Глен Купър
Дупка в тъканта (7)

7.

Джон беше яздил и преди, но едва ли можеше да се нарече добър ездач. Седлото на кафявата му кобила беше тънко, с висок преден и нисък заден лък, а железните стремена бяха закрепени твърде високо за дългите му крака. Кобилата беше кротка и го остави да слезе и да нагласи ремъците на стремената.

— Ще се справиш ли? — попита Дърк, който се чувстваше съвсем удобно на черния си кон.

— Ще проверим и ще видим. Бих предпочел каубойско седло. Или още по-добре кола.

— Новаците винаги дрънкат какво са имали и какво ние нямаме. Съветвам ги да не мърморят за неща, които ги няма тук. Късметлии сме, че не ни се налага да ходим пеша.

Поеха в бавен тръс по калния път. Все още окървавеният меч на Джон се блъскаше в бедрото му, сложен в ножница, която беше взел от една от жертвите си. Пистолетът кремъклия беше прекалено голям и тежък за джоба му, така че го сложи в платнените дисаги заедно с барутницата и сачмите. Говореше успокояващо на кобилата си и я потупваше по шията с молби да не направи някой глупост. Тя тръсна грива и ускори, за да не изостава от Дърк. Рамото на Джон пулсираше болезнено в такт с тропота на копитата, но той стисна зъби и продължи напред.

Малкото село бързо остана зад тях и се озоваха в пустееща земя. Яздеха под безжизнено небе през ширналата се във всички посоки висока трева и камъш, проправяйки си собствена пътека. Джон се изравни с Дърк.

— Как наричате това място?

— Дартфорд.

— Също като нас.

— Няма смисъл да го наричате другояче, нали?

— Какво ще стане с войниците?

— Селяните ще се погрижат. Мисля, че вече са се оправили с тях. Ще изядат конете, но един след друг, за да запазят месото свежо. Може да оставят единия за оран.

— В какъв смисъл ще се оправят с тях?

— Скоро ще разбереш.

— Къде ме водиш?

— В Гринуич.

— Тукашната география прилича ли на земната?

— Какво е география?

— Разположението на реки, хълмове, планини.

— Знам пътя само от тук до Лондон. Същият е, какъвто го помня като жив.

— Кой е човекът, с когото ще се срещаме?

— Нали ти казах. Някой, който може да ти помогне да намериш приятелката си.

— Как му е името?

— Казвали ли са ти някога, че задаваш много въпроси?

— Тепърва започвам, повярвай.

— Соломон Уисдъм.^[1]

Джон се изсмя.

— Истински мъдрец, а?

Дърк кимна сериозно.

— Много е мъдър, така е. Че и богат.

Не след дълго стигнаха реката, която беше видял от къщата. Беше широка, със силно течение. Докъдето стигаше поглед, бреговете пустееха, но далеч на изток (стига посоките на света да бяха същите) се виждаше едномачтова платноходка, която се отдалечаваше от тях.

— Това Темза ли е? — попита Джон.

Дърк кимна.

— Ще я следваме до Гринуич. Не е най-краткият път, но пък е най-безопасният. В Бексли има големи гадини и така ще ги пропуснем.

От другата страна на реката Джон видя редица стълбове, издигнати на равно разстояние един от друг, подобно на телефонни, които се простираха докъдето му стигаше погледът на изток и запад.

— Какви са онези стълбове? — попита той и посочи.

— Нямам представа — сви рамене Дърк. — Не са били винаги там, но сега ги има. Да препуснем в галоп, а? Ако искаме главите ни да останат на раменете, трябва да стигнем Гринуич до свечеряване.

— Това пък защо?

— Най-гадните типове бродят нощем.

Около час яздеха мълчаливо, конете се носеха през тревистата шир, а изпод копитата им хвърчаха буци пръст. Накрая Дърк спря и се спеши.

— Кой знае кога са били поени за последно.

На брега конете пиха жадно. Джон гледаше как един ястреб стеснява кръговете си и се спуска като камък в камъша, за да се издигне отново с нещо в ноктите си.

— Ами те? — попита Джон.

— Кои?

— Животните. Те умират ли?

— Те са късметлии. Имат начин да се махнат оттук.

— Ама че място — въздъхна Джон.

Дърк изсумтя в знак ни съгласие, откъсна наръч трева и го предложи на коня си. Когато животното го захапа лакомо, Джон също нахрани кобилата си, след което отиде до реката, загреба шепа вода и я помириса.

— Става ли за пиене?

Дърк се подсмихна презрително.

— Май зададох тъп въпрос — каза Джон. Отпи предпазливо. Водата му се стори нормална на вкус и той допи съдържанието на шепата си, след което посочи небето. — Това обичаен ден ли е?

— В какъв смисъл?

— Времето.

— По-скоро зависи от сезона. Понякога е убийствено горещо, понякога смразяващо студено. Сега е нещо по средата, което е по-добре, предполагам.

— Същото като на Земята.

— Не, не е същото. Тук няма слънце. Винаги цари нещо като сумрак. Отначало жълтата светлина ти липсва. После я забравяш.

— Как отброявате времето без слънце?

— Не е и нужно, ако питаш мен. Става тъмно, после става светло. Какво повече ти трябва?

Седем дни след момента на пристигането му МААК щеше да се задейства отново. Трябваше да намери по-добър начин да измерва времето.

— Имате ли часовници? Стенни или ръчни?

— Знам какво представляват, но никога не съм ги виждал тук. Хайде, да тръгваме.

