Джим Харисън
Човекът, който се отказа от своето име (1)

Глава 1

Нордстром се беше отдал на самотни танци. Смяташе, че умът му си е на място, а вечерните му танци бяха просто алтернатива на тягостната гимнастика. Напоследък се упрекваше, че живее в твърде покорно съгласие с всичките си посредствени представи за живота. Танците бяха нещо ново и притежаваха някаква почти метафизична острота. На четирийсет и три години той беше в добра, макар и не чак забележителна форма, въпреки че напоследък чувстваше известно смекчаване на телесните си очертания, които губеха предишната си отчетливост. След като измиеше чиниите от късната вечеря, той намаляваше осветлението в бърлогата си и зареждаше стереоуредбата с един час музика, въпреки че напоследък често ги разтегляше до два часа. Подборът беше еклектичен, в зависимост от настроението му, и една и съща вечер можеше да включва такова многообразие като Мърл Хагард, „Перлата“ на Джоплин, Бийч Бойс, „Пролетно тайнство“ от Стравински, Отис Рединг и Грейтфул Дед. Смисълът беше да се движи, да се облее в пот и да усеща как неподатливото му тяло придобива пластичност и изящество.

В действителност Нордстром не беше кой знае какъв танцьор, но кой го е грижа, когато танцуваш сам?

Още от детските си години в Уисконсин той беше отличен плувец, сносен риболовец и ловец на птици, сносен баскетболист, сносен полузащитник, сносен играч на голф и сносен тенисист. Единствено плуването владееше мечтите му, всички останали спортове изостави. Може би плуването е танц във водата, мислеше си той. Да плуваш под листата на лилиите и да виждаш как се полюшват стройните им зелени стъбла, когато минаваш край тях, да плуваш под дънерите сред ята от петнисти и синьохрили риби луни, да плуваш през тръстикови блата покрай виещи се водни змии и миниатюрни костенурки, да плуваш в малки и големи езера, в езерото Мичиган, да плуваш във вирчетата на фермите, в потоци, рекички и огромни реки, където течението лениво те носи, да плуваш гол и сам през нощта, когато си на деветнайсет и си толкова самотен, че сякаш всеки буден миг се задушаваш, и си напуснал дома си по причини, които са по-скоро хормонални, отколкото рационални; причини, свързани с абстракцията на бъдещето и твоето спорно място в света на бъдещето — един абсурд, чиято повсеместност не го прави по-малко жесток.

Първият досег с танците в живота му беше съвсем непредвиден. Като второкурсник стипендиант в Университета в Уисконсин той забеляза, че не е възможно да стигне до мъжкия физкултурен салон за отпуснатите за това десет минути. През 1956 година обаче четирите семестъра физическо възпитание бяха задължителни. Когато се записваше, Нордстром сподели този проблем с треньора си по лека атлетика, който го беше запомнил като победител в бягането на 800 метра и тласкането на гюле в групата си — особеност, която го отдели, макар и временно, от анонимното множество второкурсници. Треньорът му предложи да взима на бегом разстоянието до салона, което си беше малко нереалистично с оглед на всичкия неизринат сняг по тротоарите на кампуса. Една мускулеста жена на средна възраст, която седеше до треньора зад катедрата за записване, препоръча на Нордстром да се заеме с модерни танци, които се провеждаха в женския физкултурен салон, на две крачки от учебните сгради. Нордстром се записа и си тръгна, а в съзнанието му се мяркаха откъслечни картини как изкусно танцува валс, фокстрот, самба и румба. На основната си специалност икономика той посвещаваше по трийсет часа седмично в библиотеката по статистика, лишавайки се по този начин от всякакъв социален живот, и затова си помисли, че тези принудителни танци можеха да открият пред него някоя нова романтична перспектива.

Шокът, който едва не го парализира, дойде от това, че в курса преподаваха действително модерни танци ала Марта Греъм^[1]. Той беше единственият мъж сред трийсет млади жени по трика и ушите му бучаха, и устата му пресъхваше от смущение. Беше възпитан да не зарязва нищо недовършено и това, редом с нежеланието му да признае глупостта си, го задържа в курса. Но вцепенението си остана и като се изключеха леките упражнения за загряване, той почти не можеше да се помръдне. Боеше се, че момичетата, които бяха типични представителки на Средния запад — трътлести и зле сложени, — го мислеха за „хомо“, най-популярната дума в общежитието. След около месец все пак му стигна умът да се премести на задната редица, така че да застане точно зад най-очарователното момиче в курса. Тя се казваше Лора и Нордстром често я виждаше в библиотеката да учи с гаджето си — суха и длъгнеста баскетболна звезда. Грацията й, докато изпълняваше упражненията, хвърляше Нордстром в сладострастен транс, благодарение на което занятията преминаваха като в сън. Той носеше крайно стегнат бандаж, за да прикрие последствията от нейните пози, особено когато високото й задниче се стягаше и опъваше или когато тя коленичеше и се протягаше като най-прекрасното куче на света едва на педя пред носа му. Заговори я само веднъж, когато след упражненията й каза, че не бива да си гризе кокалчетата на ръцете. Тя просто го изгледа разсеяно и се отдалечи.

