Глен Купър
Дупка в тъканта (18)

18.

Крал Хенри се облегна на релинга на галеона си „Британия“ и загледа назъбения бряг, който току-що се бе появил от мъглата. Беше избрал кораба за новия си флагман след предполагаемото потъване на „Хелфайър“. Въпреки старателното издирване на отломки и оцелели, от кораба не бе открита нито следа и той трябваше да заключи, че е бил потопен от иберийците и че моряците му са прокълнати да прекарат вечността на дъното на океана. Загубата на херцог Норфолк изискваше назначаването на нов командир на флота. За ролята бе избран Хенри Камерът, херцог Съфолк. Истинската загуба обаче бе Джон Кемп, когото кралят бе възнамерявал да държи изкъсо. Кемп се бе оказал много ценен ресурс. Идеята, че Хенри ще удържи обещанието си и ще му помогне да замине за Франкия, беше смехотворна.

Флагманът напредваше на силния вятър през коварните води на Категат, които люлееха кораба. Бе начело на огромния английски флот, изпълнил Северно море с платната си. Стомахът на Хенри си оставаше спокоен, но Кромуел се втурна и се преви през релинга, макар вече да нямаше какво да повръща. По принцип не обичаше да плава и намираше сегашните обстоятелства за непоносими.

— Виждаш ли как мъжете ти се смеят? — подхвърли Хенри и посочи хилещите се моряци.

Кромуел беше блед като платната.

— Умолявах Ваше величество да ми позволи да остана и да се грижа за делата ви на сушата.

— Няма значение. Сега си тук. Ако всичко мине добре, ще останеш дълго на суша, за да броиш златото в хазната на Кристиан.

— Ако изобщо има злато. Шпионите ми винаги са казвали, че нашествие срещу северняците е безсмислено. Крал Кристиан е останал на трона си само защото кралството му не струва толкова, колкото завладяването му.

— До този момент. Докато не научихме за желязото им.

— Така казва Джон Кемп. Кой знае дали ще се окаже прав?

— Мислиш ли, че наистина е мъртъв? — попита Хенри.

— Никога досега не сме виждали жив човек тук. Може би може да умре, може би не, но със сигурност е потънал с „Хелфайър“.

Галеонът силно се разлюля, когато една висока вълна се разби в корпуса. Кромуел се вкопчи в парапета и отново се напъна да повръща. Съфолк, който беше моряк от седемнайсети век, приближи откъм щурвала. Вървеше по абсолютно права линия, сякаш корабът беше хвърлил котва в спокойно пристанище. Помагаше му фактът, че бе нисък и набит, с нисък център на тежестта. Макар униформата му с блестящи копчета да бе безупречна, по бялата му брада се виждаха парченца от осоленото свинско, с което бе закусвал. Той връчи на краля далекоглед и му посочи едно място на брега.

— Виждате ли онзи тесен залив? Това със сигурност е устието на Гьота алв.

— Ще навлезем ли в нея? — попита Хенри.

— Бих ви посъветвал да не го правим. За да защити Готенбург, крал Кристиан със сигурност е разположил оръдия по двата бряга на реката. Ще се озовем под кръстосан огън.

— В такъв случай ще ни трябва удобен бряг, на който да стоварим и подредим войската — отсъди Хенри. — След като се справим със защитните им позиции, ще можем да продължим с „Британия“ нагоре по реката и да бомбардираме града с останалото ни пеещо оръдие, докато не се предаде.

Хенри се опита да си спомни кога за последен път бе имал вземане-даване с монарха на северняците Кристиан II. Една война се сливаше с друга и времето бе замъглило паметта му. После се сети за един сблъсък преди двеста или по-скоро триста години, когато северняците се бяха съюзили с германците да отблъснат английската атака край Хамбург. Далеч от бойното поле, Хенри бе видял през далекогледа си съсухрен старец и бе решил, че това трябва да е осемдесетгодишният тиранин. И наистина, много след смъртта си датчанинът се помнеше в Швеция като Кристиан Тиранина заради бруталното подчиняване на Стокхолм в стремежа му да обедини северните земи в единна могъща империя. Малките му постижения приживе бяха компенсирани с лихвите в Ада. След като пристигна тук след смъртта си през 1559 г., Кристиан бързо заграби властта от един датчанин от тринайсети век и завладя всички северни земи, като остана да властва през всички тези столетия от столицата си Готенбург.