Продължиха да яздят. След известно време Джон видя още ниви, които имаха вид на прясно изорани и готови за засяване. На Земята беше пролет и като че ли същото се отнасяше и за това място. Но докато гледаше пейзажа, Джон си помисли, че у дома това е сезон, изпълнен с надежда, с обещание. Обещанията тук като че ли не достигаха.

Покрай реката се виеше дим от комини и група малки гребни лодки пореха тъмните води. Дърк намали ход.

— Онова там е Теймсмийд — посочи той. — Трудно можеш да го подминеш, без да се отклониш много. Градчето е прилично голямо, но ще минем право през него, без да вирим много глави. Ако изникнат неприятности, поне ти можеш да се биеш, нали, Джон Кемп?

— Ами дрехите ми? Изпъквам с тях.

— Проблемът не е в дрехите. Напоследък хората пристигат с костюми като твоя. Проблемът е миризмата ти.

— Какво й е на миризмата ми?

— Не миришеш като нас. А различно, на хубаво прясно месо. И с нея беше същото.

— Няколко дни без баня би трябвало да решат проблема.

— Ще видим.

— Тя уплашена ли беше? — попита Джон.

— Дамата ли?

— Името й е Емили.

— Дамите тук са рядкост и не ги виждам много, когато пристигнат. Бих казал, че твоята Емили беше уплашена. Разбира се, че беше, но изглеждаше корава, по-скоро като мъж в това отношение. Здравата се би, когато чистачите дойдоха да я приберат, дума да няма. Разкървави носовете на неколцина.

— Не се и съмнявам.

В покрайнините на Теймсмийд настигнаха някакъв старец с теглена от муле каруца, натоварена с окосена тръстика. Каруцарят се обърна стреснато, когато чу тропота на приближаващите коне, после ги изгледа сърдито, докато го подминаваха.

Градчето беше разделено на две от изровен черен път. Откъм реката къщите представляваха малки колиби от изсъхнала кал с тръстикови покриви; покрай много от тях имаше малки, грубо направени лодки, издърпани на сушата до купчини рибарска мрежа. Носеше се силна воня на гниеща риба. Постройките от другата страна бяха по-масивни, най-малките приличаха на къщите в Дартфорд, а най-големите бяха двуетажни, с дървена конструкция, измазани с напукан гипс. Около от тях щъкаха кокошки, имаше и няколко вързани кози. Зад някои къщи се виждаха ясли за коне с изпосталели кранти край тях. Явно не бяха така добре хранени като конете на войниците. Повечето капаци на прозорците бяха затворени. Един мъж излезе от къщата си, видя ездачите и се шмугна обратно като подплашена мишка. Откъм една постройка с открита предна част се чуваше силен звън. Ковач с яки, блестящи от пот ръце се трудеше усилено на наковалнята. Той спря да чука насред работата си и ги зяпна.

— Не виждам църква — отбеляза Джон. — Всички градчета си имат църква.

— Нямаме нужда от тях — изсумтя Дърк.

Над селището се издигаше изкуствена могила, висока около шест метра, със заравнен връх. Върху нея имаше нещо като крепост — четвъртита каменна сграда, която щеше да наподобява норманска кула, ако беше по-висока. Създаваше впечатлението, че строителите й са останали без камък. Скъсената кула имаше няколко тесни прозореца, гледащи към реката, и голяма дървена врата.

— Не зяпай натам — предупреди го Дърк. — Нямам желание да се срещам с местния лорд.

— Корав гъз, така ли?

— Какво е гъз?

— Ами… дупе, задник.

— Не ми се е случвало да му пипам слепите бузи, така че не знам дали са корави или меки, ама едва ли би искал да делиш бълвоч с такива като него.

— Дърк, май ни е нужен преводач. — След известно време Джон попита: — Този Соломон Уисдъм някакъв главатар ли е?

— Не бих казал. Уисдъм е търговец.

— Нима? И каква е стоката му?

Дърк се изкиска.

— Горките нещастници, които се озовават тук, естествено.

Докато пресичаха селището, отблъскващата воня, която Джон беше надушил в Дартфорд, отново го лъхна.

— Какво е това? Канали ли?

Дърк вдъхна миризмата, сякаш досега не беше забелязал нищо особено.

— Донякъде, предполагам, но май сме близо до техните стаи на разложението.

— Какви са тези стаи?

— Гадни места, за които не ми се говори. Ако искаш, питай нашия господин Уисдъм за тях.

Внезапно от друга постройка, чиято предна част приличаше на сергия с бирено буре на една маса, на улицата се изсипа група мръсни мъже. Неколцина застанаха зад конете, за да им попречат да избягат.

Дърк дръпна поводите.

— Прецакаха ни. Затваряй си устата, Джон Кемп. Остави на мен приказките.

Джон овладя разтревожения си кон и насочи вниманието си към водача — млад тип без риза, който стоеше пред групата с голяма сопа в ръце. Съдейки по засъхналата кръв по скалпа му, наскоро си беше обръснал главата. Белите му като тесто гърди бяха покрити с определено модерни татуировки. Свързани с някоя банда, доколкото можеше да се прецени.

Младият Мъж посочи ездачите със сопата си.

— Кои са тия двамата, по дяволите? — попита войнствено той.

— Бъди така добър да ни пуснеш, приятелю — поде кротко Дърк. — Тръгнали сме по важни държавни дела.

