Джим Харисън
Мъст (1)

Глава 1

Ако бяхте птица, спускаща се от небето (а една птица — лешояд — действително се спускаше), то нямаше как да разберете дали голият мъж е жив, или мъртъв. Дори самият мъж не го знаеше и щом кацна, лешоядът предпазливо запристъпва към него — грачеше и го поглеждаше подозрително, като току извръщаше поглед към обраслото с чапарал^[1] дере, сякаш очакваше койотите да дойдат да му правят компания. По правило мършата се споделя още от времето, когато никой не е и знаел, че съществуват правила. Лешоядът току-що беше изял една гърмяща змия, прегазена от камион край Накозари де Гарсия — малко градче, далече от туристическите маршрути, на стотина мили от Ногалес. Койотите от любопитство щяха да проследят спускането на лешояда, дори и да не бяха гладни след нощния лов. С утрото възходящите въздушни потоци щяха да се засилят, да долетят и още лешояди и мъжът щеше да умре пред публика.

Зората изсветляваше в утрин, от жегата кръвта по лицето на мъжа засъхваше и се спичаше и свежият й бакърен мирис се загуби. Той умираше на пристъпи, вече по-скоро от горещината и обезводняването, отколкото от уврежданията си: извита накриво ръка, гърдите — целите една грамадна синина, едната скула разбита и хлътнала с хематом, нарастващ като лилаво слънце, тестисите му подути от удар в слабините. И рана на главата, под която пясъкът и камъчетата бяха потъмнели, унасяща го в смъртоносен коматозен сън. Но той продължаваше да диша, горещият въздух преминаваше през дупката от счупен зъб и шумното свистене стряскаше лешоядите. Един женски койот и наскоро отбитите й рожби се поспряха до него, но само за кратко — тя изтрака със зъби на малките и им даде да разберат, че този жалък звяр обикновено е опасен. Кимна мимоходом на един грамаден стар мъжки койот, който наблюдаваше с напрегнато любопитство от сянката на една канара. Както гледаше, той се унесе в дрямка — но дори и насън остана нащрек по един непознат за нас начин. Беше си напълнил търбуха с пекари^[2] и наблюдаваше умиращия само защото отдавна не беше попадал на нищо по-интересно. Беше чисто любопитство — когато човекът умреше, койотът щеше просто да си тръгне и да го остави на лешоядите. А бдеше вече от доста време — навърташе се наблизо, когато предната вечер изхвърлиха голия мъж от колата.

Надвечер, когато донякъде захладня, един мексикански селянин (пеон на тукашното наречие) и дъщеря му вървяха по пътя и извършваха кратки набези към храсталаците, събирайки мескитови дърва за огрев. По-скоро мъжът крачеше равномерно под лекия си товар от дърва, а дъщерята лудуваше и подскачаше от крак на крак, подтичваше напред и изчакваше баща си. Тя беше единственото му дете и той не й даваше да събира дърва от страх да не я ухапе скорпион или корало — коралова змия, която за разлика от гърмящата змия не предупреждава, макар да е плаха, саможива и незлоблива. Тя просто хапе, когато я притиснат на тясно или я предизвикат, а после се плъзва под някой пън или камък да си успокои нервите. Дъщерята носеше Библия. Тя помагаше в кухнята на менонитската мисия^[3] където баща й отдавна беше пазач.

Дъщерята запя и това прогони лешоядите на още стотина метра по-нататък по пътя. Те и бездруго смятаха да отлетят към своето безопасно планинско гнездовище, преди да се е стъмнило. Койотът се поотдръпна в сгъстяващия се мрак. Той разпозна гласовете на мъжа и дъщеря му — седемгодишният му живот го бе научил, че те не го застрашават. Беше ги наблюдавал безброй пъти как отиват към мисията, но те не го бяха виждали никога. Грамадните птици изхвърчаха, огрени от залязващото слънце, събудиха любопитството на бащата и той ускори крачка. Той също като койота притежаваше любопитството на ловец и си спомняше онзи път, когато последва кръжащите надолу лешояди и намери едър елен, току-що паднал от стръмна скала. Каза на дъщеря си да изчака по-надалече и предпазливо навлезе в гъстия чапарал край пътя. Чу учестено дишане и слабо свистене и побърза да извади дълъг нож със седефена дръжка. Запромъква се безшумно по посока на свистенето и подуши кръв сред мириса на тор от лешоядите. После видя мъжа и самият той подсвирна, коленичейки да му провери пулса. Случваше се понякога да придружи мисионера, който беше и лекар, по време на походите му в планината и се беше научил на основните неща при оказване на първа помощ. Сетне се изправи, подсвирна пак в унисон с умиращия и се загледа в небето. Той беше метис с преобладаваща индианска кръв и първата му мисъл беше просто да си тръгне и да избегне всякакъв досег с федералната полиция. Лекарят обаче беше приятел с федералните, а мъжът си спомни притчата за добрия самарянин и се озърна към тялото с известен фатализъм, сякаш му казваше: „За помощ — ще ти помогна, ама мисля, че вече е късно“.

Излезе от храсталака и прати дъщеря си да изтича до мисията — тя се намираше в долината, половин миля по-надолу. Приклекна отстрани на пътя и затъркаля камъчета напред-назад с върха на ножа си. Гледката на толкова тежко пострадал човек беше ускорила пулса му, но той хладнокръвно си заповтаря разказа как е намерил тялото. На младини освен като ловец се беше подвизавал и като дребен бандит и знаеше, че при разговор с властите е най-добре да не усложняваш нещата.

 

 

В мисията Дилър седеше пред своето печено свинско филе с картофи и кисело зеле. УКВ-радиото му беше включено на станция от Чихуахуа, която излъчваше песни на мариачи. Макар и да беше менонит и официално да не одобряваше радиоапаратите, той смяташе, че заслужава някои отстъпки и беше започнал да слуша такава музика преди десет години, когато дойде в мисията — под претекст, че така ще овладее по-бързо разговорния испански. Грамаден и червендалест, той имаше навика да подпява с рев на мелодията, което разсмиваше работещите в кухнята жени. Църквата не разрешаваше и употребата на алкохол и тютюн, но порокът на Дилър не беше под възбрана: чревоугодието. Той се наслаждаваше на свинското филе, което му приготвяха всеки четвъртък вечер — единствената следа от живота му в Щатите. Много повече обичаше мексиканска храна, която поглъщаше в количества, превърнали го в легенда из цялата област. Не че вярата му не беше дълбока и гореща, но той разбираше, че ако нещо работеше най-добре за популярността на неговата разновидност на Исус в тази бедна, планинска страна, това бяха лекарската му вещина и умения. Вече не се връщаше в Щатите за годишния си едномесечен отпуск. Скучно му беше да седи трийсет дни в Северна Дакота и да се моли за езичниците по цял свят. Дилър предпочиташе самите езичници и безотрадната красота на страната им, дълготърпеливата им ирония и предхристиянския им фатализъм. Обичаше да изяжда пилетата, свинете, прасенцата, козите и агнетата, които хората му носеха за подарък, след като стореше някое медицинско чудо. Обичаше дори своя нелеп санитар Антонио — този женчо, който вечно си измисляше предлози да замине за Ногалес или за Ермосильо. Предната година директорът на мисиите дойде на посещение и разпита Дилър дали Антонио не си пада „малко нещо сбъркан“. Дилър се направи на ударен — той ценеше дарбата на Антонио да върти засукани ястия, далеч превъзхождаща уменията на готвачките, и пеенето му, макар често в изпълняваните от него балади полът да се променяше.

