Джим Харисън
Човекът, който се отказа от своето име (3)

Глава 3

Сега стигнахме там, откъдето започнахме и се намираме в текущото време, което е една чудесна илюзия за пристрастените към понятията вчера, днес и утре. Всяка вечер след дълга разходка и лека вечеря Нордстром танцува сам, една несъмнено нелепа гледка — четирийсет и три годишен мъж, баща, бивш съпруг, завършил с отличие Университета в Уисконсин през 1958 г., на трийсет и пет години станал вицепрезидент по финансите на „Стандард Ойл ъф Калифорния“ и тъй нататък… Съмнително е обаче доколко тези глуповати етикети могат да ни помогнат да проследим житейския път на нашия бозайник. Всички тези неща са навици, с които той вече се е разделил. Нордстром означава „северен щорм“, но това казва точно толкова за него, колкото и ако името му беше „Гарван“. От телефонния указател също не може да се научи много. В Бостън, нашия Санкт Петербург, е зима и мъжът танцува — вярно, малко непохватно и с глупашко упорство. Понякога само подскача нагоре-надолу. Една вечер той отиде със собственика на деликатесния магазин на мач между „Селтикс“ и „Денвър Нъгетс“, за да види с очите си най-великия скачач на всички времена Дейвид Томпсън. Томпсън полетя във въздуха със завъртане от триста и шейсет градуса, вкара топката гърбом над главата си и дори не се и усмихна. Публиката стана на крака, притихна за миг и после ревна в чест на това изпълнение, което беше не толкова предизвикателство към земното притегляне, колкото превъзходство над целия ни опит с гравитацията. Соня дойде за почивните дни и той ги заведе с Филип на балет да гледат Баришников. Нордстром беше с костюм на Карден, избран му от Лора преди години, който обаче никога не беше обличал, понеже се стесняваше. По време на антракта във фоайето много прелестни и недотам прелестни жени му се усмихваха — смятаха, че е някой, когото би трябвало да познават. Направиха си късна празнична вечеря по повод това, че Филип бе спечелил стипендия и щеше да прекара следващата година във Флоренция, учейки в „Уфици“. Соня щеше да замине с него през юни, след като се дипломира. По време на вечерята Филип дърдореше за смъртта. Баща му бе умрял, когато бил на четиринайсет и след това започнал да не си ляга по цели нощи, да пуши цигари и да се облича немарливо. По-късно прочел един френски писател, който говорел за „ужасната свобода“, произтичаща от смъртта на един баща, понеже на земята не оставал никой, който да те съди. Соня му изшътка, преценявайки, че разговорът е неделикатен спрямо баща й. Нордстром й каза да не се притеснява и макар и да намирал идеята за потресаваща, тя като че ли била вярна. На самия него му беше провървяло с баща му, който изцяло го беше подкрепял да следва влеченията на сърцето си, макар и да беше странно, че синът му едва наскоро бе започнал да проумява как да постигне това.

През нощта Нордстром не можа да заспи, защото беше пропуснал двучасовия си танцов сеанс. Балетът му хареса, но зрителят в него постепенно умираше. Превръщаше се в любител в истинския смисъл на думата — някой, който обича да прави нещата и притежава откритостта на начинаещия в живота, която бе загубил още в детството си по понятни причини. И сега, обзет от трескава безсъница и съзнавайки, че не може да пусне уредбата в три след полунощ, защото Соня и Филип спят, той стана, отиде на пръсти в кабинета си по долнище на пижама и танцува един час без музика; чуваше само тиктакането на часовника и шумоленето на босите си крака по килима.

17 февруари 1978 г.: Планирах дълго пътешествие за времето, след като се оттегля. Ще включа в маршрута си и Южна Америка, и Африка. Да не повярваш колко близо е Рио до Дакар. Бюрото от цял месец е отрупано с атласи, карти от „Нешънъл Джиографик“ и пътеводители, но енергията ми бързо се изчерпва. Защо да искам да опозная неизвестното, когато не знам нищо за познатото? Онази сутрин за първи път от години действително забелязах глезена си. Гарванът от обложката на албума на „Грейтфул дед“ ми харесва, но много трудно се танцува на тяхната музика.