— Не си ми никакъв приятел. Слизайте от шибаните коне.

Паникьосаният Дърк понечи да се подчини, но Джон му каза да си остане на седлото.

Младият мъж го изгледа намръщено.

— Какъв ти е проблемът, слънчице? Недочуваш ли?

Един по-възрастен тип от групата посочи Джон с пръст.

— Не го ли надушваш, Реджи? Той не е един от нас.

— Трябва да ме извиниш, тъпо копеле — сопна му се Реджи. — Не съм прекарал достатъчно дълго на това шибано място, за да усещам разликата в мириса на различните видове лайна. Но ще ти кажа какво виждам. Виждам двама женчовци на войнишки коне, най-вероятно отмъкнати, да яздят по моята шибана улица в моя шибан град. — Той размаха сопата си към Дърк и Джон. — А сега се смъквайте долу, преди да сте гризнали сопата.

Джон изненада всички, като се усмихна и попита спокойно:

— Как я караш днес, Реджи? Бирата бива ли я?

Реджи го изгледа объркано.

— Какво прави някакъв проклет янки в града ми?

— Странно, помислих си, че градът е на онзи тип в замъка горе.

— Майната му на него — изруга Реджи. — На тази улица аз съм шефът.

Неколцина замърмориха в знак на съгласие.

— От колко време си тук, Реджи? — попита Джон. — Наскоро пристигна, нали?

Реджи започна да върти сопата в ръце, докато пристъпваше към коня на Джон.

— От деветдесет и седма, друже.

— Значи си истински гадняр, предполагам. Имаш татуировка на гърдите си, пише „Фирмата“. Бандата ти ли се казва така?

Реджи продължи да приближава.

— Досетлив си, американски женчо. Най-добрата е в Теймсмийд.

— Този Теймсмийд малко се различава от твоя. Допада ли ти засега?

— Преди беше бетонна лайняна дупка, сега е дървена. Приеми това за край на дърдоренето, посерко. Вземам конете ви, вземам меча ти, вземам и съдържанието на проклетата ти торба.

— Тази торба ли? — попита Джон, докато я сваляше от лъка на седлото и бъркаше в нея.

Реджи се втурна напред с вдигната над главата си сопа и когато Джон дръпна спусъка, за един миг всички, хора и животни, сякаш замръзнаха.

Преди оглушителният гръм да утихне напълно, татуираните гърди на Реджи станаха червени. Той се вкопчи в тях и се свлече на колене с онази изненадана физиономия, която сигурно е имал и в мига, когато се е озовал на това място.

Конете се изправиха на задните си крака. Джон се мъчеше да задържи повода с една ръка, докато вадеше меча с другата, но местните предпочетоха да зарежат недовършената работа на Реджи.

Един от тях посочи към ниския замък. Портата се беше отворила и от нея се изсипваха войници.

— Лордът идва! — извика някой и множеството се пръсна в посока към реката.

— Хайде, Джон Кемп! — извика Дърк. — Препускай с все сили!

Джон смушка с пети коня си и животното реагира. Секунди по-късно градчето се оказа зад тях и двамата продължиха да се носят в галоп поне още десет минути, преди да се осмелят да погледнат през рамо, за да видят дали не ги преследват. Май се бяха измъкнали, но продължиха да препускат още известно време, просто за всеки случай.

— Изобщо не се шегуваш — задъхано рече Дърк, когато най-сетне забавиха ход.

— На война се опитваш да убиеш противниковия командир колкото се може по-рано. При уличен бой първата ти цел е най-гадното копеле.

Дърк изглеждаше впечатлен.

— Сигурен ли си, че не си идвал в Долното и преди?

Отново бяха сред природата, прокарваха диря през високата трева и се отдалечаваха от реката, когато ставаше прекалено мочурливо. След около час езда реката направи остър завой и пред тях се появи хълм.

Джон беше ходил неведнъж в Кралската обсерватория в Гринуич — това бе едно от любимите му места в Лондон. Позна разположението на хълма спрямо реката, но с това приликите свършваха. Спретнатия парк, величествените куполни постройки и високите кули от червени тухли ги нямаше. Вместо тях на самия връх на хълма се издигаше дървена къща от епохата на Тюдорите.

Дърк спря коня си.

— Точно там отиваме. Това е къщата на господин Уисдъм.

Продължиха нагоре по стръмната, добре отъпкана пътека. Кръстът на Джон се притисна силно в задния лък на седлото. На върха слязоха от седлата и вързаха потните коне за един стълб. Къщата беше най-величествената, която Джон бе виждал до този момент, триетажна, с яки греди и бяла гипсова замазка.

Докато й се възхищаваше, от предната врата изскочиха мъже и посегнаха към мечовете си, но се сепнаха, когато видяха Дърк.

— Здрасти, какво правиш тук? — попита свойски един от тях, як червенокос тип.

— Доведох един специален джентълмен при господин Уисдъм. Той наоколо ли е?

Червенокосият приближи предпазливо, като душеше, и щом долови миризмата на Джон, тутакси се втурна обратно в къщата, като викаше господаря си.

Соломон Уисдъм излезе на отслабващата светлина. Беше висок и слаб, с гъста сивееща коса, която се спускаше до раменете му, големи бакенбарди и дълго бледо лице. Носеше черно, покриващо бедрата му палто, черни панталони, груба бяла риза и черно шалче — костюм, който според Джон доста подхождаше на гробар от викторианската епоха.