Когато зимният семестър премина в пролет, занятията станаха още по-мъчителни, защото времето се стопли и момичетата можеха да носят триката си без клинове. На Нордстром му се струваше, че краката на Лора са по-съвършени от всички женски крака, които беше виждал по рекламите на бански костюми в списанията. Вбесяваше го мисълта, че баскетболистът може да е „стигнал докрай“ с нея, както се изразяваха по онова време. Тя никога не се обръщаше, за да срещне погледа, който прогаряше гърба й. А пък Нордстром най-безславно се скатаваше от занятия, което означаваше още един семестър физическо. Беше отчаян. В един горещ късен майски следобед, през който се провеждаше изпитът — от четири до шестминутен солов танц, собствено съчетание, — Нордстром удари здрава глътка от половинката шнапс, която му беше дал баща му през великденската ваканция за успокояване на нервите. Цяла нощ не беше мигнал, учейки за изпита по икономика, с помощта на една бяло-зелена капсула декседрин с постепенно освобождаване на съставките. Струваше му се, че изпитът е минал добре и сега оставаше само танцът, а после можеше да понесе куфара си към гарата, да вземе автобуса от Мадисън и да замине за Райнландър в Северен Уисконсин за цялото лято. Когато пристигна в салона, се чувстваше като влажните повехнали люлякови цветове, които видя по пътеката край реката. Те му напомняха за миризмата в залата, а мозъкът му, изтръпнал от шнапса, като че ли също се потеше. Чудеше се защо във въображението си умее да танцува, а тялото му си остава вдървено, почти вкочанено от срам заради осъзнатото непреодолимо отсъствие на грация.

В салона бяха останали само четири момичета, очакващи соловия изпит. Лора се беше облегнала в сянката до прозореца, през който проникваше дълъг сноп слънчеви лъчи, и си чакаше реда. Нордстром се подпря на съседния прозорец и я погледна крадешком, но когато забеляза, че тя се взира в него, веднага се извърна. Загледа се в пълното момиче, което потропваше и се кълчеше на музиката на „Модърн джаз куортет“ с напрегната идиотска усмивка. Преподавателката дойде при него усмихната и му каза, че иска от него внимателно да наблюдава следващото изпълнение и после просто да му откликне със своя танц. Той преглътна тежко и кимна, а Лора пусна плоча на Дебюси и затанцува с непоносимо изящество. Той усети как в гърдите му натежава буца и се надига към гърлото му, а сетне последва и неизбежната ерекция и той пъхна ръка в джоба си и стисна болезнено, за да я накара да спадне. Когато Лора завърши танца си, краката му бяха омекнали и изтръпнали като на космонавт, на когото предстои да ходи по лунната повърхност.

Всъщност дори не забеляза, когато преподавателката уви превръзка около очите му. Лора се беше надигнала бавно от пода, където преди това беше лежала отпусната по корем, изобразявайки смърт, а мекото влажно трико се беше събрало между бедрата й, лъснали от пот. После му вързаха очите и преподавателката каза, че така ще се отпусне по-лесно. Той чу как „Чудесният мандарин“ от Барток заглуши дишането му и се отдаде като обезумял на неистовата музика.

Двайсет и три години по-късно в един голям апартамент в Бруклин, Масачузетс, тази случка все още му се струваше най-необикновената в живота му. Толкова дълго време му беше отнело, за да затанцува отново сам. В онзи ден след изпълнението му преподавателката свали превръзката от очите му, засмя се и го целуна по челото. Видя как застаналата до вратата Лора поривисто си тръгна. Самият той зарови лице в кърпата и спонтанно се върна към вроденото си състояние на смут. Напи се в общежитието с някакви познати и си изтърва автобуса, а на другата сутрин едва успя да се събуди навреме, за да хване следващия. Цяло лято тъна в размисли, докато работеше за малката фирма на баща си, специализирана в строителството на малки вили за летовниците, които всяко лято идваха от големите градове в Северен Уисконсин. Произхождайки от семейство на пестеливи скандинавци, Нордстром работеше всяко лято от дванайсетгодишната си възраст и спестяваше за колеж, както си мислеше, но всъщност просто „спестяваше“, както беше присъщо на строгите, вечно зарити в снегове лютерани от Севера. Докато другите играеха бейзбол, той се учеше да работи с дърво, да бърка хоросан и най-сетне да реди тухли. А през това лято доброволно се нагърбваше с най-тежката работа: копаеше кладенци, наливаше основи, разтоварваше циментови блокчета и хоросан и качваше нагоре по стълбата квадратните ламарини за покрива. Опитваше се с ръчен труд да заглуши увлечението си по момичето, но тайно си мечтаеше за спречкване, в което да натупа нейния баскетболист. Почувства се засрамен, когато му изпратиха резултатите от изпитите и отличната оценка по модерен танц развесели баща му. „Явно си им взел акъла с твоите танци“, каза той.

