Пол Хофман
Плясъкът на крилете му (12)

12.

Една от най-големите грешки на образованите хора е да приемат за даденост, че понеже имат изтънчени умове, емоциите им също са изтънчени. Но що за душа изпитва изтънчена омраза или изтънчена скръб, да речем, за убито дете? Дали разбитото сърце на образования и изискан човек се различава от това на дивака? Защо да не кажем, че просветените и знаещите изпитват болката от раждането или от камъка в бъбреците по различен начин в сравнение с недодялания и прост човек? Интелигентността има множество оттенъци, но яростта е с един цвят навсякъде. Унижението има еднакъв вкус за всички.

Що се отнася до сърцето на Кейл, то бе колкото изтънчено, толкова и дивашко. Никой велик майстор на шахмата не притежаваше фините умения на Кейл да преценява терена — как да го брани или атакува, или да преосмисли за секунда тази оценка поради смяна на вятъра или дъжда, как да борави със знайните и незнайни правила на битката, които могат да бъдат променени от боговете по всяко време без взаимно съгласие или обсъждане. Самият живот, с целия си ужас и непонятност, се разиграва дори в най-простата схватка. Кой беше по-хладнокръвен или по-интелигентен от Кейл в това най-тежко човешко изпитание? Но сега въпросното чудо на сложността се втурна надолу по стълбите, и сърцето му се пръскаше от надежда: „Тя се е върнала, за да моли за прошка. Всичко ще получи обяснение. Аз ще я отхвърля и заплаша. Ще се отнасям към нея, сякаш не я помня. Ще й извия врата. Тя си го заслужава. Ще я накарам горко да ридае.“

После у него се върна нещо като разум: „Ами ако не е тя? Ами ако е някой друг? Че кой друг може да бъде? Тя иска нещо. Няма да го получи.“ И така нататък. Лудостта се развихряше в него, докато двете му сърца, дивото и интелигентното, се сражаваха за надмощие. Той спря и разбра, че се е задъхал.

— Вземи се в ръце — каза на глас. — Овладей се, по-кротко. Успокой се и си запази ума си.

Потеше се. „Може би — помисли си той — е от чая, който тя ми даде. Недей да влизаш такъв.“ После безумието се върна. „Тя може да си тръгне, ако закъснея. Може би случайно минава оттук и е влязла по прищявка, и вече съжалява за това. Може просто да си тръгне, разтревожена какво ще сторя.“ А после го навести по-бесният луд. „Дошла е да ми се присмее, знаейки, че е в безопасност, както съм болен и немощен.“

Но нещо като гордост надделя над лудостта, страха и любовта. Той се върна в стаята си, изми се набързо в легена — налагаше се — и си смени ризата. След това бавно, от страх, че може пак да се препоти, се отправи към кабинета на директорката. Забави се още миг пред вратата, за да се вземе в ръце. Почука твърдо и влезе, още преди думата „влез“ да е излетяла и наполовина от устата на директорката. Ето я и нея — Рива, не Арбел. Сърцето му се сломи, разцепи, разкъса, натроши, разби. Какво ли не изтърпя, клетото. Той положи огромни усилия, за да преглътне един вик от горчива загуба. Остана неподвижен, взирайки се в нея.

— Възразявате ли да поговоря с Томас насаме? — обърна се Рива към директорката. При други обстоятелства Кейл щеше да е изненадан, макар и приятно, от любезния тон на искането й и от ясното разбиране и на двете жени, че това не е въпрос, на който би могло да се отговори с „не“. В тона й имаше очарователна и неумолима властност. Директорката се усмихна покорно, изгледа злобно Кейл и излезе, като затвори вратата след себе си. Последва тишина, натежала от странни емоции, всички до една ужасни.