Уисдъм изгледа продължително госта си, като душеше дискретно, докато приближаваше. После киселата му физиономия се смени с крива усмивка и той протегна кокалеста ръка.

Говорът му беше изискан, на образован човек.

— Не мога да повярвам! Добре дошли, добре дошли! Колко вълнуващо. Името ми, добри ми сър, е Соломон Уисдъм. Как да ви наричам?

— Джон Кемп.

— Това американски акцент ли е, господин Кемп?

— Да.

— Е, още по-вълнуващо. Моля, влезте. Идвате от Дартфорд, предполагам?

— Точно така, господарю Уисдъм, сър — почтително отвърна Дърк. — Имахме малко неприятности и докато пътувахме насам, си навлякохме още малко, но ето ни тук.

— Е, влизайте тогава. Ще заръчам да донесат храна и напитки и ще си поговорим хубаво. Направо изгарям от нетърпение.

Уисдъм ги въведе в голямото помещение след антрето. Обзавеждането беше оскъдно. Рогозка на пода, грубо скована маса и столове за хранене, а до притихналото огнище имаше две меки кресла и диванчета. Стените бяха голи. Единствените ценни вещи бяха масивните сребърни свещници на масата, покрити с втвърден жълт восък, купчина потъмнели сребърни чинии и няколко сребърни чаши.

— Моля, седнете — покани ги Уисдъм и посочи масата. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Имам бира, разбира се, буре вносно вино, както и няколко много специални делви ром. Страхотна история е как се сдобих с тях, но сега не й е времето.

— Давайте от всичко — каза Джон.

Уисдъм присви очи.

— Наистина ли? Направо чудесно.

— Шегувам се. Не бих отказал една бира.

— Чувство за хумор! Наистина чудесно. То е рядкост тук.

— Аз също ще пия бира, господарю Уисдъм — обади се Дърк.

Уисдъм не му обърна внимание и забързано излезе от стаята. Върна се, следван от червенобрадия страж, който неловко носеше поднос с три големи халби бира. След като остави подноса, той се наведе към Уисдъм и прошепна в ухото му, че е намерил пистолета на Джон.

Уисдъм кимна, отпрати мъжа и раздаде халбите на гостите си, след което вдигна своята.

— За несъмнено най-забележителната и вълнуваща вечер, която предстои.

Джон беше жаден и страшно му се пиеше. Пресуши халбата си на няколко големи глътки.

— Недей да стоиш като някакъв идиот — извика Уисдъм на подчинения си. — Донеси още бира. Леле, леле, господин Кемп, аплодирам апетита ви.

Джон избърса уста с опакото на дланта си.

— Наричайте ме просто Джон.

— В такъв случай вие трябва да ме наричате Соломон.

— Мога ли и аз да ви наричам Соломон? — попита Дърк.

— Разбира се, че не! — сряза го Уисдъм и веднага насочи вниманието си обратно към Джон. — Е, Джон, направо не зная откъде да започна. Имам безброй въпроси, които напират като вода от отприщен бент.

Джон се облегна назад в стола си. Надяваше се, че ще издържи тежестта му.

— Аз също имам доста въпроси, Соломон. Но първо си ти. Слушам те.

Уисдъм остави халбата си и лицето му отново стана сериозно като на погребален агент.

— И тъй. Не си мъртъв, нали, Джон?

— Определено се надявам да не съм.

— И въпреки това си тук.

— Да.

— Как е възможно това?

— Дълга история.

— Имам предостатъчно бира и още повече време. Ще поглъщам всяка твоя дума.

Появи се нова бира и Джон отпи няколко глътки.

— Не съм учен, Соломон, но идването ми е свързано с доста наука. За да се ориентирам какво знаеш и какво не знаеш, мога ли да те попитам през коя година… такова, напусна Земята?

— Имаш предвид годината, в която умрях. Не е нужно да се стесняваш да повдигаш темата. Тук е естествено да се задават такива въпроси. През хиляда осемстотин седемдесет и четвърта.

Джон поклати глава.

— И на мен не ми е лесно да го проумея, но предполагам, че ще ти е трудно да повярваш на онова, което ще ти разкажа. Науката е напреднала доста в сравнение с твоето време.

Джон започна да му обяснява по най-опростен начин строежа на атома и работата на ускорителите за частици, като внимателно наблюдаваше дали Уисдъм схваща думите му, но лицето на домакина им беше безизразно. Умът на Дърк пък определено се зарея нанякъде — след като младежът изпи бирата си, очите му се затвориха и брадичката му опря в гърдите. Джон продължи да говори, обясни програмата „Херкулес“ и объркалия се експеримент. Говореше за Емили, за Уудбърн.

При споменаването на Брандън Уудбърн Дърк отвори широко очи. Явно все пак слушаше.

— Нима кучият син е на Земята! Мамка му! Е, задръжте си го. Голяма гадина е, да знаете.

— В твоето село ли живееше? — попита Джон.

— По-скоро се мотае из графството, почти като скиталец. Краде, върши гадости. Много си пада да души и наръгва. Помолих познати войници да се оправят с него, но той е хлъзгав като змиорка.

Джон продължи разказа си, но си отбеляза, че трябва да научи нещо повече за тези скиталци. Представи теорията за образуването на мост между двата свята, описа експеримента, който го доведе на мястото, наричано от Дърк Долното.

Тук Уисдъм най-сетне кимна и се усмихна.

— Очарователно име, Долното. Зная, че простите хора го наричат така. Името Ад определено кара човек да потрепери. Толкова заредено, така библейско.