Когато дъщерята на Мауро се втурна и съобщи за ранения мъж в планината, Дилър изпъшка. Дъщерята на Мауро помъкна лекарската му чанта към камионетката „Додж“, която служеше за линейка, покрита със зебло и с носилка в каросерията. Дилър я последва, понесъл със себе си и тенджерата. Най-много обичаше зелето на дъното, просмукано от свинската мазнина. На верандата на хасиендата се поспря и вдъхна дълбоко мириса на вечерния въздух — на тор и сладък карамфил, на смачкани гниещи цветя, мириса на нажежени скали и пясък, чезнещ в нощта. Той обичаше тази долина, която и при най-яркото слънце изглеждаше печална и потънала в сенки.

На мястото на събитието Мауро светеше с фенерчето, а Дилър избърса свинската мас от ръцете си в панталоните, наведе се над тялото, прочете молитва, прегледа го и произнесе прогнозата си. Предполагаше, че мъжът ще оживее, но първите двайсет и четири часа щяха да са критични заради тежкото обезводняване. Черепът не беше счупен, но по потръпващите очни ябълки съдеше колко силно е мозъчното сътресение. Дилър извади медицинското си фенерче от чантата, наведе се ниско над очите на голия мъж и забеляза подуването на оптичния диск — папиледема, значи сътресението беше сериозно. После сръчно прокара едрите си длани по тялото му и установи, че са счупени само ребрата и лявата ръка. Промуши ръце под мъжа и го вдигна. Мауро взе чантата му и пое напред, като осветяваше пътя.

В клиниката Дилър цяла нощ се труди, а Мауро му помагаше. Де да беше там Антонио да помага — обаче пак беше офейкал под обичайния измислен предлог. Пациентът беше същинска загадка за Дилър. Под светлината на фенерчето той беше решил, че си има работа с поредната жалка, пребита жертва на нарковойните, бушуващи по границата. Подобни бежанци му осигуряваха най-интересните случаи и внасяха разнообразие сред обичайните страдащи от рак старци, които той тъпчеше с мощното болкоуспокояващо дилаудид, за да облекчи пътя им към небето. Когато го измиха от кръвта, голият се оказа чист гринго — беше хубаво подстриган, имаше скъпи златни пломби на зъбите, поддържани нокти, отчетливи линии на загара, тренирано тяло — все признаци, необичайни за контрабандист.

Призори Дилър установи нормализиране на сърдечния ритъм под влияние на венозните вливания и се усмихна. Опипа предпазливо счупената челюст — после човекът можеше да си направи пластична операция, ако пожелае. Мауро проми слънчевите изгаряния с оцет, наложи подутите тестиси с топъл компрес и уморено се пошегува, че тази работа подхожда повече на Антонио. Докторът пряко волята си се разсмя — в такива случаи не вървеше да се превземаш. Той запя „Палома“, докато бинтоваше ребрата, а Мауро припяваше на трудните трели на тази прекрасна песен.

Мауро и докторът преместиха мъжа в единствената самостоятелна стая в клиниката, а после излязоха на верандата и с първите лъчи на зората дъщерята на Мауро им сервира кафе. Дилър намигна на Мауро, даде му таблетка дексамил^[4], сам си взе една. Мауро се усмихна — това беше тяхната малка тайна, с която си угаждаха при спешни случаи, когато нямаше как да се спи — макар че той би предпочел шишето с мескал, скрито под леглото му, нищо че публично се беше отрекъл от алкохола в параклиса. Мислите на лекаря течаха в синхрон с неговите: беше близвал алкохол само веднъж в зрелия си живот. Много отдавна, по време на втората година в мисията, жена му го напусна завинаги с истерични обяснения, че не издържа на живота в Мексико и вече не го обича. Дилър цяла нощ седя в калта на двора и рида, а угрижената прислуга гледаше от верандата и от хасиендата. Посред тази покъртителна нощ, Мауро донесе на Дилър цял литър мескал и той го изгълта жадно. Проспа целия горещ ден в калта и всички се редуваха да му пазят сянка на лицето и да гонят мухите. При спомена за болката Дилър се усмихна.

Първите слънчеви лъчи вече огряваха светлобежовия склон на планинския връх. Специфичният, сякаш размазан кафяв цвят на сипеите винаги му напомняше на еленски хълбок, а тази сутрин еленският хълбок му напомни за пържоли от еленово месо. Свинското с кисело зеле не му беше понесло и реши да се откаже от него и да мине изцяло на местна храна. Изкукурига петел и той се присети за печено пиле. Готвачката се провикна и Мауро и Дилър отидоха в кухнята, където изядоха по една огромна купа менудо с царевични тортили. Също като мексиканците и докторът вярваше, че тази яхния от шкембе укрепва здравето — ако не обичаше това ястие обаче, нямаше да го вярва. Той си имаше установени вкусове и беше наясно, че тия негови вкусове бавно го убиват — теглото му гонеше сто и четиресет килограма — независимо от едрия му кокал и яката мускулатура. От дексамила кръвта бумтеше в ушите му; приел чувството за обреченост, пропило тези земи, той обичаше да флиртува със смъртта. След закуска, докато обхождаше болните, той си пееше песнички за любов и за смърт. Отбеляза си наум, че пациентът ще трябва да е страшно издръжлив, за да понесе болките, след като излезе от кома.

Същата вечер Ектор, капитанът на местното управление на федералната полиция, се отби да състави своя доклад за ранения. Когато по пладне получи съобщението по радиото, той се зарадва и нареди на помощника си да подготви джипа за пътуване с преспиване. Посещението при доктора означаваше хубава вечеря и дълга вечер, прекарана в игра на шах и разговори за градинарство, политика, животновъдство, както и възможност да говори надълго и нашироко за здравето си, защото Ектор, преполовил петдесетте, си падаше хипохондрик и се тревожеше за гаснещата си потентност. Той уважаваше дълбоките религиозни чувства на доктора и затова подхождаше много деликатно към медицинските аспекти на потентността, което развеселяваше доктора, който го съветваше да намали употребата на алкохол и тютюн и да наблегне на физическото натоварване. Като последен закачлив щрих той предлагаше на Ектор да зареже своите conchitas^[5] в полза на някакви по-духовни занимания. Докторът едва наскоро бе обладан от редкия ужас на похотта, докато лекуваше едно хубаво планинско момиче, ухапано от скорпион по горната част на бедрото. Той ревностно се молеше, но като че ли това не помагаше много и мислите му отново се връщаха към първата година от неговия брак в Северна Дакота, когато той и младата му жена се любеха, докато капнат от умора.