— Виждам, че си очаквал друга — каза тя накрая. — Съжалявам. — Наистина съжаляваше, че го вижда толкова разочарован и толкова болен, с такива тъмни кръгове около очите, но също така се подразни, че е станала причина за такова тежко разочарование. Не бе никак ласкателно, особено след като беше очаквала да го изненада приятно с чудесната си история за любов и преобразяване. В тази легенда за болка, злочестина, убийства и лудост е добре да се напомни, че не всичко е за зло в най-лошия от всички възможни светове: история, където днешният ден е лош, а утрешният — ужасен, докато накрая се случи най-кошмарното от всички неща. Щастливи завършеци има, добродетелта понякога бива възнаградена и добрите и щедрите си получават заслуженото. Точно така стояха нещата с Рива. Тя влезе в историята на бедния, изтерзан, окаян Кейл по най-отвратителния възможен начин: с вързани ръце и крака, очаквайки да бъде изкормена, за да задоволи любопитството на Изкупител Пикарбо относно телесния източник на чудовищната нечистота, присъща на всички жени. Рива отлично знаеше, защото Кейл постоянно й го бе напомнял, че той е най-неохотният спасител в човешката история и че ако трябва да го направи пак, би оставил Пикарбо на отвратителните му изследвания. Тя не вярваше наистина, че Кейл би я оставил да умре; или поне най-вероятно не го вярваше. Човек никога не можеше да е сигурен на какво е способен той. След това измъкване на косъм, издигането й беше забележително лесно. Тя бе красиво момиче, макар и необикновено пухкаво, но в Мемфис красотата бе нещо обичайно. Елена Троянска беше родена в Мемфис и като цяло се смяташе за доста обикновена в сравнение с другите. Това, което спечели на Рива вниманието на множество мъже от града, бе фактът, че е мила, добродушна и интелигентна, но също и че тялото й — закръглено, та чак дундесто — изразяваше в плът щедростта и задоволството на сърцето й. Слугиня на омразната Арбел (макар и не омразна за Рива), тя бе въвлечена не по-малко от своята господарка в падането на Мемфис и ужасното бягство от Изкупителите, при което толкова много Матераци, оцелели при Силбъри Хил, измряха от глад и болести. Макар че все още беше слугиня на Арбел, когато останалите Матераци влязоха със залитане в Испански Лийдс, непринуденият й чар и остроумие неизбежно привлякоха към нея вниманието на мъже от всякакъв вид и класа. И за разлика от Матерациените, тя притежаваше съкрушителното предимство да харесва мъжете, вместо да ги презира. Какъв избор имаше само! Беше обожавана от въглищари, касапи, адвокати и лекари, както и от аристократите на Мемфис и Испански Лийдс. За щастие на душевния й покой, сред това множество от възможно бъдеще (голяма клечка, или не?) тя се влюби в Артър Витенберг, посланик при двора на крал Зог и единствен син на президента на Ханзата, синдикат на всички заможни страни от Балтийската ос. Отначало баща му разбираемо се възпротиви на техния брак, но после се запозна с нея и бе така очарован, че едва не се забрави и не предаде сина си като в гръцка трагедия, но накрая се взе в ръце и твърдо реши да се държи прилично. Как ли щяха да живеят разказвачите и създателите на опери, ако всички бяха толкова сдържани? Както и да е; за няколко часа тя се издигна от гладуваща никоя до жена с голямо богатство и огромно политическо влияние.

И все пак, въпреки шока на Кейл, тя му съчувстваше заради разочарованието — макар то да бе наранило леко суетата й — и му даде време да се съвземе, като бъбреше весело и самокритично за издигането си до богатството. След около час Кейл отново бе на себе си и съумяваше да скрие своето разочарование и немалкия си срам от неговата дълбочина. В крайна сметка, се радваше да я види и бе развеселен от сегашния й добър късмет, докато същевременно обмисляше как може да се възползва от това. Тя бъбреше за миналото и разполагаше с богат запас от забавни истории за абсурдността на живота сред благородническото съсловие.

— Арбел дойде ли на сватбата ти?

— Да, и беше много доволна да присъства.