Джон не беше забелязал допълнителното присъствие в помещението, докато не чу как някой прочиства гърлото си. Пълна възрастна жена с покрито с бенки лице и кърпа на бялата коса стоеше до вратата и чакаше да й обърнат внимание.

Уисдъм вдигна очи.

— Желаете ли да донеса вечерята? — попита тя.

— Да, да — нетърпеливо отвърна Уисдъм. — Направи го. — После отново се обърна към Джон. — Голям късметлия съм да имам жена, макар да е доста отблъскваща. Но поне може да готви, а това прави битието ми по-поносимо.

— Ужасно съм гладен — по детски заяви Дърк. — И аз ли ще получа храна?

— Да, Дърк, ще ти дам да ядеш. Ама че съм груб, Джон. Имам клозет. Тръгни по коридора и заобиколи зад къщата. Ще видиш корито с вода, ако искаш да се измиеш. Ще ядем, ще пийнем още и ще говорим, докато лицата ни не посинеят.

— Нямам нищо против — каза Джон, докато ставаше.

Когато той излезе, Дърк боязливо попита дали може и той да пита нещо.

— Какво искаш?

— Ще му кажете ли, че доведох и дамата тук?

Уисдъм го изгледа изпепеляващо.

— Нали не си му казал?

— Разбира се, че не! Заплашихте ме, че ако си отворя устата, ще ми отрежете езика.

— Езикът, ръцете, хуя и главата ти, за бога! Никога не бива да научава. Никой не бива да научава, разбра ли?

Дърк кимна енергично, сякаш колкото по-усърдно движеше врата си, толкова по-честен изглеждаше.

— Много умно, че не се издадохте за всички земни неща, за които дамата ви изпя почти същата песен.

Уисдъм се изсмя подигравателно.

— Да, сигурно бих могъл да стана актьор в „Друри Лейн“, ако в Ада имаше „Друри Лейн“, кретенчето ми. А сега си затваряй устата. Той се връща.

Джон седна на мястото си и старицата донесе голям поднос храна и метални прибори.

— Овнешко и варени картофи — доста гордо обяви Уисдъм. — Аз преминавам на вино. А ти, Джон? Доста си го бива, от Франкия е.

— Франция?

— Да, разбира се. Старите имена се задържат тук.

— Разбира се. Ще пийна вино. А как наричат Англия?

— Тук е Британия.

Едва сега Джон си даде сметка колко е огладнял от ездата. Не обърна внимание на качеството на храната и й се нахвърли. При едно по-енергично захапване един от най-чувствителните му зъби поддаде и той извади отчупеното парче от устата си и го хвърли на пода. Останалата половина от зъба го заболя и Джон се справи с болката, като изпи червеното си вино. Ставаше за пиене и човекът на Уисдъм продължаваше да му налива. Поне липсата на алкохол нямаше да го мъчи на това място.

— Е, Джон — каза Уисдъм, докато дъвчеше, — значи храбро си се отправил към незнайни земи, за да намериш своята дама. Колко рицарско от твоя страна.

— Това ми е работата. Аз съм началник на охраната на лабораторията.

— Долавям, че причината за постъпката ти не е само тази.

— Да допуснем, че си прав.

— В такъв случай трябва да ти помогнем. Разказа ми невероятна история и си се нагърбил с невероятна задача. Героизъм, любов, опасности от неизвестното. Сякаш си излязъл от пиеса на Шекспир.

— Бих се съгласил, но на мен повече ми прилича на Данте.

Погледът на Уисдъм внезапно стана замечтан.

— Как само ми липсват тези книги. Всякакви книги. Казват, че се срещали и тук, но аз нямам нито една.

Това е една от многото ни несгоди. Ти човек на книгите ли си, Джон? Изглеждаш ми доста добре сложен и мускулест за академичните зали.

— Войник съм. Професионален войник. Но чета много история. Учих военна история в колежа.

— Забележително. В Америка ли?

— В „Уест Пойнт“. Чувал ли си?

— Да, разбира се, че съм чувал за „Уест Пойнт“. Там са учили и генералите от гражданската ви война, нали? Грант и Лий?

— Точно така.

— Грант ви беше президент, когато умрях.

— И е останал такъв до седемдесет и седма.

— Значи си войник и учен. Наистина чудесно. Предполагам, че си бил офицер.

— Да. Майор от американската армия.

Дърк видя удобен момент да се включи в разговора.

— Той е нещо повече от човек, който дава заповеди. Боец е. Видя сметката на оня здравеняк, дето ни се изпречи в Теймсмийд. А малко след пристигането му дойде команда чистачи и Джон се разправи с всичките.

Уисдъм го погледна заинтригувано.

— Така ли? Коя команда, Дърк?

— На капитан Уитърс, но той вече няма да прави прочистване, това е сигурно. Джон го наръга със собствения му меч и сега той е негов.

— И на мен ми се стори, че разпознавам оръжието на кръста ти — рече Уисдъм. — Много съм впечатлен.

— Но не ми се размина съвсем безнаказано — отбеляза Джон.

— Видях, че пазиш рамото си. Ей сега ще сменим превръзките и ще сложим мехлем. Кажи ми, когато си бил войник, къде си се сражавал?

— В Ирак и Афганистан.

— Това име Ирак не ми е познато.

— По твое време страната се е наричала Хашемитска империя. А в древността Вавилония.

