Холи Блек, Касандра Клеър
Железният изпит (6)

Глава пета

Кал се бе озовал пред огромно каменно лице. Вляво и вдясно от него имаше гора, а отпред — грамадна двойна врата. Тя беше в сивкав цвят и с метални панти, които преливаха в извивки, изкривяващи се една към друга. Кал се досети, че от дистанция или без светлината от фаровете на автобуса те щяха да бъдат почти невидими. В скалата над вратите бе издълбан непознат знак.

Под него бяха написани думите:

Огънят гори, водата тече,

въздухът навява, земята сковава.

Хаосът поглъща.

Поглъща. Думата го накара да потрепери. Сега бе последният му шанс да избяга, помисли си той. Знаеше обаче, че не бяга много бързо, пък и нямаше къде да се скрие.

Другите деца бяха взели багажа си и сега се оглеждаха като него. Майстор Руфъс приближи портите и всички притихнаха. Майстор Норт пристъпи напред.

— Предстои ви да влезете в коридорите на Магистериума — каза той. — За някои от вас това е осъществяване на мечта. За други се надяваме да е начало на такава. На всички ви казвам само, че Магистериумът съществува заради собствената ви безопасност. Всеки от вас притежава голяма сила, която без обучение може да стане опасна. Тук ще ви научим да се владеете, ще ви разкажем великата история на магове, които са идвали тук като вас през годините. Всеки от вас има уникална съдба, която е различна от това, което може и е щяло да ви се случи, ако не бяхте дошли тук. Може би сами сте се досетили за това, долавяйки първите следи от магията в себе си. Но на входа на планината сигурно мнозина от вас се чудят в какво са се забъркали.

Няколко деца се изсмяха нервно.

— Преди много години, в самото начало, първите магове се чудели същото. Заинтригувани от ученията на алхимиците и особено Парацелс, те искали да овладеят магията на четирите елемента. Имали ограничен успех, докато един маг не осъзнал, че младият му син прави с лекота това, с което той се мъчел. Маговете установили, че магията може да се извършва от тези с вродена дарба към нея, и то най-добре от по-младите. След това маговете намерили нови ученици, които да изучат и от които да научат нещо ново. Те търсели деца с вродена сила из цяла Европа. Малцина я притежават, може би един на всеки двайсет и пет хиляди. Маговете обаче събрали тези, които намерили, и създали първото училище за магия. По пътя те чули истории за необучени момчета и момичета, подпалили къщи и изгорели в огъня, удавени в бури, завихрени от тайфуни, или потънали в земята. Благодарение на обучението маговете се научили да вървят през лавата, без тя да ги засяга, да ходят по дъното на морето без нужда от кислородна маска, дори да летят.

Нещо в Кал се пречупи при тези думи на майстор Норт. Той си спомни как някога, като много малък, бе карал баща си да го хвърли във въздуха, но баща му се бе скарал и му бе казал да не се прави, че лети. Дали наистина не можеше да се научи да полети?

„Ако се научиш да летиш, обади се един глас в подсъзнанието му, няма да има значение, че не можеш да тичаш.“

— Тук ще се срещнете с елементалите, създания с невероятна красота и сила, съществували в нашия свят от зората на времето. Ще оформите земята, въздуха, водата и огъня така, както пожелаете. Ще научите миналото, за да се превърнете в бъдещето. Ще откриете това, което обикновеното ви Аз никога не би имало шанса да опознае. Ще разберете велики тайни и ще извършите велики дела. Добре дошли в Магистериума!

Избухнаха аплодисменти. Кал се огледа. Очите на всички сияеха и колкото и да не му се искаше, бе сигурен, че той изглежда по същия начин.

Майстор Руфъс пристъпи напред.

— Утре ще разгледате училището, но тази вечер искам да последвате майсторите и да се настаните по стаите си. Моля ви, не се отдалечавайте, докато вървите през Магистериума. Системата от тунели е много сложна и докато не я опознаете, лесно може да се изгубите.

„Изгубен в тунелите“, помисли си Кал. Тази мисъл го бе плашила, още когато чу за това място. Потръпна при спомена за кошмарите как бива пленен под земята. Някои от старите му съмнения се връщаха, а предупрежденията на баща му отекнаха в главата му.

„Те обаче могат да ме научат да летя“, възрази той наум, като че спори с някой, който не е там.

Майстор Руфъс вдигна едрата си ръка и разпери пръсти, след което прошепна нещо. Металът на гривната му засия, все едно се е нажежил. След миг се чу скърцане, което напомни на писък, и портите се отвориха.

През тях блесна светлина и децата тръгнаха напред, като ахкаха и възклицаваха.

— Невероятно! Страхотно! — чу ги как говорят Кал. След минута и той трябваше да признае, че наистина е невероятно.