Хенри остави Кромуел да страда и намери ковача Уилям, който седеше с опрян в една мачта гръб, колкото се може по-далеч от морето.

— Не се бой, човече — каза Хенри. — Няма да позволим да се удавиш. Твърде си важен за нас.

— Кога ще бъда върнат на сушата, сир?

— За твоя безопасност, едва след като войската ми прегази защитата на Кристиан. Тогава ще приближим града и ще слезем на суша.

— Как ще научим къде се намират железните мини?

— Проста работа, майстор Уилям. Ще изтезаваме хората, докато не се намери някой окаяник, който е достатъчно разумен да проговори.

След няколко часа неспокойна дрямка Джон се събуди от безкрайното дрънчене на парния котел. Още беше тъмно и фаровете на колата едва осветяваха изровения път, който според Саймън бе един от двата основни търговски пътища между Франкия и Италия. Пътят вървеше на югоизток към брега, после продължаваше на североизток до Генуа и Милано, покрай Алпите.

— Виждаш ли къде караш? — попита Джон.

— Едва-едва. Скоро ще ни трябва вода за котела.

Лука и Антонио седяха отзад. Шумът на двигателя почти заглушаваше хъркането им.

— Някакви признаци за преследвачи? — попита Джон.

— Никакви. Преди час видях огньове, може би от село.

— Не може да се каже, че сме невидими с това нещо — отбеляза Джон.

— Простите хора ще бъдат твърде уплашени, за да се осмелят да видят какво става. Единствените с такива автомобили са хората на краля, а никой не желае да има нищо общо с тях. Предполагам обаче, че ще бъдем като магнит за скиталците.

— Какви са те?

— Най-лошите от най-лошите. Прекалено жестоки и мръсни, за да живеят в селата и градовете. Бродят, осакатяват всеки, до когото се доберат, и ще изядат човек по същия начин, по който ние с теб ще изядем прасе.

— Хубав свят си имате тук, Саймън.

— Напълно заслужено.

Джон прецени, че разстоянието, което трябва да изминат, е около хиляда и триста километра. Ако средната им скорост бе трийсет километра в час, щяха да пристигнат в Милано след два дни. Мисълта за скиталците го държеше буден и той стисна заредения пистолет. Ножът на Форно също беше у него. В суматохата на бягството беше забравил да го върне, но може пък и да е бил замислен като подарък.

Утрото наближаваше бавно. Пътят, по който се движеха, се оказа по-скоро пътека за каруци. С развиделяването Саймън увеличи скоростта и друсането събуди пътниците отзад.

— Карал ли си досега подобно нещо? — попита Джон.

— Защо питаш?

— Защото уцелваш всяка бабуна и дупка по пътя. Спри и дай на мен да карам.

— С удоволствие.

Саймън намали и спря. Всички слязоха да полеят храстите. Намираха се в равнина с гора от едната страна и обрасло поле от другата, над което пърхаха пеперуди. Небето бе еднообразно и бяло, въздухът беше натежал от влага. Джон отпи вода от мяха.

— Той очаква ли ни? — попита.

Лука взе мяха и го запуши.

— Господаря ли имаш предвид? Знае, че имаме намерение да те открием и да те заведем при него, но няма представа дали ще успеем и кога ще пристигнем.

— Ако трябва да съм честен, това не ми харесва. Тръгнали сме в противоположната посока от мястото, където държат Емили. Най-добре ще е да ми помогне, само това ще кажа.

— Мисля, че ще поиска да ти помогне — увери го Лука.

— И ти ли мислиш така, Антонио? — попита Джон.

Младият мъж сви рамене.

— Не знам.