— Да, точно така се нарича и тук. Вавилония. Значи и през двайсет и първи век продължавате с кръстоносните походи, а?

— Противникът ни нарича кръстоносци. Не и ние.

— Войната е история без край. Както в твоя свят, така и в нашия.

— Бих искал да ми разкажеш повече за вашия свят. Ако искам да спася Емили, трябва да знам с какво си имам работа.

— Съвсем вярно. Досега аз те разпитвах. Сега е твой ред. Да започна ли със себе си?

— Моля.

— На колко години съм според теб?

— Не знам. Изглеждаш ми около петдесетте.

— На петдесет и пет съм. Тоест през хиляда осемстотин седемдесет и четвърта бях на толкова. Юрист в Лондон, с много натоварена практика. Животът беше хубав, поне така си мислех. Имах хубава жена, син и дъщеря, които бяха възпитани чудесно и зрелият им живот започна добре, макар че не зная как е протекъл нататък. Достатъчно ми е, че не са станали обитатели на този свят. Колко внезапно се промениха нещата при мен. От случайно прехваната кореспонденция научих, че жена ми и съдружникът ми Абнър Купърсмит поддържат любовна връзка. Бях заслепен от ярост и твърдо решен да си отмъстя. Познавах един човек, ирландец в Лондон на име Кафри, който владееше изкуството на експлозивите. По онова време познавах какви ли не хора, от лордове до най-долни негодници. Кафри ми осигури буренце барут, което поставих в мазето на къщата на Купърсмит на Тависток Скуеър, докато беше в дома си. Запалих дълъг фитил и се измъкнах. Разруших къщата, Джон, срутих я върху главите на Купърсмит, жена му и децата му. Полицията започна да ме подозира и дори се опита да ме арестува, но известно време им се изплъзвах. Накрая, обзет от отчаяние заради живота, който бях изгубил — не живота на Купърсмит, уверявам те — се хвърлих от най-високата точка на катедралата „Сейнт Пол“ и веднага след това се озовах тук, в Ада, насред кално поле, напълно невредим. Кафри бил заловен и няколко седмици по-късно го обесили. Позволи ми да ти го представя.

Червенокосият страж, който стоеше до стената, кимна.

— Съдбите ни са преплетени — продължи Уисдъм. — Кафри ми служеше приживе и сега продължава да ми служи.

— Невероятно — промълви Джон.

— Нали? — усмихна се Уисдъм. — След толкова много години човек обикновено забравя колко невероятно е всичко това, макар че си го припомняме с всеки нов пристигнал. Но да се върна на моята история. Бях подбран на улицата в Лондон от мръсна тайфа чистачи и отведен при един джентълмен на име Косгроув, който живееше недалеч. Косгроув беше човек от седемнайсети век, навремето банкер. Беше достатъчно любезен тип, който си направи труда подробно да ми обясни нещата. Разбираш ли, основната част от пристигналите тук не са… изтънчени хора, ако мога така да се изразя. Както може да се очаква, те са отрепките на Земята, подобно на нашия приятел Дърк.

— Не се обиждам — обади се младежът.

— Какво облекчение — отбеляза Уисдъм. — Косгроув ме хареса. Двамата бяхме лика-прилика и вместо да ме продаде на обичайната цена, той ме взе под крилото си и ме научи на своя занаят. Така станах… е, позволи да бъда откровен с теб, търговец на плът. Чистачите хващат новопристигналите и ги водят при хора като мен, каквито има по целия свят. Ние преценяваме уменията им и ги доставяме на най-подходящия лорд, който се нуждае от подобни услуги. Ако нямат желаните качества, обикновено ги връщаме под юрисдикцията на местните лордове, които винаги се нуждаят от хора за работа на нивите или за чистене на клозетите. Моята работа е да знам какво търсят клиентите ми и, което е по-важно, колко са склонни да заплатят.

Джон го погледна право в очите.

— Не искам да те обиждам, Соломон, но това звучи доста противно. Ти си търговец на роби.

— Тук всичко е противно, действа се с груба сила и открито изнудване. Аз съм просто колелце в огромна, мръсна машина. Не се извинявам. Но съм умно колелце. Зная кой търси учен. Зная кой се нуждае от воини. Зная на кого му трябват строители и занаятчии. Зная кой иска жени — е, всеки иска жени, но те са твърде малко. А привлекателните са истинско съкровище. Но аз се отклонявам. Косгроув се отнасяше достатъчно добре с мен. Видя възможност за разширяване на дейността си и двамата станахме, както казват, най-успешните търговци в Британия. Когато след време Косгроув бе сполетян от нещастен случай, който го премахна от високото му място, аз поех делата му и преуспях доста през годините.

Джон забеляза леката усмивка на лицето на домакина, докато споменаваше нещастния случай с Косгроув. Заподозря, че в основата му е бил именно Уисдъм, но премълча.

— Спечелих достатъчно злато и сребро, за да построя тази къща, копие на дома от детството ми в Гринуич — продължи Уисдъм. — Не е на същото място. Разбира се, тук се намираше Кралската обсерватория. Но пък изгледът е добър, не мислиш ли?

Джон даде знак на Кафри да напълни чашата му.

— Мисля, че трябва да разбера начина, по който стават нещата тук — каза той.

