Джим Харисън
Мъст (3)

Глава 3

Появата на Амадор смути за момент Кокран. Искаше му се да бъде далеч по-анонимен, отколкото бе възможно в Мексико. Размениха си любезности на испански, а после дочуха женски писък и тревожно се обърнаха. Кокран позна жената — беше американска актриса и модел.

— Donde esta^[1] скапаната ми gato vivo^[2]? — крещеше тя безспир, докато носачът ровеше тревожно из куфарите. — Смотаняци такива, сигурно ядете котки!

Другите отстъпиха шокирани от гишето за багаж, а после се заусмихваха. Кокран отиде при нея и се опита да я успокои, но тя беше безутешна. После пристигна още една количка с багаж и котаракът се намери. Тя отвори малката клетка и зарида:

— Ох, миличкият ми Пухчо, няма да те оставя да те изядат! — Тя погледна Кокран и се усмихна, но Амадор го стисна над лакътя и го отведе.

В колата Амадор го смъмри на английски с провлачен южняшки акцент и обясни, че някога работил в полицията в Далас. Немислимо било Кокран да говори така пред хора след толкова внимателната подготовка на прикритието му.

— В този град не си поплюват.

Кокран се почувства малко потиснат, извини се и Амадор се засмя.

— Приятелю, не ми се ще да ни гръмнат задниците.

После той замълча, а Кокран го погледна и усети, че му носят лоши новини, но не му се искаше да пита. На пода до седалката лежеше грозна на вид рязана ловна пушка с издран и очукан приклад. Статуетката на свети Христофор на таблото сякаш се взираше надолу в пушката с пастелен поглед, разтворила глупашки розовите си устни за благословия. Амадор беше среден на ръст, но як и набит, с масивен врат и плещи. Той забави скорост, за да пропусне една крава, която пресичаше пътя, без да бърза.

— Много съжалявам, но жената, която търсите, са я държали един месец в бардак и са я тъпкали с хероин. После сеньор Мендес я е преместил от публичния дом господ знае къде. Още не съм открил.

Кокран внезапно плувна в пот от глава до пети. Загледа се в плодородната зелена долина и кафявите планини отвъд нея. Забрави да диша и така му се замая главата, че колата все едно плаваше.

— Трябва да ви кажа, че ще ви застрелят като куче, ако не внимавате, макар че сигурно тъй или иначе ще ви застрелят като куче.

В апартамента в хотел „Ел президенте“ Амадор поръча храна и напитки за стаята. Каза на Кокран, че е намерил къща — хотелът не бил подходящ, защото било пълно с хора. Сеньор Мендес, или Тибурон, както го знаели тук, бил в планинското си ранчо, но в Дуранго имало десетина души, работещи за него. Кокран трябвало да се премести в къщата, като я освободят след няколко дни, а междувременно имал уговорени няколко необходими срещи с политикос под своето прикритие на инвеститор в сферата на киното и имотите. Докато вечеряха, и двамата се поотпуснаха и Амадор се разговори за пилота от „Аеромексико“ и брат му в Мексико сити — майката на Амадор им била бавачка като малки. После мъжът се умълча, затвори се в себе си и лицето му доби безстрастно изражение.

— Истината е, че тя е намушкала един мъж, докато той правел любов с нея. Този мъж заявил, че ще я удуши. Затова я застрашава двойна опасност. Според мен Тибурон би я скрил на място, където тя би била недосегаема за всеки, но нямам представа къде. Знам обаче, че нищо не бива да предприемате без мен.

Амадор си тръгна привечер, след като подробно му обясни възможните планове и прие едра парична сума за подкупи срещу информация. Кокран лежеше в стаята си и усещаше как пристъпи на гадене заливат душата му и го разтърсват така, че чак леглото му се тресеше. Той стискаше юмруци, а краката му се схващаха от такава силна ярост, че вече не можеше да плаче. Беше достатъчно глупав да повярва, че докато се възстановяваше през последните няколко месеца, светът също можеше да оздравее заедно с него; дълбоко в душата си се беше надявал, че ще открият Мирея в относително добро здраве и че е способен да убеди Тиби колко безнадеждно е всичко и двамата с Мирея ще отлетят щастливо като в някой трагичен филм с хубав край. Но сега му се искаше да убива и същевременно бе загубил надежда. Докосна малкия пистолет, прикрепен за прасеца му, после стана и надяна нараменния кобур с револвера .44 калибър. Сложи си сакото от костюма и се огледа в огледалото. За няколко месеца беше видимо остарял с пет-шест години. Наля си чаша текила и се настани на балкона, отпивайки от сладко-горчивата течност и съзерцавайки как пълната луна на късния септември хвърля дълги сенки през плаващите под нея облаци. Сенките преминаваха по двора на хотела, който представляваше елегантно преустроен затвор. Луната огряваше в бяло задната стена, край която несъмнено някога бяха строявали затворниците и ги бяха разстрелвали поради причини, твърде тривиални, че да си струва да се помнят. Замисли се за Тиби в далечните планини под лунното сияние, а после се запита дали Мирея виждаше луната. И тримата всъщност в този момент гледаха луната, всеки измъчван от своята агония, и тримата завиждаха на луната, която плаваше в ефирните висини, тъй далече от земните страдания. Спомни си една гореща лятна нощ в Тусон, когато угасиха лампите, изнесоха на балкона надуваем дюшек и се любиха под лъчите на пълната луна. И луната, и преплетените им тела бяха горещи и неподвижни, а лунната светлина се отразяваше в искрящата от пот шия на Мирея. Далече долу под тях хора пиеха вино, постлали одеяло на поляната, и слушаха класическа музика по радиото.

Чувстваше се все по-напрегнат и слезе долу в бара във фоайето на хотела. Актрисата манекенка седеше заедно с двама приличащи на продуценти типове, пародийно издокарани в изгладени джинсови костюми и накичени с индийски бижута. Кокран се престори, че не я е забелязал, но тя скочи на крака и дойде при него, прегърнала котарака си. Обсипа го с благодарности, задето й е помогнал да го намери. Кокран огледа десетината чифта очи, които ги наблюдаваха, поклони се, произнесе някаква любезност на испански и се отдалечи. Тя постоя озадачена, после сви рамене. Той си поръча питие и се замисли за жената, чиято снимка толкова често беше виждал по списанията. На живо тя лъщеше, а студените й, строги, класически черти изглеждаха едновременно по-груби и по-ъгловати. Очите й блестяха от кокаина и имаше нисък пресипнал глас на кисела барманка.