Джон извади часовника от джоба си и започна да го навива.

— Звучи ми като честен отговор.

Саймън прегледа оскъдните им запаси и обяви, че им трябва храна, още храна и много вода. Наблизо не се виждаше езеро или поток. Саймън почука котела и съобщи, че при сегашната скорост ще могат да пътуват още два до три часа. Провери металната туба в багажника и заключи, че поне имат достатъчно гориво за газения котлон и фаровете.

— Можеш ли да караш тази кола? — изненада се Лука, когато Джон се качи зад волана.

— Мога да карам всичко — отвърна Джон. — Повярвай ми.

Саймън седна до него и се обърна назад.

— Дръжте мускетите в готовност, момчета.

Джон не беше видял оръжията.

— Откъде се сдобихте с тях?

— За наш късмет бяха в колата, когато я отмъкнахме — обясни Саймън.

Джон бързо свикна с газта и спирачката. Нямаше амбреаж. Парният двигател създаваше достатъчно тяга на ниски скорости, за да направи трансмисията безполезна. Колата друсаше здравата на примитивните амортисьори, но той бе далеч по-умел шофьор от Саймън и караше възможно най-гладко.

След известно време Лука извика от задната седалка:

— Саймън, той е по-добър от теб.

— Да, но аз мога да поправя колата. Подозирам, че той не може.

Лука се пресегна и разроши косата му.

— Няма нищо. Пак си те обичаме.

Пътят минаваше право през селото. Джон намали съвсем и запъплиха колкото се може по-тихо покрай малките колиби със сламени покриви, но въпреки това вдигаха повече шум, отколкото бяха чували местните жители. Всички уплашено побързаха да затворят капаците на прозорците си.

— Може да спрем тук — предложи Саймън, сочейки двойка уплашени коне, които опъваха ремъците си при корито с вода.

Джон спря и остави Саймън да изпусне котела. Докато парата излизаше, от една къща предпазливо се показаха трима души със сопи в ръце. След тях на улицата се появиха още, като си вдъхваха смелост един на друг.

Лука им махна и каза на френски, че не са дошли да правят бели, а просто търсят провизии.

Най-старият от местните отвърна, че са бедни и нямат почти нищо.

— Имате вода — изтъкна Лука. — На нас ни трябва вода. А ако имате хляб, искаме и от него.

— Трябва да си много богат, за да имаш подобна кола — каза мъжът. — Херцог може би. Ти херцог ли си?

— Не, просто пътник с шумна машина.

Селянинът потърка сивата си четина.

— С какво ще ни платите?

— Пита с какво ще платим — преведе Лука на английски.

— Кажи му, че ще плати с главата си, ако не ни дадат онова, което ни трябва — отвърна Антонио.

Джон поклати глава и попита дали им се намират пари, но нямаха нито една монета. Тогава той извади ножа на Форно от торбата си.

— Значи все пак искаш да се биеш? — попита Антонио.

— Не. Ще разменим това срещу провизиите.

— Този нож струва много повече от водата и хляба им — изтъкна Антонио.

Джон се усмихна.

— Ами нека да добавят и две пилета.

Лука направи предложението и мъжете от селото се скупчиха да огледат ножа с костена дръжка. Накрая сключиха сделка.

Половин час по-късно котелът беше напълнен и колата бе заредена с хляб, месо и мях вино.

— Радвам се, че не се наложи да стреляме по тях — каза Саймън, докато потегляха с гръм и трясък.

— Да — съгласи се Джон, като увеличаваше скоростта. — Винаги е по-добре да правиш любов, отколкото война.

— Вижте — намеси се Лука, сочейки назад. Селяните се биеха яростно за ножа.

— Добре, Джон, искаш ли да се върнеш и да им обясниш тази своя фантастична философия? — попита Антонио.