— Нека да започна от самото начало — поде Уисдъм. — Пристигаш в Ада точно на мястото, на което си умрял. Ако умреш в Гринуич, появяваш се в Гринуич на абсолютно същата географска дължина и ширина. Теренът тук е същият като на Майката Земя, макар че влиянието на човека не се усеща толкова, колкото в твоя свят. Разбрах, че по твое време хълмовете се изравняват, коритата на реките се променят и се изсичат цели гори. Нашият свят е подобен, но далеч по-примитивен в това отношение.

Дърк закима.

— Кажете му какво става, ако умреш във вода. Винаги ме разсмива.

— Да. Е, не съм сигурен дали Джон ще го намери за забавно, но да предположим, че умрете при корабокрушение или в река. Ще се озовете тук в абсолютно същото положение. Ако можете да доплувате до суша, добре. Но ако не можете, ще се удавите отново, без да си давате сметка какво ви е сполетяло.

— Но аз вече му казах, че тук не се умира, господин Уисдъм.

— Да, така е. Вечността е много дълъг срок, но мисля, че най-вероятно ще останем вечно тук. Не можем да умираме и не умираме. Завинаги търпим участта си. Можем да бъдем покосени от болест, да бъдем наранени или да гладуваме, но продължаваме да съществуваме.

Джон се наведе напред.

— В Дартфорд раних петима мъже. Достатъчно сериозно, за да умрат, но те продължаваха да се движат.

— Ето, значи си го видял с очите си. Вземи някой краен пример. Главата може да бъде отсечена от тялото, но животът ще продължи. Устните ще се движат, макар и да не могат да изричат думи без гърди и бял дроб. Очите мигат и главата може да бъде научена да мига един път за „да“ и два пъти за „не“. Дори когато плътта напълно се разложи и се превърне в пихтия, когато костите се разпаднат на прах, според нас остава съзнание, остава страдание. Вечно страдание. Такава е горчивата ни участ.

— Откъде можете да сте сигурни?

— Трудно е да се докаже, но всички свидетелства насочват към това заключение. Достатъчно е само човек да влезе в някоя стая на разложението, за да разбере.

— Надуших ги.

Уисдъм стана и кимна на Кафри.

— Трябва и да ги видиш. Всичките ми думи граничат с абстракция, без да се увериш с очите си. Ще събера отряд от мои хора, които да ни пазят в тъмното. Ще направим съвсем кратка разходка до най-близката зала.

Джон стана. Беше замаян от виното, но въпреки това автоматично провери оръжията си — стар навик от армията. Мечът беше на колана му, но си спомни, че беше оставил кремъклията при коня.

— Имах дисаги — каза той.

— Пистолетът и принадлежностите му са на сигурно място — успокои го Уисдъм. — Заръчах на Кафри да отнесе торбата в стаята ти. Това е законен трофей, при това доста скъп. Не бих искал да се изгуби в нощта.

Вечерният въздух бе неподвижен. Група хора на Уисдъм с мечове и фенери ги поведе надолу по хълма към Гринуич. Дърк явно се радваше на компанията и бъбреше дружески с тях, като разказваше разпалено за битката на Джон с чистачите и татуирания Реджи. Градчето под тях бе тъмно и се губеше в мрака, с изключение на няколко открити огньове тук-там. Джон крачеше до Уисдъм, който също носеше фенер със свещ в кокалестата си ръка, подаваща се изпод наметалото му.

Джон зададе въпроса, който го измъчваше от много време.

— Какво ти осигурява билет до това място?

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Какво трябва да направиш, за да се озовеш в Ада?

— А, ясно. Определено някоя от най-долните постъпки. Убийство, подбудителство, насилие, брутална жестокост към ближния. Приживе бях богобоязлив християнин и искрено вярвах, че списъкът на престъпленията, които те обричат на Ада, е много по-дълъг. Богохулство. Идолопоклонничество. Неприемане на Исус Христос като господар и спасител. Мърсуване.

Прелюбодеяние. И така нататък. Изглежда обаче, че това изобщо не е вярно. Става въпрос само за най-лошите престъпления, които човек може да извърши спрямо другите.

Джон се закова на място, внезапно изтрезнял.

— В такъв случай тук трябва да има страшно много войници.

Уисдъм помълча, преди да отговори.

— Дълбок въпрос, породен от професията, която си упражнявал. През многото ми години на наблюдение със сигурност мога да кажа, че има милост за жестоките деяния, извършени в законна война на бойното поле. В противен случай Адът щеше да бъде далеч по-гъсто заселен, ако питаш мен.

— Jus ad bellum — подхвърли Джон.

— Да, латинският и познанията ти наистина са впечатляващи — отвърна Уисдъм. — Законът на войната, изкован от хората, в края на краищата наистина има висок морален смисъл.

Джон отново тръгна надолу по склона, потънал в мисли.

— Ами деца? — попита след дълго мълчание.

— Нито едно. Вярно, децата могат да извършват гнусни деяния, но не идват тук.

— Кой отсъжда всичко това? Кой решава кой да дойде и кой не?

Уисдъм сви рамене.

— Загадки колкото искаш. Възможно е да се заключи, че има някаква висша сила, Бог може би, който сортира душите като ябълки — добрите на една страна, лошите на друга, но аз не съм имал съден ден, а същото се отнася и за всеки друг, доколкото знам. Просто се появихме тук. Не зная отговора на въпроса ти. Може и да се казвам Уисдъм, но не притежавам мъдрост.

— Значи да приема, че не си се срещал със Сатаната.

— Ха! Когато пристигнах, очаквах зад всеки ъгъл да се натъкна на рогати джентълмени. Но този зложелателен крал не се е явил на никого, когото познавам. Някои вярват в него, разбира се. Може би той наистина съществува, но аз не мисля така.

