Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (2)

2.

Двамата Тревър, Лугавой и Ковтун, бяха прекарали безплодна седмица в Испански Лийдс, търсейки начин да се доберат до Томас Кейл. Затрудненията им идваха от факта, че трябваше да са много предпазливи, докато разпитват из града на Кити Заека (защото вече бе негов). Не беше хубаво да разстройват Кити и не искаха той да знае какво замислят. Кити обичаше парите, а сумата, която би очаквал да получи, за да им позволи да действат в неговите владения, бе такава, че те никак не горяха от желание да я платят: това щеше да е последната им задача и двамата нямаха намерение да делят възнаграждението си с него. Въпросите трябваше да са дискретни, което не бе лесна работа, когато си свикнал да използваш страх и законното ти платежно средство са заплахите. Двамата вече се замисляха за по-брутални методи, когато дискретността им най-сетне даде резултат. Чуха за някаква млада шивачка в града, която се опитвала да привлече по-високопоставени клиенти, хвалейки се, че е ушила елегантния костюм, носен от Томас Кейл при прочутата му гневна поява на кралския банкет в чест на Арбел Матераци и съпруга й Кон.

Кой знае каква полезна информация може да се е изплъзнала от устните на Кейл, докато са измервали дължината на крака му? Шивачите бяха почти толкова добър източник на сведения като свещениците, а и бяха по-лесни за манипулиране — безсмъртните им души не бяха застрашени, ако раздрънкат някоя дочута клюка; не съществуваше такова нещо като „тайна на пробната“. Но се оказа, че да сплашат младата шивачка не е толкова лесно, колкото се бяха надявали.

— Не знам нищо за Томас Кейл, а и да знаех, нямаше да ви кажа. Махайте се.

Този отговор означаваше, че ще стане едно от две неща. Тревър Ковтун вече се беше примирил с мисълта, че ще трябва да извърши някакво зверство, независимо от Кити Заека. Той заключи вратата на магазина и пусна жалузите на отворения прозорец. Шивачката не си губи времето да им казва да спрат. Те понижиха гласове.

— До гуша ми е дошло от нещата, които трябва да направим с това момиче — каза Тревър Лугавой. Думите му бяха хем истина, хем средство да я сплашат. — Наистина ми се ще това да ни е последната работа.

— Не го казвай. Ако кажеш, че ни е последната, нещо ще се обърка.

— Да нямаш предвид — попита Лугавой, — че някаква свръхестествена сила ни слуша и ще осуети намеренията ни?

— Понякога не е зле да се държим, все едно Бог съществува. Не изкушавай провидението.

Тревър Ковтун отиде до шивачката, която вече бе осъзнала, че нещо ужасно е влязло в живота й.

— Ти ми изглеждаш умно момиче — имаш си собствен магазин, а и остър език.

— Ще извикам стражарите.

— Вече е късно за това, миличка. В света, в който ще те отведем, няма стражари — няма защитници и пазители, няма никой, който да бди над теб. Ти си мислеше, че тук, в града, си общо взето в безопасност — но понеже си интелигентно момиче, сигурно знаеш, че на тоя свят има ужасни неща.

— Ние сме тези ужасни неща.

— Да, такива сме. Ние сме лоши новини.

— Много лоши новини.

— Ще му навредите ли? — попита тя, търсейки някакъв изход.

— Ще го убием — каза Тревър Ковтун. — Но сме дали дума да го направим по най-бързия възможен начин. Няма да има жестокост, само смърт. Трябва да вземеш решение за себе си — да живееш или да умреш.

Но какво решение беше това?

По-късно, докато напускаха шивачницата, Ковтун изтъкна, че само преди година биха убили момичето по такъв неописуемо жесток начин, че всяка мисъл за съпротива срещу проучванията им да се изпари като летен дъждец в големите солни равнини на Юта.

— Но това беше преди година — каза Тревър Лугавой. — Освен това имам чувството, че убийствата ни вече са на изчерпване. По-добре е да ги пестим. Кейл може да ни е последният.

— Ти все разправяш, че трябва да спрем, още откакто почнахме преди двайсет години.

— Този път говоря сериозно.