 

 

„Британия“ остана далеч от брега, докато другите кораби от английския флот стоварваха войници в дългите лодки. Нито един северняк не вдигна тревога при пристигането на шест хиляди чуждестранни стрелци и въоръжени с пики и алебарди мъже, както и на сто кавалеристи. Това бе може би свидетелство за дългото време, минало от последното им нашествие тук. Прехвърлянето на войската продължи няколко часа. От палубата на флагмана Хенри гледаше как войниците се строяват и започват похода си към Готенбург. След като сухопътните сили потеглиха, Съфолк нареди със сигнални флагове на корабите да заемат позиция за нахлуване по реката.

Вятърът утихна и започна отливът, така че флотът успя да запази позицията си на една миля от устието с прибрани платна и без да хвърля котва. Спусна се мъгла. Жилите на врата на Хенри се напрегнаха, когато се чу изстрел на мускет, последван от гърмежи на оръдия и слаби, далечни викове на сражаващите се. Двамата със Съфолк стояха един до друг с вдигнати далекогледи, но виждаха единствено мъгла.

— Ще бъде опасно да навлезем в реката в това време — каза херцогът.

— Мъглата ще се вдигне — отвърна Хенри. — Със сигурност ще се вдигне. — И в следващия момент усетиха полъха на вятър. Мъглата започна да се разнася.

— Виж там! — извика Хенри. — Моето знаме на северния бряг. Завзели са укрепленията.

— Да, но само на онзи бряг, Ваше величество. Ще трябва да влязат с бой в града, за да намерят мост, по който да пресекат на южния бряг.

— В такъв случай да им помогнем. — Хенри повика Уилям, който страхливо приближи релинга. — Слез долу и приготви пеещото оръдие. Да видим колко добре можеш да се прицелваш с новата си играчка.

Съфолк вдигна платна само колкото да доближи на половин миля от брега, след което завъртя румпела наляво. Хенри искаше да е сигурен, че първият помощник вижда батареята, в която искаше да се прицели, и северняците им помогнаха, като откриха огън по тях. Гюлетата им цопнаха във водата, далеч от галеона.

— Ха! — извика кралят. — Да, точно там. Слез долу и провери дали знаят къде да се целят.

На оръдейната палуба Уилям нареди на артилеристите да повдигнат оръдието под подходящия ъгъл, за да улучат северняшката батарея. После подбра подходящите заряди барут, за да изпрати снаряда на половин миля разстояние. При дадена отгоре команда поднесоха факла към барута. Оръдието отскочи назад и опъна задържащите въжета. Снарядът полетя с писък в небето и миг по-късно улучи брега на сто или повече метра зад батареята.

— По-малко барут! — извика Уилям и започна да подготвя оръдието за нов изстрел.

Горе на палубата Хенри беше едновременно гневен и доволен, ругаеше неточността и викаше ликуващо, докато гледаше през далекогледа как малките фигури на северняците се щурат насам-натам, уплашени от далекобойността на оръдията на „Британия“.

Оръдието изтрещя оглушително и този път резултатът накара краля да подивее от радост, защото бреговото оръдие и всичките му запаси барут изчезнаха в огнено кълбо.

— Напред, Съфолк, напред! — изрева Хенри. — Вкарай кораба право в гърлата на кучите синове и унищожи всяко вражеско оръдие, което ни заплашва. Ще спечелим, сигурен съм в това.

 

 

Джон продължи да кара, докато умората не надделя, след което Саймън го смени. Нито Лука, нито Антонио можеха да шофират, а неравният и коварен път не беше подходящо място да се учат. Счупена ос или нарязана гума щеше да ги остави насред нищото. Караха през целия ден и продължиха вечерта. На последната смяна преди падането на здрача Джон седна на мястото до шофьора, хапна малко хляб и месо, прокара храната с вино и заспа, но не за дълго. Саймън взе един завой и трябваше да набие рязко спирачки, за да не се блъсне в паднало на пътя дърво. Всички слязоха и огледаха положението. Дървото явно лежеше тук от доста време, тъй като в меката почва отстрани имаше дълбоки коловози, оставени от заобикалялите го каруци. Пръстта бе мека и колата щеше да затъне със сигурност, ако опитаха същата маневра. Колкото и да се мъчеха, четиримата не успяха да преместят дървото. Без трион или брадва положението бе безизходно. Нощта настъпваше. На Джон му хрумна идея и ги попита колко барут имат. Оказа се, че запасите са значителни. Джон свали ризата си и отпра единия ръкав, като мърмореше, че и без това не можел да понася проклетата дреха. Завърза единия край, напълни го с барут, върза другия край и уви ръкава около дървото в най-тънката му част. После каза на всички да се дръпнат и стреля с пистолета. Последва гръм, дървото се сцепи и макар да не се пречупи напълно, серия ритници довърши работата. Първо махнаха едната половина, после другата.