Преддверието бе огромно, по-голямо от всяко помещение, което Кал си бе представял. Можеше да побере три баскетболни игрища и пак щеше да остане място. Подът бе от същата блестяща слюда, която бе видял в илюзията от хангара. Стените обаче бяха покрити с каменни висулки и изглеждаха като накацани от безброй свещи. Сталагмити се издигаха от краищата на стаята и почти се докосваха до огромни сталактити, спускащи се от тавана. Имаше река, която сияеше като бляскав сапфир и прекосяваше стаята, преминавайки от една арка към друга. Пресичаше я извит каменен мост. В основите му бяха изписани символи, които Кал не познаваше, но му напомниха за завъртулките по кинжала, които баща му бе метнал по него.

Кал изостана, докато другите чираци от Изпита се събраха около него и образуваха възел в центъра на стаята. Кракът му бе изтръпнал след дългия престой в автобуса. Знаеше, че ще се движи по-бавно от всякога. Надяваше се, че няма много път до мястото, където ще спят.

Огромните врати се затвориха зад тях с трясък, който накара Кал да подскочи. Той се завъртя тъкмо навреме, за да види редица остри сталактити, които паднаха един след друг от покрива и на практика затвориха вратите.

Дрю, който бе застанал до Кал, преглътна.

— Как се очаква да излезем обратно навън?

— Не се очаква — отвърна Кал, доволен от това, че най-сетне има отговор за нещо от случващото се. — Никога няма да излезем.

Дрю се отдръпна. Кал не го обвиняваше, макар наистина да бе уморен, че се държаха с него като изрод само задето посочва очевидното.

— Хайде — хвана го някой за ръкава. Беше Аарън.

Кал се обърна и видя, че майстор Руфъс и Тамара вече са тръгнали. Тамара ходеше с напереност, която Кал не бе забелязал в присъствието на родителите й. Кал промърмори под носа си и последва тримата през една от арките и навлезе в тунелите на Магистериума.

Майстор Руфъс протегна една ръка. В дланта му се появи пламък, който запука като факла. Това напомни на Кал за огъня, който стоеше във водата по време на последното изпитание. Той се запита какво ли е трябвало да направи, за да се провали наистина, и то по такъв начин, който не би позволил идването му на това място.

Те минаха един след друг по тесен коридор, в който се усещаше лекият мирис на сяра. Излязоха в друга стая, в която имаше няколко басейна. Един от тях бълбукаше с рядка кал, а в друг имаше бледи, безоки риби, които се разпръснаха при звука на човешки стъпки.

На Кал му хрумна да се пошегува, че обсебените от Хаоса безоки риби биха били неуловими, понеже нямат очи, но вместо това се уплаши от собствената си мисъл за това как те шпионират учениците в полза на Слугите на Врага.

После стигнаха пещера с пет врати на далечната стена. Първата бе направена от желязо, втората от мед, третата от бронз, четвъртата от сребро и последната от сияйно злато. Всички врати отразяваха огъня в ръката на майстор Руфъс и караха пламъците да танцуват зловещо в лъскавите си огледални повърхности.

Далеч над тях Кал помисли, че видя отблясъка от някакво сияние и нещо с опашка, което бързо се скрива в сенките.

Майстор Руфъс не ги отведе в пещерата или през някоя от вратите, а продължи да върви, докато не стигнаха до голяма кръгла стая с висок таван и пет арки, които водеха в различни посоки. На тавана Кал забеляза стадо гущери със скъпоценни камъни по гърбовете. Някои сякаш горяха в сини пламъци.

— Елементали — ахна Тамара.

— Насам — нареди майстор Руфъс. Това бяха първите думи, които изричаше. Звучният му глас отекна в празното пространство.

Кал се запита къде ли са останалите магьосници. Може би бе по-късно, отколкото си мислеше, и вече бяха заспали. Празнотата на стаите, през които бяха минали обаче, го накара да помисли, че са сами под земята.

Най-накрая майстор Руфъс спря пред голяма квадратна врата с метален панел по средата, където обикновено имаше дръжка, с която да се почука. Вдигна ръка и гривната засия отново, този път с ярък отблясък. Нещо във вратата изщрака и тя се отвори.

— Можем ли да правим това? — попита Аарън удивено.

Майстор Руфъс му се усмихна.

— Да, ще може да влизате в собствените си стаи с гривните, макар че няма да ви е позволено да ходите навсякъде. Влизайте в стаите си и вижте къде ще прекарате Желязната година от своето чиракуване.

— Желязна година? — повтори Кал и се замисли за вратите.