Когато Ектор и помощникът му пристигнаха, веднага влязоха да видят ранения, за да се отърват от досадните подробности, та после да се насладят спокойно на вечерта. Докторът забрани да му вземат отпечатъци в момента и каза, че сам щял да им ги прати, когато мъжът пооздравее. В случая щеше просто да им прати своите отпечатъци — не искаше да причинява неприятности на никого. Менонитите помежду си никога не прибягват до закона и докторът прилагаше този принцип и в своята практика. Той се грижеше и за душите, и за телата и вярваше, че гражданските власти разполагат с нужните средства да си вършат работата и без негова помощ. Ектор охотно се съгласи да дойде още веднъж за разпита, но тогава докторът щеше да посъветва пациента си, ако иска, да разиграе амнезия или каквото и да е, за да избегне бюрокрацията и строгия мексикански наказателен кодекс. Помощникът нахвърля повърхностен доклад, въз основа на оскъдните сведения от Мауро, а после отиде в една селска кръчма в долината да се фука пред местните. Ектор и докторът седнаха на пищна вечеря — Ектор с вида на човек, който, след като бе отхвърлил тежък труд през един дълъг ден, нямаше никакво намерение да си го спомня.

На третия ден след като откриха ранения, Дилър взе да изпитва съмнения. Мъжът разви лека пневмония и не реагира бързо на пеницилина — докторът се молеше да няма алергия. Не му се искаше да го изпраща с хеликоптер в по-добрата болница в Ермосильо. Още два дни и треската мина, но той все така си оставаше в кома. Дилър реши да изчака още два дни и ако комата продължаваше, да се обади на Ектор по радиото. Той обичаше симетрията на числото две в работата си, а и към ранения изпитваше такова силно любопитство, че охотно си намираше оправдания да го задържи. В нощта преди утрото, когато изтичаше крайният срок, той забеляза, че Мауро е окачил на подпората на леглото огърлица от зъби на койот. Огърлицата несъмнено беше от майката на Мауро, която хранеше тези животни, а останалата прислуга я избягваше, защото се говореше, че е знахарка и вещица. Дилър често им четеше лекции за опасността от тези вехти суеверия, но сега се усмихна на добрите й намерения, в които прозираше обич. Угаси лампата и излезе, без да забележи, че раненият го наблюдава през цепката на неувреденото си око.

 

 

Не е нужно да се знае твърде много за ранения мъж, който присвиваше очи и се взираше в мрака и в тихото бръмчене на таванския вентилатор с дъбови перки. Името му беше Кокран и той чуваше пухтенето на дизеловия генератор, писъка на самотния комар в стаята, а по-отдалече и по-слабо — музиката от радиото на доктора, тъй безжалостно тъжна и романтична, че сякаш покриваше нощта със синини като тялото му. Но той вече бе изплакал всичките си сълзи през последните няколко дни, прекарани в полубудно състояние, докато се беше преструвал на мъртво животно, опитвайки се да разбере дали го заплашва някаква непосредствена опасност. И сега, след като осъзна, че непосредствена заплаха няма, изпита не облекчение, а чувството за пропадане, сякаш се люлееше увиснал в някаква своя отделна тъма, докато навън вселената продължаваше да съществува по правила, в чието създаване той не беше участвал.

Беше така смазан, че не хранеше никаква мисъл за отмъщение. Той виждаше побоя като дълга нишка, която водеше назад от непосредствения момент в тази стая почти до самото му раждане. Разумът му, вместо безусловно да се потопи в балсама на амнезията, доби странната способност да си припомня детайлно всяка точка от нишката чак до непоносимото настояще. Не можеше да си спести нищо — както не можеше и да освободи собствената си гръд от стегнатите бинтове. Болките не му даваха да спи — утре щеше да се наложи да се разкрие пред доктора, че е в съзнание, за да му даде болкоуспокояващи. Донякъде го забавляваше тази негова предпазливост, волята му да оживее въпреки всичко, което умът му осъзнаваше. Засега беше престанал да се кае, че е пренесъл калта от единия си живот в другия. Съжаленията му бяха дотегнали и тази нощ той вложи остатъка от енергията си, за да проумее как се беше случило всичко — едно в най-добрия случай машинално усилие.

Това щеше да е най-дългата му нощ и подхранващата я енергия беше като свиреп чист студен вятър, нахлуващ в мрака на стаята: първо лекарят мърмореше някаква молитва, а преди това една старица окачи огърлица на подпората на леглото и покри с длани очите му, после младеж с движения на танцьор дръпна чаршафа, за да го погледне. Последва дълго черно пропадане в чистото нищо, прекъснато от щракване на фотографски затвор, където видя яркочервените обици на шията на лешояд и чу гърления звук, дошъл откъм жълтите очи на койот; сетне лешоядът изпляска с криле и литна нагоре, а койотът се взираше в него, и отвъд тези прости действия и двамата бяха непроницаеми, а дъхът му излизаше със свистене през дупка от счупен зъб. Преди това — изгорели газове на кола и друсане, той лежи окървавен в багажника и кашля болезнено, за да прочисти гърлото си от кръвта, която като че ли е твърде много. После го изхвърлят във въздуха, той пропада в храстите, гърдите му се удрят в камък, тялото му се претъркулва и главата му се блъсва в друг камък.

Не е нужно да се знае твърде много за мъжа, който беше наранен толкова тежко, защото той беше наранен толкова тежко, че това изцяло да промени живота му, по същия начин както кръщението, тайнството на причастието и душевното извисяване над сегашната ти нищожност променят християнина, а саторито будиста. Ала вие можете да прескочите неговите объркани страдания и да погледнете, както обичаме да казваме, елементарните факти — понятие, което с удоволствие използваме, когато искаме да скрием от самите себе си в каква клоака се е превърнал животът ни.

 

 

В утрото преди Мауро и дъщеря му да го намерят край пътя — изключваме следващото утро, когато през целия ден, чак до вечерта, беше просто едно умиращо разлагащо се парче месо, — той се беше събудил в необичайно състояние, което мислеше, че е любов. Живееше в умерено скъп жилищен комплекс в покрайнините на Тусон, чиито основни предимства бяха лаймовото дърво в малкия му частен двор и три червени тенис корта. Наел беше апартамента от един нюйоркчанин, който достатъчно се бе възстановил от астмата си, за да се завърне на изток и да се пробва отново в играта с големите пари.

Беше влюбен и се обади на любимата си веднага щом се събуди — постъпка, която обикновено се свързва с младите и глупавите или с онези, които се влюбват силно в края на трийсетте или началото на четиридесетте си години. Влюбените поговориха припряно, като минаваха с лекота ту на английски, ту на испански. Щяха да се срещнат скоро на обществено място и да си свършат работата, която от никого не криеха, а после небрежно да се отправят към една малка хижа, която мъжът държеше под наем в граничната област южно от градчето Агуа Приета в Мексико — там ходеше основно за лов на пъдпъдъци.