След тази безсънна нощ Амадор го взе, за да го откара на среща с местния губернатор и с един член на кино комисията. Седалището на местната управа беше огромен дворец, някогашна собственост на херцог от осемнайсети век. Кокран се спря, за да огледа великолепната имитация на стенописите на Диего Ривера — пъстър агитпроп, изобразяващ доста правдиво страданията на пеоните и селяните. Началникът на кино комисията ги посрещна в преддверието и присъствието на Амадор като че ли силно го изнервяше. Кокран остана доволен от това — знаеше, че е най-добре да има на своя страна едно гадно копеле. Амадор изчака в преддверието, а той и кинаджията учтиво пиха кафе с губернатора, който на свой ред му опъна нервите с колоритните си спомени за Барселона.

Отведоха Кокран и Амадор до една лимузина, за да ги закарат на действаща снимачна площадка, разположена в имот на Джон Уейн, заснел тук няколко уестърна. В последния момент извикаха кинаджията на телефона и Кокран попита Амадор защо присъствието му толкова много го изнервя. Амадор нареди на шофьора да почака отвън и обясни през смях, че кинаджията бил изискан господин, докато той, бедният, отговарял за охраната на няколко големи ферми и мини, собственост на американци, и обноските му понякога били малко грубовати.

На снимачната площадка, намираща се под абсурдно строга охрана, Кокран забеляза раздутите размери на екипа. Никога не му беше хрумвало, че са нужни толкова много хора, освен онези, които виждаш на екрана. Докато пътуваха из долината, той се поотвлече, защото царевичните насаждения бяха толкова пищни и зелени, че затвореше ли очи, за да скрие планините от погледа си, му се струваше, че все едно е в Индиана. Спомни си скуката, докато обработваха царевицата със стария раздрънкан трактор „Форд“. Земеделието много повече се удаваше на брат му, макар той да се зарадва, когато се преместиха в Сан Диего. От фермерите от Индиана излизаха добри военни моряци и добри рибари. Когато беше малък, баща му и чичовците му ходеха на риболовни експедиции на езерото Мичиган и се връщаха с тежък махмурлук, но и с хладилници, пълни със синьохрили риби, костур и пъстърва. На последния риболов, преди да се преместят, взеха и него и му позволиха да пие евтина бира „Ей енд Пи“ и да играе покер, въпреки че, за да си знае мястото, трябваше да чисти риба до късно през нощта.

Шофьорът каза корало и той нареди да спрат колата. Амадор искаше да убие змията, но Кокран не се съгласи и я проследи с поглед — тя слезе от пътя в сухата трева и там се шмугна под един камък. Някога, докато служеше в Торехон, беше прескочил до Найроби със самолет С-5А^[3]. Имаха само 24 часа престой и това ограничи впечатленията му от Африка до изгледа от въздуха и една дълга нощ на хазарт, а после и компанията на една етиопка от племето гала, за чиито красиви жени се носеха легенди. Но на другата сутрин имаше няколко часа за убиване и хвана едно такси до терариума в Найроби, където бавно блуждаеше сред туристите, разглеждащи змиите в стъклените им клетки. Най-много хареса зелената мамба — дълга и тънка, прозрачно зелена, тя напомняше на зеленикав камшик и движенията й бяха тъй резки и устремни, че неволно се отдръпваш от клетката. Размишляваше над това колко красива е опасността — смъртоносният арсенал на мамбата й придаваше красота, каквато имаха и мечката гризли, гърмящата змия, акулата чук и може би дори пилотираният от него черен фантом — едно пагубно черно оръдие на смъртта.

Двамата охранители на портата, подобна на вратите на оградите за добитък, им махнаха да влязат. Приведени в нажежения прах, те наблюдаваха скорпиона, който бяха пуснали в един мравуняк. Зад оградата една кобила гледаше с прилепени назад уши как жребчето й подскача настрани, а после замира в маранята. Обърна се и видя как кафявият облак прах от подминалата ги кола прелита над тях. Този идиотски маскарад само усилваше апетита му да убива.

Представиха Кокран на продуцента, който бил дошъл от Холивуд за няколко дни. Беше много дребен, носеше френски джинсов костюм и пушеше дълга евтина пура. Той се зае да оплете Кокран с наниз от празни приказки — беше надушил парите и кръжеше около него в жегата на каньона като побеснял пор. Режисьорът беше сдържан, стилен англичанин, който говореше испански със запъване и Кокран взе да го разпитва, като напълно изключи продуцента от разговора. Доведоха актрисата манекенка, мокра до кости, по лек бял памучен халат и с увита в хавлиена кърпа глава. Той се поклони и й целуна ръка, и мярна през поразтворилия се халат венериния й хълм, обгърнат от мокри гащички с телесен цвят. Тя поиска преводач и режисьорът предложи услугите си.

— Тези тъпаци ме вкарваха в реката за седем дубъла подред! Ужасно изглеждам, но това са задължителните голотии, нали разбирате. — Докато режисьорът превеждаше, тя се опитваше да оправи вида си.

— Напротив, изглеждате апетитно — бих ви схрускал.

Щом чу превода, тя се разсмя пронизително.

— Кажете му, че с удоволствие бих участвала в такава вечеря.

 

 

На стотина метра от тях, под грамадна топола, до ремаркето с осветителното оборудване беше паркиран един пикап. В пикапа един мъж наблюдаваше площадката с бинокъл. Той се запита какво ли прави Амадор редом с елегантния господин, разговарящ с готинкото курве, което преди малко гледаше през бинокъла как плува. Съсредоточи се върху господина, дълго се взира в него и сетне рязко си пое въздух. Това беше мъжът, който се беше любил сред пустинята и когото мъртвият му приятел беше пребил в хижата, любовникът на жената на Тибурон. Въздъхна и припряно запали колата — трябваше незабавно да докладва на Тиби.

 

 

По същото време Тиби седеше на бюрото в кабинета си далече в планините, в ранчото край Тепехуанес. След лова на пъдпъдъци беше плувнал в пот, а ловните му другари от Мексико сити обядваха в трапезарията. И той щеше да иде при тях, след като си свършеше работата, която му отвори един надзирател на ранчо, който беше дошъл да му се моли — онзи същият, когото Мирея беше намушкала. Тиби въртеше върху попивателната хартия на писалището деветмилиметров револвер, прокарал писалка през спусковия предпазител.