Купих си яке и снегоходки от спортен магазин в Бойлстън и след работа се разхождам много. Снегът тази година е чудесен, въпреки че понякога градът почти се парализира. Между пет и осем часа е най-хубавото време да походиш. Първо електрическият импулс на хората да се приберат от работа, после тишината на вечерята и след това вечерните разходки. Прекарах много време да помагам на хората да измъкват колите си от преспите. Уисконсин те прави спец по снега и измъкването от преспи. Някакъв старец и жена му бяха затрупани в техния крайслер, изрових ги с лопатата, докато той се задъхваше, и после разклатих колата, за да я освободя от снежния й капан. Старецът ми даде петдоларова банкнота и отказа да си я вземе обратно. Каза, че била „за една топла вечеря и напитка“. Дадох я на един клошар няколко преки по-надолу. Купих си десетина хавайски ризи от „Джордан Марш“ за пътешествието, към което може би бях изгубил интерес, макар да казах на човека от туристическата агенция да действа. Винаги съм смятал тези ризи за проява на лош вкус, но сега коприненото усещане и странните цветове ми допадат, при все че не съм ги обличал извън апартамента, тъй като не намирам повод за това. Замислих се за моето готвене и за това, че увлечението ми по новата cuisine minceur^[1] е донякъде нарцистично и отчасти глупаво, макар да присъстват някои добри идеи. Хората биха могли да ядат каквото си искат, ако понатовареха малко телата си. Откакто танцувам, коланът ми се затегна с две дупки. Огледах внимателно писията, от която приготвях филе, за да почувствам по-добре какво ям. Крехки перлени кости, гръбнак, по който чрез желеобразна нишка рибата получава указания от мъничкия си мозък. Плувай там, там и там. Интересно, какво ли беше виждала през нейния воден живот. Приготвих малко court bouillon^[2], за да не похабя малката рибка, която бе придобила прекомерно голямо значение за мен, след като приключих с изучаването й. После сварих в бульона шепа фиде, за да похапна след танците. Тази седмица приготвих доста ястия с шкембе, тъй като купих твърде много заради грешка на месаря: шкембе по милански, менудо — мексиканска яхния от шкембе, и накрая оправдано прочутото шкембе a la mode de Caen.

Един възрастен мъж от отдела по доставките има рак на черния дроб и затова одобрих да му отпуснат премия, защото иска да умре в родното си място в Голуей, Ирландия, където все още живее майка му. Собствената ми майка ми писа, че при нея всичко върви добре и че братовчедка й, също вдовица, се нанася при нея. Била получила мило писмо от Лора. Възбудих се в едно такси, докато си мислех за задника на Лора или по-скоро си го представих. Тя имаше малки гърди, но с право се гордееше с краката и задника си. Колко ясно си спомням танца й по музиката на Дебюси преди толкова много години в горещия физкултурен салон. От него ми секва дъхът, но не чувствам тъга. По онова време вече имах някаква интуитивна представа за секса, макар и сбъркана като цяло. Например гледах филма „Малка хубавица“^[3] и при все че момичето беше много красиво, сексапил притежаваше майка й. Неизживеният живот е онова, което кара мъжете да желаят толкова младо момиче. Какво ли е да си на дванайсет или тринайсет, безгрижна и глупава, с недодялана грация? Нищо чудно, че светът пред теб така те плаши.

