Джоузеф Дилейни
Проклятието над Прогонващия духове (5)

Глава 4
Прийстаун

Прийстаун, построен на бреговете на река Рибъл, беше най-големият град, в който бях ходил. Докато слизахме по хълма, реката приличаше на огромна змия, блестяща в оранжево на светлината от залязващото слънце.

Това беше град от църкви, с шпилове и кули, които се издигаха над редиците от малки терасирани къщи. Катедралата беше разположена точно върху билото на един хълм, близо до центъра на града. В нея с лекота биха се побрали три от най-големите църкви, които бях виждал през целия си живот. А камбанарията й беше нещо друго. Построена от варовик, тя беше почти толкова бяла и висока, та предположих, че в дъждовен ден облаците закриват кръста на върха й.

— Това най-голямата камбанария на света ли е? — попитах, сочейки развълнувано.

— Не, момче — отговори Прогонващия духове с неочаквана усмивка. — Но е най-голямата камбанария в Графството, което не е чудно за град, който може да се похвали с толкова много свещеници. Само ми се ще да бяха по-малобройни, но просто ще трябва да рискуваме.

Внезапно усмивката се изпари от лицето му.

— За вълка говорим…! — възкликна той, стисвайки зъби, преди да ме издърпа през една пролука на живия плет в полето до него. Там притисна показалец към устните си, за да ми даде знак да мълча, и ме накара да се сниша заедно с него, докато се вслушвах в звука от приближаващи стъпки.

Беше хубав, гъст жив плет от глог и все още имаше повечето от листата си, но през него успях да различа черно расо над ботушите. Свещеник!

Останахме там доста време дори след като стъпките заглъхнаха в далечината. Едва тогава Прогонващия духове ме изведе обратно на пътеката. Не можех да проумея за какво беше цялото това суетене. По време на пътуванията си бяхме минавали покрай много свещеници. Те не бяха особено дружелюбни, но никога преди не се бяхме опитвали да се крием.

— Трябва да бъдем предпазливи, момче — обясни Прогонващия духове. — Свещениците винаги са проблем, но в този град представляват истинска заплаха. Виждаш ли, епископът на Прийстаун е чичо на Върховния инквизитор. Несъмнено си чувал за него.

Кимнах.

— Той преследва вещици, нали?

— Да, момче, това прави. Когато залови някого, когото смята за вещица или магьосник, си слага черната шапка и става съдия на процеса срещу тях — процес, който обикновено приключва много бързо. На следващия ден си слага друга шапка. Превръща се в палач и организира изгарянето. Има репутация на човек, когото го бива в това, и обикновено се събира голяма тълпа зрители. Казват, че разполага кладата грижливо, така че на клетника да му трябва много дълго време да умре. Предполага се, че болката кара една вещица да съжалява за това, което е сторила, така че ще помоли Бог за прошка и докато умира, душата й ще бъде спасена. Но това е само оправдание. Инквизиторът не притежава познанията, каквито има един Прогонващ духове, и не би разпознал истинска вещица, дори тя да се пресегне от гроба си и да го сграбчи за глезена! Не, той е просто жесток човек, който обича да причинява болка. Изпитва наслада от работата си и е забогатял от парите, които изкарва, като продава домовете и имуществото на онези, които осъжда.

Да, и това ме води до нашия проблем. Разбираш ли, Инквизиторът смята един гонител на духове за вещер. Църквата не обича някой да се замесва с тъмните сили, дори ако този някой се бори с тях. Смятат, че само на свещениците трябва да се позволява да правят това. Инквизиторът има властта да арестува с въоръжени църковни настоятели, които да правят каквото им нарежда — но не унивай, момче, защото това е само лошата новина.

Добрата новина е, че Инквизиторът живее в голям град далече на юг, отвъд пределите на Графството и рядко идва на север. Така че ако ни забележат и той бъде повикан, ще му трябва повече от седмица да пристигне, дори на кон. Освен това пристигането ми тук би трябвало да е изненада. Последното, което някой ще заподозре, е, че ще присъствам на погребението на брат, с когото не съм си говорил от четирийсет години.

Думите му обаче не ме успокоиха. Когато заслизахме надолу по хълма, потръпнах от това, което беше казал. Влизането в града ми се струваше изпълнено с рискове. С наметалото и тоягата си той непогрешимо приличаше на гонител на духове. Точно се канех да отбележа това, когато той посочи наляво с палец и се отклонихме от пътя, навлизайки в малка гора. Някъде след около трийсетина крачки господарят ми спря.

