Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (40)

40.

ИдрисПюк стоеше на главния площад на Светилището и разговаряше с Фаншоу, чийто ум беше другаде — чудеше се дали Уиндзор е убил Томас Кейл. Беше толкова отнесен, че отначало не забеляза, че ИдрисПюк е млъкнал. После и всички други около тях притихнаха. От другия край на големия площад Кейл вървеше бавно към тях, понесъл Хенри Мъглата на гръб, сякаш бе детенце, заспало след прекалено вълнуващ ден. За момент никой не помръдна — бяха неспособни да проумеят какво виждат. Да не би да ги поднасяха нещо? Често се случваше. Кейл спря и премести момчето малко по-нагоре на гърба си, сякаш щеше да му се изплъзне. Тогава десетина мъже се втурнаха към тях и той им позволи да вземат на ръце Хенри Мъглата. ИдрисПюк и Фаншоу се приближиха бавно. Хенри Мъглата беше мъртъв — те имаха прекалено голям опит, за да не разпознаят ужасната липса на живот.

— Какво стана? — попита ИдрисПюк.

Кейл сякаш не го чу.

— Той няма да влезе повече в никоя от тукашните стаи. Донесете една маса от онази трапезария, ей там. Големи са — ще трябват десетина души.

Беше ясно, че не иска да говори, затова те останаха при него още пет минути. Кейл се оглеждаше, сякаш се опитваше да си спомни къде е оставил нещо. Хенри Мъглата бе държан внимателно на ръце от четирима от собствените си хора. След това масата, явно толкова тежка, колкото ги бе предупредил Кейл, и дълга трийсетина стъпки, бе изнесена по средата на площада. Кейл взе Хенри Мъглата от държащите го мъже и го положи внимателно върху нея. Скръсти ръцете му на гърдите. Смъртта вече беше издърпала горната му устна над предните зъби, придавайки му заешката усмивка на мъртвите. С известен труд Кейл успя да я върне на мястото й. После клепачите му почнаха да се отварят, Кейл не можеше да ги накара да останат затворени. Махна на един сержант да му даде белия шал, който носеше, сгъна го няколко пъти и го сложи върху очите на Хенри Мъглата като превръзка. Все още никой не продумваше. После един от войниците ахна:

— Мили боже!

Всички вдигнаха очи, освен Кейл, който бе потънал в свой собствен свят, взирайки се в приятеля си. Около него се възцари тишина — толкова напрегната, че най-сетне проникна през мъглата на неверието му, че Хенри Мъглата си е отишъл завинаги. Той вдигна поглед. В дъното на площада, бос, облечен в бял лен и с примка на покаяник около шията, папа Боско XVI вървеше към тях с блага усмивка на лицето. Беше много по-слаб от последния път, когато го видя Кейл, и ленената туника му беше прекалено широка; това, както и зиналата уста, докато се мъчеше да върви му придаваше вид на пиленце, не съвсем готово да напусне гнездото. Трябваше му почти минута, за да стигне до групата хора, събрала се около голямата маса; очите им шареха напред-назад между Кейл и тътрещия се към тях старец. Кейл не помръдна, дори и не мигна; гледаше Боско напълно вцепенен. На наблюдателите им се струваше, че старецът и Кейл са единствените останали живи души на площада. Боско спря, продължавайки да се усмихва обичливо на момчето.

— Търпеливо те чаках, за да ти обясня всичко и да те помоля за прошка за ужасните страдания, които ти причиних.

Кейл все така не помръдваше и не проронваше нито дума. Изглеждаше, сякаш никога няма да заговори отново.

— Не можех да разбера какво ми казва Бог с многобройните ти победи срещу нас. Молех се ден след ден, без храна и вода. Виждах, но не можех да проумея, чувах, но не разбирах. После той се смили над моята глупост и изряза кожата, слепила очите ми. Когато ти дойде тук като момче, веднага разбрах какво си, но мислех, че имаш нужда от мен, за да те науча как да заличиш най-голямата му грешка. Всяка нощ ридаех заради болката и страданията, които трябваше да ти причиня, за да придобиеш душевната и телесна сила за такова неописуемо дело. Всичко, което сторих, за да те направя силен, само трупаше омраза там, където би трябвало да има любов. Смъртта на света беше акт на свещена нежност към човечеството, а не наказание — трябваше да бъде поднесена като дар, за да може Той да започне отначало. Мислех те за въплъщение на Божия гняв, но ти беше въплътената му любов, не гневът му. В своята некомпетентност аз те влудих и изпълних с омраза, а трябваше да се отнасям към теб с онази доброта, която ти щеше да проявиш към света, помагайки на всички души да се отправят към следващия живот, за да започнат отначало. Виновен съм, виновен съм, безкрайно съм виновен.

Боско коленичи пред Кейл.