За една нощ тя се превръща в майка си. Често си спомням с копнеж за онази студентка до кухненската мивка в Марбълхед, но естеството на тези неща е такова — да не се връщат. Например госпожа Дитрих, както тя предпочита да я наричат, е омъжена за специалист по градоустройство, бездетна, прехвърлила трийсетте жена и моя секретарка, въпреки че спокойно би могла да ръководи компанията. Миналия четвъртък работихме с нея дванайсет часа, за да се подготвим за финансова ревизия, последните три от тях — в моя апартамент, след като приготвих лека вечеря. Работата беше тежка и еднообразна и след това изпихме бутилка шампанско „Корбел“, за да поолекне на схванатите вратове и уморените ни очи. Познавам отблизо тази жена от три години, но се смаях от ефекта, който виното имаше върху нея. Тя се разрида и каза, че плачела за мен, защото евреите ми отнели и жената, и дъщерята. Това беше толкова шокиращо, та чак ми стана смешно и й казах: „Хайде, госпожо Дитрих, това са пълни глупости“. Тя ме прегърна и тогава разбрах, че иска да се повъргаляме и при все че е малко пухкава за моя вкус, си помислих: „Защо пък не“. Така че доста дълго се занимавахме с това и изведнъж, както се търкаляхме един върху друг, аз внезапно се „пробудих“, гледайки задника й, и си казах: „Това е реалност“. Усещането не ме напусна няколко дни. И също като чувството от миналото лято, когато пекох агнешкото, реших да не се съмнявам в него, тъй като ми се струва, че съмнението често е пример за самосъжаление, нещо като оплакване от съществуванието. Бедният аз, горкият аз и други подобни дивотии. Хенри не се е съмнявал, че може да помогне на баща ми да навлезе в смъртта, да му отвори портата и да му стисне ръката, когато той пристъпи в нищото или в каквото там представлява вечността. Аз не чета книги на мистична тематика като лютераните, в които на нещата се приписват някакви особени свойства. Работата ми с азиатците в Токио не ме е накарала да смятам, че те са по-различни от нас. Хенри е единственият индианец сред стотината други несретници, които познавам. Той ми подари нокът от костенурка. Много е забавно в офиса, когато госпожа Дитрих се преструва, че между нас нищо не се е случило, съвсем по немски. На дневна светлина интимностите могат да изглеждат плашещи. Сериозно си мисля да се откажа от парите и властта, което ми хрумна, когато се разхождах и се загубих, а после открих чакъления път. Предпочитам да готвя омлети. На младини, когато трябваше да прекопая градината или да издълбая яма за боклука, аз негодувах, а после се улисвах в работата за часове наред. Госпожа Дитрих е толкова скована, защото се опитва всяка минута да бъде госпожа Дитрих. Както и Филип се мъчи да бъде уникален чрез целия този поток от думи, все едно ще изчезне, ако спре да говори. Колко странни сме всички. Преди минута сме се занимавали със сметките, а после внезапно се нахвърляме един върху друг като кучета. Хенри и баща ми веднъж видяха с бинокъл две мечки да се любят на другия бряг на езерото в Канада. Онзи ден четох, че китовете извършвали хомосексуални актове.

Пролетта беше непоносимо тежка за Нордстром. Оказа се извънредно сложно да напусне работата си. Собствениците на фирмата бяха семейство аристократи от Ню Хемпшир, откачени янки, които просто не искаха да се разделят със своя управител вундеркинд. Предложиха му всичко на света и когато щедростта им беше отхвърлена, възнегодуваха. Още по-трудно и смущаващо беше да раздаде парите си. Соня не ги искаше, а майка му изпадна в истерия. Брокерът от „Е. Ф. Хътън“ настоя Нордстром да отиде на психиатър и той с готовност се съгласи — донякъде от любопитство, а и понеже разбираше, че в очите на другите прави нещо нечувано. Майка му ронеше сълзи, че цял живот се е блъскал за тези пари. Брокерът замина за Ню Йорк да се види със Соня с надеждата тя да вразуми баща си. Соня дойде в Бостън и те обядваха с брокера, когото Нордстром всъщност много уважаваше. По време на срещата Нордстром се държеше малко неуверено, но в крайна сметка успя да ги убеди в сериозността на намеренията си, като късно следобед дари двайсет и пет хиляди долара на Националното общество „Одабън“^[4], въпреки че нямаше особени пристрастия към птиците. В почивните дни той обичаше да гледа водните птици край Ипсуич с часове, но не се интересуваше от наименованията им. Когато виждаше за втори път някой определен вид, той си спомняше първия път, когато го е видял. Това му спестяваше нуждата да разнася със себе си справочник на птиците.