Майстор Руфъс влезе вътре, като махна с ръка към това, което приличаше на комбинация между хол и учебна зала. Стените на пещерата бяха високи и образуваха купол на тавана. В центъра на купола висеше голям меден полилей. Той съдържаше дузина лампи, всяка от които бе украсена с рисунки на пламък и завършваше с горяща факла. На каменния под имаше три бюра, които образуваха полукръг, и два меки плюшени дивана, които бяха разположени един срещу друг в камина, достатъчно голяма, че да можеш да опечеш крава в нея. Или пък пони.

Кал се сети за Дрю и прикри усмивката си.

— Това е невероятно — каза Тамара и се обърна, за да огледа обстановката. За миг заприлича на обикновено дете, а не на маг от древна фамилия.

Жили от ярък кварц и слюда опасваха каменните стени. Когато факлата ги освети, те се превърнаха в поредица от символи, наподобяващи тези на входа — триъгълник, кръг, три вълнообразни линии, стрела, която сочеше нагоре, и спирала.

— Огън, земя, вода, въздух и хаос — рече Аарън.

Явно бе внимавал в автобуса.

— Много добре — похвали го майстор Руфъс.

— А защо са подредени така? — посочи Кал.

— Така символите образуват Петостишието. А тези са за вас!

Той вдигна три гривни от масата, която изглеждаше като издялана от един-единствен къс скала. Това бяха широки кожени превръзки с парче метал, което ги закопчаваше.

Тамара вдигна нейната, все едно бе свещен предмет.

— Еха…

— Вълшебни ли са? — попита Кал и погледна скептично към гривните.

— Те отбелязват как напредвате през Магистериума. Ако издържите теста на края на годината, ще спечелите друг метал. Първо желязо, после мед, бронз, сребро и накрая злато. Щом завършите Златната си година, вече няма да бъдете считани за чираци, а за млади магове, способни да кандидатстват в Колегиума. И за да отговоря на въпроса ти, Кал, да, вълшебни са. Направени са от магьосник, оформящ металите, и служат като ключове, като ви позволяват да влизате в класните стаи на тунелите. Ще получите допълнителни метали и камъни, които да закачите на гривните си. Те ще подчертаят постиженията ви, така че когато завършите, ще отразят как сте използвали времето си тук.

Майстор Руфъс отиде до малката кухня. Над странно изглеждащата печка с камъни на мястото, където обикновено имаше котлони, той се протегна към един шкаф и извади три празни дървени чинии.

— Като цяло, оставяме новите чираци да се настанят по стаите си първата нощ, а не веднага да ги смайваме в Столовата, така че ще хапнем тук тази вечер.

— Чиниите обаче са празни — обади се Кал.

Руфъс бръкна в джоба си и извади парче салам, а после и един хляб, които иначе нямаше как да се поберат там.

— Но не за дълго.

Той направи три сандвича в чинията, които внимателно раздели на две.

— Сега си представете любимото си ядене.

Кал погледна първо към майстор Руфъс, а после към Тамара и Аарън. Дали това не бе някаква магия, която трябва да научат? Нима майстор Руфъс предполагаше, че ако си представиш нещо по-хубаво, докато ядеш сандвич със салам, сандвичът ще стане по-вкусен? Дали можеше да чете мислите му? Ако маговете бяха чели мислите му през цялото време досега…

— Кал — попита внезапно майстор Руфъс и го накара да подскочи, — някакъв проблем ли има?

— Нима четеш мислите ми? — изпусна се Кал.

Майстор Руфъс примигна, подобно на зловещите гущери по тавана на Магистериума.

— Тамара, дали мога да прочета мислите на Кал?

— Маговете могат да прочетат мислите ти само ако ги прожектираш.

Майстор Руфъс кимна.

— Какво се има предвид под това да ги прожектирам, Аарън?

— Мислиш много върху даден проблем? — предположи той след секунда.

— Именно — отвърна майстор Руфъс, — затова искам да мислите здравата.

Кал се съсредоточи върху любимите си храни, които прехвърли в ума си. Лесно се разсейваше с други неща, които му се струваха смешни. Като баница, изпечена в кекс. Или трийсет и седем вафли, оформени като пирамида.

Тогава майстор Руфъс разпери ръце и Кал си забрави мисълта. Първият сандвич също се разпери. Саламчетата се разтеглиха по чинията, а във въздуха се разнесе вкусен аромат.

Аарън се приведе. Видимо бе гладен въпреки чипса, който бе изял в автобуса. Саламът се превърна в чиния, после в купа и накрая в гарафа със спагети, покрити със сирене и кротони. В чинията имаше поничка, залята със сладолед, а гарафата бе пълна с кехлибарена течност, която Кал сметна за ябълков сок.

— Страхотно — изуми се Аарън, — точно това си представих. Истинско ли е обаче?

Майстор Руфъс кимна.