— Много изобретателно, ако питаш мен — каза Саймън и потупа Джон по гърба. — Ще подготвя котела, ще продължим и ще можеш да си доспиш.

— Май няма да я бъде — отвърна Джон, сочейки с димящия пистолет към храсталаците.

Повече от дузина тъмни фигури излизаха на пътя — бавно, предпазливо, но методично.

— Скиталци — промълви Саймън.

Джон не можеше да определи дали са въоръжени, но щом досега не бяха стреляли, явно нямаха огнестрелно оръжие. В моменти като този мислеше ясно и сетивата му бяха изострени.

— Лука и Антонио, вземете мускетите от колата. След като стреляте, ги използвайте като сопи. Саймън, ето ти пистолета ми, стоварвай дръжката по колкото се може повече глави.

— А ти какво ще използваш? — учуди се Саймън.

Джон удари юмрук в отворената си длан.

— Това.

Скиталците си подвикваха на френски и се разгърнаха, за да обкръжат колата.

Един от тях, най-едрият тип, който говореше най-много, привлече вниманието на Джон. Когато видя, че Лука и Антонио са взели мускетите, посочи големия мъж.

— Оставете този на мен — тихо им рече. После извика: — Хей, ти! Да, ти! Свършено е с теб.

Мъжът не го разбра, но явно се досети, че го предизвикват. Реакцията му бе да се изкиска и да се втурне напред.

— Огън! — извика Джон и двама скиталци се проснаха на земята.

Той остана неподвижен и изчака здравеняка да приближи. И когато скиталецът го нападна с дълъг нож, Джон отби ръката му със сечащ удар, след което плесна ушите му с отворени длани, спука тъпанчетата и го накара да рухне на колене, замаян от болка. Довърши го с ритник в гърлото и грабна тежкия касапски нож навреме, за да посрещне двамата скиталци, които го атакуваха, крещейки с пълно гърло.

Изрита единия в корема и прониза втория в слепоочието с ножа, след което се нахвърли върху първия и го наръга няколко пъти в гърдите. Подуши следващия нападател преди да го е видял — дребен, особено зловонен тип, който се хвърли към него с някакво острие в ръка, но не го улучи, тъй като Джон се претърколи. Веднага скочи на крака и преди противникът му да се окопити, го изрита в лицето и усети как то хлътна под кубинката му.

В няколкото секунди преди да поеме следващия нападател чу задоволителните удари на приклади и хрущене на кости и реши, че Антонио и Лука се справят добре. Саймън обаче беше в беда. С периферното си зрение видя, че двама скиталци са го хванали за краката и го влачат по гръб към гората.

Джон преряза гърлото на най-близкия си противник и се втурна след похитителите, като ги подхвана с разперени ръце, досущ атакуваща хищна птица. Саймън скочи на крака и загледа с възхищение как Джон ръга и смазва двамата скиталци.

— Нямаш ли по-добра работа за вършене? — извика му Джон.

— Просто проверявам дали всичките ми чаркове са по местата си.

Вече бяха останали само неколцина скиталци без рани. И те побягнаха в гъсталака, изоставяйки окървавените си и пребити другари да пълзят и да се гърчат в прахта и тревата.

— Всички добре ли са? — попита Джон и клекна, за да си поеме дъх.

Бяха понатъртени, а Лука имаше повърхностна рана на крака, но нищо сериозно.

— Значи мислиш, че щяха да ни изядат? — попита го Джон.