Всъщност нямаше от какво да бяга, мислеше си той под душа, докато се къпеше. От две години се чувстваше изчерпан. Вече на четирийсет и една, той не се спираше да се полюбува на добрата си форма, докато се бръснеше пред огледалото, защото очите му обикновено бяха уморени и по тях личеше, че прекалява с барбитуратите^[6].

Мъжът се подсуши с кърпа във всекидневната, пусна кучето си — английски женски сетер на име Дол — да излезе през плъзгащата се врата и захвана сложна поредица от полуйогистки упражнения за разтягане. Спря, за да пусне „Морето“ от Дебюси по стереоуредбата и да се усмихне на плаката, който си беше направил от снимка на дъщеря му в пети клас. Усети бодване зад усмивката, малък токов удар от самота, спомняйки си за времето, когато служеше в Торехон край Мадрид и двамата с нея ходеха в събота на пазара, за да купят продукти за големия неделен обяд. Тя имаше златни коси като майка си и обичаше да пита за всичко на испански, което очароваше продавачите. После отиваха в едно кафене, където той си поръчваше половин бутилка бяло вино, а тя — портокалов сок, като изричаше провлачено с детското си гласче: „Jugo de naranja al natural“^[7]. Старите испанци обичаха да я гледат как излапва пълна чиния тапас и да се дивят на силния й дух, задето яде маринованите калмари заедно с пипалата и всичко останало. Сега тя живееше с майка си в Сан Диего. Службата в Лаос наред с другото (алкохол, жени и неспособността му да стои на едно място) беше разрушила брака му.

Над Лаос ракета С-75^[8] уцели неговия „Фантом“, той катапултира и остави на борда мъртвия щурман, а после прекара два месеца в джонката на дружелюбни рибари, укривайки се от „Патет Лао“^[9] и Виетконг. Беше съвсем чужд на политиката и сега войната се появяваше само в кошмарите му. Двайсет години — от деветнайсет до трийсет и девет — отслужи като пилот на изтребител и сега не можеше дори да погледне самолет. Навсякъде обикаляше с един очукан линкълн „Марк IV“, купен по време на запой в Калифорния.

След като приключи с упражненията, той изпи едно кафе и прегледа трите си графитни тенис ракети „С6-Трабърт“. Предния ден се беше класирал втори в клубния турнир — загуби единствено от младеж на половината на неговите години, когото смятаха за най-обещаващия кандидат за професионалния тенис в Аризона. Той и партньорът му бяха смятани за фаворити в турнира на двойки — играта на двойки не уморяваше толкова краката му. Вчера мачът завърши 7:5, 4:6 и 6:4, денят беше много горещ и дори когато спечели втория сет, вече знаеше, че в третия краката му няма да издържат. Тиби беше наредил да натоварят в колата му каса „Дом Периньон“ с една-единствена бяла роза, залепена с тиксо за картичката. Сега той гледаше бялата роза, опитвайки се да проумее значението й, и си мислеше за Мирея, която беше жена на Тиби.

Истинското име на Тиби беше Балдасаро Мендес. Като мнозина изключително богати мексиканци той поддържаше втори дом в Щатите. Те представляваха малка общност и пътуваха до Палм Бийч, Далас, Финикс и Сан Диего, за да си гостуват взаимно на партитата. Инвестираха солидно в недвижими имоти — най-удобното капиталовложение в чужда страна, и с лекота влизаха в светските среди заради големите си богатства и континенталния си чар. Тиби го използваше, представяйки го за слаб играч в мачовете, които организираше в дома си, и Кокран му се възхищаваше за неговата, макар и понякога грубовата енергичност. Той винаги отказваше да взема пари от Тиби, макар и да приемаше да пътува за негова сметка до Мексико сити, където неотдавна в двойка разкатаха двама тексасци в мач на покрива на „Камино Реал“. За това Кокран прибра три бона, а приблизително същата сума Тиби прахоса за банкет за двайсет души в ресторант „Форкет“.

Мирея! Той реши, че кордата е в добро състояние и остави ракетата. Извади от портфейла си снимката й, изрязана от светската хроника в някакъв вестник, и се загледа в нейната хладна, стройна фигура, възседнала чистокръвен кон. Ама че безумие! Беше преживял достатъчно любовни терзания, за да смята любовта за болест, за понятие от минали времена, когато светът е бил по-млад и по-мъдър.

Легна на пода и вдиша дълбоко, опитвайки се да разхлаби възела, който се затягаше в ума му. Винаги се смееше на предчувствията за гибел на другите пилоти, които сякаш усещаха някаква празнота да се разраства под гръдната им кост. Но после в деня на смъртоносната му мисия същото се случи и с него: неясен задух, нещо като реещ се във въздуха ужас. Дол задраска по вратата и той я пусна да влезе, смени водата й и я погали, когато тя се настани в гнездото си на дивана. Тя винаги беше така крехка и женствена, понякога дори свенлива, че той се удивяваше как се превръща в съвършено сериозна машина за лов, когато я изведеше в полето.

Всеки си мечтае в живота му да присъства доза тайнственост, даже и нищо особено да не е сторил, че да я заслужи. Преди да срещне Мирея, той имаше кратка любовна афера с едно момиче от Корпус Кристи^[10], току-що завършило „Уелсли“^[11], но кавгите скоро разсеяха мистерията и той проумя, че се е впуснал в тази връзка от неосъзната скука. Две години беше прекарал в опити да разбере цивилния живот и осъзнаваше, че всъщност никога не е разбирал и живота в армията, която за него беше нещо като свадлива майка, а той — осиновено сираче, към което тя се отнася добре, ако си върши работата. Момичето от Тексас беше прелестно, дългокрако, интелигентно, но твърде младо и щуро — то беше като къща, копнееща да я населят призраци, докато Мирея, само с няколко години по-възрастна, беше вече дом, обитаван от призраци. Той играеше тенис у Тиби вече повече от три месеца, а тя не го удостояваше с нищо повече от нехаен поздрав. Сетне, след една вечеря в дома им, полята с твърде много вино, го завари да разглежда книгите в библиотеката им, докато другите мъже играеха билярд с високи залози, а жените си приказваха за новите модели на Живанши и колко изтъркан е вече Халстън^[12].

След Гуантанамо, където започна военната му служба, и след назначението в Торехон той говореше свободно испански. Не можеше да понася да се чувства глупав — като момче в Индиана беше разглобил един осемцилиндров двигател на форд, за да разбере как работи, а във военновъздушните сили постъпи само за да работи с реактивните двигатели. Винаги го изумяваше как цивилните подценяват интелигентността, необходима, за да пилотираш реактивен изтребител. Испанския език той атакуваше със същата методичност и задълбоченост. За Средния запад са характерни един особен тип самотни момчета от фермите, които искат да знаят всичко и докато беше в Гуантанамо, Кокран започна да се пита защо хората говорят на различни езици — прост въпрос, ала не и по-малко завладяващ заради това. Но тези момчета от фермите притежават енергия на въображението — той се влюби в идеята за изкуствеността на езика и се захвана с испанския като с примерен тест; учеше като луд гений, посветен в тайнствата на китайския календар, поддържайки нивото си с романи и поезия. Никой от приятелите и съседите му в спалните помещения не дръзваше да се съмнява в него, защото беше роден водач и най-добрият във всичко, с което се заемеше — независимо дали беше билярд, гмуркане или тенис; притежаваше вродената способност да налага монопол над щуротиите и проявяваше завидно повече безумие и дързост от всички останали.