Измина почти цяла година, преди Нордстром отново да се срещне с Лора. Откровено казано, на него му липсваше въображение. Гледаше името и номера й в студентския указател, въздишаше и понякога излизаше с едно момиче от родния си град, което имаше в своя полза поне модната разпуснатост. Но тя беше от типа на мажоретките и често докато се бъхтеше, надвиснал над нея, Нордстром си мислеше, че този любовен акт е само поносима форма на мастурбация. Умът му беше другаде. Веднъж на един баскетболен мач видя Лора отсреща в залата и сърцето му заби така силно в гърдите, че трябваше веднага да си тръгне. После един петъчен следобед в средата на май, за да се скрие от дъжда, той притича в една кръчма, посещавана главно от членове на мъжките и женските студентски дружества, и когато се спря на бара, ненадейно усети нечий мокър пръст в ухото си.

— Ти така и не ми се обади. Мислех, че ще ми се обадиш — каза Лора.

Той се слиса и известно време пиха заедно с още две момичета от нейното дружество. Нордстром обръщаше чашите много бързо, за да преодолее смущението си, а после и още по-бързо, когато при тях седнаха група атлети. Атлетите решиха да се състезават на канадска борба, за да решат кой ще плати бирата, и за тяхна изненада Нордстром ги победи всички — беше отраснал с този спорт и с труда, който беше необходим, за да имаш успех в него. После атлетите започнаха да залагат на Нордстром срещу всеки новодошъл, докато накрая не завърши наравно с един полски футболист, а Лора стана и заяви, че ще си ходи, за да се приготви за среща с гаджето си. Нордстром се стъписа и я придружи до вратата. Тя го прегърна с една ръка и му каза, че през почивните дни е заета, освен може би в неделя следобед и затова най-добре да дойде в три часа.

Години по-късно Нордстром размишляваше над това доколко случайността играе роля в любовта между хората, както се замислят всички интелигентни смъртни. Ами ако онзи петък не беше валяло? Каква тревожна и обезпокоителна идея: той в крайна сметка се ожени за Лора, защото в един майски петъчен следобед в Мадисън, Уисконсин, бе валяло. Дъждът чрез конкретни стъпки доведе пряко до неделния следобед, който започна с ръмящ дъжд и разходка с нейната кола извън града с два литра червено вино „Крибари“. После дъждът утихна, стана топло и задушно и те излязоха през една горичка на някаква нива със зелена и висока до коленете зимна пшеница. В далечния край на нивата той по нейно настояване постла шлифера си и двамата седнаха и пиха вино. Тя носеше мокасини на бос крак, кафява поплинена пола и бяла блуза без ръкави. Докато седяха и тя се смееше и бърбореше, той за първи път в живота си се почувства истински щастлив.

Краката й бяха загорели, защото беше ходила във Флорида за пролетната ваканция. Тя се загледа в летящия в небето полски блатар^[2]. Той гледаше надолу в краката й. Когато Лора се облегна назад, за да наблюдава кръжащия над нивата ястреб, полата й се беше плъзнала нагоре. Нордстром беше като прикован и искаше да лежи там, докато зелената пшеница не прерасне през него.

— Гледаш ми краката — каза тя.

— Не, не ги гледах.

— Ако си признаеш честно, можеш да ги целунеш.

— Гледах ги.

Той целува краката й, докато по никой от тях не остана дреха. А ястребът, кацнал на едно дърво в горичката, виждаше неравния кръг от смачкана зелена пшеница и двете преплетени тела до късно следобед, когато отново заваля. Мъжът се опита да завие момичето с шлифера, но то стана, затанцува и пи още вино.

Такива простички събития са достатъчни на влюбените задълго. Едва ли някой би обърнал гръб на най-хубавото, което му се е случило. И така, тя замина за Калифорния за лятото, а през есента той беше отново с нея за последната учебна година след сто писма, прелетели и в двете посоки. Той разцъфтя както никога в живота си и през седмицата след дипломирането им те се ожениха за леко отвращение на амбициозните й родители и за огромна радост на неговите. Преместиха се в Калифорния, където тя постъпи на работа в малка фирма, произвеждаща документални филми за корпорациите, а той работеше за голяма петролна компания. Живееха в двуетажно жилище в Уестууд. Година след това Лора му роди дъщеря и година по-късно поднови кариерата си. Сексуалното тайнство беше онова, заради което бракът им издържа осемнайсет години. Думата „тайнство“ все още е уместна въпреки неумолимия начин, по който медиите я вулгаризират, а мащабът на усилията им е толкова всеобхватен, че сигурно изразява желанието ни да унищожим този последен красив щрих, украсяващ живота ни.

