Холи Блек, Касандра Клеър
Железният изпит (1)

Пролог

В далечината човекът, който се катереше по бялото лице на глетчера, приличаше на мравка, качила се върху чиния. Под него се намираше бедняшкият квартал на Ла Ринконада, от това разстояние напомнящ на шарен пъзел. Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-силно духаше вятърът, като навяваше сняг в лицето му и караше влажните кичури на тъмната му коса да замръзват. Въпреки предпазните си очила с цвят на кехлибар той направи гримаса заради ярката светлина на залеза.

Независимо от това човекът не се страхуваше, че ще падне, макар да не използваше предпазни въжета — само железни стеги и една-единствена ледена брадва. Той се казваше Алистър Хънт и бе маг. Катерейки се, оформяше замръзналата повърхност на глетчера под дланите си. Докато си проправяше път нагоре, по леда се появяваха стъпала, на които да опре ръцете и краката си.

Когато стигна пещерата, на половината път до върха на глетчера бе почти замръзнал и напълно изтощен, защото му се бе наложило да налага волята си върху най-опърничавия от елементите. Бе изнурително да използва магията толкова дълго, но така и не посмя да забави ход.

Пещерата стоеше като зейнала паст от едната страна на планината. Бе невъзможно да види какво има над или под нея. Издърпа се от ръба и си пое дълбоко въздух, като се прокле за това, че не бе дошъл по-рано и бе позволил да бъде измамен. Хората в Ла Ринконада бяха видели експлозията и си шепнеха какво означава огънят в леда.

Огън в леда. Трябваше да бъде сигнал за помощ… или може би нападение.

В пещерата имаше магове, но те бяха прекалено стари или прекалено млади, болни и ранени, майки на деца, които не можеха да бъдат оставени. Такива бяха и съпругата и синът на Алистър. Бяха скрити тук, в едно от най-отдалечените места на земята.

Майстор Руфъс бе настоял така. Бе казал, че алтернативата е да останат уязвими, заложници на съдбата. Алистър се бе съгласил. Когато Врагът на Смъртта не се показа на полето, за да се изправи срещу шампиона на маговете — момичето Макар, на което възлагаха всичките си надежди — Алистър осъзна грешката си. Бе дошъл в Ла Ринконада колкото се може по-бързо, като прелетя по-голямата част от пътя, яхнал един въздушен елементал. После бе продължил пеш, тъй като контролът на Врага върху елементалите бе непредвидим и могъщ. Колкото по-нависоко се качваше, толкова по-голяма ставаше уплахата му.

„Нека са добре“, пожела си той, докато влизаше в пещерата. „Моля те, нека са добре.“

Трябваше да го посрещне звукът на детска глъчка, изнервеният шепот от разговори, тананикането на потисната магия. Вместо това чу само воя на вятъра, който брулеше самотния връх на планината. Пещерата бе от бял лед, омърсен от червената кръв, засъхнала и потъмняла на петна.

Алистър свали очилата си и ги хвърли на земята, като влезе по-навътре в пещерата и призова последните останали му сили, за да се успокои.

Стените на пещерата излъчваха зловещо фосфоресциращо сияние. Далеч от входа, това бе едничката светлина, която му помагаше да вижда. Това вероятно обясняваше защо се спъна в първото тяло и падна на колене. Алистър отскочи назад с вик, след това потрепери, когато крясъкът му отекна обратно към него. Падналото момиче бе обгорено до неузнаваемост, но носеше кожена превръзка с тежко парче мед, което подсказваше, че е карало втора година в Магистериума.

Не можеше да е на повече от тринайсет.

Вече трябва да си свикнал със смъртта, каза си той. Воюваха с Врага вече повече от десетилетие, което понякога му се струваше като век. В началото бе изглеждало невъзможно — един млад човек, пък бил той и Макар, който иска да завладее самата смърт. Но колкото по-голяма ставаше силата му, толкова повече растеше армията обсебени от Хаоса. Заплахата бе станала смъртоносна и бе завършила с безжалостно клане, в което загинаха най-невинните и най-беззащитните.