И ето, това прелестно създание дойде при него, докато той държеше в ръце една от книгите й — познатия му сборник със съчинения на Лорка, отпечатан в Барселона на тънка хартия, с кожена подвързия. Кокран беше напълно объркан от нейното безразличие през предходните три месеца. Създалата се ситуация отдавна го беше отказала от идеята да предприеме някаква „маневра“ в тази атмосфера на сдържано напрежение и затова щом я видеше, той губеше непринудената си елегантност и обиграност. Сконфузваше се само от един неин поглед и предния ден, докато плуваха в басейна, трябваше да пийне нещо, за да понесе гледката как тя отхапва от своя клуб сандвич и после решава, че отива да подремне, а Тиби свива рамене с онзи характерен жест на недоумение. Усещаше, че като приятел на Тиби тя го смята за още един кретен от бизнеса и правеше всичко възможно да я извади дискретно от това заблуждение.

Когато го завари да разглежда книгите й, за пръв път му се удаде да говори с нея насаме. Тя наклони леко книгата в ръцете му и прочете обърнатото наопаки заглавие. Усмихна се и цитира Лорка: „Quero dormir el sueno de las mansanas, alejarme tumulto de los cementerios…“ („Искам да заспя съня на ябълките, да избягам от шума на гробищата…“) Стори му се, че никога не е чувал нищо по-прекрасно, впери поглед в тавана и изчервявайки се непресторено като ученик, цитира в отговор същия поет: „Tu vientre es una lucha de raices /y tus labios una alba sin contorno. / Bajo las rosas tibias de la cama / los muertos gimen esperando turno.“ („Твоят корем е битка на корени, твоите устни — мъглива зора. Под топлите рози на твойта постеля, мъртвите стенат и чакат реда си.“)

Тя се вгледа в него и слепоочията му затуптяха лудо. Тя поруменя и извърна очи, а на него му се искаше да каже някоя глупост и да разсее напрежението, но не намираше думи. Тя вирна брадичка, сякаш загледана в нещо далечно, а той гледаше шията й и му се струваше, че долавя някакво ухание, нещо средно между детелина и портокал. Изпусна книгата на земята, тя се засмя и си тръгна. Той изгълта чаша бренди, задави се и в очите му бликнаха сълзи.

Когато се прибра същата нощ, Кокран осъзна, че крачи напред-назад и не може да заспи въпреки хапчетата и алкохола. На зазоряване изведе Дол в пустинята и я пусна да гони пъдпъдъци, но скоро тя загуби интерес, защото беше август и сезонът още не беше открит, поради което и не носеше пушка. Дол наостри уши към една дребна сова в мескитовите храсти, а после затича около него в кръг, радвайки се на шегата, която му беше погодила. Той реши, че трябва да замине на дълго пътешествие. Откакто беше навършил осемнайсет години, не беше имал връзка с жена, която да не може да контролира напълно. Тя отчетливо му напомняше за онези картини на Модиляни, които видя в един музей в Париж. Спомни си как гледаше един от портретите и си каза: „Ето жена, която бих могъл да обикна“. Това беше нелепо. Дол драскаше с лапи и скимтеше в краката му, а той се взираше с невиждащи очи в обраслия с юка и мескит пейзаж.

По обратния път го цепеше глава и смени шест пъти касетата в касетофона. Слушаше „Пиратът навършва четирийсет години“ на Джими Бъфет и се изпълваше с отвращение към самия себе си. Покани Дол да се качи на предната седалка, което се случваше рядко, погали я по главата и си мислеше как с удоволствие ще се върне пак към сервитьорките и стюардесите. Никога не беше харесвал особено богаташките. Няколко месеца по-рано беше отишъл да поплува с момичето от Корпус Кристи и тя забрави да си свали часовника „Тифани“, а той си помисли, че в детството му с парите за този часовник семейството му в Индиана можеше да се издържа цяла година. Притежаваха малка ферма и ремонтна работилница за коли и трактори. Когато го закъсаше, баща му можеше да изтъргува акумулатор на старо срещу три кокошки за неделния обяд. Питаше се как така отчаяно се влюби в жената на мексикански милионер, а може и да беше много повече от милионер, защото Тиби притежаваше „Лиърджет“ и двуместен „Пайпър команчи“ за по-малки летища. Реши, като се прибере, да се обади на Бонета. Тя работеше като сервитьорка в ресторант за скара и му беше връстница — два пъти разведена и страшна в леглото. Идвала беше няколко пъти с него на лов и риболов и можеше да готви прекрасно пъдпъдъци на жар от мескит. Разбира се, постоянно разказваше отчайващо банални вицове, а по стените на апартамента й бяха закачени картини върху черно кадифе, сред които бик с огнени очи и таитянски залез. Една сутрин много се ядоса, когато се събуди и я завари да мие колата му на автомобилната алея.

Прибра се, взе две приспивателни и топъл душ и едва се довлече до леглото, като преди това затрупа телефона с възглавници. Заспа с усмивка, мислейки си за краткото писмо от баща му. Беше пратил на дъщеря си снимка, на която държеше купа от тенис турнир. Жена му се беше омъжила за най-големия му брат, който заедно с баща им ловеше риба тон със семейната лодка край Сан Диего. Бяха напуснали Индиана в ранното му юношество и това все още будеше у него тъга, но в Калифорния баща му преуспя. Писмото гласеше:

„Видях снимката, фукльо. Като ти омръзне да търчиш насам-натам по къси панталонки, място на лодката ще се намери и за теб.

С обич, татко“.

Но когато късно следобед го събуди почукване на вратата, кошмарът започна отново. Мирея му беше пратила по куриер кутия с книги от библиотеката си в претенциозна опаковка, всичките с кожени подвързии и с полета, изпълнени с нейните бележки. Имаше романи от Бароха, също и „Семейството на Паскуал Дуарте“ от Камило Х. Села, „Нина Хуанка“ от Фаустино Гонзалес-Алер и стихосбирки от Мачадо, Гилен, Октавио Пас, Неруда и Никанор Парра. В придружаващата ги бележка пишеше само: „Това са някои от любимите ми книги. Дано ви харесат. Мирея.“ Беше добавила и послепис:

„La luz del entendimiento

me hace ser muy comedido“

(„Защото моят ясен разум

ме учи предпазлив да бъда“^[13]).