— Правилно, момче — рече. — Свали си наметалото и ми го дай.

Не възразих; от тона на гласа му разбрах, че бе напълно сериозен, но все пак се запитах какво ли е намислил. Той свали собственото си наметало с прикрепената към него качулка и положи тоягата си на земята.

— Така — каза той. — Сега ми намери няколко тънки клона и вейки. Гледай да не е нещо твърде тежко.

Няколко минути по-късно бях направил каквото поиска и го загледах как слага тоягата си сред клоните и увива всичко с наметалата ни. Разбира се, дотогава вече се бях досетил какво е намислил. От всеки край на вързопа стърчаха пръчки и просто изглеждаше, сякаш сме излизали да събираме дърва. Беше маскировка.

— Близо до катедралата има множество малки ханове — той ми подхвърли сребърна монета. — За теб ще е по-безопасно, ако не отсядаме в един и същ, защото ако дойдат за мен, ще арестуват и теб. И е най-добре, ако не знаеш къде съм, момче. Инквизиторът си служи с изтезания. Залови ли един от нас, скоро ще хване и другия. Аз ще тръгна пръв. Дай ми десет минути, после ме последвай.

Избери някоя странноприемница, в чието име не се споменават никакви църкви, така че да не се окажем случайно в една и съща. И не яж нищо за вечеря, защото утре ще работим. Погребението е в девет сутринта, но се опитай да подраниш и седни близо до задната част на катедралата; ако вече съм там, дръж се на разстояние.

„Работа“ означаваше дела, свързани с прогонването на духове, и се запитах дали щяхме да слезем в катакомбите, за да се изправим срещу Изчадието. Никак не ми се нравеше мисълта за това.

— О, и още едно нещо — добави Прогонващия духове, докато се обръщаше да си върви. — Ще се грижиш за торбата ми, така че какво трябва да помниш, когато я носиш на място като Прийстаун?

— Да я нося в дясната ръка — казах.

Той кимна утвърдително, после вдигна вързопа на дясното си рамо и ме остави да чакам в гората.

И двамата бяхме левичари — нещо, което свещениците не одобряваха. Леворъките бяха това, което те наричаха „проклети“^[1], хора, които най-лесно биваха изкушавани от Дявола или дори бяха в съюз с него.

Дадох му десет минути или повече, просто за да се уверя, че помежду ни има достатъчно разстояние, после, носейки тежката му торба, тръгнах надолу по хълма, отправяйки се към камбанарията. Веднъж влязъл в града, започнах да се изкачвам отново към катедралата и когато наближих, се заех да търся странноприемница.

Не ще и дума, такива имаше в изобилие; изглежда, че на повечето калдъръмени улици имаше по една, но бедата беше, че явно всичките бяха свързани с църкви по един или друг начин. Имаше „Жезълът на епископа“, хан „Камбанарията“, „Веселият монах“, „Одеждата на епископа“, и „Книга и свещ“ — да изброя само няколко. Последната ми напомни за причината преди всичко да дойдем в Прийстаун. Както братът на Прогонващия духове беше открил на свой гръб, книгите и свещите обикновено не вършеха работа срещу нечестивите сили. Дори не и когато използваш и камбана^[2].

Скоро осъзнах, че Прогонващия духове беше направил нещата лесни за себе си, но много трудни за мен, и прекарах дълго време да претърсвам лабиринта от тесни улички на Прийстаун и по-широките пътища, които ги свързваха. Тръгнах по Плайд Роуд, а после нагоре по широка улица, наречена Фрайъргейт^[3], където нямаше и следа от порта. Калдъръмените улици бяха пълни с хора и повечето от тях явно бързаха. Големият пазар близо до горния край на Фрайъргейт затваряше за деня, но няколко купувачи още се бутаха и се пазаряха с търговците. Миризмата на риба беше навсякъде и над мястото крякаше голямо ято гладни чайки.

От време на време виждах по някоя фигура, облечена в черно расо, и сменях посоката или пресичах пътя. Открих, че ми е трудно да повярвам, че в един град може да има толкова много свещеници.

След това тръгнах надолу по Фишъргейт^[4] Хил, докато различих реката в далечината, а после отново по целия обратен път. Най-сетне обиколих в кръг, но без никакъв успех. Не можех просто да помоля някого да ме упъти към странноприемница, чието име няма нищо общо с църквите, защото щеше да ме помисли за луд. Последното, което исках, беше да привлека внимание към себе си. Макар че носех тежката черна кожена торба на Прогонващия духове в дясната си ръка, тя все още привличаше твърде много любопитни погледи в моята посока.