— Познавам те още от дете. А сега ми дрънкаш, че си щял да удушиш жена ми, задето те е намушкала. Не те обвинявам, обаче си забравил чия жена е тя. Мога да те убия… — Тиби замълча и се прицели, натисна спусъка и чукчето изщрака в празния патронник. — Обаче няма да те убия. Още утре тръгвай за Мерида и повече не се връщай. Ето ти името на човек, който ще ти даде работа. — Тиби надраска едно име на парче хартия и вдигна ръка, за да спре мъжа, който понечи да каже нещо. — Вземи този пистолет за подарък. Ще ти напомня да не ти знае много устата. — Мъжът припряно избяга, беше се напикал и на чатала му беше избил тъмен кръг. Тиби, усмихнат, се присъедини към приятелите си в трапезарията.

— Научих, че говедата ми тази есен наддават много добре.

 

 

След относително приятната пауза Мирея преживя срив. Аутистичните деца не откликваха, тя не можеше да проникне в умовете им, та да предизвика поне минимална реакция. Те седяха до нея на пейката и простенваха като прокълнатите души в ада, и тя си мислеше, че децата я възприемат както животно възприема снимка — непонятна сянка, на която не откликва нито паметта, нито сетивата. Хранеше се оскъдно, отслабна болезнено и доби жълтеникав цвят. Игуменката трепереше над доходоносната си повереница и не разбираше, че Мирея крее, както биха се изразили в миналия век, затваря се в своя собствен личен аутизъм, предизвикан от любовта и болезнената празнота от загубата на любовта, и затова нощите й бяха безсънни и лишени от надежда — нощи в изострено съзнание, познати на онези, които се намират на ръба на тежък нервен срив и на смъртно болните в раковото отделение, замаяни от лекарствата до състояние на неопределим ужас. Разцъфналото дърво, което са гледали в самотните следобеди на десетгодишна възраст, ще се завърне при тях с мъчителна яснота и те отново ще усетят уханието на цвета на магнолията, който безцелно са вдигнали от тревата.

 

 

Тиби пиеше в леглото питието си преди сън и четеше брой на „Уолстрийт джърнъл“ отпреди седмица, когато неговият човек паркира в двора. Късните посетители неизменно означаваха лоши новини и той с омерзение захвърли вестника.

Мъжът влезе в спалнята, придружен от булмастифа на Тиби, който предната седмица не по случайност отхапа ръката на един пеон. Младият пеон се надяваше да отмъкне една патица от ятото, което отглеждаха за трапезата на Тиби. В не толкова далечното минало Тиби би сметнал случилото се за справедливо, но сега цял ден размишлява дали да не приспи старото куче, сетне отхвърли идеята, а вечерта яхна арабската си кобила и отиде в колибата на пеона. Докато жена му приготвяше билков чай, Тиби дундуркаше на коленете си двете деца на изплашения мъж и подари на момченцето скъп сгъваем нож, а на момиченцето — златното кръстче, което носеше на врата си. Каза на човека да се явява в банката в Тепехуанес на всяко първо число от месеца, където щели да го чакат сто долара; а на следващия ден щели да дойдат няколко мъже да помогнат на семейството му да се премести в много по-добро жилище при работниците от неговото ранчо. Мъжът, който беше добър ездач, щеше да наглежда жребчетата. Така Тиби започна косвено да се покайва за онова, което беше сторил на жена си, каквато и грешница да бе тя.

 

 

Мъжът, който стоеше до леглото, си спомняше нощта, в която бе държал съпругата на Тиби и ръцете му бяха опръскани от кръвта й, когато тя се свлече на пода. Добре че Тибурон не знаеше за нееднократните му посещения на бордея, където я беше запознал с неговия личен принос в сексуалните изтезания, поради което тя изпадаше в ужас всеки път, когато го видеше, въпреки хероиновата й наркоза.

Той съобщи новината на Тиби с възможно най-простите думи и се учуди, когато Тибурон остана равнодушен. Додаде, че навярно това е същият гринго, убил грамадния мъж, наричан от тях с обич Слона.

— Без съмнение. Следи го внимателно. Нея той никога няма да намери, а само да е припарил до мен, ще го убием.

След като мъжът си тръгна, Тиби си наля още една чаша и се увлече в спомени колко хубаво си прекарваха в игра на тенис и стрелба по чинийки. Под ръководството на Кокран беше на път да овладее добър бекхенд. Почувства се като глупак, спомняйки си как стои там по копринен халат и си мисли за глупости като тениса, вместо за това как да убие предателя. Разбира се, беше длъжен да убие Кокран, освен ако не се върнеше в Щатите, или може би трябваше да го убие и в единия, и в другия случай. Щеше да нареди да отровят Мирея, за да започне на чисто, с някакво подобие на ново начало, но внезапно осъзна, че и тази идея е не по-малко нелепа. Жребият беше хвърлен и беше паднал в такава дълбока локва кръв, че на никого от тях спомените нямаше да дадат прошка. Междувременно щеше да остави бившия си приятел да си изяжда душата, докато напусто дири своята възлюбена.

 

 

Амадор временно беше наел за Кокран просторна елегантна вила в южните покрайнини на Дуранго. В градината имаше басейн и прекрасни статуи, прохладните стаи бяха с тухлени сводове, имаше много камини и добре оборудвана кухня, където сестрата на Амадор приготвяше храната. Амадор беше привлякъл и още един роднина — висок, слаб планинец — като допълнителна охрана, за да може да спи спокойно и да излиза да слухти из града.

Но летните горещини вече бяха започнали и на Кокран му беше трудно да издържа напрежението — дни, натежали от жега и безветрени вечери, в които, когато не правеше нищо, само седеше във вътрешния двор, пиеше „Карта бланка“ и гледаше как насекомите пърхаха на фона на облаците, под които лешоядите кръжаха лениво, сякаш спяха във въздуха. Облаците тук бяха най-чудните на света. Амадор му каза, че учени идвали чак в Дуранго да ги изучават и той охотно му повярва. Кокран дълго се взираше в тях и накрая те влязоха и в сънищата му и там се ускоряваха, кълбяха се и прелитаха стремглаво край него, както при полет с реактивен изтребител.