Изпи три кафета — в последното сипа и бренди, докато издирваше източника на цитата, за който реши, че е от Лорка. Най-сетне го намери в La Casada Infiel („Невярната съпруга“). Сипа си още едно питие и вдигна телефонната слушалка, но се свърза само с прислужника, който му съобщи, че сеньор Мендес бил в Мерида. Не посмя директно да помоли да извикат Мирея на телефона. Обикаляше из всекидневната замаян и ругаеше. Сега вече не можеше просто да се отбие под предлог, че идва при Тиби. Прислугата на Тиби като че ли му беше и охрана — изобщо нямаха обичайния за слугите безжизнен вид. За първи път си позволи да си я представи гола. Изруга и запокити чашата си към стената над дивана. Дол се разлая истерично и той й даде суров хамбургер, за да я успокои. Пак набра домашния номер на Тиби с надеждата да вдигне тя, но вдигна същият прислужник, който сякаш клечеше до телефона. Извади от оръжейния шкаф една ловджийска пушка с идеята да постреля по чинийки, но после я прибра — беше наясно, че нито има желание, нито ще може да се съсредоточи. Обу си туристическите обуща — една дълга вечерна разходка из пустинята можеше и да го успокои.

Тъкмо се качваше в колата, и Мирея паркира на свободното място до него. Той така се стъписа, че когато му каза, че не иска да обърква плановете му за вечерта, не се сети какво да й отговори. Тя приглади косата си назад и оправи шалчето на врата си, а после забеляза, че си е глътнал езика и се засмя.

Той пое ръката й и я целуна, разигравайки ролята на галантен глупак. Тя също целуна ръката му, после я захапа и пак се разсмя.

— Отдавна ми се искаше да бъда с теб.

Любиха се цяла вечер, но в девет тя каза, че трябва да се прибира, за да избегне подозренията.

— Но Тиби е в Мерида — възрази той и тя отговори:

— Да, но аз имам половин дузина съпрузи и те биха убили всеки, който ми посегне.

После му каза да излезе от стаята, защото иска да му напише писмо, което не бива да отваря до сутринта, и си тръгна, докато той чакаше в банята и гримасничеше срещу щастливата си физиономия в огледалото. Чу как вратата се затваря, втурна се навън и я видя как се шмугва в бялото си БМВ. Тя му махна и потегли бързо. Дол го посрещна на вратата. Винаги когато му гостуваше жена, кучето или спеше постоянно, или се преструваше, че спи, в знак на някаква свенлива ревност. Той разкъса плика, но в писмото пишеше само, че мрази да се сбогува и после повтаряше седем пъти „Обичам те“. Той си сготви грамадна пържола, като си пееше отнесено около печката, но изяде само половината и остави чинията на Дол. Тази нощ спа добре за пръв път от месеци насам. Като че ли отдавнашна и ужасна болка в мъдреците беше престанала да измъчва душата му.

Всичко това се случи само преди три седмици. Ужасът, който го беше завладял, докато приготвяше чантата си за тенис, не беше неоснователен. Една вечер тя заля голите си гърди с горещо кафе и се разплака. Той изтича за мехлем, но тя му махна, че няма нужда. Каза, че не се е изгорила, а само й е мъчно, че няма къде да отиде. Кокран се опита да целуне розовото петно на бялата й гръд, но тя започна да го моли като обезумяла да не я докосва. Той стоя така половин час, а тя седеше сковано и се взираше в него. Никога не беше виждал тяло с такава съвършена красота и накрая коленичи и целуна коляното й, а тя го притегли към себе си. Той припряно й каза, че всичко е обмислил, че ще вземе спестяванията си и ще избягат в Севиля, най-любимия му град на земята, и там никой няма да ги намери. Но Мирея отвърна, че ако пак заговори за това, никога повече няма да я види. Тръгвайки си същата вечер, тя се държа необичайно хладно.

Когато се целунаха до колата й, никой от тях не подозираше, че един „слуга“ ги наблюдава, облегнат на палма на стотина метра от тях.

Истинското предупреждение дойде, когато той сам разкри тайната им и щастливо си призна на чашка за връзката им пред своя партньор по тенис, който моментално пребледня. Партньорът му, негов единствен приятел и довереник в Тусон, беше пилот от „Аеромексико“. И той му каза:

— Смотаняк, тъпак, защо Тиби се казва Тиби според теб?

Кокран, слисан от реакцията му, отвърна, че не знае, а партньорът му поясни:

— Тиби е съкратено от тибурон, тибурон, тибурон, което означава „акула“. Утре се махай оттук и повече никога не се връщай. Ако не заминеш, тая разгонена кучка ще ти струва живота. Ще те погребат надълбоко сред пустинята.

Той удари приятеля си, който като че ли изобщо не забеляза това и наля и на двама им по една пълна чаша, казвайки му, че има връзки и може да му осигури фалшив паспорт, за да замине тайно, и да му даде пари, ако е нужно.

Когато на другия ден се събуди, тази грозна и страшна вечер му се стори безобидна. Все пак спомена мимоходом на Мирея, а тя се засмя със звънкия си треперлив смях и му каза: „Не ставай глупав, той няма да убие теб, мен ще убие“, и не пожела повече да говори по този въпрос. Това се случи само преди няколко дни. Сега, след турнира, щяха да разполагат с цели три дни, за да бъдат заедно, защото Тиби беше в Каракас. Тя щеше да излъже, че отива на гости на сестра си — съпруга на дипломат от ООН в Ню Йорк. След турнира шофьорът щеше да я закара на летището, а той да я вземе оттам. После щяха да заминат за Дъглас — погранично градче срещу Агуа Приета^[14] — и на другата сутрин вече щяха да са в хижата.

Всичко мина добре, само че мачът се проточи безмилостно дълго в изпепеляващия следобед. Той виждаше Мирея сред тълпата и след като спечелиха първия сет главно благодарение на партньора му, после загубиха втория с 6:2 и започнаха зле третия. Партньорът му го гледаше накриво, а краката му бяха като налети с олово. Разкрещя се на една жена от публиката, която се изправи, докато той биеше сервис. После Мирея дойде и му намигна свенливо, той си спомни колко щастлив трябваше да бъде и завърши третия сет с плам. Докато си вземаше душ, шофьорът на Тиби влезе в съблекалнята, безгрижно му подаде един плик и съобщи, че сеньор Тиби искал да му направи подарък. Избърса се с кърпата, отвори плика и намери вътре еднопосочен билет първа класа до Париж и оттам за Мадрид, няколкостотин долара в брой и бележка, на която пишеше:

„Приятелю, още преди дни знаех, че ще победиш“.

Огледа билета няколко пъти с мисълта, че може би са забравили обратния билет погрешка. Реши да не споменава на Мирея за това. Помисли си, че няма смисъл да съсипва уикенда, и се помъчи да прогони осезаемото безпокойство, от което му се свиваше стомахът.