На връщане от Калифорния след лятото преди последния курс те се любиха в колата посред бял ден, после прави, за да изпробват нещо ново, в тоалетните на бензиностанциите, като кучета в една крайпътна борова гора с полепнали по коленете и дланите им борови иглички, на маса за пикник в Северна Дакота, на пода в мотелските стаи, в спален чувал сред студената мъгла край Брейнърд, Минесота, в едно кино в Ла Крос, Уисконсин, където даваха „На изток от рая“.

— Ти искаш ли да чукаш Джули Харис^[3]?

— Не знам. Не съм се замислял.

— Ти искаш ли да чукаш Джеймс Дийн^[4]?

— Разбира се. Не ставай глупав. Но той наскоро умря.

Бракът им беше нещастен години наред, преди да го прекратят доста приятелски. Той подозираше, че тя си има любовник и този любовник се оказа добър приятел на семейството — Мартин Голд. И Нордстром, и Лора бяха преуспели, но не и в съвместния си живот. Като продуцент тя пътуваше много, а той печелеше купища пари в петролната компания. Единствената им точка на пресичане беше дъщеря им Соня, доста болнаво дете до лятото на дванайсетата си година, когато сякаш за една нощ доби жизненост и здраве. Но това като че ли отстрани единствената им обща грижа и всеки от тях потъна в собствената си кариера. Лора придоби още по-голяма тежест в своята компания, която постепенно навлезе на телевизионния пазар и се специализира в производството на филми, повечето от които заснети на открито. Нордстром изпитваше мъчителна завист към блясъка на нейния бизнес, толкова различен от канцеларското спокойствие в неговия. Бизнесмените, общо взето, са същите злочести клетници като всички останали хора, но в отличие от тях Нордстром притежаваше онази особена рядка сила на дисциплинирания, интелигентен, добре изглеждащ мъж, който не дрънка празни приказки. Беше ужасно солиден, никога повърхностен и винаги довеждаше всичко започнато докрай — качество, от което тъстът му се възхити, когато видя плода на неговия труд: един чудесен дом в Бевърли Глен.

Можеха да продължават по този начин до безкрайност, но веднъж на вечеря дъщеря им с потресаващата пламенност на шестнайсетгодишните им заяви, че и двамата са големи сухари. Лора само се засмя, но Нордстром се оскърби дълбоко — нима се беше блъскал шестнайсет години само за да бъде наречен „сухар“ от собствената си дъщеря! Той обаче беше достатъчно схватлив да осъзнае, че наистина си пада малко сухар, което беше очевидно и в работата му, където се ползваше с името на човек, лишен от сантименти. До този момент тази мисъл никога не го беше притеснявала.

Същата вечер след неприятната случка Нордстром скъса със строгите си навици за пиене, които го ограничаваха до два коктейла след работа и малко вино на вечеря. Пи много бренди и се опита да поговори по-задушевно с дъщеря си. Тя беше отзивчива, но по-късно му мина през ум, че е било само от любезност. Той беше дотолкова „образцов баща“ според общата представа, че в действителност не познаваше дъщеря си и тя, като всяко дете, играеше същата формална, макар и шеговита игра. След разговора им забеляза, че е изпушил пет-шест цигари една след друга и обеща на дъщеря си БМВ за дипломирането й в колежа, ако не пропуши.

После поговори с Лора за това, че трябва да си потърси някоя не толкова изнурителна работа или поне нещо различно. Тя обаче беше погълната от приготовленията си за път, докато чакаше шофьора си. Щеше да пътува с нощен полет до Ню Йорк за два дни по работа. Стояха в кухнята и разговаряха и той я попита дали може да се любят набързо. Тя му отказа, защото щяла да си изпомачка дрехите, и после му предложи минет. Нордстром се отпусна назад на кухненския ъгъл, където закусваха, но получи само полуминет, защото позвъни шофьорът. Лора го целуна по челото и тръгна, като заряза работата по средата, но Нордстром не възрази, защото беше достатъчно добър любовник, за да предпочита процеса пред завършека. Почувства се напълно самотен и в душата му се прокрадна остра паника, която щеше да остане в него години наред. „Ами ако цял живот съм се занимавал с не каквото трябва?“, мислеше той. Седя в работната си стая цяла нощ, размишлявайки върху всичко това. Призори реши, че му се иска да избяга в света, а не от него — в ежедневието му нямаше нищо кой знае колко неприятно или отблъскващо, само му липсваше размах и интензивност. Той се страхуваше, че може да проспи целия си живот и си го представи как изтича като скромен ливаден поток, който се носи сънливо към голямата река оттатък дърветата.