Амадор явно беше изпаднал в безизходица и му беше неприятно да го признае, макар да знаеше, че Кокран ще прояви разбиране. Амадор познаваше Тибурон от десет години и го смяташе за престъпен крал с впечатляващ ум и вкус. Богатството на Тибурон никога не беше будило у него възхищение — богати глупаци имаше много и сред американците, чиито имоти пазеше, — но малко му завиждаше за ненадминатите умения в уреждането на големи сделки, които му позволяваха да се отърве от мръсното си минало. За Амадор издирването на Мирея беше поредният пример за ума на Тибурон — жената сякаш беше изчезнала от лицето на земята, но във възнесението й несъмнено нямаше нищо божествено. Елиминирана. Изтрита от лицето на земята. И нито една от всичките му надеждни свръзки не беше му предоставила дори и намек за това къде би могла да се намира. Амадор нямаше да се учуди, ако я бяха захвърлили в някоя изоставена бездънна минна шахта или ако лежеше завързана в чувал с камъни на дъното на някое планинско езеро. Каза го на Кокран късно една вечер, след като бяха пили много, и той само кимна вкаменено в знак на съгласие.

Прикритието на Кокран бързо се износваше. Обходиха всяко ранчо, обявено за продан, в околността, слушаха сладкодумните истории на хората от кино комисията за предимствата на областта Дуранго, посетиха всяка старинна и очукана от времето снимачна площадка. В най-добрия случай това беше едно еднообразно занимание, при което човек разпознаваше някогашните филми от миналото и самото минало, неотделимо от тези филми, изскачаше като от своеобразен тунел. Ходиха на някакъв смахнат коктейл, даден от филмовия екип на една от снимачните площадки, с разкошен бюфет и оркестър от мариачи. Алкохолът се лееше, а местните селяни наблюдаваха с любопитство от прилично разстояние. Актрисата манекенка се дразнеше от безразличието на Кокран, убедена, че то е престорено. На прибиране Кокран навъсено предложи да заминат за Тепехуанес и да гръмнат Тиби с пушката „Рюгер“, която Амадор държеше в колата. Щяло да е много весело, рече Кокран, да гледат как копелето подрипва и се мята във въздуха, а половината му глава се разхвърча на отделни парчета месо.

— Тогава никога няма да я намериш — каза Амадор.

— Прав си, приятелю. Само си упражнявам фантазията. Виждам го постоянно в кръстчето на прицела, макар да знам, че не трябва да го застрелям. Искам само да я отведа оттук. Друго няма. Това е всичко.

— Ако е жива.

— Ще те помоля да не споменаваш тази вероятност.

— Извинявай, приятелю. — После Амадор се усмихна, спомняйки си как пъхна под мишница едно недокоснато печено прасенце от бюфета и го даде на един старец през оградата, който същата вечер щеше радостно да се натъпче, измъчван през нощта от болки в корема.

Няколко дни по-късно Амадор каза, че продължителното пребиваване на Кокран в Дуранго дало повод за клюки. Седяха и пиеха кафе край басейна и се опитваха да съставят нов план — последните пари, предвидени за рушвети, заминаха напразно при бившата съдържателка на публичния дом, която издириха в Масатлан. Тя беше съчинила някаква история, която ги накара да хукнат към Сакатекас на посочения от нея адрес, където попаднаха в най-ужасната смрадлива кочина. Откъслеци от това пътуване постоянно изплуваха в паметта им; полукомичен кошмар, ужасяваща маскарадна мисия до незнаен коптор в забутана уличка.

Когато най-сетне откриха бардака, Кокран се развилня. Амадор задържа собственичката и двама сводници настрана в коридора, а в това време Кокран методично отваряше с ритници врата след врата, обзет от кипяща бяла ярост.

Пистолетът, който насочваше към обитателите на стаите, ги хвърляше в ужас, отвъд обичайната паника, която едно оръжие извикваше, защото очите му бяха обезумели и налети с кръв. Когато стигна до последната врата, Кокран беше вече сигурен, че Мирея е там и щом видя курвата, просната по очи под слисания дебелак, той сграбчи мъжа и го запрати в ъгъла. Обърна главата на безжизнената курва, видя повехналото лице на индианка над четирийсетте и избяга с вой от стаята. Нахвърли се върху сводниците и ги би, докато Амадор не го укроти. Амадор вече беше разбрал, че са ги изиграли и на връщане не обели нито дума от яд, а само се наливаше — нещо нетипично за него. Кокран, качил крака си на таблото, разтриваше ходилото и глезена си, измъчван от личната си агония, към която, макар и за кратко, се прибави чувството за поражение, проникнало до костния му мозък. В това състояние той реши да се измъкне от Амадор, да поеме към Тепехуанес и да застреля Тиби. (Същата тази вечер Тиби бе облякъл едно селско девойче в рокля на Мирея и после, отвратен, го изхвърли от къщата. Пиянското му разкаяние не му даваше да заспи и той обикаляше из имота си под нащърбената луна, а накрая се уви в един конски чул и заспа при ловните си кучета.) Амадор пък тайно кроеше планове да плени главния помагач на Тиби, заместил Слона след смъртта му. Но това щеше да е последен отчаян опит, постъпка, продиктувана от паниката. Амадор притежаваше търпението на латиносите, от което у Кокран нямаше и следа. Таеше омразата си години наред, докато му дойдеше времето да се освободи от нейния товар. Но сега му беше нужно да спечели още време.

— Трябва да поканиш онази красива актриса на вечеря. Така всички в града ще те помислят за поредния богат испански малоумник, който се опитва да освободи напрежението в топките си.

Амадор беше доволен от хрумването си.

Кокран се загледа в издължените перести облаци, които го накараха да се замисли какво ли е да си вътре в скелета на кит. Съгласи се с Амадор, макар да се чувстваше странно безполов. Половин час след като изкорми грамадния мъж, докато шофираше пикапа на тексасеца, го беше обзела внезапна похот към едно момиче, застанало под крайпътно дърво, но сетне се бе почувствал малко засрамен. В Дананг^[4], щом отмиеше зловонната пот след бойна мисия, той се наслаждаваше на курвите, които му готвеха, преди да ги вкара в леглото си. Ако една жена не извикваше у него дори илюзията за нещо романтично, той се чувстваше сексуално мъртъв и веднъж, когато бе в състояние на депресия, вече прехвърлил трийсетте, се закле да не ляга с жена, с която не му се иска да разговаря насаме на закуска. Притежаваше едно много по-тънко познаване на човешката сексуалност, но допреди Мирея никога не бе имал възможност да го прояви. Без да се замисля, се беше отчуждил безвъзвратно от плътските колизии на популярната култура. Беше се потопил в любов, откъсната от техническото усърдие, върху което се фокусираше сексуалната екология, където правилните стъпки ти гарантираха или всичко, или нищо. Човек, който е бил безвъзвратно венчан за смъртта чрез нещо, което далеч надхвърля обикновения домашен бит, не иска да пропилява живота си в глупости.