— Антонио едва ли, защото е жилав като стар ботуш, но останалите със сигурност — увери го Лука.

Антонио се усмихна и опипа приклада на мускета си за пукнатини.

— Да се разкараме от това място — подкани Джон.

— Можем да се разкараме оттук, сеньор — отвърна Антонио. — Но, уви, не можем да се махнем от Ада.

 

 

Кралските знамена се развяваха над Готенбург. Хенри, Кромуел, херцог Съфолк и ковачът Уилям прекосиха с лодка краткото разстояние от кораба до центъра на града. Дворецът на крал Кристиан бе недалеч. До него се стигаше през лабиринт от тесни улички, водещи до голям площад без паваж, където се издигаше кралският дом от червени тухли, внушителен по размери, но строг като дизайн. По пътя на всеки десет крачки бяха разположени английски войници, които да пазят краля от евентуално нападение, но всичко мина спокойно. Жителите на Готенбург бяха победени и площадът бе пълен с обезобразени тела.

Гледащата към реката фасада на двореца, който имаше нещастието да се издига на изкуствено възвишение и така попадаше на прицела на пеещото оръдие, бе надупчена, по земята се търкаляха тухли и от повредения покрив бълваше черен пушек. Херцог Оксфорд, който командваше сухопътните части на Хенри, приближи и се поклони.

— Дворецът е превзет, Ваше величество.

— А кралят?

— Вътре е, под стража.

— Е, изкарай го тогава. Не ме карай да чакам.

Оксфорд изкачи тичешком каменните стъпала и не след дълго се върна с много стар белобрад мъж, облечен в съвсем проста роба. Кокалестите му китки бяха вързани с въже.

— Това? Това ли е Кристиан? — учуди се Хенри.

— Точно той, Ваше величество — отвърна Оксфорд.

— Говори ли езика ни?

— Не, но един от придворните му говори.

Оксфорд нареди на хората си да доведат млад мъж с вързани ръце. Хенри заговори на Кристиан чрез него.

— Знай, че днес си победен от Хенри, крал на Британия — заяви той.

Гласът на Кристиан бе дрезгав от вдишания пушек.

— Защо ни нападаш? Не сме ви заплашвали напоследък. Положението ни не осигурява никакво стратегическо преимущество. Нямаме нищо, което би поискал, с изключение на жените ни.

— Ще вземем жените ви, но не те са причината за това завоевание. Ще сложим ръка на железните ви мини.

Кристиан се закашля и го погледна с недоумение.

— Имаш железни мини и в собствените си земи. Невъзможно е да си ги изчерпал.

— Смятам, че твоите са по-добри. За оръдията, с които те победихме. Този човек, нашият ковач, ще стопи желязото ти и ще изработи още от тях, по-добри и от това. Знаеше ли, че рудата ти е безценна?

— Не, нямах представа.

— Къде е най-добрата ти мина?

— Няма да кажа. Защо да те улеснявам?

Хенри се обърна към преводача, който бе от деветнайсети век.

— Ти знаеш ли?

— Ако кажа, това ще ме спаси ли?

— Да.

— В Данемора — отвърна той.

Когато чу името, Кристиан изруга. Хенри каза на Оксфорд да го сложи на колене.

— Колко далеч е това място? — попита Хенри придворния.

— На един ден езда, на изток.

— А близо до мината има ли ковачници?

— Най-добрите в страната.

Кристиан още беше на колене и го гледаше отровно. Хенри извади тежкия си меч с широко острие.

— Желаете ли да превеждам? — с лека усмивка попита придворният.

— Май не си настроен добре към господаря си — отбеляза Хенри.

— Няма да оплаквам съдбата му — каза младият мъж. — Той е невероятно жесток.

— Е, сър, отсега ще служиш на мен. Не е нужно да превеждаш думите ми на неговия език. Старата лисица ще разбере отлично значението на английската стомана. Кралят следва да бъде премахнат от крал.

Той застана над Кристиан, който изви глава и се изплю върху ботуша му.

