Джим Харисън
Човекът, който се отказа от своето име (2)

Глава 2

Лятото на Нордстром с дъщеря му премина великолепно, така щастливо и сладостно тъжно, че той се запита дали това предвещава смъртта му. Дишаше по-дълбоко и започна да се смее в най-неочаквани моменти. Смяташе, че човек трябва да умре, когато нещата вървят особено добре, а не зле, когато на смъртния си одър ще си свободен от обичайното бреме на натрупания ужас, който Нордстром и бездруго намираше за измамен. Той гледаше на себе си като на човек без суеверия и без въображение, главно защото другите винаги му казваха, че е лишен и от двете. Лора беше негов основен и най-красноречив обвинител. По време на продължителния и скъп период, през който тя всекидневно посещаваше психиатър, Нордстром веднъж я попита за какво толкова намира да говори надълго и нашироко, добавяйки, че сигурно си съчинява всевъзможни небивалици. Това предизвика колосален изблик на гняв и на Нордстром му беше казано, че не му достига въображение, за да има сериозни душевни проблеми. Това малко го нарани, затова години по-късно с удоволствие научи, че психиатърът на Лора е бил арестуван, задето е лъскал публично бастуна на Родео Драйв^[1]. Но после психиатърът изкара една година в Колорадо, за да си „оправи главата“, и бизнесът му потръгна постарому с някогашната клиентела, в това число и Лора, която се завърна, за да продължи да ексхумира терзанията си.

Всъщност проблемът беше в онова, което сега е модно да се нарича „общуване“. Нордстром беше много затворен по природа и никога не му се беше предоставял случай да изрази схващанията си по някои въпроси. За седмия му рожден ден му бяха подарили дванайсеттомната поредица „Бук Хауз“ под редакцията на Олив Бопре Милър, който уверяваше младите читатели, че „по света има толкова много чудни неща, че щастливи ний като крале ще бъдем!“^[2].

Вече наближаваше четирийсет и три години, но все още беше трудно да го разубедят, че едно норвежко момиченце е пътешествало на гърба на бяла мечка или че Один живее в някоя дъждовна северна тайга, облечен в еленови кожи и се грее на грамаден огън, подклаждан от човешки костен мозък, а над мъгливото езеро наблизо се носи музиката от виковете на умиращите. Мерлин беше истински и следователно и Артур; през дванайсети век в Япония беше живял безумец, който рисувал планини и реки, топейки косата си в мастило и след това въртейки бясно глава над хартията. Понякога рисувал дори с живи кокошки. Защо някои духове да не се крият на дъното на езерата и да не говорят с гласа на птицата гмуркач? Докато караше единайсетата си година, Нордстром застреля гарван и Хенри, индианецът оджибуей, който работеше като дърводелец при баща му, когато беше трезвен, не му проговори месеци наред, след като му каза, че „всеки глупак знае, че гарванът не е гарван“. Наесен Хенри се умиротвори и в началото на зимата измайстори на Нордстром малка гребна лодка от бял бор като коледен подарък. По-късно през пролетта Нордстром намери в гората малко гардже, паднало от гнездото, и се грижи за него, докато оздравее, хранейки го със земни червеи. Гарджето се научи да лети и той оставяше прозореца на стаята си отворен, та да може да го посещава, когато пожелае. Попита баща си дали гарджето е момче, или момиче и баща му каза, че за гарвана това няма значение, точно както и за кучето. Нордстром мисли дълго над тази загадка. Той изненада и зарадва Хенри, когато един ден се появи на строежа с високо грачещ гарван на рамото си. Когато Нордстром гребеше в летните утрини, гарванът кацаше на задната пейка на лодката и грачеше към любопитните си събратя, кръжащи високо в небето, а понякога се присъединяваше към тях. Типично за Нордстром, той нарече гарвана „Гарван“. По-късно през есента птицата изчезна и се връщаше отново три пролети подред. Веднъж обаче не се върна и Нордстром изкопа малък гроб и постоя край него, преди да засипе с пръст празната дупка.

Никога не забрави вълнението на гарвана, докато наблюдаваха как една водна змия поглъща жабче. Два дни след това си представяше как собствената му плът се втечнява в търбуха на змията.

