пипер. По едно време усети допир на коляно и се обърна към чернокосата жена до него.

— Как сте? — попита той.

— Добре, благодаря.

— Как се казвате?

— Фийби.

— Хубаво име. Откъде сте, Фийби?

— Бях лондончанка.

— Кога?

— Родих се през хиляда седемстотин шейсет и втора и си отидох през осемдесет и седма.

Джон беше поразен от безизразните й очи, от апатичния й вид. Може навремето да е била пленителна, но сега изглеждаше измъчена.

— Боя се, че още не познавам добре етикета — рече той. — Нелюбезно ли е да попитам какви са обстоятелствата?

— Имате предвид защо съм в Долното ли?

— Да, точно това.

— Не, не е нелюбезно. Бях лейди и се влюбих в един войник, офицер, който се върна от война в колониите. Вашите колонии. Беше женен и репутацията ми се срина, когато той ме изостави. След това животът ми беше изключително тежък и извърших някои ужасни неща, за да оцелея. Когато се разболях от шарката и почувствах, че животът ме напуска, се утешавах, че мъките ми са към края си. Колко грешах само.

— Съжалявам.

Дланта й се плъзна по бедрото му и той я погледна въпросително.

— По волята на краля трябва да съм ваша, докато сте в двора.

Главата на Джон се въртеше от изпития ейл, но все още бе достатъчно трезвен, за да се усъмни в удоволствието да спи с мъртва жена.

— Много мило от ваша страна. Може да поговорим за това по-късно.

Джон видя как Норфолк става, отива до краля и прошепва нещо в ухото му. Хенри кимна и се изправи.

— Чуйте ме! — изрева той на множеството. — Херцог Норфолк желае да предизвика нашия гост на изпитание на бойните им умения. Господин Кемп е прочут воин в своето време и очаквам, че двубоят ще бъде интересен за всички ни.

— Трябва ли да кажа нещо? — обърна се Джон към Фийби.

— Думата на краля е закон — отвърна тя.

Джон тръсна глава в опит да я проясни.

— По дяволите, току-що ядох — промърмори той.

— Разчистете място пред масата ми — заповяда Хенри и слугите се заеха да преместят две от масите.

Преди Джон да се изправи да поеме предизвикателството, Фийби му прошепна:

— Моля се да се отнесете с него така грубо, както той се отнесе с мен.

Джон кимна и се изправи, за да се разкърши.

— Имате страхотен начин да карате гостите си да се чувстват добре дошли — каза на краля.

Хенри се разсмя.

— Такъв ни е обичаят. Пък и Норфолк не може да спи, ако не е спортувал.

— Щом казвате — рече Джон. — Намирам се във вашия дом.

— Ножът за петли ще ти потрябва — извика му Норфолк и извади друг нож от колана си.

— А, значи за такива упражнения ставало дума — подхвърли Джон. — Изпускате парата с бой с ножове, а?

— Парата ли? — объркано повтори Хенри. — Джон, бъди благодарен, че Норфолк не избра мечове, с които е най-добър.

— Няма да ми трябва нож, ако нямате нищо против — заяви Джон.

— Решението си е изцяло твое — каза Норфолк, докато приближаваше бавно. — Но не бива да очакваш милост от моя страна.

— Нито пък ти.

Норфолк беше силен мъж и изглеждаше наред с главата въпреки изпития ейл. Застана странично към Джон и държеше кинжала ниско, за да нанесе удар нагоре в корема. По гнева в очите му си личеше, че двубоят ще бъде сериозен. Някой щеше да пострада.

Джон зае бойна поза с изнесен напред крак и леко присвити пръсти. Всички присъстващи бяха станали и се бутаха за по-добра позиция. Двамата мъже започнаха да се обикалят. Джон се съсредоточи върху очите на Норфолк. Обикновено получаваше частица от секундата преимущество, когато виждаше как противникът му издава намеренията си с ъгъла на погледа си.