— Прости ми, Томас. Бог ми казваше чрез всички твои победи срещу нас, че вредите, нанесени на душата ти, трябва да бъдат премахнати от човека, който ги е причинил. Мислех, че аз и събратята ми свещеници ще сме последните, които ще се присъединят към Бог за великото обновление на душите, но сега се налага да сме първите, за да можеш да вършиш Божието дело в духовен мир. Само чрез нашата жалка саможертва омразата в душата ти може да бъде заличена.

Със сълзи на благодарност, стичащи се от очите му, Боско протегна ръце и започна да се моли.

— Поръси ме с исоп, Господи, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг. Избави ме от вината, та духът и сърцето на Томас Кейл, които аз прекърших, да се възрадват.

Докато Боско се молеше, Кейл се заозърта, сякаш търсеше ключ, който разсеяно е забутал някъде. Всички други се взираха в него, страховито развълнувани от случващото се. Фаншоу заговори тихичко на ИдрисПюк. Кейл отиде до далечния край на масата, върху която лежеше тялото на Хенри Мъглата, и задърпа едно малко парче дърво, около пет на десет сантиметра, което бе стояло приковано едновременно към стената на трапезарията и към масата, за да й попречи да се движи.

— Помисли си само за информацията, която можем да получим от Боско — каза Фаншоу. — Той ни е нужен жив.

— Съгласен съм. Давай.

Фаншоу не помръдна.

Опитът на Кейл да издърпа дървеното блокче, дълго не повече от дванайсет сантиметра, се оказа неуспешен — пироните бяха забити прекалено дълбоко. Тогава той извъртя силно блокчето и то се откъсна от масата. Когато тръгна обратно към Боско, старецът още се молеше.

— С тази саможертва на твоите свещеници отрий всяка сълза от очите му, че да няма вече жалейка, нито болка.

Кейл бавно го заобиколи в гръб — умът му явно преценяваше нещо.

— Тъй както Обесеният Изкупител е дал прекършения си врат за нашето спасение, с жертвеното задушаване на Твоите Изкупители изтрий ненужните обиди към душата му, та да бъде най-сетне свободен да поднесе ужасната си милост на света. Да бъде най-сетне сво…

Кейл направи две крачки и стовари парчето дърво върху темето на стареца. Но ударът не беше особено силен, нито пък дървото особено тежко. Главата на Боско се люшна леко напред и по лицето му потече тънка струйка кръв. Той отвори уста, сякаш да продължи, но от нея не излезе и звук. Направи още един опит да заговори, но моментално получи нов удар — и главата му пак се люшна напред; ударът обаче бе по-слаб, отколкото би могло. Гледащите мъже съвсем не бяха чужди на зловещото, но някои от тях вече извръщаха поглед. Още един удар. Още една струйка кръв.

Главата на Боско се люлееше, а ръцете му се бяха отпуснали наполовина край тялото. Той изпъшка.

— В… твоите… ръ…

Нов удар смълча устата му, но той беше прекалено силен, за да падне, или пък ударите умишлено не бяха достатъчно мощни. Дървото го прасна пак по черепа, и пак. Този път той едва не се строполи ничком, но нещо го накара да се изправи отново. Още един удар, и този път от Боско се откъсна вик. Вече пет-шест струйки кръв се стичаха по бръснатия му череп и нашарваха лицето му.

— За Бога, Томас, стига — възкликна ИдрисПюк. Кейл се втренчи право в него като лисица, надушила някаква слаба миризма по вятъра: Важно ли е? Съвсем не. А после прекъсването отмина, сякаш изобщо не го бе имало. Той се обърна и се съсредоточи отново върху Боско. Пусна окървавеното парче дърво, после много внимателно хвана покаятелската примка около шията на Боско и се зае да го поклаща леко насам-натам, крепейки врата му, за да не пострада, както майка държи главицата на бебе, когато се готви да го изкъпе.

— Томас! — извика ИдрисПюк.

Беше безполезно: Кейл се намираше някъде далеч отвъд обсега на жалостта. Той придърпа Боско към лицето си и го зашлеви, за да го свести. Боско се събуди бавно. Щом позна Кейл, му се усмихна любящо.

— Искам…

Но каквото и да искаше Боско, то бе пресечено в миг от Кейл, който с душа на хиена дръпна въжето нагоре, а после надолу, толкова рязко, че вратът на стареца се скърши с мощен пукот.

От мъжете наоколо се разнесе звук — рязко поемане на дъх. Кейл дръпна отново лицето на Боско към своето, докато почти се докоснаха, запечатвайки смъртта му в ума си, за да не забрави — а после, много внимателно, положи мъртвия на земята и се отдалечи. Свидетелите трепереха — всички до един, дори и Фаншоу. Бяха виждали жестока смърт и преди, а също и гняв, но нищо подобно на това — не и от човек, който на практика си беше още момче.