Освен това той изпитваше неопределен страх от напредващата си възраст — осъзнаваше, че Мирея е неговата първа, последна и единствена възможност да постигне пълнота в живота си, а всичко останало можеше да бъде само мъгляво подобие. В крайна сметка без нея не съществуваше нищо, но с нея дори и най-простите неща — разходка с кучето в пустинята или избирането на продукти за двама, вместо за един — придобиваха неизразимо обаяние. Една вечер тя беше донесла пет-шест вида риба и миди, за да сготви задушено с морски дарове от Малага, като не беше пропуснала да вземе и половин килограм прясно говеждо за Дол, която беше толкова очарована от нея, че бе забравила за обичайното си безразличие към жените.

Унесен в мисли, Кокран седя цял следобед под изгарящите лъчи на слънцето, гледайки облаците, а майката на Амадор му носеше студени напитки и мезета, които той оставяше на ненаситния апетит на мухите.

Доволният Амадор отиде да покани актрисата манекенка на вечеря, като се отби при цветаря за дузина рози, а също и при един жизнерадостен наркотърговец за малко дрога, която беше сигурен, че влиза във фармакопеята на актрисата: качествена марихуана и сносен, а може би дори и силен кокаин. Трябваше да уреди тази вечеря, за да спечели време. Неговият приятел му беше показал кутията от пури и за начало му беше връчил подарък от пет хиляди долара. На Амадор му се искаше да поразшири малкото си ранчо в подножието на хълмовете, където гледаше няколко глави добитък и чувстваше онази лекота и сладост, които познаваше от времето на младостта си.

На снимачната площадка актрисата прие високомерно цветята, но бързо омекна и откликна на поканата. Беше запленена от този мъж, който от няколко седмици се мяркаше около нея и й се изплъзваше, толкова различен от всички, с които я беше срещала професията й. Щеше да отиде в уреченото време и до края на снимките за деня, яхнала неудобния си кон, тя обмисляше какво да облече и как да се държи.

След като Амадор й поднесе букета, той се огледа и спря очи върху един пикап, който почти подсъзнателно разпозна — напоследък го виждаше твърде често. Приближи се малко, като се озърташе сякаш заинтригуван от безсмислиците на снимачната площадка. Сложи си тъмните очила и си взе чаша вода от мобилния бюфет, като плъзна поглед към пикапа. Разпозна главния помагач на Тибурон, който облегнат на задната врата, се правеше, че разглежда планините.

Вечерта актрисата манекенка дойде на вечеря и остана при необичайни обстоятелства. Беше домъкнала и котарака си, което развесели всички, но не и майката на Амадор. Самият Амадор се измъкна и остави длъгнестия си братовчед да бди в сенките на портика. По време на вечерята и напитките Кокран скучаеше, все едно прелистваше някакво списание, докато му се иска да прави нещо друго. В същото време се държеше гостоприемно до момента, в който опитите им да завържат разговор станаха нелепи поради това, че говореха на различни езици. Тя преглъщаше нервно виното, напрегната и сияйна в бялата си прилепнала рокля.

— Трябва да спрем с тези глупости — каза той с равното произношение от щата Индиана. — Тук си имам една поверителна работа и ако ме издадеш, ще ти прережат гърлото чак до гръбнака.

Изненада се, когато тя се засмя и каза, че си спомня първите му думи на летището. Между тях възникна странно приятелство и тя се нанесе при него, макар изобщо да не стана дума за целта на временното й пребиваване. На нея й беше приятно и нямаше защо да пита. Вече от години не й се беше случвало хетеросексуален мъж да се навърта край нея, без да й пуска ръце. Тя му приложи най-нелепия си трик за съблазън и той се подчини, но само както се подчинява робот. Изслуша внимателно скърбите й и я посъветва в почивните си дни да седи спокойно и да гледа облаците. Един път я възпря да купи канарче от пазара, за да можел котаракът й да го гони из стаята й. Тя изпадна в истерия, може би от кокаина, с който я снабдяваше Амадор, и се успокои чак когато той я изведе на разходка в полето зад вилата, където котаракът й хвана първата си мишка. Той й отхапа главата, излегна се в тревата и замърка. Тя беше във възторг и обяви, че Пухчо е истински котарак, а не някаква си там холивудска котка.

Кокран съзнаваше, че тя подлага на изпитание търпението на всички; неговото в по-малка степен, отколкото на Амадор, на планинците от семейството му или на майка му, защото беше студен, напрегнат и вярваше, може би неоснователно, че всичко вече отива към края си. Опипваше огърлицата, която му беше дала майката на Мауро, сякаш изобщо не беше накит, а могъщ талисман, така както войник на нощна мисия се чувства непобедим, докато реди молитва от детството си. Сърцето жадува за живот, а умът се вцепенява от приближаването на смъртта. Войникът винаги си мисли, че ще убият някой друг — онзи пред него или зад него, или най-добре някой непознат.

Веднъж, когато майката на Амадор видя актрисата манекенка да разговаря със сина й само по долнище на бански, веднага дотърча с халат. Амадор се разсмя, но тайно се дразнеше, че тази жена не проявява повече уважение към майка му. А в една късна нощ, когато Кокран отказа да й прави компания, тя се опита да прелъсти племенника на Амадор на поста му при портика и се вбеси, когато той я покри набързо, без дори да свали пистолета си. Неговият добър чичо му плащаше за седмица повече, отколкото той изкарваше за година. На следващия ден тя се разбунтува и прати реквизитора за три канарчета, които вкара тайно в къщата след снимачния ден. Седеше в стаята си по бельо, пушеше и гледаше как Пухчо гони птичетата. Даже дръпна пердетата, за да не могат канарчетата да кацат извън обсега на котарака. После се разрида и плака часове наред. Накрая Кокран я чу, влезе и я държа в обятията си, изричайки необходимите утешителни думи, докато тя заспа. Той изтръска жълтите перца от крачола на панталона си, погали котарака и излезе. Осъзнаваше, че е жесток към нея, но погълнат от собствените си сомнамбулни страдания, не можеше да й помогне с нищо.