На път за летището се отби в апартамента да вземе Дол и чантата си. Изпи набързо чаша вино, за да потисне пристъпите на прималяване под лъжичката. Засмя се на себе си, мислейки си за всички онези години, прекарани в небето на Виетнам, Лаос и Камбоджа, когато често описваше виражи със скорост, два пъти по-висока от тази на звука, и понякога се случваше да се подмокри, изплъзвайки се от попадение на ракета. Или пък трябваше да катапултира над залива край Еглин, когато късо съединение подпали Фантома му, или да каца през нощта на самолетоносача, едва не пропускайки площадката. Един от най-близките му приятели така си замина над Бока Чика, близо до Кий Уест, след като бе оцелял в стотици мисии над Югоизточна Азия. Цивилният живот винаги му се беше струвал напълно безопасен и тази нова заплаха ту го гнетеше, ту го възбуждаше заради прилива на адреналин, както става с всички бозайници.

Докато наближаваше летището, небето над Тусон изглеждаше подпухнало и мръсно, оцветено в бледожълто от изгорелите газове на колите в пиковия час. Касетофонът сдъвка касетата и когато я извади, лентата се размота като спагети по цялата седалка. Въпреки климатика в колата замириса на озон и той закопня по-скоро да поеме из планините с Мирея. Беше решил да пропуснат нощувката в хотела в Дъглас. Щяха да вечерят в един хубав ресторант, който знаеше в Агуа Приета, и на мръкване вече щяха да са в хижата край Колония Марелас. Тиби вероятно имаше приятели в Дъглас и мисълта, че в хотела могат да ги заловят на местопрестъплението, смекчаваше неудобствата от дългото пътуване. Приятелят му, пилотът от „Аеромексико“, твърдеше, че Тиби е замесен във всякакви форми на финансови машинации — законни и незаконни — включително и в мащабния наркотрафик по границата. Когато се прибереше в понеделник, щеше да се обади на един свой стар приятел от военноморското разузнаване, който можеше да пусне проверка на Тиби през Вашингтон. Не че беше особено важно; той много харесваше Тиби и за няколко месеца от случайни познати те се бяха превърнали в нещо като приятели. Заради това през трите седмици с Мирея го измъчваха угризения, но беше непоносимо влюбен и се бе вкопчил в тази любов — първото действително велико нещо в живота му от години. Всъщност беше хлътнал като гимназист, и то от най-чувствителните, които се чудят дали да дръзнат да споделят с любимата си стихотворението, което са й посветили, или тя само ще им се присмее. Той все пак й прочита стихотворението, женското й влечение към романтиката за миг се доближава до неговото и те потъват в любовен екстаз — състояние, което неизбежно оголва сетивата и отново им придава свежест, независимо от възрастта на влюбените. Това може да се случи навсякъде, от училищата до старческите домове — безспорно случайното сливане на две души и тела, често довеждащо до ужас и покруса заради непознатото до този момент освобождаване на енергия. Толкова отдавна не беше чувствал нищо дори смътно напомнящо на това. Беше имал пет-шест сериозни увлечения по жени, от една мадридска телевизионна актриса до неотдавнашното момиче от Тексас, без в сметката да влиза бракът му, който беше по-скоро нежно приятелство, отколкото нещо друго. Тя беше медицинска сестра в базата в Гуам, момиче от фермите в Индиана, и двамата се ожениха почти единствено под напора на носталгията.

На входа на терминала „Браниф“ той бутна на портиера десет долара, за да наглежда колата, и влезе направо във ВИП чакалнята, където Мирея седеше, отпивайки от питието си, толкова елегантна и изтънчена, че чак спираше дъха. Той си поръча мартини със „Столичная“ и тя му съобщи, че е стигнала дотолкова далеч в измамата, че е чекирала за полета до Ню Йорк една чанта с дрехи за подарък на сестра й. Двамата биеха на очи много повече, отколкото им се струваше възможно — той с безупречния си загар и стегнато тяло, изглеждащ пет-шест години по-млад от своите четирийсет и една години (стига да не се вглеждате около очите му), облечен небрежно, но скъпо и с „Ролекс“ на китката. А тя попадаше в центъра на вниманието, където и да се намираше, особено сред рафинирана публика — в Рим, Лондон или Париж, да речем. Беше родена в Мексико сити, родителите й бяха от Гватемала и Барселона и беше учила в Лозана и Париж. През по-голямата част от младия си живот (беше двайсет и седем годишна) се бе държала хладно, неутрално и изискано, но под тази патина пламтеше страстна и образована жена. Беше малко по-ниска от него, към метър и седемдесет, и притежаваше почти обезпокоителна грация. Дори когато правеше нещо съвсем обикновено, като например да седи в чакалнята на летището, да си пали цигара или да разглежда списание, тя привличаше много погледи. Даже и сега един набит възрастен мъж с чанта от телешка кожа я поглеждаше от време на време иззад страниците на „Форбс“. Той беше един от лейтенантите на Тиби извън Мексико сити и тя не го познаваше. Когато двамата си тръгнаха, мъжът ги последва небрежно, обади се по радиостанцията и после зави по първото отклонение на шосето.

В колата Мирея беше щастлива и палава като момиче, навиваше надъвканата лента на касетата и му пееше негови любими народни песни от Гуадалахара. Щом излязоха извън града, тя взе чантата си от задната седалка и смени официалния костюм на „Баленсиага“ с лека лятна рокля. Той каза, че не издържа да я гледа по бельо при скорост от седемдесет мили в час, а тя отвърна: „Любов моя, никой не иска от теб да издържаш“, и той свърна по един запустял и изровен тесен път, и двамата се любиха в късния следобед върху капака на колата. Застанал на едно хълмче на около четиристотин метра от тях, един мъж ги наблюдаваше през бинокъл „Цайс-Икон“. Той се облегна на безличния пикап и въздъхна, когато краката на Мирея се вдигнаха, сетне се спуснаха и се обвиха около мъжа. Извади бира „Трес Екуис“ от хладилната чанта върху седалката, обзет от треска, жарка като нажежения въздух, който трептеше и изкривяваше изгледа през бинокъла.

Мислеше си, че ако Тибурон беше тук, щеше да извади пушката изпод седалката и да ги застреля, както се застрелва елен или планинска коза. В същото време ги наблюдаваше как завършват любовния си акт и устата на жената се разтваря в едва доловим смях. Тя затанцува в кръг и наблюдателят изруга, когато мъжът се свлече на земята и изкрещя нещо. Свали бинокъла и си каза, че не може да упреква грингото за неговия вкус, защото тя беше същинско видение. Всъщност той я беше зървал само веднъж отдалече, когато Тибурон гостува за една седмица на старата си майка в Дуранго.