— Кръвта ти ще отмие слюнката — извика Хенри и стовари меча си върху врата на стареца.

 

 

Джон свърши нощната си смяна зад волана и отстъпи мястото на Саймън. Шумът и дрънченето вече бяха станали съвсем естествен фон. Увери се, че поне единият на задната седалка е буден и нащрек, след което скръсти ръце на гърдите си и затвори очи.

 

 

Джон пръв скочи от хеликоптера. Останалите го последваха. Всички инстинктивно присвиваха очи от вятъра въпреки защитните очила. Машината се вдигна, оставяйки ги на студената сурова равнина в безлунната нощ. Намираха се на два километра от целта — самотна селска къща, която светеше в зелено през приборите за нощно виждане. Майк Ентуистъл поведе петима на бърз преход, за да заобиколят и да заемат позиция зад къщата. Джон се насочи право към нея начело на останалите зелени барети.

Къщата бе малка, заобиколена от ниска ограда. Дневните разузнавателни снимки от прелитащ на голяма височина дрон показваха, че цветът й е същият като на околния терен — беше построена от същата кал и пясък. Имаше равен покрив и по три прозореца от всяка страна. В миналото районът е бил напояван и обработван, но собственика на фермата отдавна го нямаше и вече не се виждаше никаква зеленина. Единственият добитък бяха няколко кози, държани в ограденото пространство. Гледащите към Джон прозорци светеха точно като останалата къща. Вътре нямаше запалени светлини или огньове. Дори талибаните се нуждаеха от сън. Ако всичко минеше добре, след двайсет минути щяха да са отново в хеликоптера с пленник с пластмасови белезници и торба на главата. Въпреки това щеше да е много по-лесно всички вътре да бъдат попилени с атака на „Предатор“. Надяваше се, че залавянето на Фазал Туфан си струва риска, но това не зависеше от него.

Чу в слушалката си как Станкевич се обръща шепнешком към Таненбаум:

— Хей, Т-баум, колко са разбойниците в къщичката на Али Баба?

— Да пукна, ако знам. Влизат и излизат непрекъснато. Като талибански „Мотел 6“ е.

— По-скоро като мотел за хлебарки.

— Всички да си затварят устата — нареди Джон в микрофона си. — Разговори само по същество.

Ентуистъл напредваше добре. Джон видя шестте зелени фигури на половината път до къщата. Двете групи щяха да проведат последно наблюдение на около петдесет метра от къщата. Ако всичко изглеждаше добре, щяха да приближат, да нахлуят, да метнат зашеметяващи и газови гранати, да неутрализират противника и да спипат техния човек.

Когато бе на сто метра от целта, Джон изгуби от поглед отряда на Ентуистъл, който заобикаляше от другата страна. Джон и хората му се бяха разпръснали най-малко на десет метра един от друг. Разстоянието до стената беше колкото дължината на футболно поле. В гимназията Джон можеше да го пробяга за малко повече от единайсет секунди в пълно снаряжение.

Спря хората си със знак с ръка. Не бяха стигнали набелязаната позиция, но нещо го постави нащрек. Беше само инстинкт, но Джон винаги се доверяваше на инстинктите си. Изобщо не му харесваше, че се намира на такъв безличен терен. Нямаше никакво прикритие. Нощта бе нелепо тиха.

Видя яркия проблясък през прибора за нощно виждане, преди да чуе гърмежа — ослепителна точка светлина над кирпичената стена.

Станкевич изруга на висок глас и рухна на колене.

Някой извика „Медик!“ и Бен Кнебел се втурна към него.

Над стената проблеснаха още светлини.

— Огън! — извика Джон, просна се по корем и започна да пуска къси автоматични откоси. — Огън!

 

 

Усети ръка на рамото си.

— Съжалявам, че те будя — извини се Саймън. Колата бе спряла.

— Какво има?

— Слушай — подкани Саймън и посочи в тъмното. — Морето. Стигнахме до брега.

Лука се наведе над облегалката.

— Близо сме до Италия. Казвам ви, почти я надушвам.