— Колкото и сандвичът. Спомни си Четвъртия принцип на Магията. Можеш да промениш формата на предмета, но не и истинското му съдържание. Но храната си е храна, затова трансформацията е истинска. Сега ти си на ред, Тамара.

Кал се запита дали това не означава, че макароните на Аарън ще имат вкуса на салам. Поне изглеждаше, че Кал не е единственият, забравил принципите на Магията.

Тамара пристъпи напред, за да вземе подноса си, докато храната се образуваше. Тя се превърна в голяма чиния суши с някаква зелена подправка в единия край и купа соев сос в другия. Към нея имаше и още една чиния с три розови топки мочи. Бе получила и горещ зелен чай. Изглеждаше щастлива.

Дойде редът на Кал. Той погледна скептично към подноса си. Не знаеше какво ще намери. Но наистина се появи любимата му вечеря — пилешки хапки с чеснов сос, чиния спагети с доматен сос, сандвич с фъстъчено масло и корнфлейкс за десерт. Имаше и чаша горещ шоколад с крем и с шарени бонбони на глазурата.

Майстор Руфъс изглеждаше много доволен.

— Сега си хапнете. Ще се появи някой, който да донесе нещата ви…

— Мога ли да се обадя на татко? — попита Кал. — Ще ми трябва телефон. Аз си нямам…

Настъпи тишина. Тогава майстор Руфъс каза по-внимателно, отколкото Кал очакваше:

— Мобилните телефони не работят в Магистериума, Калъм. Прекалено дълбоко под земята сме. Нямаме и обикновени телефони. Общуваме си с елементали. Нека дадем време на Алистър да се успокои и след това ще му се обадим заедно.

Кал сподави протеста си. Бяха му отказали любезно, но твърдо.

— А сега — продължи майстор Руфъс, — искам тримата да сте облечени и готови за утре в девет сутринта. Искам да сте готови за урок. Имаме много работа. Ще ми е мъчно, ако не реализирате потенциала си, показан на Изпита.

Кал предположи, че майсторът говори за Тамара и Аарън, тъй като ако той реализираше потенциала си, подземната река щеше да пламне. Когато майстор Руфъс си излезе, седнаха на сталагмитените столове до гладката маса, за да вечерят заедно.

— Ами ако беше сложил чесновия сос на спагетите? — попита Тамара, като погледна към чинията на Кал, вдигнала клечките си за хранене във въздуха.

— Щеше да е още по-вкусно — отвърна Кал.

— Отвратително — каза Тамара и смеси уасабито в соевия сос, без да пръсне и капка извън чинията.

— Откъде според теб са намерили прясна риба за сушито в пещерата? — попита Кал, докато хапваше от пилето. — Според мен са хвърлили мрежа в някой от басейните и са извадили каквото намерят. Някаква твар.

— Хора — обади се Аарън погнусен, — става ми лошо, като ви слушам.

— Бълбук-бълбук! — каза Кал отново, като притвори очи и започна да клати главата си като подземна риба.

Тамара взе храната си и отиде на дивана, където седна с гръб към Кал и започна да яде.

Приключиха храненето си в тишина. Въпреки че не бе ял цял ден, Кал не можеше просто да се навечеря. Представи си как баща му се храни самичък на малката кухненска маса. Липсваше му. Повече от всякога.

Кал избута чинията си и се изправи.

— Аз ще си лягам. Кое е моето легло?

Аарън се приведе назад на стола си и погледна.

— Имената ни са на вратите.

— О! — каза Кал. Почувства се глупаво, но му стана и малко страшно. Името му бе написано там. С кварц.

Калъм Хънт.

Влезе вътре. Бе луксозна стая, много по-голяма от тази, която бе имал у дома си. Дебел килим покриваше каменния под. На него бяха изобразени повтарящите се символи на петте елемента. Мебелите изглеждаха направени от вкаменено дърво, което блестеше в мек златист отблясък. Леглото бе огромно и покрито с дебели сини завивки и големи възглавници. Имаше гардероб и бюро с чекмеджета. Кал обаче си нямаше дрехи, които да прибере, затова просто легна на леглото и скри главата си с възглавницата. Чу как Тамара и Аарън се смеят в хола. Не бяха си говорили така преди. Явно го бяха изчакали да си тръгне.

Нещо го убоде в тъмното. Бе забравил за кинжала, който баща му беше му дал. Изтегли го от колана си и го погледна на светлината на факлата. „Семирамида“. Запита се какво ли означава думата. Хрумна му, че има опасност да изкара следващите пет години в тази стая, сам със странния нож, докато хората му се присмиват.

Въздъхна, остави ножа на нощното си шкафче и изрита завивките с крак, след което се опита да заспи.

Но минаха часове, преди да успее.