Най-после, точно когато се стъмваше, намерих място за отсядане не много далече от катедралата, където най-напред бях започнал търсенето си. Една малка странноприемница, наречена „Черният бик“.

Преди да стана чирак на Прогонващия духове, никога не бях отсядал в хан, понеже никога не бях имал повод да се отдалечавам от татковата ферма. Оттогава бях нощувал може би в половин дузина. Би трябвало да са много повече, защото често бяхме на път, понякога няколко поредни дни, но Прогонващия духове обичаше да си пести парите и освен ако времето не беше много лошо, смяташе, че някое дърво или стар обор са достатъчно добър подслон за през нощта. И все пак това беше първият хан, в който отсядах сам, и докато си проправях път навътре през вратата, се чувствах малко нервен.

Тесният вход водеше в голямо сумрачно помещение, осветено само от един фенер. Беше пълно с празни маси и столове, с дървен тезгях в далечния край. Тезгяхът миришеше силно на оцет, но скоро осъзнах, че това е просто престоял ейл, попил в дървото. От едно въженце вдясно от тезгяха висеше камбанка, затова позвъних с нея.

След малко зад тезгяха се отвори врата и се появи плешив мъж, който бършеше големите си ръце в широка мръсна престилка.

— Бих искал стая за през нощта, ако обичате — казах, добавяйки бързо: — Може би ще остана по-дълго.

Той ме погледна все едно бях нещо, което току-що бе открил върху подметката на обувката си, но когато извадих сребърната монета и я сложих на тезгяха, изражението му стана много по-любезно.

— Ще желаете ли вечеря, господарю? — запита той.

Поклатих глава. И бездруго постех, но един поглед към покритата му с петна престилка ме беше накарал да загубя апетит.

Пет минути по-късно бях горе в стаята си, със заключена врата. Леглото изглеждаше ужасно, а чаршафите бяха мръсни. Знаех, че Прогонващия духове щеше да се оплаче, но аз просто исках да спя и все пак беше много по-добре от някой ветровит обор. Въпреки това, когато погледнах през прозореца, ми домъчня за Чипъндън.

Вместо бялата пътека, която водеше през зелената ливада към западната градина и обичайната ми гледка към Парлик Пайк и другите възвишения, виждах само редица мърляви къщи отсреща, всяка с дълга тръба върху комина за увеличаване на тягата, от която надолу по улицата се стелеше тъмен пушек.

Легнах върху леглото и, все още стиснал дръжките на торбата на Прогонващия духове, бързо заспах.

Точно след осем часа на другата сутрин вече се отправях към катедралата. Бях оставил торбата заключена в стаята си, защото щеше да изглежда странно да я нося на погребална церемония. Малко се тревожех, че я оставям в хана, но торбата имаше катинар, чийто ключ, както и този на вратата бяха на сигурно място в джоба ми. Носех и трети ключ.

Прогонващия духове ми го беше дал, когато отидох в Хоршоу да се справя с разкъсвача. Беше направен от другия му брат, ключаря Андрю, и отваряше повечето ключалки, стига да не са твърде сложни. Трябваше да го върна, но знаех, че Прогонващия духове има повече от един и тъй като не беше попитал, аз го бях задържал. Беше много полезно да го имам, точно както кутийката с прахан и огниво, която татко ми даде, когато започнах чиракуването си. Винаги държах и нея в джоба си. Тя бе принадлежала на неговия баща и беше семейна реликва, но много полезна за някой, който се занимава със занаята на Прогонващия духове.

Не след дълго се изкачвах по хълма: камбанарията беше от лявата ми страна. Беше влажно утро, силен ръмеж падаше право в лицето ми и се бях оказал прав за камбанарията. Поне най-горната една трета от нея беше закрита от оловносивите облаци, които нахлуваха бързо от югозапад. Освен това във въздуха се носеше силна воня на канали, а всяка къща имаше пушещ комин, като по-голямата част от дима стигаше чак надолу до нивото на улицата.

Изглежда, много хора се изкачваха забързано по хълма. Една жена почти притича покрай мен, влачейки две деца толкова бързо, че крачетата им едва се справяха.

— Хайде! Побързайте! — сгълча ги тя. — Ще го изпуснем.