Но може би тъкмо на това до голяма степен тайно въображение Нордстром дължеше своето самообладание, а оттам и успехите си в бизнеса, които едва наскоро бяха загубили стойност за него. Бизнесмените, които толкова умело ти пробутват тоалетната хартия като предмет от първа необходимост, надали могат да се смятат за глупави или лишени от въображение, мислеше си той. Лора беше израсла в Еванстън, предградие на Чикаго, само на около триста мили южно от Райнландър, но що се отнася до хумора или въображението, разликата между двете места беше огромна. Нордстром можеше да се смее на котката, заспала на трамплина над басейна в задния двор. Освен това му се струваше изключително комично, когато хората от шоубизнеса взеха да носят индиански бижута и френски джинси. Други поводи за смях бяха задръстванията (дори когато сам попадаше в тях), хомосексуализмът (с това е редно да приключиш на четиринайсет), политиката и вечерните новини, включително и фактът, че огромен брой хора още не вярваха, че сме стъпили на луната. Французите бяха много смешни, с изключение на чудесната им кухня; репертоарът на Нордстром от вицове се изчерпваше само с един, за двама французи, които се срещат на улицата. Първият французин казва: „Майка ми почина тази сутрин в десет часа“. Вторият французин: „В десет?“. Този тънък виц не се харесваше на никого и това подтикна Нордстром към размисли за това колко непреводим е етническият хумор. На някои са им смешни патешките крака, но за китайците те са деликатес. Когато с баща му ловяха риба в летните вечери и ги застигнеше гръмотевична буря, те продължаваха да ловят в дъжда, просто защото не бяха искали да вали. Това ги разсмиваше, както и риболовът под леда при минус трийсет градуса и вятър от трийсет възела, когато след безбройни часове в студ и мраз баща му заявяваше, че било „малко хладно“. Беше тринайсетгодишен, когато застреля първата си кошута и докато я кормеха, баща му и чичовците му лепнаха кървавото й влагалище на челото му. То се задържа там, а после падна в скута му, докато седеше тъжен на един пън, покрит със сняг. Увериха го, че това е ритуал, с който той става истински ловец, и после дни наред се присмиваха на лековерието му.

Приятелят на Соня беше твърде голям умник за вкуса на Нордстром — много словоохотлив и склонен да реди без прекъсване дълги параграфи с подчинени изречения и отклонения, лутащи се като бездомни деца из историята и изкуството. Освен всичко друго като момче от Харвард той излъчваше онова раздуто самодоволство, което Нордстром свързваше с възпитаниците на Бръшляновата лига. В Лос Анжелис беше забелязал, че завършилите Йейл, Дартмут и така нататък автоматично получаваха влияние, ако ще да са свине, идиоти или просто тъпаци, каквито обикновено бяха, и гледаха на останалата част от страната с нехайно снизхождение, сякаш им беше натрапена. Но пък момчето беше много нежно със Соня, почти по женски, и си личеше, че между тях се е оформила трайна връзка. Нордстром се чудеше защо младежът е толкова невротичен и Соня му каза, че отначало любимият й се е поуплашил от него. Нордстром наистина притежаваше особения навик да се втренчва за минута в очите на хората, преди да произнесе някое изречение, и това изнервяше подчинените и любовниците му, сервитьорите в заведенията, та дори познатите и началниците му.

Въпреки взаимната подозрителност лятото мина много добре, особено август, когато Нордстром излезе в отпуск и се преместиха в къщата в Марбълхед. Морето ги заплени и Нордстром беше неимоверно доволен, че се е решил да наеме тази огромна каменна къща на брега с буен жив плет от японска роза. Денем тук вееха топли ветрове, а пристанището беше изпъстрено с платноходки. Имаше скромен басейн и леко запуснат тенискорт. Най-много от всичко Нордстром обичаше да пие сутрешното си кафе на верандата и да съзерцава морето — заради него оставяше вестниците, списанията и деловата си кореспонденция, взираше се в морската повърхност с еднаква съсредоточеност, независимо дали беше бурна, или спокойна. Друга прекрасна подробност беше чугуненият грил от едно друго време, когато хората са приготвяли угощения, а не храна. Цялата първа сутрин Нордстром прекара, мъкнейки металната грамада от задния двор до предния, където можеше едновременно да готви и да се любува на морето. После запърпори из залива със стара моторница „Крис-Крафт“, за да напазарува за вечеря.