Не можеше да се каже, че тревогите на другите за Нордстром бяха неоснователни. Като се имаше предвид собствената им нагласа, откъде можеха да знаят те, че той не е поредният полуидиот, превъртял от всички трудности, познати и неосъзнати, които съставляват живота ни? Соня с присъщия на младостта й цинизъм смяташе, че вече е късно баща й да се променя. Лора, с която също се свързаха, отказа да се меси. Тя мислеше, че целият проблем е едновременно и глупав, и очарователен и подобно на брокера споделяше общоприетите вулгарни схващания за „кризата на средната възраст“ и така нататък, които са такова светотатство спрямо живота, каквото е и твърдението, че правителството има основна роля за съществуването на всеки човек. В рамките на протестантската спестовност майка му просто вярваше, че хората трябва да си пазят парите за черни дни. Тя писа на Нордстром за това как един виден жител на Райнландър заболял от рак и макар да били похарчени седемдесет хиляди долара за лечението му, лекарите не могли да го спасят. Грижите на госпожа Дитрих бяха малко по-земни и се въртяха около надеждите й за още един любовен сеанс, преди Нордстром да изчезне от живота й. Собственият й съпруг се интересуваше само номинално от секса и заспиваше след еякулацията, докато Нордстром флиртуваше като принц, очевидно добре обучен от жена си.

Сутринта преди психиатричния сеанс Нордстром отиде пеша от Бруклин до Кеймбридж. Работата беше там, че покрай ревностното изследване на действителността малко се беше смахнал. Самият той го съзнаваше, но реши, както се казва, да я кара така. Беше хубава утрин в началото на май и докато пресичаше Комънуелт авеню, се спря на пешеходния остров, за да погледне прелитащия над него пътнически самолет на път за Логан. Сребристата машина изглеждаше прекрасна на фона на тъмносиньото небе. Поспря се в Олстън и закуси със сандвич с италианска наденица, зелени чушки и лук. Много му се услади със студена бира и той си поприказва на развален италиански с продавача, който се опитваше да реши на кое число да заложи един долар^[5]. Нордстром продължи пеша и отново реши, че няма две еднакви неща. Едно количество на практика никога не може да бъде равно на друго. Няма две еднакви ябълки на този свят, нито две еднакви коли, спрели на светофара, нито две еднакви човешки същества от трите, или колкото са там, милиарда души на света. Философската наивност на тези размишления го накара да се разсмее на глас, което не отслаби тяхната енергия. Не са еднакви нито кучетата, нито дните, нито часовете, нито миговете. И най-накрая, той самият не е същият като вчера и е по-различен отпреди малко, колкото и недоловимо да е това. Когато стигна моста до бизнес училището, се спря да погледа водата, замърсена от отточните канали и от вчерашния порой. Това беше река Чарлз и Нордстром винаги бе смятал, че й липсва обаянието на бистрите ледени реки на Северен Уисконсин, макар побърканите на тема история да бързаха да уверят всички, че Чарлз е една много историческа река. Този ден той нямаше никакво мнение за реката. Само я наблюдава известно време. Напоследък се чувстваше особено отегчен от безсмислените мнения за това или онова и се опитваше да се отърве от тях. Улавяше се, че разсъждава като всички останали: много е горещо, много е студено, много е мазно, много е пикантно, грозна сграда, стари пантофи, силна музика, невзрачна жена, дебел мъж. Въпросът не беше в това, че човек не бива да разграничава нещата едно от друго, но вече му беше досадно да си съставя мнения за всичко. Когато накрая се избави от тази си склонност, нещата толкова много се промениха, че почувства някаква лекота и ефирност. Бедата беше, че животът и светът около него започнаха да му изглеждат по-крехки, почти мимолетни. Например така дълго гледа реката, че в крайна сметка забрави какво е тя. Една възрастна дама с количка за пазаруване се спря до него и надникна над парапета да види какво толкова съзерцава; а той самият като се опомни, както обичаме да казваме, произнесе думата „река“ и тя малко обезпокоена продължи по пътя си.