За миг се зачудих дали и те отиват на погребението, но не изглеждаше вероятно, защото лицата им бяха развълнувани. Точно на върха хълмът ставаше хоризонтален и аз завих наляво към катедралата. Тук от двете страни на пътя нетърпеливо се събираше възбудена тълпа, сякаш чакаше нещо. Бяха препречили улицата и аз се опитах да си проправя път през нея възможно най-внимателно. Непрекъснато се извинявах, отчаяно внимавайки да не настъпя нечии пръсти, но накрая тълпата стана толкова гъста, че трябваше да спра и да чакам заедно с хората.

Не чаках дълго. От дясната ми страна внезапно избухнаха звуци от ръкопляскания и ликуващи възгласи. Над тях дочух потропването на приближаващи копита. Голяма процесия се движеше към катедралата, първите двама ездачи — с черни шапки и наметала и препасали мечове на хълбоците си. Зад тях идваха още ездачи, те пък — въоръжени с ками и огромни тояги — десет, двайсет, петдесет души, докато накрая се появи един мъж, който яздеше сам, върху грамаден бял жребец.

Носеше черно наметало, но под него по врата и китките му се виждаше скъпа ризница от метални брънки, а мечът на хълбока му имаше дръжка, инкрустирана с рубини. Ботушите му бяха от най-фина кожа и вероятно струваха повече, отколкото един работник във ферма изкарваше за цяла година.

Дрехите и осанката на ездача показваха, че е човек с власт, но дори да беше облечен в дрипи, пак нямаше да има съмнение в това. Имаше много руса коса, спускаща се на вълни изпод червена шапка с широка периферия, и толкова сини очи, че биха посрамили и лятното небе. Бях хипнотизиран от лицето му. Почти прекалено красиво, за да е мъжко, но в същото време решително, с издадена напред брадичка и строго чело. После погледнах отново сините очи и видях жестокостта, пламтяща в тях.

Той ми напомни за един рицар, когото веднъж бях видял да минава на кон покрай фермата ни, когато бях малък. Дори не беше погледнал към нас. За него ние не съществувахме. Е, във всеки случай така каза татко. Каза също и че човекът бил благородник, и само като го погледнел, можел да разбере, че идва от семейство, което може да проследи предците си цели поколения назад, до един — богати и влиятелни.

При думата „благородник“ татко плю в калта и ми каза, че имам късмет, че съм фермерски син и ми предстоят много дни честен труд.

Този мъж, който яздеше през Прийстаун, също бе от явно благороден произход и по цялото му лице бяха изписани надменност и властност. За мой потрес и удивление осъзнах, че сигурно виждам Инквизитора, защото зад него имаше голяма открита каруца, теглена от два впрегатни коня, а отзад стояха хора, здраво оковани един за друг с вериги.

Бяха главно жени, но имаше и двама мъже. Повечето изглеждаха, сякаш отдавна не са яли както трябва. Носеха мръсни дрехи и мнозина явно бяха бити. Всичките бяха покрити със синини, а лявото око на една жена приличаше на развален домат. Някои от жените ридаеха безнадеждно, със сълзи, стичащи се по бузите. Една пищеше неспирно, колкото й глас държи, че е невинна. Но напразно. Всички бяха пленници, които скоро щяха да бъдат съдени и изгорени.

Към каруцата изведнъж се стрелна млада жена, като посягаше с ръка към един от мъжете-затворници и отчаяно се опита да му подаде една ябълка. Навярно му бе роднина — може би дъщеря.

За мой ужас, Инквизиторът просто обърна коня си и я прегази. В един миг тя протягаше ябълката; в следващия лежеше на една страна върху калдъръма, виейки от болка. Видях жестокото изражение върху лицето на Инквизитора. Доставяше му наслада да й причинява болка. Когато каруцата изтрополи покрай мен, последвана от ескорт от още въоръжени ездачи, ликуващите възгласи на тълпата се превърнаха в мощни обидни крясъци и викове: „Изгорете ги всичките!“.

Точно тогава видях момичето, оковано сред другите пленници. Беше не по-възрастна от мен и очите й бяха широко отворени и уплашени. Черната й коса бе прилепена към челото от дъжда, който се стичаше на струйки от носа и края на брадичката й като сълзи. Погледнах черната рокля, с която беше облечена, после хвърлих поглед надолу към островърхите й обувки почти неспособен да повярвам на това, което виждах.

Беше Алис. И тя бе пленница на Инквизитора.