 

 

Една сутрин Мирея не се събуди. Когато на закуска забелязаха, че я няма, нейната надзирателка монахиня откри повереницата си разлюляна от толкова силна треска, че бе загубила съзнание. Игуменката замина с помощника си за Дуранго да иска разрешение от човека на сеньор Мендес да я посети лекар. Цинично я отпратиха да чака. Мъжът не само беше изгубил свидния си приятел Слона, но и шефът му беше станал толкова отнесен и пиянски сантиментален, че беше започнал да губи мъжествеността си. Тибурон внезапно се беше състарил и човекът беше искрено притеснен за бъдещето си. И всичките тия глупости заради вероломната му съпруга, чието гърло трябваше да прережат още онази нощ в хижата! С радост би го сторил и сега, макар да признаваше, че тялото й му беше доставяло наслада.

Разговорът се проведе в едно рибно ресторантче, което се наричаше „Плая Азул“. Човекът на Тиби не знаеше, че дремещият пеон, облегнат на стената на отсрещната сграда, е племенникът на Амадор.

 

 

Когато Кокран и Амадор изслушаха доклада му, те за кратко останаха озадачени, но после всичко се изясни. Амадор каза, че в областта има само три манастира. Кокран скочи като наелектризиран, изтича в спалнята и си сложи нараменния кобур с револвера .44 калибър. Целуна огърлицата и я окачи на шията си. Амадор го последва и го притисна до вратата.

Кокран се опита да се изтръгне, но Амадор не го пусна. Каза, че трябва внимателно да планират всичко, инак нито жената, нито той, когото чувстваше искрено близък, нямаше да напуснат страната живи. Трябваше да се изправят срещу Тибурон, защото в противен случай веднага щяха да ги издирят и убият. Сега, когато вече знаеха за монахинята, всеки глупак можеше да открие Мирея, но трябваше не само да я намерят, но и да останат живи. Амадор го поведе по коридора и го вкара в кухнята, където наля и на двамата по чаша и нареди на майка си да приготви един кафеник силно кафе. Повика племенника си и му заръча да даде на Кокран един кат дрехи за смяна и да не се отделя от майка му. Докато чистеше наредените на масата оръжия, Амадор още веднъж преговори плана. После сложи в една брезентова торба шунка, хляб и бира.

Тръгнаха привечер, когато актрисата се прибра от снимки. Тя започна да коментира облеклото на Кокран, после ги погледна в очите и замълча. Кокран я целуна по челото и потеглиха.

 

 

Горе в планините край Тепехуанес Тиби беше пратил самолет до Мексико сити, за да вземе един известен доктор, който му дължеше цяло състояние от загуби на комар. Вече толкова му се гадеше от собственото му отмъщение, че възнамеряваше да се премести на горния етаж на своя хотел в Косумел. Беше се отказал от намерението, което три дни му се въртя в главата — да замине за Дуранго и да застреля Кокран. Беше уморен от любов и смърт и желаеше само едно момиче от племето май, което познаваше във Валядолид. Тя беше учителка и напълно достойна да я заведе в Париж, когато времето в Косумел се развали. Сега искаше Мирея да живее, иначе той несъмнено щеше да отиде в ада или най-малкото да продължи да живее в ада. Говорейки с помощника си, той се замисли дали да не застреля този психопат, та повече да не бъде заплаха за никого. Знаеше, че ако пак се напие, този прилив на великодушие може да се уталожи, затова, за да избегне алкохола, излезе на лов и се върна чак когато се стъмни. Изпече пъдпъдъците в камината, както правеше на младини. И ги изяде с ръце, приклекнал пред огъня.

 

 

Пътуването до Тепехуанес продължи няколко часа. Към полунощ спряха зад една малка кръчма и влязоха в кухнята — тенекиена барака, осветена от газена лампа. Вечеряха и поговориха с готвача — старец с доминиращо индианска кръв, който беше информатор на Амадор. Рано всяка сутрин Тибурон отивал на лов. Амадор без съмнение си спомнял долината. Наскоро пристигнал помощникът му, на когото викали Лудия, и сигурно щял да е с него. Самият Тибурон също се бил смахнал и дори се напивал в същата тази кръчма със селяните, които се бояли от него. Старецът разказа през смях, че Тибурон бил дотолкова превъртял, че се опитвал да проумее дали „човекът, който бил всъщност, разбирал кой е всъщност“, защото в такива моменти в хората се събуждало най-хубавото, което помнели за себе си. Старецът каза, че е станал готвач, след като цял живот бил кабалеро, защото си спомнил колко хубаво му е било да готви на братята и сестрите си, след като умряла майка им. Амадор кимна и каза, че междувременно старецът е бил удивителен бандит и женкар. Старецът се засмя и заподскача наоколо, а после им предложи да пийнат от шишето му с мескал. Амадор отказа с аргумента, че са се заловили с много сериозна работа.

Амадор потегли нагоре по тесен планински път и спря, когато той стана твърде опасен за колата. Седяха смълчани около час, Кокран палеше цигара от цигара, вслушвайки се в цъкането на изстиващия двигател. Амадор пусна радиото в колата и им стана забавно, когато на тази височина успяха да хванат някаква станция от Ню Орлиънс с кънтри музика за шофьори на камиони. На Кокран му домъчня за дома, но после осъзна, че всъщност няма дом. Освен за Мирея, той ужасно тъгуваше и за дъщеря си и се чудеше дали ще успее да се измъкне от бездните, от дупките, раздиращи тъканта на живота му. Но при мисълта за Мирея, която го очакваше да я отведе в Севиля, скрита в някакъв провинциален манастир, му олекваше. Представи си как двамата с нея гледат древния римски акведукт на лунна светлина. Може би дъщеря му щеше да успее да дойде и да прекара с тях няколко седмици около Коледа.