Нордстром повървя надолу по крайбрежната улица и седна на тревата от другата страна на харвардския навес за лодки. Някакъв старец с побеляла брада седеше на една пейка със запретнати до коленете крачоли и печеше пищялите си на слънце. Старецът зяпаше млада жена с блуза без ръкави, сандали и свободна зелена пола, която, застанала с гръб към него и Нордстром, търкаляше напред-назад топка за софтбол с невръстния си син. Когато се навеждаше да вземе топката, западният вятър развяваше полата й и старецът оглеждаше гладките й бедра. Той не се притесни, че Нордстром го залови да воайорства, пък и самият Нордстром възприе това обедно видение като чист късмет. След малко жената и синът й притичаха през „Мемориал драйв“ и изчезнаха завинаги. Нордстром се чувстваше по-скоро цялостно, отколкото сексуално екзалтиран, при все че го имаше и това, но към него се добавяше и насладата от добрата храна, доброто питие и едно като че ли странно усещане, което изпитваш, когато пуснеш във водата току-що уловена красива пъстърва. Стори му се забавно как го разчувстваха женските бедра.

Часът при психиатъра мина доста леко, без очакваните от него болезнени моменти. Човекът реши за себе си, че Нордстром е нещо като религиозен истерик без религия, който е съвършено безвреден както за себе си, така и за околните. Психиатърът беше последовател на Юнг и се отнесе без всякакъв цинизъм към поведението му, което разпозна като оттегляне от незадоволителния живот. Той разпита Нордстром възможно ли е да обременява майка си и дъщеря си, като им дава парите си. Въпросът не разстрои особено Нордстром — той беше склонен да приема безпристрастно иронията, да не пропуска нейния комизъм и да прощава често безсърдечните въпроси, които я съпътстват.

Психиатърът проследи погледа на Нордстром през прозореца към разлистения клен, чиято корона вече губеше последните пастелнозелени нюанси на ранния май. Този пациент със своята безжизненост му напомняше за рибарите край лятната му вила в Мейн. Не придаваше значение на обаждането на брокера — той лекуваше жена му и смяташе, че зад патината на благовъзпитаните му хингамски маниери^[6] се крие безсърдечен тъпак. По някаква незнайна причина районът около Бостън очевидно беше столица на екзотичните неврози и проблемът на Нордстром със своята ординарност беше като свеж полъх.

— Какви са непосредствените ви мисли? — попита лекарят, заинтригуван от погледа на Нордстром, вперен навън.

— Робин Худ. Кленът ми напомни за Робин Худ. Когато бях дванайсетгодишен, с един приятел си построихме къщичка в короната на един клен и си играехме на Робин Худ. После моят приятел се отказа от играта, за да мята бейзболна топка по една плевня с надеждата да стане като Хал Нюхаузър. Аз му се обидих, защото си бяхме рязали ръцете и бяхме станали кръвни братя. Затова преместих къщичката, та никой да не знае къде е, но баща ми ме хвана да мъкна дъски и ми каза да строя на бук, а не на клен — букът, кой знае защо, никога не го удрял гръм. Аз обаче казах, че листата на бука са редки и в тях нищо не може да се скрие. Баща ми отвърна: „Тогава ще трябва да рискуваш“, и ми разказа, че като бил малък, все му се искало да си построи колибка на дъното на някое езеро, та да гледа рибите през прозореца.

— Още ли обичате да си фантазирате, че сте Робин Худ?

Нордстром се беше умълчал, а на психиатъра му се искаше той да продължи този интересен ход на мисълта си.

— Господи, не! Вече не си мисля, че съм някой друг! Не ми достига въображение. Малките момчета се възхищават на разбойниците, защото те не са длъжни да правят нищо друго, освен онова, което им се иска! Свършват си работата и после си седят в скривалището и си чистят оръжията, нали разбирате? Ден след ден те просто правят каквото им хрумне и си живеят повече от добре, или поне така си мислят децата. Разбойниците смятат, че законът е пълна простотия, което, между другото, е доста разпространено мнение. Но да си кажа честно, днес аз мислех за приятелката на Робин Худ — лейди Мариан или Мириам? Горе в къщичката имах две снимки на жени — едната снимана отпред, другата отзад. Предница и задница, така им викахме. Три долара платих за тях, защото голи снимки се намираха мъчно, а три долара си бяха пари. Онази жена, която видях да се навежда край реката, ми напомни за Мариан или Мириам, защото носеше зелена пола. Там в моята къщурка аз бях поразен от идеята, че Мариан или Мириам по закона на природата си има предница и задница и че е твърде вероятно Робин Худ да се е възползвал от това.

— Фантазирахте ли за жената край реката?