И докато приготвяше вечерята, го завладя едно странно чувство, което постепенно доведе до радикална промяна в живота му. Почувства болка точно над сърцето между гръдната кост и гърлото. Отначало тя го разтревожи, той сложи длан на гърдите си и се загледа над японските рози към далечината, където океанът се губеше в мъгливия здрач. Острият мирис на отлива се смесваше с уханието на месото върху скарата, той погледна надолу към нея и въздъхна: „Ех, майната му.“ Внезапно загуби интерес и към миналото, и към бъдещето, и дори към сломеното си сърце, което може би сега усещаше първия сърбеж на оздравяването. Но той не знаеше това и нехаеше. Въздишката премина по гръбнака и прешлените му, стигайки чак до мозъка, който като че ли бе внимателно обелен, студен и чист. Чувството беше толкова внезапно и мощно, че реши да не го изследва от страх, че ще си отиде. Провери температурата на месото с термометъра и влезе в къщата да извади салатата от хладилника, защото не обичаше студени салати. Пусна във водата червените пресни картофчета, готов да включи котлона, когато чу колата на Соня. Отвори голяма бутилка „Бърджис зинфандел“, за да опита виното, после топна пръст в купата, за да пробва пак маринатата, с която беше намазал едно обезкостено агнешко бутче — смес от зехтин, розмарин, смачкан чесън, дижонска горчица и малко соев сос. Пикантният сос раздразни синусите му. Обърна се, щом чу дращенето на заблудена улична котка по кухненската врата. Напълни една купа с изрезки от агнешкото и я изнесе на задната веранда за стария и препатил котарак с оръфани уши, който го гледаше изпод разцъфналата дива ябълка, чиито розови цветове разпръскваха уханието си из задния двор. Рязък повей на морски бриз отвя няколко цветни листенца и те паднаха върху немигащия котарак. Той бавно се приближи с три листенца, залепнали за козината му, и ръмжейки глухо, излапа агнешкото, а после се протегна и се излегна, като тупаше с опашка, вперил очи в Нордстром. Стори му се, че за пръв път в живота си действително наблюдава котка. Гледаха се, без да мигнат, докато от очите на Нордстром не бликнаха сълзи. После колата на Соня зави по автомобилната алея, котаракът се превърна в сиво петно и се провря през парапета на оградата — не бозайник, а същинско влечуго.

Този месец подтикна Нордстром да напусне онова, което смяташе за нормален живот. Будеше се съвсем рано, изпиваше кафето си, после помагаше на прислужницата, която беше наел заедно с къщата, да разтреби от предишната вечер. Понякога музиката от предишната нощ все още кънтеше в ушите му и измъчваше мозъка му, но после се научи да си припомня мелодиите, докато пазаруваше или готвеше. Соня беше достатъчно чувствителна да долови промяната у баща си, но не се впусна във въпроси. Нордстром беше настоял двамата с Филип да поканят на гости когото поискат от Кеймбридж, защото настроението му беше празнично.

— Какво празнуваме? — засмя се тя и издържа на погледа му, който й се стори отчужден.

Нордстром си мислеше, че със загара си Соня е заприличала повече на майка си и че пъстрите й очи гледат придирчиво и малко палаво.

— Всъщност нямам представа. Защо не? Може би знам, че този месец едва ли някога ще се повтори. Освен това, ако трябва да съм честен, си търся оправдание да готвя за много хора.

Тя дойде при него, целуна го по челото и отново се засмя.

— Иска ми се да не изчезваш някъде всяка вечер.

Нордстром сви рамене и се загледа как преминаващият облак помрачи за миг ярката светлина в стаята. Тя беше най-скъпото за него създание на света и все пак това не го натъжаваше както някога.

— Обичам да седя и да гледам как се мръква. После като си легна, обичам да слушам музиката през пода.

Соня отвърна смутено очи.

— Трябва да си намериш приятелка. Сигурно ще се чувстваш по-щастлив.

— Колко е странно в тия модерни времена дъщеря ти да ти разправя, че трябва да забършеш някоя. Пазя се непорочен за брака.