Амадор прекъсна мислите му и каза, че ги очаква дълго ходене пеша преди зазоряване. Най-удобно било да причакат Тибурон на мястото, където долината се стеснява в клисура и пътят минава покрай един поток. Трябваше да допуснат, че Тиби няма да измени на навиците си от последно време. Кокран щеше да се опита да се помири с него, доколкото може — което надали щеше да стане. Самият Амадор щеше да се скрие с пушката си. Ако успееха да изненадат противника, това значително щеше да улесни преговорите. Внезапно Амадор завъртя глава, а Кокран спря радиото, защото и на него му се счу нещо. Свалиха стъклата и чуха рязък лай, скимтене и накъсан треперлив вой — койотите разговаряха помежду си. Амадор разказа как като бил млад открил стар умиращ койот да лежи край един поток. Прицелил се да го застреля от жалост, но после свалил пушката — не искал да отнеме на койота последните му часове живот.

— Жалко, че не можеш просто да застреляш Тиби. Така би било най-чисто. Но после ще избият всички нас.

— Струва ми се, че вече няма защо да го убиваме, освен ако не се налага. Ще ми се да мисля, че той разбира кога е победен.

— Никой не разбира кога е победен. Защо да го очакваме от него? Да загубиш жена, не означава, че си победен, а само че си загубил жена. На всекиго се случва. — Амадор замълча. — И аз на младини загубих жена си, обаче бях глупак. Тя не беше чак такава глупачка като мен и ме заряза.

— И с мен се случи същото. От мъжете, чийто занаят е убийството, не стават добри съпрузи. Тъгувам за дъщеря си, но жена ми сега е омъжена за брат ми. Аз станах баща случайно и сега той е истинският й баща. — Кокран се умълча и се заслуша в койотите, после опипа огърлицата от зъби на врата си. Почувства болката на човек, последвал страстта си в най-дълбоките предели на човешкото битие и осъзнал докрай, че няма връщане назад. Много хора биха отлетели на луната с ракета, която не предвижда обратен полет. Глупаво е, но това е в гените ни — злополучна молекула или просто проява на атавизъм от времето, когато рицарят е заминавал да се бие в Трийсетгодишната война и връщайки се, с почуда е откривал, че никой не го познава. Затова Кокран с благоговение си спомняше онази година в Торехон, когато обучаваше младите пилоти, макар че тогава изглеждаше неспокоен и тъгуваше за дома си. Но докато тази година отминаваше в миналото, тя стана единствената безупречна и чиста нота в целия му зрял живот — жена му, и тя израснала в провинцията като него, обичаше да ходи пеша и двамата кръстосваха старите квартали на Мадрид, Барселона и Севиля, когато му даваха няколкодневна отпуска. Веднъж заминаха за седмица в Малага, настаниха се в един крайбрежен пансион, гледайки по цял ден как дъщеря им плува, а нощем разговаряха за бъдещето и решиха да вложат значителните си спестявания в риболовната лодка на баща му, която спешно се нуждаеше от нови двигатели. По-нататък, когато напуснеше армията, той щеше да има дял в бизнеса. Дългът отдавна беше изплатен, но той беше оставил парите да стоят неоползотворени в банката в Сан Диего.

Амадор го разтърси, за да го събуди, и му предложи кафе от термоса. От радиото се носеше музика, изпълнена с нощни вопли, разбити сърца и страстни желания, и за миг му се стори, че отново е в мисията на Дилър и величественият дебелак му проверява нощем пулса, мърмори молитви и припява с първата пронизителна птича песен на зазоряване.

— Много има да вървим в тъмното, но аз знам пътя. За змии е студено и луната е три четвърти.

Когато слязоха от колата, Кокран се разтрепери, а под лунните лъчи над чашата му с кафе се виеше пара. Долови странната животинска миризма на маслото, с което Амадор бе смазал пушката си. В далечината стената от планини хвърляше огромна сянка, отвъд която върховете на боровете браздяха трепкащата лунна светлина. Той прокара пръст по заскрежения капак на колата, дъхна на ръцете си и опипа револвера 44-ти калибър под топлия елек от козя кожа, взет назаем от племенника на Амадор. Заобиколи колата и докосна Амадор по рамото.

— Виж какво, приятелю… Ако го закъсаме, първо мисли как сам да се спасяваш. Има смисъл аз да загина, но не и ти.

— Спокойно. — Амадор вдиша и издиша дълбоко и се загледа как парата от дъха му изстива и става видима. — Миналата седмица сънувах, че ще умра като старец, в люлеещ се стол на верандата на моето малко ранчо. Вярвам на сънищата си. — После се засмя. — И на уменията си също. Ако в нещо някога съм бил добър, то е точно в това.

Дълго вървяха в пълно мълчание по виещата се пастирска пътека. Спряха веднъж на една стръмна скала, за да погледат проблясващия в сребърно поток далече долу в ниското. Един черноопашат елен профуча през храстите и ги стресна, но лаят на койотите се чуваше все по-далеч и по-далеч.

Стигнаха рано на мястото и се спряха до потока да пушат. После на изток хоризонтът изсветля като бледосивкаво петно в небето над пролома. Птиците запяха и Амадор отиде при една топола на десетина метра встрани от пътеката.

— Ти застани тука под дървото. Аз ще се скрия на хълма. Тибурон ще те помисли за призрак. Разпери си ръцете с дланите нагоре, да се вижда, че си невъоръжен. И разчитай на мен.

— Разбира се. Какво друго ми остава?

Стиснаха си ръцете и Кокран проследи с очи Амадор, който с лекота се изкатери по склона, а пушката, увиснала на ремъка, се поклащаше на гърба му. Когато Амадор се обърна, той му махна, а после седна под дървото и се загледа в полянката край потока. Толкова дълго седя неподвижно, че птиците дойдоха по-близо, а една кошута с малкото й пиха от потока. Той седеше, изреждайки в ума си злочестините си, и когато зората изгря и от устата му спря да излиза пара, вече не му бяха останали никакви мисли. Един гарван прелетя, изгледа го косо и изграчи озадачено. Появи се и първият лешояд и слънчевите лъчи проблеснаха по крилете му високо горе над хладните сенки на каньона. Загледан в лешояда, той чу в далечината тропот на конски копита. После ловните кучета на Тиби, два английски пойнтера — мъжки и женски — притичаха покрай него, но щом усетиха миризмата му, рязко се обърнаха. Мъжкият се приближи с ръмжене, а женската остана на пътеката; от любопитство и вълнение не я свърташе на едно място. Той успокои мъжкото куче, което седна и затупа с опашка по земята. Сетне го погали, посочи с ръка напред и животните послушно се подчиниха на сигнала и хукнаха да търсят пъдпъдъци.