— Не, не съм. Пак ви казвам, въображението ми е бедно, пък и предпочитам да избягвам фантазиите, защото така е по-изненадващо, когато нещо се случи. Понякога това е малко трудно, като видиш толкова хубава дама като днешната. Може би това си е някаква моя глупава чудатост. Онзи ден забелязах, че ако забравя да си навия часовника, винаги ме интересува точното време, в което часовникът спира. Спомням си годината, когато престанах да намирам в джоба си монети, по-стари от самия мен. Бях на трийсет и три. Чувствам се малко глупаво, че ви отнемам времето, макар и да си плащам. Ще бъда откровен — тази работа с парите ми втръсна, когато ме напусна жена ми. Охладнях към тях. Обичах я ужасно, а после всичко се изпари — особено за нея и не в такава степен за мен. Мислех, че са ни съсипали моите амбиции, макар че и нейните не бяха малки. Съвсем обикновена история. Загубих не толкова вяра във всичко това, колкото интерес.

— А сега какво ви интересува? — прекъсна психиатърът поредната дълга пауза на Нордстром.

— Господи, не знам. Татко, той почина през октомври, винаги казваше, че обичал да види кое как е. Може би това искам да правя и аз. Сигурно ще замина на дълго пътешествие. Може да се каже, че се върнах към живота си миналия юли и усещането е приятно. Постоянно се вълнувам, че живея, без особена причина. Захванах се с кулинария, при това доста сложна.

Нордстром остана втренчен в психиатъра цяла минута и накрая се усмихна.

— Вечер танцувам сам, най-често по два часа. Понякога просто подскачам насам-натам, разбирате ли?

Май изтече лека-полека. Заместникът на Нордстром пристигна от Чикаго. Изпратиха го със скромна вечеря, мнозина от ръководството си намериха причини да не присъстват. Връчиха му красив комплект пътни чанти. Разплаканата госпожа Дитрих се напи и се наложи да я изпратят у дома с такси, плановете й за вечерта се осуетиха, само дето беше ходила тайно да си купува бельо. Най-накрая след обиколка по кръчмите Нордстром се озова в Дорчестър и до зори игра покер с група мъже от отдела по доставките. На развиделяване тръгна пеша по дългия път към дома в мрачната и мъглива утрин; във въздуха осезаемо се усещаше Атлантикът, а лекият полъх караше листата на дърветата да потрепват почти неуловимо. В уж опасния Роксбъри страшно му домъчня за един стар негър, легнал в кървава локва от повръщано под погледите на врабчетата. Една пряка по-нататък пък се натъжи заради едно болно дърво и с недоумение се помъчи да си спомни защо Исус бе убил онази смоковница^[7]. Когато човек преодолее повърхностната почтителност дори към официалната религия, вече не е много далеч от тамтамите. Дългата, сива, безлюдна улица беше просто една по-различна река. Нордстром можеше да си подсвирква и сам да си измисля музика, независимо от миризмата на джин в синусите си. Едно старо куче вървя подире му цяла пряка и той се спря и го остави да подуши крачола му.

Прибра се в апартамента си в два часа, взе си душ и си направи омлет със сирене, който прокара с чаша бяло вино. Легна си, но не можа да заспи. Свари си кафе и запрелиства разсеяно дневника си.

„Видях едно хубаво момиче на плажа Крейнс Нек. Имаше необикновено големи ходила. Несъмнено цяло лято ще ги заравя в пясъка, за да не се виждат. Жестокостта на гените. Имах един съученик с голяма пишка, на когото всички тайно завиждаха в съблекалнята, но след физическо толкова много го дразнеха, че в крайна сметка той се превърна в стеснителен идиот. Сега е ерген, кара градския снегорин и камиона с пясък, а прякорът му е Тъпанаря.“

Нордстром закрачи из апартамента и видя момичето от отсрещната сграда да се протяга в късичката си пижама. Получи ерекция, по-скоро подобна на зъбобол, отколкото на нещо приятно. Съжали, че намираше онанизма за незадоволителен. Наведе се през прозореца и вдиша дълбоко, а членът му се удари неприятно в перваза. Тя се усмихна и му махна с ръка. Нордстром й махна в отговор с разтуптяно сърце. Тя се протегна и се оттегли в мрака на апартамента си. Той въздъхна, върна се в кухнята и пусна радиото. Някакъв безименен мъж запя „Не казвай ти маняна, ако не мислиш така“ и Нордстром закопня за Карибите, макар никога да не беше ходил там. Щеше да наеме малък апартамент, да се налива с ром и да готви риба и морски дарове. Слънцето щеше да пече, а морето щеше да бъде синьо. Отчаян, че няма да заспи, той извади от шкафа бутилка калвадос „Монтгомъри“ и започна да пише.