— Не исках да бъда груба. Но не трябва да си мислиш, че майка ми е единствената жена на света. Може дори да си намериш някоя по-добра, за бога.

Нордстром завъртя очи и Соня излезе шумно от стаята. Тя и майка й обикновено се държаха злъчно приятелски една към друга, което беше непонятно за него — сякаш играеха на някаква игра с бръсначи. Наля си глътка бърбън, отиде до прозореца и рязко се извърна, когато видя двете приятелки на Соня от колежа, които бяха махнали горнищата на банските си. Едната, общо взето доста невзрачно момиче, имаше красиви крушовидни гърди, които се полюшваха и лъщяха от плажното масло. Нордстром усети слабо напрягане ниско долу в корема, за което не можеше да обвини уискито. Момичето му бе помогнало да измие чиниите предната вечер, а той почти не я беше забелязал. През седмицата след случката по време на печенето на агнешкото, той без особени усилия поддържаше у себе си чувството, че току-що се е събудил от приятен сън, но някои неща така се бяха изострили, че му беше трудно да ги потиска повече. Седеше в тъмнината на стаята си и слушаше музиката, която понякога кънтеше чак до зори. Докато сменяха плочите, чуваше как морето се надига и се разбива във вълнолома. Откри, че е неспособен да чете и не му е интересно да размишлява. През съзнанието му минаваха мисли, чувства и картини, но той ги оставяше да отплават. Питаше се какво ли вижда в съзнанието си човек, сляп по рождение. Зададе си онзи юношески въпрос — какво е човекът, лишен от възприятията на петте сетива? Чудеше се кой ли слуша музиката от неговата спалня, кой ли е слисаният слушател? Лора вече не му се явяваше насън, а от време на време сънуваше несъществуващи жени. „Как е възможно това?“, питаше се на сутринта. Хвърли в морето рибарска корда с няколко куки, като за тежест използва дръжка на врата, а за стръв пилешки дробчета, както правеше като малък. Когато обаче я издърпа призори, на нея се беше хванала само малка мъртва акула, оплетена в голямо валмо от водорасли. Натъжен от празното си любопитство, той погреба акулата със същата почтителност, с която бе погребал и душата на гарвана преди трийсет години.

Същата вечер, докато приготвяше вечеря за десетина абсолютно напушени младежи, Соня дойде в кухнята и впи в него святкащи очи.

— Днес направо ме вбеси! Не се опитвам да ти се меся в живота. Но поне можеше да поговориш с хората. Постоянно им повтарям, че си ми баща, но те са убедени, че си готвачът.

— Няма нищо лошо в това да си готвач. Но ще послушам съвета ти и ще си намеря приятелка. Руса, с голям задник и ще слуша кънтри.

И наистина една сутрин двама приятели на Филип си бяха поискали сандвичи с пуйка, мислейки го за готвача. После се засрамиха и единият, дребен и закръглен сефарадски евреин от Ню Йорк, помогна на Нордстром за вечерята. Той беше редовен клиент на същия онзи ресторант във Вилидж, където Нордстром бе вечерял със Соня и Филип. Младежът беше отличен готвач и докато приготвяха храната (филе от морски език със сос берси и гъби), Нордстром го попита за келнерката, която му беше хванала окото. Въпросът се оказа фатален.

— Боже мой, бягайте по-надалече. Абсолютна чифутска курва. Как играят само тия нейни големи тъмни очи като от картина на Моне! Ще ви смели на кайма. Боже мой, всеки заможен глупак в града й се мъкне с цветя, а тя се държи с тях като с кучешки лайна! Беше омъжена за оная чернилка, дилъра на кока, негрото убиец, и въртеше любов с един писател, та на него му избиха зъбите. Но разбира се, ще ви запозная, ако мазохизмът ви влече. Не ми приличате на такъв. — Младежът се засмя меланхолично. — Аз пък си падам по тъпи англичанки.