— Е, не биваше да ми казваш нищо за приключване, преди да сме свършили работата — тогава щяхме да можем просто да приключим. А сега, като обяви това за последната ни работа, го превърна в голямо събитие. Ако искаш да привлечеш вниманието на Бога, разкажи му за плановете си.

— Ако имаше Бог, който проявява желание да си пъха носа в нашите дела, не мислиш ли, че досега щеше да ни е спрял? Бог или се бърка в живота на хората, или не. Няма средно положение.

— Ти пък откъде знаеш? Може пътищата му да са неведоми.

Те бяха опитни мъже, свикнали с трудностите, и не се изненадаха особено, като разбраха, че Кейл е заминал някъде по причини, които момичето не можеше да обясни ясно. Но се бяха сдобили с името на Хенри Мъглата, добро описание на момче с белег на лицето и убедителното уверение, че той ще знае къде точно е заминал Кейл. Последваха три дни размотаване, задаване на неподозрителни въпроси и опити да не бият на очи. В края на краищата, изискваше се само търпение.

 

 

Хенри Мъглата харесваше хората, но не и онези, които живеят в дворци. Не че не се беше опитвал да ги хареса. На един банкет, където придружаваше ИдрисПюк, го бяха попитали с учтиво безразличие как е попаднал там. Мислейки, че се интересуват от необикновените му преживявания, той им разказа, като започна от живота си в Светилището. Но подробностите за странните лишения там не очароваха хората, а предизвикаха отвращение. Само ИдрисПюк чу как някакъв аристократ измърмори: „Мили боже, какви хора допускат в последно време!“ Но следващата забележка беше чута и от Хенри Мъглата. Той бе споменал как е работил в кухните в Мемфис и някакво конте, което искаше да го чуят, подхвърли провлачено: „Ама че банално!“ Хенри Мъглата долови презрителния тон, но не можеше да е сигурен — не знаеше какво означава; можеше пък да не е разбрал и това да е израз на съчувствие. ИдрисПюк реши, че е време да си вървят, и заяви, че се чувства неразположен.

— Какво означава „бяла гарга“? — попита Хенри Мъглата на път за вкъщи.

ИдрисПюк не искаше да го засегне, но момчето трябваше да е наясно що за хора са тези.

— Онзи говореше завалено; произнася се „банално“. Означава нещо обичайно — и недостойно за интереса на един културен човек.

— Значи не е бил любезен?

— Не.

Хенри не каза нищо в течение на минута. Накрая заяви:

— Предпочитам „бяла гарга“. — Но се чувстваше уязвен.

През повечето време ИдрисПюк беше навън по работи на брат си и Хенри Мъглата се чувстваше самотен. Вече осъзнаваше, че не е приемлив за светското общество на Испански Лийдс, дори и за най-долните му слоеве (които бяха дори по-големи сноби от върхушката), затова по няколко пъти седмично ходеше в близките кръчми и сядаше в някой ъгъл; понякога завързваше разговор, но най-често просто ядеше, пиеше и слушаше как хората се забавляват. Беше дотолкова свикнал със свещеническото расо, че с нищо друго не се чувстваше удобно, и подобно на Кейл беше накарал шивачката да му ушие две сини, на ситни точици: дванайсет унции, с островръх ревер и подплатени с филц джобове, прави, без скосяване. Беше доста изтупан. Но в Испански Лийдс трудно можеше да не забележиш петнайсетгодишно момче с расо, с пресен белег на бузата. Двамата Тревър наблюдаваха Хенри Мъглата от другия край на тясното помещение, докато той се наслаждаваше на халба „Бясно куче“ — бира, която предпочиташе, както и „Върви покрай стената“ и „Вдигни крак“.

През следващите два часа, за раздразнение на Двамата Тревър, той си бъбреше с различни местни хора, а за половин час беше притиснат от някакъв дружелюбен пияница.

— Хъресфъш ли тълпено сирене?

— Моля?

— Хъресфъш ли тълпено сирене?

— А — сети се Хенри Мъглата след кратка пауза. — Дали харесвам топено сирене?

— Нъл туй казъх?