Май 1978 г.: Боже господи, не мога да заспя, а е девет сутринта! Пих повече, отколкото обичайно пия за около седмица, но не се чувствам замаян. Така е, защото по това време обикновено съм буден, а тези неизменни старчески навици не ми харесват. Двайсет години използвам един и същи лосион за след бръснене. Прибрах се пеша от Дорчестър в състояние на транс. Старият пиян негър ме натъжи, направо ми се доплака. Писах на Хенри с молба да приеме рибарските такъми и пушката на татко. Получих в отговор илюстрована картичка с текст „Благодаря. Хенри“ и това беше всичко. Помолих мама да уреди да се погрижат за него, ако се разболее. Понякога закоравелите пиячи си отиват бързо. Татко му каза това веднъж на езерото и Хенри отвърна, че никой не се ражда и никой никога не умира. „Хенри, пълен си с простотии до бакенбардите чак“, рече татко и всички се разсмяхме. Не съм забравил как тогава ми мина през ума, че той може и да е говорил сериозно. Прочетох в „Ню Йоркър“ как един човек вървял пеша трийсет и пет дни из Хималаите и се сблъскал с многобройни опасности само за да види снежен барс, но така и не видял такъв. Затова пък видял много дири и отпечатъци. Веднъж съзрях рис от къщичката на дървото, а също и язовец, който се тътреше със сумтене. Рисът почти летеше във въздуха. Вдигнах шум, той се завъртя на триста и шейсет градуса и изчезна. Рисовете са винаги в готовност. Обадих се на сефарада — моя приятел от лятото, да организира вечерята в чест на дипломирането на Соня. Той ми предложи ресторанта във Вилидж, където видях онова момиче. Но каза, че тя се била върнала към танците и вече не работела там, но ако искам, може да я покани просто ей така, да придаде малко пикантност на вечерята? Отговорих „разбира се“ и му пратих чек, а менюто предоставих на неговия добър вкус. Щом се замисля за нея сега, усещам как изгарям отвътре. Когато се отървах от парите, сякаш левитирах, но сега чувството си отиде и остана само една недоловима лекота. Наистина ли ни е позволено да започнем отначало? Ще видим, както казваше татко. Промяната у мен настъпва безнадеждно бавно. Всичките тези години с Лора и постепенното умъртвяване, и след това три години на пълна апатия. Накрая дойде късметът, който не желая да проумея от страх, че ще изчезне. Току-що палнах една трева, оставена ми от Соня, като някое древно хипи, с надеждата да ми успокои ума. Тя смята, че тревата ми се отразява добре, макар да не пуша по-често от веднъж месечно. Дори не помня кога толкова много съм желал жена. Притъмнява ми от умора. Жените са най-хубавото нещо тук, за добро или за зло. Сърцето ме боли. Би било хубаво да бъда дори с онази застаряващата негърка от публичния дом в Грийн Бей, където ходих като гимназист, за да се разделя с девствеността си.

Аз я прегърнах и поисках да се целуваме, а тя намери това за смешно. Момичето със зелената пола на речния бряг нямаше сърце. Сега съм напушен, както се казва. Покъщнината ми е почти стегната. Чакам само хората от склада. Във вторник, след Деня на декорацията, сега преименуван в Ден на паметта^[8], забравих точно защо. Идеята е да украсяваш гробове в топъл ден. Отново образът на Лора. Почти долавям уханието й. Онова лято в колибата от чамово дърво край потока в Монтана, Соня си играеше на двора. Потокът ромолеше шумно, но успокояващо. Тя вареше кафе само по гащички. Върза си косата и изми съня от очите си на мивката. Протегна се. Слънцето огряваше през прозореца краката й отзад.