Вечерта, когато Соня се разсърди, Нордстром капитулира и седна начело на масата. Не възразяваше, че хората, за които е готвил, пушат марихуана, защото това като че ли изостряше апетита им. Беше опекъл пъдпъдъци, които напълни със зърна от бяло грозде, разрязани на половинки и накиснати за една нощ в калвадос. Изядоха ги лакомо, а Нордстром остана доволен и разговаря дълго с двама харвардски магистри по бизнес администрация за енергийната криза и последиците от близкоизточната политика за вноса на петрол. Двамата младежи се изненадаха, че готвачът е бил в Джида^[3] и е помагал в преговорите с ОПЕК, дори тръгнаха без особено желание с останалите на дискотека в Рокпорт. На излизане Соня го целуна и го потупа по гърба.

Нордстром гледаше как задните им светлини гаснат в топлия мрак, а после нахрани котарака, изникнал неочаквано изпод задната веранда. Ако наоколо нямаше никой друг, той влизаше в кухнята, където тази вечер беше горещо и задушно и във въздуха се усещаше зловонието на отлива, напомнящ за миризмата на блато през лятото. Котаракът изяде последния пъдпъдък, с който Нордстром възнамеряваше да закуси, но реши, че на животното ще му се услади повече, отколкото на него. Котаракът разкъса запечената до кафяво кожичка и дори схруска кокалите. Нордстром погали животното, но то изведнъж се скова и се втурна към кухненската врата. Беше влязло невзрачното момиче с крушовидните гърди, облечено в бледосиня туника. Тя сви рамене, когато той пусна котарака да излезе. Наля си газирана вода и я изгълта така, сякаш животът й зависеше от това. Нордстром не помнеше да е била на вечерята.

— Днес адски гадно изгорях на слънцето и ми стана много зле. — Говореше с половин уста, което беше особена черта на момичетата от нейния тип. Нордстром не се сети какво да каже, затова сложи бялата си готварска престилка и се зае с чиниите. Беше си свалил ризата, докато котаракът вечеряше, и се чувстваше малко разголен.

— Дано си прекарвате добре — изтърси той.

— Да, направо е приказка, стига да не се бях изпържила като пълна идиотка. — Тя замълча и дръзко и оценяващо огледа Нордстром. — Много сте мил, че отделяте толкова много време да ни готвите. Голям късмет има Соня. — Тя седна на кухненската маса, извади пакетче с хартийки от чантата си, сви си дебел джойнт, запали го и вдиша дълбоко дима. — Утре заминавам за Санта Барбара на гости на майка ми, ако някой успее да стане рано, за да ме хвърли до Логан. — Тя отиде при Нордстром до мивката и пъхна джойнта между устните му, макар той отрицателно да поклати глава. — Бива си я тая гадост, май била хавайска.

— Аз ще ви откарам до летището. — Той издиша дима и се задави.

Те се гледаха втренчено един миг и между тях проблесна разбиране, за което Нордстром реши да не признава пред себе си. Той погледна към ръцете си, потопени в сапунената вода. Тя излезе и пусна някаква плоча, после се върна и му помогна да доизмие чиниите. Освен музиката чуваха гръмотевичната буря, която прииждаше от запад. Въздухът стана още по-спарен и топъл. Нордстром чувстваше как потта сплъстява косата му и се стича по гърба му, докато я слушаше да дърдори за бъдещата й кариера в модата. Момичето разсеяно проследи с пръст една потна вадичка по ръката му и той усети как неволно потръпна. После тя изхлузи туниката през главата си и я захвърли в ъгъла.

— Не знам за теб, обаче аз направо се задушавам и ме сърбят изгарянията.

Остана по оскъдни светлобежови гащички и сутиен. Беше изгоряла, но не много силно, отгоре по гърдите и точно под и над гащичките. Той посегна и докосна с мокър показалец зърното под плата. Тя се обърна и вдигна ръцете си.

— Гърбът ми не е толкова зле.

Той избърса ръцете си в престилката и ги сложи върху кръста й. Момичето пристъпи назад към него, препъвайки се леко в сабото си. Той погледна дланите си и издадения й ханш. Тя посегна назад и докосна ръцете му, после смъкна гащичките си до коленете.

— Почвай. Вече от час мисля за това.