Най-голямата досада в живота на човек, който желае да се промени, е невъобразимостта на промяната. Ако той по природа не е непоколебимо същество, това може да го разстрои и дори да го лиши от разсъдък. Нордстром знаеше, че в основата си бизнесът е да купуваш или произвеждаш евтино и да продаваш скъпо. Дълго преди да мине първоначалния курс по икономика в Университета в Уисконсин, той бе привлечен от простото изящество на капитализма: баща му построяваше три къщички за пет хиляди и ги продаваше за осем хиляди; години по-късно къщичките се строяха за петнайсет хиляди и се продаваха за двайсет и две, но въпреки тази промяна в цената през годините заради поскъпването на материалите и труда — и заради инфлацията — приходите си оставаха същите, което не беше за чудене. Баща му не беше алчен и въпреки увещанията на Нордстром той не желаеше да разширява бизнеса си, да речем, до десет къщички годишно. В петролните сделки беше малко по-сложно, тъй като големите печалби идваха от надхитрянето на регулаторните и данъчните служби и изиграването на арабите. До голяма степен това беше една джентълменска игра в рамките на системата.

Но всичко рухна през онази дълга нощ в стаята му, нищо че отровата — подобно на промените, които Нордстром искаше да направи в живота си — действаше бавно. Между трийсет и седмата и четирийсетата си година той започна често да ходи с жена си по театрални постановки и партита с филмови прожекции и изпитваше странна завист към непринудената фамилиарност, с която се отнасяха помежду си хората от шоубизнеса, независимо че ламтежът за печалби беше същият като в петролния бизнес. Тук поне го имаше усещането за игра, а Нордстром бе забравил как се играе, всъщност така и не се беше научил. Той си купи платноходка, но се оказа, че от Нюпорт Бийч няма кой знае къде да се отиде. Трескаво играеше тенис с дъщеря си и построи скъп корт зад дома им, но тя си счупи глезена в Сън Вали и никога повече не играха тенис. Пробва да кара ски в Аспен, залови се със стрелба по чинийки, ходеше на лов за пъдпъдъци с приятелите си от петролния бизнес на един остров близо до Корпус Кристи и без малко не го ухапа гърмяща змия. Случката с гърмящата змия толкова го стресна, че месеци наред потръпваше тайно, когато се сетеше за нея; беше бръкнал под един мескитов храст, за да извади мъртъв пъдпъдък; чу странния звук, но реагира бавно, защото му беше непознат, и змията се беше хвърлила напред със зинала паст, закачайки леко маншета на ризата му.

Смени си прическата. Купи си сребърен пръстен в Кабо Сан Лукас, където отиде да лови марлини^[5]. Купи си фотоапарат. Започна да чете биографии, прочете и няколко романа. Една глупашка вечер, когато Лора я нямаше, дъщеря му му сви джойнт и той се смя, докато го заболя коремът, а после се притесни и дори леко се поуплаши. Изчука секретарката си и се натъжи. Купи си спортна кола, която караха само дъщеря му и жена му. Купи една скъпа картина с хубаво момиче, което си мие краката. Когато се отказа от изтощителната си работа в петролния бизнес и я замени с друга по-обикновена — вицепрезидент на голяма книготърговска фирма на едро, — се залови с готварство. Научи се да готви китайски, френски, италиански и мексикански ястия. Веднъж нае един товарен бус и замина на север към лозарския район около Сан Франциско, опита вината на много лозя и се върна с натъпкан до пръсване багажник. Посети скъп екзотичен публичен дом в Сан Франциско, който му беше препоръчан, за да сбъдне фантазиите си да бъде в легло с две жени едновременно. Това му струва триста долара и така и не успя да го вдигне — първият случай на любовен провал в живота му. По целия обратен път до Лос Анжелис тънеше в мрачни мисли. Размишляваше за своя пенис, за младия приятел на Лора от филмовите среди, чието неуспешно начинание беше финансирал. Не му беше толкова заради парите (данъчните отстъпки щяха да покрият загубата), колкото заради подозрението, че Лора може да се е любила с младия мъж на надуваем дюшек в храстите около джакузито в задния двор. Размишляваше доколко са му дотегнали парите — защото бяха напълно подсигурени с всичко благодарение на неговия ум и на смъртта на Лориния баща. Размишляваше за заминаването на дъщеря си за колежа „Сара Лорънс“, до което оставаха само три месеца. Изведнъж се изпълни с копнеж по зеленината, студените езера, гръмотевичните бури и снеговете от детството му. Размишляваше дали жена му се е чукала, или не с африканец по време на снимките в Кения преди месец. Била ли е някога в легло с двама мъже, подобно на собствения му провалил се опит? Нордстром се отврати от себе си, когато при тази мисъл членът му се надигна под колана. Време беше да вземе нещата в ръце.