 

 

В колата тя каза, че се чувства като истинска курва — цялата плувнала в пот и с влажна коса, залепнала за слепоочията. И колко е прекрасно да пътуват с кола и как от години лети само със самолети. Той беше започнал параноично да се тревожи за пикапа, пътуващ четвърт миля зад тях, припомняйки си, че го беше забелязал и преди да спрат. Но пикапът зави към Бенсън и той престана да се безпокои. Докато минаваха през Тумбстоун, тя затвори очи и си помисли, че това е ужасно име за град^[15]. Той си спомни как на десет години направи надгробен камък за кобилата си — беше се оплела в една бодлива тел и пострада толкова тежко, че се наложи баща му да я застреля. Написа на един голям камък с боя: „СУЗИ, РОДЕНА 1943, ПОЧИНАЛА 1946. ТУК ЛЕЖИ ЕДНА ДОБРА КОБИЛА ОТ ПОРОДАТА МОРГАН, СОБСТВЕНОСТ НА ДЖ. КОКРАН, КОЙТО Я ОБИЧАШЕ. ТОЙ СКЪРБИ ЗА КОНЧИНАТА й.“ Последното го взе от местния вестник, където в рубриката за лични обяви се отпечатваха некролози.

Стигнаха в Дъглас към седем, купиха някои продукти, минаха границата и пристигнаха в Агуа Приета, където Кокран й купи чанта от един сарач и вечеряха супа от скариди и печено кабрито — ярешко бутче, подправено с олио, чесън и прясна мащерка. Той обичаше Мексико и я разпита за Дуранго — родния град на Тиби в планините на Сиера Мадре. Тя каза, че Дуранго е безнадеждно примитивен — селскостопански и миньорски център, пропуснат от всички туристически справочници, и точно заради това тя много го харесва. Тиби имаше ранчо там и го беше поканил на лов след няколко месеца. Мирея каза, че приличал на Монтана или на някои части на Каталуния, или на Кастилия и че в ранчото, където държала конете си, се въдели много пъдпъдъци и диви пуйки. Тиби построил червен тенис корт, но толкова й дотегнал с настояванията си да тренират заедно, че накрая тя отказала да играе повече с него, заради което той обучил няколко от горилите си с помощта на професионален тенисист, докаран чак от Мексико сити.

Когато наближиха хижата, вече се беше мръкнало и те се движеха предпазливо по тесния планински път. На два пъти той спира и слиза от колата да отмества камъни, довлечени от придошлите потоци в деретата. Щеше му се да бе намерил добри топографски карти на района, но такива просто нямаше. С обичайната си методичност той вече беше научил за Мексико и мексиканците повече от всички американски пришълци, с малки изключения. Беше чел „Салата и Мексиканската революция“ от Уолмак и още половин дузина други налични текстове за най-новата история на Мексико. Донякъде все още си беше професионален войник и едно от правилата в кодекса му, което инстинктивно спазваше подобно на японски самурай, беше да помни, да знае и да разбира във възможно най-голяма пълнота къде се намира и защо. Той не беше съзерцателен тип и също така инстинктивно не понасяше друг да направлява преките му действия. Заради това в армията не беше популярен сред старшите офицери, но за всички останали си беше роден герой. Във вакуума на първите две години от цивилния си живот той проявяваше компетентност без никаква конкретна цел. Тук в Мексико само след няколко посещения в кръчмата на планинското селце вече го познаваха и го посрещаха сърдечно.

Местните го занасяха заради кастилското му произношение и на шега имитираха акцента му.

Щом пристигнаха в хижата, той веднага разбра, че тук й харесва. Дол тичаше като обезумяла, душейки из ловните си полета, но беше нащрек за скорпиони и гърмящи змии, както беше обучена. Той разтовари колата и запали отъня в малкото огнище под светлината на догарящия залез. Разгъна двойния спален чувал на леглото, а тя се взираше в пламъците и слушаше как краткият дъжд барабани по ламаринения покрив. Сухите дърва ухаеха като парфюм и тя го помоли да донесе дунапренената възглавница и спалния чувал до камината. Кокран намали пламъка на газената лампа и се замисли как ще я заведе на утринна разходка до мястото, където един планински поток бе издълбал в скалата прозрачен зелен вир. Любиха се бавно и той гледаше удивен отблясъците на огъня, които хвърляха играещи сенки по тялото й. Двамата бяха малко пияни и той отдръпна едно голямо дърво от огъня, защото в стаята стана задушно и горещо. Тя се унесе в дрямка, а той си сипа още едно питие, мъчейки се да си спомни кога за последен път се беше чувствал така преизпълнен и в същото време толкова жив и напълно свободен.

 

 

Сега трябва да се отдръпнем за миг и да оставим влюбените да си починат. Нека се настаним на полицата над камината подобно на безстрастен грифон с каменни очи, защото онова, което предстои да видим, е най-добре да гледаме с каменни очи. Стаята изстива и влюбените се прегръщат, за да се стоплят, а после, без да се будят, се притискат един в друг. Лампата мъждука, сенките, хвърляни от огъня, са вече бледи и студени. Навън вятърът се е усилил и бучи под стрехите, сякаш жално нарежда магьосник. Дол обикаля неспокойно пред вратата, ръмжи и скимти, после се разлайва като обезумяла, щом вратата се отваря с трясък. Стаята пламва в синьо — гръмва пушка и кучето пада безжизнено. Трима мъже се втурват в хижата, единият е неправдоподобна грамада. Те се нахвърлят върху влюбените — Кокран надава вой, когато мощен удар му изкарва въздуха, грамадата го стисва в задушаваща хватка и крещи на испански. Хващат Мирея за ръцете и тя припада, стисната здраво от мъжа, когото видяхме да ги наблюдава с бинокъла. Тиби стои малко по-назад и усилва пламъка на газената лампа. Взема каната с вода от масата и полива влюбените, за да се съвземат. Очите му изглеждат дори още по-раздалечени от обикновено, а устата му е увиснала, макар да не продумва. Грамадният мъж побутва Кокран по-близо, за да види как Тиби изважда бръснач от джоба си и прави сръчен разрез през устните на Мирея — стародавното наказание на сводника над непокорно момиче. Устните вече не могат да се зашият идеално, особено ако зашиването много се забави, а така и ще бъде. Тиби кимва. Идва редът на Кокран. Грамадата го подпира на камината и започва да го налага с дълги мощни удари. Мирея отново припада, но Тиби я държи за ухото и насила разтваря клепачите й е другата си ръка. Докато изпада в несвяст, на Кокран му се струва, че вижда как ухото й се откъсва и остава в ръката на Тиби. Тиби изритва с ботуш Кокран в слабините, а после си измива ръцете. По-дребният бие на Мирея инжекция, сетне натоварват двамата в багажника на лимузина, паркирана по-надолу по пътя. Тиби сяда в лимузината и диша дълбоко, а после си казва на глас, че те сигурно и в багажника се любят.

Грамадата и по-дребният се залавят да залеят цялата вътрешност на хижата с керосин. Паркират на заден ход колата на Кокран плътно до вратата. По-дребният хвърля клечка кибрит в хижата и докато вървят надолу по пътя, силуетите им се очертават на фона на пожара. Пътят до Дуранго е дълъг, Тиби се отпуска назад и се налива със скоч направо от една бутилка, докато се друсат надолу към шосето. В огледалото за обратно виждане той смътно съзира как колата избухва. На около трийсет мили по-нататък, все още далече от главната магистрала, те спират и изхвърлят едно тяло в храсталаците.