И Нордстром, тъй да се каже, започна. Когато свърши, той рухна на пода с панталони, омотани около глезените, а влажната престилка оформяше малка палатка около члена му. Тя се засмя, засмя се и той. Тя му запали цигара и той я изпуши, без да става от пода. Тя изхлузи гащичките си, после свали и сутиена. Взе бутилка бяло вино от хладилника и я подаде на Нордстром заедно с тирбушон. Зарязаха чиниите и се топнаха в басейна на загасени лампи, наблюдавайки прииждащата буря над светлините на Марбълхед. Любиха се пак — той, седнал под нея на плетен градински стол. Дъждът ги вкара вътре и седнаха голи на дивана, усещайки как захладнява, гледаха мълниите и слушаха гръмотевиците, ехтящи над океана. Изпушиха още един джойнт и танцуваха. Заспаха на дивана и не чуха смеещите се гласове, които угасиха лампите и грамофона.

Още седмица и лятото свърши. Нордстром сготви меланхоличен буйябес^[4] за двайсет души и на другия ден всички изчезнаха. След още седмица в Бостън Соня се върна в „Сара Лорънс“, а Нордстром на работа. Вечер той се чувстваше осезаемо самотен и започна да танцува сам на изоставените плочи със същата горчиво-сладка болка в гърдите. След малко повече от месец, в средата на октомври, веднъж късно през нощта позвъни майка му и му каза: „Баща ти почина“.

На зазоряване Нордстром взе първия самолет, който успя да хване от Логан за О’Хеър^[5]. Усмихна се, като си спомни едно друго утро на зазоряване, когато закара момичето на летището и се сблъска със стар бизнес сътрудник от Лос Анжелис. Сепна се, когато мъжът му каза: „Съжалявам за развода ти“, но когато Нордстром му представи девойката като една от състудентките на дъщеря си, беше ясно, че онзи вече си мисли друго. Тази среща повдигна духа му, докато караше към Марбълхед покрай плътния поток от коли в насрещното движение; той не само се беше любил чудесно, но и откри, че при споменаването на думата „развод“ и мисълта за него стомахът му вече не се свиваше, нито пък изпитваше раздразнение или тъга.

В Милуоки трябваше да се чака пет часа за полета на „Норт Сентръл“ до Райнландър и затова нае един свободен чартърен самолет „Лиър джет“. Обичаше да лети с тях, докато се подвизаваше в петролния бизнес — това беше най-близкото подобие на тръпката при полет с реактивен изтребител при домашни условия.

Той все още възприемаше вестта за смъртта на баща си само с разума си и по време на трудното кацане в бурно време си помисли, че може съвсем неочаквано да го последва. Вторият пилот се беше обадил предварително по радиото и на летището го посрещнаха майка му и един братовчед, бръснар с нездрав вид и много мръсен ум. Имаше прегръдки с премрежени от сълзи очи, а после бръснарят не се удържа и поглеждайки чартърния самолет, подметна хапливо: „Сигурно е приятно“. Нордстром си замълча. При предишни свои гостувания, когато се беше опитал да прикрие успехите си, всичките му стари познати се разочароваха ужасно. Тези, които си бяха останали у дома, не искаха той да е един от тях — той бе предметът на финансовите им фантазии и всякакви опити да ги опровергае, срещаха неодобрението им. Докато вървеше с майка си към колата под ситния студен дъжд, си спомни гостуването на родителите си в Лос Анжелис. Къщата на Нордстром им се видя нещо като „имение“, както я нарекоха, а предпоследния ден майка му стеснително го помоли да й покаже къде живее Кари Грант. Той нито познаваше света на Холивуд, нито се интересуваше от него, затова я откара през няколко преки и й посочи един внушителен дом. Обичаше филмите и романите, но не изпитваше никакво любопитство към знаменитостите, актьорите, актрисите или писателите. Баща му винаги бе искал той да стане лесничей и Нордстром все още смяташе това за благородно занимание. Докато беше в Лос Анжелис, баща му ловеше риба по кейовете или хващаше рибарска лодка от Сайта Моника. После изяждаше грамадни количества пясъчна писия, с риск да получи тежко стомашно разстройство, и говореше за първото си идване в Лос Анжелис през 1930 г. Произхождаше от бедно семейство на норвежки имигранти, живеещи в Чикаго, и по време на Голямата депресия в продължение на четири години бе бродил из цялата страна като млад скитник.