Същата вечер, след късна вечеря, на която и двамата прекалиха с виното, Лора изпълни пародиен танц под звуците на същата мелодия от Дебюси, на която беше танцувала в салона преди деветнайсет години. Той я гледаше и мислите му бяха вцепенени от ужас, защото разбираше, че с брака им е свършено и че тя го знае и може би несъзнателно танцува лебедова песен. Тялото й почти не се беше изменило, но грацията й беше покварена от почти неуловим намек за вулгарност. Той отиде в банята и заплака за пръв път от двайсет и седем години насам — последният път беше, когато любимото му куче ухапа заместник-шерифа, докато той ловеше риба на замръзналото езеро пред дома им, и беше запратено в снежната вечност с шест изстрела от служебен трийсет и осемкалибров револвер. Избърса очите си с хавлиена кърпа, която ухаеше на тялото на Лора, и се върна в спалнята, където се любиха почти толкова страстно, колкото и сред зелената, висока до коленете зимна пшеница, докато ястребът кръжеше горе, но онова, което ги възбуждаше и ги караше да повтарят всеки сексуален жест от съвместния си живот, беше ужасната енергия на безвъзвратната загуба.

Тази нощ беше последният красив тон в техния брак. Случи се три месеца преди да подадат документите за развод (следобеда на същия ден, когато сутринта дъщеря им замина за колежа). Тя имаше повече пари от него, макар и не чак толкова повече, и като пламенна феминистка, която умееше да се грижи за себе си, не поиска от него нищо. По егоистични подбуди той настоя да плаща сметките за колежа (от страх да не загуби връзка с дъщеря си) и се договориха да си поделят поравно парите от продажбата на къщата. Бяха проведени някои необходими бюрократични изтезания, с цел да се гарантира необратимостта на развода. Нордстром беше простодушна жертва на емоционалния обстрел, съпътстващ раздялата, разсичането на всички онези възли и нишки, които свързват двама влюбени. Беше му казано, че е егоистичен, студен, пресметлив и опиянен от успехите си в бизнеса и от играчките, украсили живота му по-късно. В продължение на много пропити от вино летни вечери той слушаше размишления за своя инфантилизъм на човек от Средния запад, за самодоволното му невежество спрямо реалния свят, за липсата му на чувствителност към изкуството. Понякога огънят на негодуванието й се смекчаваше от смеха й или от готовността й да признае, че в сравнение с другите бракът им не е бил чак толкова лош. За съжаление с нейното отчуждаване от него угасваше и потентността му. Той се опитваше да разбере къде е сбъркал, напрягайки въображението си, но не намираше нищо съществено. Обичаше я и винаги се беше отнасял напълно безкритично към често нехайния й характер. Изпитваше раздразнение само когато му разказваше за любовниците си — не че той самият беше лош любовник, просто животът й се струваше вбесяващо кратък, че да познае само един мъж. Гневът на рогоносеца се надигаше у него, но се чувстваше твърде уморен, за да му даде израз. Измисли си няколко изневери, но усети, че тя не му вярва и изслушва измишльотините му само от любезност. Запазиха цивилизовани отношения единствено заради дъщеря си — като всяко дете тя обичаше и двамата, но се усъмни в разсъдъка им, когато предложиха да се разделят само пробно. Познаваше характера на баща си — колкото и да беше мил, той бе интровертен невежа, лишен дори от капка непринуденост и спонтанност. Знаеше за любовниците на майка си от четиринайсетгодишна, но не беше особено смутена — към въпросите на секса тя се отнасяше с женска прагматичност.

И така, един почти двайсетгодишен период от живота на Нордстром беше приключил. След Коледа същата година, щом успя да разреши всички въпроси, които смяташе за недовършени, той се пренесе в Бостън, където си беше уредил вицепрезидентски пост в друга голяма книготърговска фирма. Чувстваше се толкова безжизнен, че се премести единствено за да се намира в някаква предпазлива близост до дъщеря си, която учеше на двеста мили южно от Бостън. Една година тя дори остана при него за два месеца, докато посещаваше лятното училище в Харвард. И именно това продължително гостуване доведе до самотните танци на Нордстром.