— Сигурен съм, че те е вмъкнала в разписанието си, преди да отскочи до свинаря да му помогне да нахрани шопарите си. Чух, че положението на Матераците е тежко.

— Вече не толкова. Кон стана любимец на краля и той не се вслушва в никой друг. Разполага с пари, а се обмисля да му дадат и пост.

— Какъв?

— Според слуховете, ще го направят заместник на генерал Мъсгроув, за да командва армията на цялата Ос — ако успее да ги убеди да воюват с Изкупителите.

— А те дали ще се съгласят?

— Артър казва, че ще говорят, но няма да правят нищо, докато Изкупителите не предприемат някакъв ход, а тогава вече ще е прекалено късно.

— Випонд на служба ли е?

— Да, но не при някоя от силите, които иска. Артър казва, че швейцарците са го пратили на пасището, а ИдрисПюк пасе тревата заедно с него.

Кейл я изгледа, преценявайки каква промяна може да е внесъл добрият й късмет в съчувствието й към него.

— Вярваш ли в съпруга си — имам предвид, в неговите способности?

— Да.

— Тогава му направи услуга и го представи подобаващо на Випонд и ИдрисПюк. Той ще разбере, че те са си вършили работата и има нужда от тях. Те пък се нуждаят от влиянието и парите му.

— Той ми е съпруг. Не мога да му давам нареждания.

Кейл кимна и замълча, давайки й да разбере, че го е разочаровала, и то дълбоко. Докато вървяха през градините, избягвайки галерията, той бъбреше за птиците и цветята и какво е да гледаш нощем белия млечен път от звезди, виещ се през небето. Настъпи пауза. Той се засмя. Добре, помисли си тя: отказал се е от тази работа с Випонд и ИдрисПюк.

— Този стар свят е тъй забавен — отбеляза Кейл небрежно.

— Защо?

— Ами, мислех си колко необикновен и страховит е животът. Ето, сега ти си красива дама с голям богаташ, който да се грижи за теб, а съвсем неотдавна лежеше на дървена маса, вързана и пребита, и чакаше карантиите ти да бъдат разпилени из цялата стая. Ами ако те бях подминал? В онези дни бях лошо момче — бих могъл да го сторя. Но не го сторих. Обърнах се и…

— Добре. Стига. Разбрах какво имаш предвид.

Кейл сви рамене.

— Нямах предвид нищо. Просто говорех за старите времена.

— Наясно съм колко много ти дължа, Кейл.

— Аз също.

След тези думи двамата прекосиха градините в мълчание.

 

 

На следващия ден той помоли Рива да го вземе със себе си в Испански Лийдс.

— Безопасно ли е? — попита тя.

— За теб ли?

— За теб, да се върнеш. Достатъчно добре ли си?

— Не, не съм достатъчно добре. Но не е безопасно нито тук, нито никъде. Мислех си, че ако замина някъде надалеч, Боско ще ме остави на мира, но той ще ме преследва, каквото и да правя.

Тук Кейл грешеше, но грешното му заключение бе единственото логично.

— Смяташ да унищожиш Изкупителите?

— Като го казваш така, звучи сякаш съм луд. Дай ми друг избор, и ще го приема.

— Ще ти трябват пътни дрехи и хубава шапка.

— Много бих искал хубава шапка. — Той се замисли за момент. — Ще ми позволят ли да се возя в каретата при теб?

— Трябва да си по-любезен, ако ще вършиш велики дела. Артър има много неща, на които да те научи. Той знае, че си ми спасил живота, и отчаяно копнее да ти се отплати. Не похабявай добрата му воля.

Той се засмя.

— Ще ме научиш на прилично държание по пътя. Ще те слушам, обещавам.

— По-добре да слушаш — сега юмруците ти не могат да те защитят. — Той я изгледа. Погледът му можеше да се опише единствено като гибелен.

— Извинявай — засмя се тя. — Добрият късмет ме е направил надута и високомерна. Така казва Артър.

— Кога можем да потеглим?

— Утре сутринта. Рано.