Той обаче нямаше нищо против. Все още намираше нещо чудодейно в разговорите, шумотевицата и смеха, обикновеното приятно прекарване на почти всички, с изключение на някой разлигавен пияница или разярен къркач. Като дойде времето да ги натирят от кръчмата, той си тръгна с другите — както пияните, така и трезвите. Двамата Тревър го последваха на безопасно разстояние.

Тези опитни мъже никога не бяха небрежни; бяха подготвени за неочаквани събития, все едно им се случваха ежедневно — и все пак положението им, докато се приближаваха към Хенри Мъглата, бе малко по-рисковано, отколкото дори тези предпазливи убийци смятаха.

Репутацията на Кейл като епичен главорез не беше засенчила тази на Хенри Мъглата, а по-скоро я държеше в пълно затъмнение. За Двамата Тревър той беше опасен, без съмнение — те познаваха миналото му като послушник на Изкупителите и знаеха, че трябва да си необичайно издръжлив, за да изкараш до петнайсетгодишна възраст там — но честно казано, не очакваха гадни изненади, макар че бяха свикнали с такива.

Да сме наясно: двама срещу един е ужасно съотношение, особено ако е нощ и двамата, които искат да си поприказват с теб, са Тревърите. Но Хенри Мъглата вече бе подобрил шансовете си: знаеше, че го следят. Те скоро осъзнаха своята грешка, отстъпиха в сенките и го повикаха.

— Ти си Хенри Мъглата, нали? — каза Тревър Лугавой.

Хенри Мъглата се обърна, така че да видят ножа в дясната му ръка и че надява гаден на вид бокс на лявата.

— Никога не съм чувал за него. Айде, чупката.

— Искаме само да си поговорим.

Хенри Мъглата зяпна, сякаш от радостна изненада, и каза:

— Слава на Бога. Дошли сте с вести за моя брат Джонатан. — И тръгна напред. Ако Лугавой, който се намираше на десет метра пред Ковтун, не беше такъв опитен убиец, ножът на Хенри щеше да се забие в сърцето му. За нещастие на Хенри Мъглата, Лугавой отстъпи веднага, стреснат от странното поведение на момчето, точно когато то пристъпи напред и замахна. Номерът, който бе спечелил на Хенри Мъглата това прозвище — внезапният неразбираем въпрос или отговор с цел отклоняване на вниманието, се провали, макар и на косъм. Сега вече Тревърите бяха нащрек и шансовете отново бяха в тяхна полза.

— Искаме да говорим с Томас Кейл.

— И за него не съм чувал.

Хенри Мъглата отстъпи. Двамата Тревър се разделиха и тръгнаха напред — Лугавой щеше да нанесе първия удар, а Ковтун втория. Нямаше да има повече от четири.

— Къде е той, приятелят ти?

— Нямам представа за какво говориш, драги.

— Само ни кажи и ще си вървим по пътя.

— Ела по-близо и ще ти прошепна на ушенце.

Разбира се, нямаше да го убият веднага. Ножът, забит на три пръста дълбочина точно под най-долното ребро, щеше да лиши момчето от бойния му дух достатъчно задълго, че да получат някои отговори. Никога дотогава — и само веднъж след това — Хенри Мъглата не бе спасяван, ала тази нощ го спасиха. В почти пълната тишина, докато противниците маневрираха предпазливо, зад двамата настъпващи мъже се разнесе мощно ЩРАК! И тримата познаха звука от предпазителя на натегнат арбалет.

— Здравейте, Тревъри — обади се един весел глас някъде от тъмното.

Настъпи моментна тишина.

— Ти ли си, Кадбъри?

— О, да, аз съм, Тревър.

— Ти не би застрелял човек в гърба.

— Напротив, бих.

Това обаче не беше от онези спасения в последния момент, толкова любими на разказвачите на небивалици и техните доверчиви слушатели. Всъщност, Кадбъри нямаше представа кой е младежът със странните одежди. Той би могъл напълно да си заслужава съдбата, подготвена му от Двамата Тревър — обикновено хората, за чиято смърт им плащаха, си го заслужаваха. Но Кадбъри изобщо не бдеше над него, а наблюдаваше Двамата Тревър.