Лудия яздеше отпред, но Тибурон вече се беше показал зад него, когато конят на водача изцвили и се сепна, долавяйки миризмата на мъжа под дървото. И двамата го видяха едновременно — той се взираше в тях с невиждащи очи. Лудия се прицели с пушката си, Тибурон вдигна ръка да го спре и тогава първият изстрел на Амадор пръсна главата на Лудия и го изхвърли от седлото. Още два изстрела го проснаха на тревата. Конят на Тибурон се вдигна на задните си крака, но той го удържа с юздите, а останалият без ездач кон хукна в галоп. После Тибурон слезе от коня си, без дори да се обърне да погледне мъртвеца. Върза животното за един по-голям храст и въздъхна дълбоко. Застана пред Кокран и внезапно между краката му, невидим за Амадор, се появи пистолет и Кокран видя малката черна дупка на дулото.

— Навярно сега трябва да умрем и двамата — прошепна Тиби.

— Може би — студено кимна Кокран. Очите на Тиби бяха кървясали, той беше изпосталял и лъхаше на снощно уиски. Тиби сви рамене и се загледа в клоните на дърветата, улавящи първите лъчи на слънцето, проникнали в каньона. Захвърли пистолета и той падна в една туфа трева.

— Моля те като благороден човек и бивш приятел да ме помолиш за прошка, задето ми отне жената.

— Моля те за прошка, задето ти отнех жената.

Тогава двамата мъже се изправиха, а Амадор се спусна по склона и поклати глава, когато видя пистолета в тревата. Поеха по същата пътека, по която през нощта дойдоха Амадор и Кокран. Край колата жадно пиха топла бира, а Амадор и Тиби се заприказваха за планините.

Стигнаха в манастира по обяд и игуменката се потресе от внезапната поява на сеньор Мендес и двамата потни главорези, придружаващи този благороден човек. Тя се извини на Тиби за състоянието на жена му и каза, че лекарят е при нея. Тиби положи ръка на рамото й и се усмихна.

— На какви клюки сте се наслушали? Тя е жена на моя приятел, ето този тук. Погрижете се за него.

Жената ги отведе в стаята на Мирея и там Кокран приседна на леглото, наведе се и целуна трескавите й обезобразени устни. Лекарят дойде на вратата, където стояха Амадор и Тиби, забили погледи в краката си.

— Съмнявам се, че може някак да й се помогне. Твърде е слаба и няма да издържи пътуването.

Лицето на Тиби се разкриви и той изсъска:

— Излекувай я, иначе ще ти изтръгна сърцето и ще го натикам в устата ти, свиня такава!

Амадор отведе Тиби и слисания лекар. Майката игуменка се поколеба, но после ги последва по коридора, като въздишаше и редеше молитви.

Кокран остана там цял следобед и цяла нощ — пи кафе, държеше ръцете на Мирея, галеше челото й, крачейки из стаята, когато влезеше лекарят. На зазоряване тя се свести и двамата безмълвно се прегърнаха. Сетне Мирея заспа, а той задряма на стола и го събуди чак следобедната жега. После се наложи да го държат, докато лекарят й правеше трахеотомия, за да облекчи дишането й и тя още една нощ и още един ден беше на прага на смъртта.

Нощем той лежеше на пода и прогонваше всичките си мисли, слушайки как тя хрипливо си поема дъх чрез кислородния апарат, който Амадор докара от града. Паузите в дишането й понякога мъчително се проточваха, после ставаха кратки и накъсани. Когато вече не издържаше, той изтича на двора и изкрещя. Лампите светнаха и пациентките отвърнаха с вопли на този нов глас, който чуваха за първи път. Амадор, Тиби и лекарят дотичаха от временния си подслон в кухнята. Той се бори с тях, докато най-накрая Амадор не го укроти със задушаваща хватка. Тиби помогна да го удържат, а лекарят му би инжекция, за да заспи.

Няколко часа по-късно Кокран се събуди на сламеник в непозната стая, стана и се загледа в жаркото слънце през решетките на прозореца. Намери кухнята и си наля кафе, а Амадор, Тиби и лекарят седяха на масата. Лекарят притеснено извръщаше очи.

Късно следобед на третия ден Мирея отново се свести. Той й заговори пламенно, заливаше я с почти несвързан поток от думи. Тя прошепна, че иска да излезе навън, в градината. Той изтича за лекаря, който сви безпомощно рамене, върна се с него в стаята и превърза гърлото на Мирея. Кокран я изнесе на ръце долу в градината, където подканяха пациентките да се прибират за вечеря. Аутистичните деца ги подминаха, без да извърнат глави, и всяко от тях нареждаше жалната си песен — като пресипнали безкрили птици, чиито страдания никога няма да срещнат утеха на земята. Той я притискаше в прегръдките си и си спомняше колко лека му се беше сторила мъртвата птица, която бе намерил в един храсталак в горите на Индиана. Отново заговори припряно, опитвайки се да я поддържа жива с енергията на думите си — сякаш мозъкът му се беше разцепил и той дълбаеше, гребеше, копаеше, мъчеше се да изрови от него някаква скрита тайна, която да я накара да оздравее. Окачи на шията й огърлицата от майката на Мауро и с ужас си спомни как жената му бе казала, че тя носи само мъст. Изгради цяла вселена от думи, но това бяха само думи. Сътвори дете за тях, което разхождат из Севиля, и тя се усмихна и кимна утвърдително. Здрачът се сгъсти, почти се мръкна, а Амадор наблюдаваше безстрастно, прикрит зад една колона. Той спря лекаря и не му позволи да ги доближи. Изгря съсухреният полумесец, сякаш донесен от вятъра, и внезапен силен полъх обрули цветчетата от цъфналия бадем. Кокран продължаваше да шепне, а после, когато съвсем се мръкна, тя запя така добре познатата му песен с дрезгав глас, който едва ли би успял да заглуши лятното цвъртене на цикада. Това бе предсмъртната й песен и тя си отиде от живота, загледана в седящия до нея Кокран, и душата й тихо се издигна нагоре като отдалечаващ се облак. Заваля и някаква птица поде монотонен напев в короната на дървото над тях, сякаш душата на индианец от племето май се мъчеше да си пробие път обратно към земята.