Алистър се изправи на крака и навлезе по-навътре в пещерата, като отчаяно търсеше едно лице. Прокара си път през телата на загиналите майстори от Магистериума и Колегиума, деца на приятели и колеги, магове, ранени в предишни битки. Сред тях бяха и пречупените тела на обсебените. Странните им очи, вечно завъртени в неестествени вихри, бяха потъмнели завинаги. Маговете бяха неподготвени, но явно бяха успели да окажат сериозна съпротива, за да погубят толкова много от слугите на Врага.

Алистър усети хлад в стомаха си. Пръстите на ръцете и краката му замръзнаха. Алистър се олюля…

И тогава я видя. Сара.

Намери я легнала по гръб, облегната на парче мътен лед. Очите й бяха отворени, загледани в нищото. Ирисите изглеждаха неясни, а миглите й бяха замръзнали. Той се приведе и докосна с пръсти изстиващата й буза. Пое си рязко дъх, а риданието му отекна във въздуха.

Къде бе синът им?

Къде бе Калъм?

В дясната си ръка Сара стискаше кинжал. Бе майстор в извайването на руда, извлечена от недрата на земята. Бе изковала кинжала сама през последната година от обучението си в Магистериума. Кинжалът си имаше име — Семирамида. Алистър знаеше, че Сара е влюбена в оръжието си. „Ако трябва да умра, искам да е със собственото ми оръжие в ръка“, бе му казала тя.

Той обаче не искаше тя да умира по никакъв начин — с оръжие или без.

Пръстите му погалиха замръзналата й буза.

Внезапно чу плач, който го накара да се извърне. Човешки глас, долетял в тази пещера на студа, смъртта и тишината.

Дете.

Той се извърна и потърси с поглед източника на жалостивото ридание. Изглеждаше, че идва откъм входа на пещерата. Той се върна обратно по пътя, по който бе слязъл, препъвайки се в трупове, някои от които бяха замръзнали като статуи, докато внезапно не видя още едно познато лице, което надничаше от касапницата.

Деклан. Братът на Сара, ранен в последната битка. Изглеждаше удушен при изключително жестока употреба на въздушна магия. Лицето му бе посиняло, а капилярите в очните му ябълки се бяха напукали. Едната му ръка бе повдигната и под нея, защитен от ледения под с вълнена завивка, лежеше малкият син на Алистър. Баща му гледаше изумено, а момченцето отвори уста и отново изплака жалостиво.

Треперещ от облекчение и изпаднал в нещо като транс, Алистър се приведе и повдигна детето. То го погледна с големите си сиви очи и отвори уста, за да извика отново. Когато завивката падна, Алистър разбра защо. Лявото краче на детето бе изкривено под невъзможен ъгъл, като счупен клон на дърво.

Алистър опита да призове земна магия, за да изцери момчето, но силата му стигна само колкото да притъпи болката. Сърцето му бясно затупка. Той уви детето в завивката и си проправи път обратно към пещерата, където лежеше Сара. Така хванал бебенцето, че да е пред очите й, той коленичи до тялото й.

— Сара — прошепна той, а сълзите заседнаха в гърлото му, — ще му кажа, че си загинала, докато си го пазила. Ще го отгледам така, че да помни колко смела си била.

Очите й сякаш отвърнаха на погледа му. Той притисна детето по-силно и понечи да вземе Семирамида от ръката й. Тогава видя, че по леда до острието има някакви драсканици, които тя явно бе направила в последните си мигове. Знаците обаче бяха твърде ясни, за да са плод на предсмъртен гърч. Когато се приведе по-близо, той осъзна, че това са думи — думи, които тя бе издълбала със сетни сили в леда на пещерата.

Когато ги прочете, усети хлад в стомаха си.

УБИЙ ДЕТЕТО