След разговора с шивачката те си бяха променили решението относно Кити; вече трудно можеха да очакват, че той няма да разбере за присъствието им. Затова спазиха установените правила, като го посетиха, и макар да отказаха да му съобщят каква работа имат в Испански Лийдс, го увериха, че тя няма да накърни неговите интереси. Но както отбеляза той по-късно пред Кадбъри, кои бяха тези убийци, че да знаят дали нещо накърнява многобройните интереси на Кити Заека, или не? Кити ги покани да останат колкото искат. Двамата Тревър отговориха, че почти със сигурност ще приключат до идния понеделник. Резултатът от всичко това бе, че с големи разноски и с известна трудност, Кадбъри ги държеше под око, което не представляваше най-лесната работа. А беше тук лично, защото бдителните му агенти ги бяха загубили преди няколко часа и Кадбъри стана нервен.

— И сега какво? — попита Тревър Лугавой.

— Сега ли? Сега ще се чупите, както каза младежът. Имам предвид, от Испански Лийдс. Заминете на поклонение да измолите прошка за купищата си грехове. Чувам, че Лурдес бил особено ужасен по това време на годината.

И това бе всичко. Двамата Тревър се отдръпнаха към по-далечната от Хенри Мъглата стена, но преди да се стопят в мрака, Лугавой му кимна.

— До скоро.

— Извади късмет, старче — заяви Хенри Мъглата, — че той се появи.

После двамата изчезнаха.

— Ела насам — каза Кадбъри. Когато Хенри Мъглата пристъпи зад него, пусна тетивата и с едно мощно ПЛЯС стрелата полетя в нощта, рикоширайки звънливо на зигзаг между тесните стени. Когато Хенри Мъглата и неговият не точно спасител потеглиха бързо по пътя, един леко обиден далечен глас им извика:

— Внимавай, Кадбъри. Можеше да извадиш окото на някого.

Злощастно бе, че Кадбъри и Хенри Мъглата се срещнаха при такива обстоятелства. Хенри не беше глупак и поумняваше все повече — но ако някой ти спаси живота, само най-дисциплинираният човек би могъл да потисне своята признателност. А в края на краищата, той си беше просто момче.

Предложението на Кадбъри да остане с него тази вечер бе прието добре, а и Хенри Мъглата силно се нуждаеше от няколкото питиета, които той му предложи в добавка към вече изпитите. Затова нямаше нищо чудно, че младежът разказа на Кадбъри далеч повече, отколкото би трябвало. Когато не убиваше и не изпълняваше съмнителни задачи по поръчение на Кити Заека, Кадбъри беше дружелюбен и забавен човек, и също толкова отворен към близост и приятелство като всеки друг. Накратко, той бързо се привърза към Хенри Мъглата, и то не по онзи труден за разбиране начин като ИдрисПюк към Кейл. Тази привързаност носеше белезите на истинско приятелство, ако под това се има предвид готовността на приятелите да загърбят собствените си интереси в името на чуждите. Кадбъри реши, че може би ще е по-добре да не привлича вниманието на Кити Заека върху Хенри Мъглата повече, отколкото досега (като незначителен познат на Томас Кейл). Кити имаше талант да не ти позволява да разбереш какво знае и какво не.

— Те са елитът на убийците — отвърна Кадбъри на въпроса на Хенри Мъглата. — Двамата Тревър заклаха посред бял ден Уилям Тихия, заобиколен от сто телохранители; сложиха отрова в миногите на Клеопатра, макар че тя имаше трима дегустатори. Като чу какво са направили с нея, Великия Сноупс толкова се уплаши, че не ядеше нищо, което не е откъснал сам — но една нощ те намазаха всичките ябълки в градината му с помощта на странно устройство, изработено от тях самите. Те не оставят оцелели. Когото и да е ядосал този Кейл, той трябва да е фрашкан с пари.

— По-добре да изчезна.

— Е, ако можеш да се разтвориш във въздуха, тогава давай. Но ако изпаряването не ти се удава, по-добре да останеш където си. Дори Двамата Тревър не биха пренебрегнали заповедта на Кити да стоят далеч от Испански Лийдс.

— Мислех, че могат да се доберат до всекиго.

— Могат. Но Кити не е кой да е. Пък и освен това, никой не им е платил за такъв риск. Те ще потърсят друг начин. Само не се мяркай пред хорските очи в близката седмица, докато се уверя, че са си отишли.