След няколко кратки любезности на бдението в претъпканата с приятели и роднини къща на майка му Нордстром отиде в погребалното бюро и видя самата смърт. Стоеше до отворения ковчег, а останалите присъстващи се държаха по-надалече, за да може единственият син да даде воля на скръбта си. Той целуна хладното чело на баща си, сълзите рукнаха и тялото му се разтърси. Беше потресен от загубата и немислимия факт на смъртта. Пак беше момче и това бе отвъд всякакво разбиране, шепнеше отново и отново „татко“, докато сълзите му се изчерпаха; после излезе от погребалното бюро, тръгна по улицата към края на града, подмина езерото, опасано с вили, и хвана застлания с трупи път, водещ навътре в гората. Вървя по него около миля. Най-сетне слънцето проби през чезнещите облаци и той съблече шлифера си. Изведнъж в гората настана циганско лято, дърветата заблестяха в тъмножълто и червено и се губеха в омарата на сенчестите хълмове с бели брезови и зелени борови петна. Вървя, докато го заболяха краката, тогава постла шлифера си върху един пън и седна на него.

Замисли се за баща си и дори му завидя за времената на Депресията, когато бе кръстосвал страната, за да „поогледа кое как е“. Баща му беше започнал от нищото и всичко, надхвърлящо насъщните нужди, за него беше прекрасно. Той бе изкарвал пари, защото си разбираше от работата и беше съобразителен. Това е бил просто един друг свят, мислеше си Нордстром. Собственият му живот внезапно му се стори отблъскващо формален. Кого познаваше той, какво знаеше, кого обичаше? Седнал на пъна, притиснат от бремето на бащината си смърт и на тленността, която виждаше в буйството на багрите на умиращия покров от листа, той проумя, че животът е просто онова, което вършиш всеки ден. Стори му се, че вижда как времето блещука и се издига над него през листата, спуска се и се увива около нозете му и преминава през неговата сърцевина. Нищо не приличаше на нищо друго, включително и той самият, и всичко непрестанно се менеше. Знаеше, че не може да усети промяната, защото той самият се изменяше заедно с всичко останало. Нямаше неподвижна точка. За миг като че ли се зарея над себе си и се усмихна на безупречно облечения мъж, седнал на пъна сред слънчевата поляна в гората. Стана и се притисна в една млада топола, полюшваща се напред-назад в съзвучие с непонятна за него хармония. Огледа се наоколо и осъзна, че се е загубил, но това нямаше значение, защото знаеше, че никога не се е намирал.

Пое към залязващото слънце — знаеше, че през октомври то се спуска на югозапад. Стигна до едно езеро, за което беше забравил, и подплаши ято синекрили бърнета. Заобиколи езерото през един къпинак и на няколко пъти си закачи костюма. Тръгна срещу течението на малък поток, като нагази до колене в някакво изворче, и когато се изкачи на една височина, съблече шлифера си и бавно се изкатери на един голям бор, за да се огледа. Дланите му бяха почернели и лепнеха от смолата на дървото, но виждаше всичко на десетина мили наоколо — белия шпил на лютеранската църква, където щеше да е опелото на баща му след два дни, моторница, прекосяваща езерото, силоз без хамбар — хамбарът бе изгорял, когато беше в последния клас на гимназията. Обгърна с ръка един клон, за да не падне, запали цигара и чу пушечния гърмеж на ловец на яребици в далечината. Край него прелетя гарван, присъствието му го уплаши и той бързо се отдалечи, грачейки, за да предупреди останалите: Мъж със син костюм се е покачил на едно дърво. Нордстром огледа костюма си и се развесели, като видя как го е съсипал. Извади златния си джобен часовник и насочи цифрата 9 към църковния шпил, отбелязвайки си мислено, че по посока на 12 минава път, ако пак се наложеше да се качи на дърво, за да определи къде се намира. Баща му обичаше да се катери по дървета и вечно си измисляше неубедителни оправдания. Покачен на дърво за пръв път от двайсет и пет години насам, Нордстром си помисли, че това е проява на бащината му склонност да „оглежда кое как е“.

Когато Соня беше малка и дойдоха в Уисконсин за лятната ваканция, тя си беше донесла маска за гмуркане. Баща му не беше по плуването и дотогава не се беше заглеждал по такива неща, но сега започна да разхожда Соня с моторница по езерото и да се гмурка на любимите си места за риболов. На вечеря разправяше как видял синьохрила риба, „голяма колкото тиган“ и щука или голямоуст костур, „дълъг колкото ръка ти“.