— А какво ще кажеш за утре сутринта, късно?

Но дори късно сутринта Кейл не беше във форма. Вмъкна се с мътен поглед в каретата, легна на тапицираната седалка и спа повече от шест часа.

Отдалеч го наблюдаваше Кевин Мийтярд, който бе осъзнал, че слуховете за смърт в Манастира трябва да са верни и че е останал без работа и без защита в град, където го издирват за убийство, което не е извършил. Никой в Кипър нямаше да чуе за него още дълги години, а когато чуеха, щеше да е с надеждата, че е забравил за тях. Но това е друга история.

 

 

Каретата с Кейл и Рива спря след четири часа път, но той бе поискал да не го безпокоят, така че Рива и свитата й се нахраниха без него. Кейл се събуди бавно час след като потеглиха отново, но това приличаше повече на идване в съзнание, отколкото на будене от спокоен сън. Не отвори очи цели двайсет минути — не можеше да ги отвори. Но пък чуваше нещо приятно — как Рива си пее и тананика песен, която бе най-новият шлагер в Испански Лийдс.

Моля те, кажи ми истината за любовта,

вярно ли е туй, което пеят?

Вярно ли е туй, което пеят?

Че любовта нямала край?

Ела в сянката на слънчобрана ми,

ела се скрий под чадъра ми,

навеки ще ти бъда вярна.

И ти ще ме обичаш завинаги, любими.

О, кажи ми истината за любовта,

вярно ли е или лъжат,

че първата любов никога не умирала?

Но моля те, не ми казвай, ако не е тъй,

моля те, не ми казвай, ако не е тъй,

че не искам да знам, че не искам да знам.

Той се надигна бавно и тя млъкна.

— Гади ли ти се?

— Да.

— Много ли?

— Да.

— Страхувах се да те попитам, имаш ли някакви вести за момичетата?

— Момичетата?

— Момичетата, с които бях в Светилището. Мислиш ли, че Боско вече ги е убил?

— Вероятно не.

Това я изненада и я изпълни с надежда.

— Защо?

— Няма причини да ги убива.

— Няма причини и да ги пази живи.

— Така е.

— Мислех си — каза тя след известно мълчание, — че може би ги пази, за да ги използва срещу теб.

— Вече не, очевидно.

— Мога ли да направя нещо, за да им помогна?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Знаеш, че не можеш да им помогнеш, така че защо продължаваш да питаш? Гузно ли ти е?

— Задето съм жива и щастлива ли? Понякога.

— Но не през цялото време.

Тя въздъхна.

— Не през цялото време. Даже не през повечето време.

— Точно толкова вина, че да се успокояваш и да не виждаш нищо лошо в това да се наслаждаваш на щастието си. Ами, давай. Те не могат да бъдат щастливи, затова бъди щастлива заради тях.

— Не ти ще ми казваш какво да правя. Аз съм много важна личност и трябва ти да правиш каквото ти кажа.

Той се засмя.

— Да. Реших отсега нататък да правя каквото ми кажат. Една красива и богата жена, която ми дължи живота си — мога да приемам заповеди от такава.

— Е, вече не можеш да убиваш всеки, когото не харесваш. Говорех сериозно, когато казах, че ще трябва да се научиш на любезност.

— Любезност? — Той изрече думата, сякаш я беше чувал преди, но никога не е очаквал да му потрябва на практика. Приятно му беше да види отново Рива и се радваше, че се е уредила толкова добре. Не знаеше дали да го каже, но въпреки това го каза. — Разбрах за какво си му трябвала на Пикарбо, какво е правел. — Разказа й набързо.

— Ужасно — каза тя тихичко — и налудничаво.

— Боско си мислеше горе-долу същото — тоест, че е бил луд, — затова може да остави другите живи. Той не го одобряваше.

— Изглежда — каза тя — мнението ти за Боско вече не е толкова лошо като преди.

— Не бих казал. Разбирам го по-добре и бих искал да го разбера още повече, преди да му отсека главата.