Нямаше да напада пръв. Крав мага действаше най-добре, когато започваше със защита. Играта на изчакване явно не понесе на Норфолк, накрая той изгуби търпение и замахна нагоре. Джон усети атаката и отстъпи надясно, като хвана китката му с двете си ръце. Използва инерцията на херцога, за да извие рязко ръката му и да го просне на пода. Джон продължи да държи китката му, докато тя омекна от силата на хватката, и успя да избие ножа с лекота, сякаш откъсваше листо от клон.

Цялата атака и контраатака продължи не повече от секунда и тълпата гледаше объркано, докато Норфолк се изправяше на крака, разтривайки китката си.

— Боже мой, видяхте ли това? — извика Кромуел на краля.

— И още как — отвърна Хенри. — Невероятно.

Джон се усмихна и подаде ножа на Норфолк с дръжката напред.

— Май изпусна нещо.

Норфолк взе оръжието си с пламнало лице. Джон се отдалечаваше от него, когато херцогът нададе яростен крясък и атакува отново, този път с вдигната кама.

Джон се извъртя и отби ръката му с рязък страничен удар, като в същото време заби коляно в чатала му и нанесе удар в гърлото с основата на другата си длан.

Норфолк изпусна ножа и рухна на колене, мъчейки се да си поеме дъх. Под мърморенето на шокираната тълпа Джон вдигна камата, претегли я на ръка и я метна през залата към една греда, където тя се заби и остана да стърчи там.

— Добре! — изрева Хенри.

Но Норфолк не беше приключил. Изправи се несигурно и този път изтегли меча си.

— Сериозно? — попита Джон, но в отговор Норфолк само сграбчи меча с две ръце и атакува, вдигнал оръжието високо над главата си.

Джон никога не беше се изправял срещу нападател с меч, но инстинктивно знаеше, че ще се получи. Когато Норфолк стигна на две стъпки от него, Джон се завъртя на левия си крак и изрита с десния високо нагоре, с което се издигна във въздуха. Преди Норфолк да успее да реагира, десният крак на Джон се беше озовал зад лявото ухо на херцога, приковавайки ръката към врата му, а левият му крак го захвана през кръста. Джон остави гравитацията да свърши останалото. Падна назад, повличайки Норфолк със себе си, и когато удари пода, продължи със задно салто, просвайки Норфолк по гръб. Завърши движението, като сграбчи лакътя на херцога и рязко го претърколи отново, оставяйки изпуснатия меч на пода.

Изправи се и изрита оръжието под овациите на тълпата. Норфолк беше твърде зашеметен, за да стане сам, и някои от хората му трябваше да му се притекат на помощ.

Хенри, Матилда и останалите на кралската маса бяха замаяни от видяното и за първи път Джон забеляза Фийби открито да се усмихва. Отвърна й с кратко козируване.

— Отлично представление. Ела, Джон — извика Хенри. — Довечера ще дойдеш в покоите ми да поговорим. Имаме много неща за обсъждане.

Докато Джон успокояваше дишането си, към него приближи някакъв мъж и му предложи нова халба ейл.

— Великолепно — каза той със силен италиански акцент. — Абсолютно великолепно. Комплименти.

— Той просто не знаеше, че не бива да се ебава със зелена барета — задъхано отвърна Джон.

— Съжалявам, сеньор, но не разбирам какво искате да кажете.

Джон взе халбата и жадно я пресуши.

— Няма значение. Не сте от Британия, нали?

— Аз съм Джовани Гуачи, посланик на Италия в двора на крал Хенри. — Мъжът сниши глас. — Трябва да ви предупредя, сеньор. В никакъв случай не се доверявайте на краля. Ще ви изстиска и когато приключи с вас, ще ви изхвърли в някоя стая на разложението. Само аз мога да ви предложа помощта, която желаете.

— И какво желая според вас?

— Да откриете сеньора Емили, разбира се.