Най-сетне излезе от гората току преди мръкване близо до малкия индиански резерват край града. Тръгна по чакъления път към една кръчма, мислейки си колко ли щеше да се подсмихва баща му на опропастения му костюм за четиристотин долара, да не говорим пък за изподраните и окаляни маркови обувки. По време на последната миля от пътя Нордстром размишляваше съсредоточено над костюмите и правителството и реши да оттегли доверието си и от двете неща. Костюмите очевидно бяха спомогнали за издигането на едно калпаво правителство и той, наред с всички останали, имаше своята вина задето ги беше носил толкова неотстъпно цели двайсет години. Напоследък за пръв път в живота си се боеше от правителството, от това как структурата на демокрацията бе започнала да унижава хората, вместо да вдъхва у тях чувство на взаимна загриженост. Тази структура вече не отговаряше на предназначението, за което е била създадена, и една от причините за това според Нордстром беше, че всичките политици и бюрократи носеха костюми. Той се спря на паркинга на любимата на индианците кръчма и огледа мръсните стари трошки и очукани пикапи. Помисли си, че може би трябва да напусне работата си, да даде всичките си пари на дъщеря си и нещичко на майка си — малката й годишна рента вероятно се беше стопила от инфлацията. После прекрати налудничавите си мисли, отдавайки ги на досега си със смъртта, на това, че се загуби и се покатери на дърво и че цял ден не беше ял.

Барът смърдеше на пот и урина и Нордстром примига, за да види по-ясно пиещите. Чу да го викат по име. Беше Хенри, явно се бе запил здравата. Нордстром застана до него, като се чудеше дали да прегърне стареца, който клатеше нагоре–надолу глава в такт с джубокса и уискито.

— Обади се у вас, всички те търсят.

— Хенри, искам да носиш ковчега — каза Нордстром, после викна питие на Хенри и бърбън и бира за себе си. Хенри пресуши своето на един дъх и се вторачи в Нордстром.

— Никога няма да стъпя в тази проклета църква. Вчера цял ден работих с баща ти и той изглеждаше доста зле. И затуй му ударихме по някоя и друга чашка. А той ми вика: „Хенри, нещо не ми е добре, май сърцето ми си заминава“. Та го закарах у вас и майка ти викна доктора, а после отидохме в болницата, защото той не щеше да се вози в линейка. И казаха, че хич не е добре, а той не можеше да диша в тая стая и донесоха кислород, ама той им каза, че не искал да умира в кислородна палатка. Лежеше там, втренчен право напред, а аз и майка ти бяхме от двете му страни. Към полунощ докторът каза, че няма надежда и да ти се обадим. Върнахме се при него и той ни хвана за ръцете. Накара майка ти да легне до него в леглото, да е близо, като си отиде. Стискаше ми здраво ръката и затова останах до него. Поприказва малко за риболов. Казах му, че ще дойда с него в смъртта, докъдето мога, но ще трябва да се върна. Той ми рече да ти пожелая късмет от негово име, да ти кажа, че те обича и да те целуна за сбогом.

Хенри се изправи, прегърна Нордстром и го целуна по бузата, защото беше нисък и не можеше да стигне до челото му. Мълчаливо изпиха по още едно, а после Хенри го поведе навън към пикапа си.

Няколко дни по-късно Нордстром отлетя обратно за Ню Йорк със Соня, която дойде за погребението, а после взе автобуса за Бостън. Лора беше пуснала съболезнователна телеграма от Мексико, че би дошла, но вестта стигнала до нея едва в деня на погребението. Нордстром не се усъмни — Лора обичаше баща му и в общуването им винаги присъстваше някаква игривост и закачка, така и недоразбрана от него. Тя дори се беше отбила да им погостува миналото лято на минаване през Средния запад. Веднъж Лора беше казала, че намира баща му за „секси“ и по онова време това нейно заявление го ужаси. Лора притежаваше предимството да знае, че хората умират, докато дори и най-обикновените събития, каквото в пълния смисъл на думата беше и смъртта, сварваха Нордстром неподготвен.