— Да се върнем на децата. Има мъже, има и жени. Как така няма деца?

Уисдъм си позволи леко да се изкиска.

— Плътските страсти са много популярни тук и се препятстват само от недостига на жени, макар че содомията се среща в изобилие. Но отношенията с жени не водят до появата на деца. Няма възпроизвеждане. Животните се плодят, както и на Земята. Ако не го правеха, сигурно щяхме да се ядем един друг на вечеря, но нашето население се увеличава само от новодошлите.

— Колко голямо е населението тук?

— Няма начин да се разбере. Никой не се занимава с преброяване, а и няма нужда. Все пак изглежда значително по-малобройно, отколкото когато бродех по улиците на Лондон като жив човек. Помисли си само. Колко мъже, вървели по земята, са извършили достатъчно злини, за да бъдат пратени тук? Един на сто? Един на хиляда? На десет хиляди? А жените колко са? Нежният пол е далеч по-малко склонен към варварство и това е факт, който не може да се оспори. А сега сравни това с предположението, че след попадането си тук човек извади достатъчно късмет да остане във функциониращо състояние в продължение на стотици или може би хиляди години. Ние не остаряваме. Ако липсват бедствия, ще останем такива, каквито сме били при пристигането си. Че защо, аз самият се запознах навремето с красив млад мъж, който умрял в Британия още преди раждането на Христа! Бил войник в армията на Юлий Цезар и въпреки това продължава да съществува по улиците на Лондон, освен ако не го е сполетяло нещо лошо.

Джон се умълча, потънал в мисли. Имаше чувството, че сънува някакъв сложен и мъчителен сън. Надяваше се, че всеки момент ще се събуди и ще се озове отново в леглото си, и ще усети гладката кожа на Емили до себе си. Но близо до подножието на хълма противната миризма го връхлетя и го убеди, че всичко това е ужасяващо реално.

— Почти стигнахме — каза Уисдъм. — Вземи това.

Той извади вълнен шал от джоба на наметалото си и го подаде на Джон.

— За какво ми е?

— Най-добре покрий носа си. И пийни от това.

От друг джоб извади манерка. Джон я отвори и подуши. Ром.

— Иска ми се и на мен да ми бяха предложили силно питие първия път, когато влязох в стая на разложението — въздъхна Уисдъм.

Градчето започваше там, където свършваше хълмът. От затворените къщи се виеше пушек от огнища и се дочуваха приглушени гласове.

Вонята се засилваше все повече и повече и не след дълго групата се озова пред голяма плевня, разположена зад редица мизерни колиби. Джон отпи втора глътка от сладкия ром и уви плътно лицето си с шала. По нареждане на Уисдъм хората му вдигнаха тежкото дървено резе и отвориха скърцащите врати. Дърк повърна от вонята, но останалите сякаш не я усещаха и вдигнаха високо фенерите си.

Джон пристъпи в светлината.

Това наистина беше ад.

Покрай вътрешните стени на постройката имаше маса от гниещи, зловонни останки. И гледката нямаше да бъде толкова ужасяваща, ако бяха просто безжизнени, разлагащи се отпадъци от някаква кланица. Гниещата плът обаче се движеше като някаква вълнуваща се отвратителна маса. И за да станат нещата много, много по-лоши, от тази маса се чуваха звуци, отвратителна какофония от тихи стонове, ридания и от време на време по някоя дума, име, зов към майка, молба за помощ.

След няколко секунди Джон излезе и изгълта остатъка от рома.

— Исусе.

Един от стражите го чу.

— Исус не е тук — насмешливо подхвърли той, преди Уисдъм да го накара да млъкне и да нареди да залостят вратата.

— Съжалявам, Джон — рече Уисдъм и застана до него. — Беше нужно, за да разбереш.

— Защо държите тези постройки тук?

— Изпълняват доста функции. В свят, в който не можеш да лишиш някого от живот, пращането в стаята на разложението е върховното наказание. Освен това са практични. Осакатените могат да бъдат събрани на дискретни места, за да не замърсяват населените райони или полята, макар че и това се случва.

— Откога са тук?

— Не бих могъл да знам отговора. Някои са от векове, предполагам.

— Това е невъзможно. На топло от човешкото тяло само за седмици остава единствено скелет.

— Не и в Ада. Разлагането на човешката плът е изключително бавно тук. Още една жестокост. Хайде, да се върнем в дома ми. Може да хапнем и да пийнем още, преди да си легнем.

— Не мисля, че бих могъл да се храня след тази гледка.

— Разбира се, че ще можеш.

По средата на обратния път Джон дойде достатъчно на себе си, за да зададе най-важния въпрос.

— Пристигнах тук поради една-единствена причина, да намеря приятелката си. Ти изглеждаш човек с много връзки. Знаеш ли къде мога да я открия?

— Чух да се говори, че твоята жена е била откарана във Франкия с кораб от хора на херцог Дьо Гиз.

— В такъв случай ме откарай там. Помогни ми да я върна.

— Това е отвъд възможностите ми.

— Ще намеря начин да ти платя.

— Не става въпрос за пари. Утре сутринта ще те заведа при човек, който има възможност да ти помогне.

— Кой е той?

— Кралят на това кралство. Хенри.

— Да не би да е някой Хенри, когото бих разпознал от историята?

— Може би. Сигурно го познаваш под името крал Хенри Осми.