Тя беше прекарала предишните две лета в Европа и сега си имаше приятел в Харвард. И двамата се интересуваха силно от история на изкуството и съвременна музика — две теми, които на Нордстром му се струваха приятно непрактични. Младежът беше евреин и това също малко го огорчи, докато не прекара една вечер в тежки размишления, без да успее да стигне до някакво окончателно решение по този въпрос. Лора също се беше омъжила повторно за евреин, очевидно беше щастлива с него и може би не беше за учудване, че и дъщеря й също ходеше с евреин. В Бруклин беше пълно с евреи и макар да не познаваше никого от тях лично, отдалече те му се струваха доста симпатични. Нордстром не знаеше, че е обект на шеги в деликатесния магазин, където закусваше. Една сутрин спомена на собственика, че на пакетчето с чая му „Формоза улонг“ пише „Този рядък кафяв чай от остров Формоза притежава изтънчения аромат на зрели праскови“, но той не усещал никакви праскови. Тази лаконична форма на хумор от Средния запад убягна на собственика, който подуши чая и се тросна: „И какво да направя аз сега“. После, около месец по-късно, местният готвач не дойде на работа и Нордстром се обади в офиса си и каза на секретарката си, че ще закъснее. Изглеждаше малко нелепо с бялата престилка, изпод която се подаваха скъпа риза и копринена вратовръзка със здраво стегнат уиндзорски възел. По време на целия двучасов сутрешен наплив той приготвяше прости ястия за закуска — бъркани яйца с пушена сьомга и лук, препечени гевречета с крем сирене, различни омлети, пържени картофи. Когато всичко приключи и Нордстром свали престилката, собственикът го попита как да му се отплати. „Заложете нещо от мое име на някой кон“, каза той весело, понеже го беше видял да разглежда програмата на конните надбягвания. Сетне, когато отиде в деликатесния магазин с дъщеря си, собственикът го поздрави за това, че си е хванал такова „страхотно парче“. Не му стигна куражът да си признае, че това е дъщеря му.

Нито пък би си признал, че е самотен. Ако подобна мисъл беше хрумнала в ума му, той щеше да настоява пред себе си, че през повечето време е сам, просто за да може да обмисля нещата. На работа беше хладен и изпълнителен и общуваше съвсем формално с колегите си. За трите години в Бостън бързо възобнови репутацията си на безмилостен човек, като уволни десет процента от двестате служители във фирмата и увеличи производителността и обема на продажбите с повече от двайсет процента. Ирландците и италианците от по-ниските йерархични нива на фирмата роптаеха срещу него, но никога и в присъствието му. В действителност Нордстром притежаваше сила да въздейства на хората, но без да я насочва в някакво конкретно направление. Ако влезеше в някой бар и кажеше „Навън вали“, всички пиячи щяха с готовност да кимнат, та дори да е очевидно, че навън грее слънце.

Като че ли самите приготовления за пристигането на дъщеря му през лятото даваха най-ясна представа за самотата в живота му. Действията му бяха сякаш подсъзнателни и приличаше по-скоро на животно, което се готви за пролетта или за зимата, без да знае точно за кое от двете. Поръча да пребоядисат голямата спалня в бледосиньо и да монтират рафтове, които напълни с книги за изкуството; отиде да купи стереограмофон и се върна с две комбинирани аудио уредби. Нейната пестеливост в университета винаги го беше угнетявала, напомняйки му за собствените му мрачни студентски години. Когато за първи път се срещна с приятеля й в Ню Йорк, и двамата носеха сини джинси, при това не особено чисти, та се наложи Нордстром да отмени резервацията им в „Ла Каравел“^[6] и вместо това отидоха в едно ресторантче в Гринич Вилидж^[7]. Отбеляза си да се върне там някой ден, защото една от сервитьорките му беше хванала окото.

В началото на лятото на 1977 година на Нордстром му се искаше сексът да изчезне. През трите години след развода му няколко срещи с жени бяха доказали, че е напълно неспособен на промяна. Страстта си отиде за дълго и той почувства облекчение, но напоследък отново се появяваше при най-неочаквани поводи: снимка в списание, случайно гледан филм (сестрата в „Полет над кукувиче гнездо“, играна от Луиз Флечър), пълничката сервитьорка в деликатесния магазин и — най-осъдителното от негова гледна точка — едно момиче в отсрещната сграда, от която ги делеше дворът. Беше се нанесла наскоро и имаше навика да гаси всички лампи и да гледа телевизия в тъмното, смятайки, че е невидима. Но синята светлина, огряваща тялото й, беше поразително еротична и една вечер ръката й се плъзна надолу, сякаш за да се погали, при което Нордстром изхвърча от апартамента да търси проститутка. В кварталните барове нямаше нито една и накрая се настани пред телевизора да гледа мач на „Ред Сокс“ — бейзболът беше най-ефикасното сънотворно на цялата нация. Но той унило размишляваше за сексуалните си провали и за мъртвите чувства в тялото си, докато гледаше как бъдещето чезне нощ подир нощ, всяка от тях изпълнена със странни сънища, пресъздаващи еротичната ненаситност на брака му толкова ярко, че почти очакваше да завари Лора до себе си, когато се събудеше сутрин изтощен. Четеше бясно по този въпрос, но четенето беше като опит за превод от чужд език, изучаван само от година — сексуалността му в продължение на осемнайсет години беше отлична, а после изведнъж се беше изпарила. И в това отношение книгите с нищо не му помагаха, сякаш беше изправен пред някаква магия — толкова неуловима, че да не подлежи на обяснение. Нордстром не знаеше, че копнее да се влюби. Побъркан на тема порядък, той започна да си води дневник и самото писане ден подир ден му носеше утеха.

Май 1977 г.: Днес продадох акции, за да си покрия наема за август на крайбрежна къща в Марбълхед. Беше проява на разточителство, но ми хрумна, че това ще бъде моят последен шанс да прекарам повече време със Соня. Освен това, когато декораторът и бояджиите приключиха със спалнята й, забелязах, че съм я направил да изглежда като голямата стая в хотел „Лоти“^[8] на Рю дьо Кастилионе, която наехме през 1967 година; тогава тя беше на единайсет. Сид от деликатесния магазин ме покани да отидем тази вечер на мача на „Ред Сокс“ срещу „Тайгърс“, а после на мъжки купон по случай петдесетгодишнината на брат му на Ривиър Бийч. Каза, че освен ядене и пиене щяло да има сума ти „мацки, кифли и цепеняци“. Когато Сид се издокара, той се държи като Коджак^[9] от телевизионния сериал, чак до леко просташките кройки. Чудя се защо ли му отказах? Може би щях да се уредя да поизпусна малко парата, макар да се съмнявам.

След като двайсет години изучавах вестниците, вече не мога да ги чета. Защо ли? Защото вече не отразяват света, който възприемам аз. Занапред ще карам така, както го виждам аз, та даже и да е погрешно. А ако те са прави, то той е безинтересен. Разтървах на улицата двама склададжии, които се биеха заради една привлекателна секретарка. Целият отдел по доставките гледаше, а момичето плачеше доста театрално. И двамата имаха добър удар, но аз приклещих единия със старомоден захват за китката. Всички си мислеха, че ще ги уволня, но не ми даде сърце. В гимназията си мислех, че е страхотно да се биеш за момиче и бях завладян от тези някогашни чувства. Може би се вдетинявам. Както и да е, работниците цял следобед възбудено обсъждаха сбиването. Един каза, че мъжете били „загорели за слива“, което е странен израз отпреди години, популярен в общежитията, където момчетата приказват всякакви мръсотии, а после пред момичетата цитират откъси от популярни песни и се държат съвсем като малоумни. Момичето, за което се биеха, ме хвана, че я гледам, близна устните си и се усмихна. Хилава пачавра. Изпросих си рецептата за мус от омари от „Лок-Обър“, за да го приготвя в неделя на Соня с аспержи в сос винегрет, и ще й го поднеса с онзи совиньон блан на „Фетцър“, който харесва. Знам, че пристига в събота, но ще прекара вечерта с нейното момче. Трябва да я накарам да разбере, че той спокойно може понякога да остава при нея, иначе няма да я виждам често. Тя е на двайсет. Обикновено се питаме къде отидоха всички тези години, но аз много добре знам къде са отишли, а сълзливата сантименталност никого не е довела до нищо добро. Татко ми писа, че заради болното си сърце и холестерола трябвало да се откаже от херингата, пърженото осолено свинско, сиренето, яйцата с бекон и любимите си сандвичи с пържено свинско и лук. Тъжна работа. Някога всеки четвъртък ние слизахме заедно в мазето, чистехме солената херинга и я мариновахме за съботната вечеря. Майка не обичаше да бърка в качето. Веднъж видя змия в зимника и се разпищя. Той все още може да яде лютфиск^[10]. Някои от по-старите мъже в работата вечно разправят малоумни вицове, които сигурно нещо значат. Прочетох един роман от Кнут Хамсун, за да видя какво могат норвежците (не е много). Книгата доста ме разстрои и ми припомни някои сънища за Лора: веднъж как тя се връща силно дрогирана с кокаин от едно от нейните кинаджийски партита, откъдето самият аз съм си тръгнал по-рано, и иска да я любя и аз го правя много дълго. Друг път пред огледалото, но в съня мъжът в огледалото не бях аз. Напоследък съм склонен малко да се отнасям. Например четох в „Енциклопедия Британика“ за земята, огъня, водата и въздуха. А също и за радиото, тъй като съвсем бях забравил принципа, на който работи. Друго нещо, което ме безпокои, е защо продължавам да работя? Жена ми си отиде, а и тя по ирония на съдбата никога не се е нуждаела от онова, което изкарвам; дъщеря ми също си отива, а родителите ми са добре осигурени. Вече не се измъчвам от това, че животът ми рухна, но нямам представа какво ще последва. Нищо, може би. Майка ми винаги завършваше писмата си с „ти си в моите молитви“, но аз никога не съм се уповавал особено на религията и смятам, че молитвата е опит да представиш себе си като специален случай.