Джоузеф Дилейни
Проклятието над Прогонващия духове (4)

Глава 3
Изчадието

Потеглихме скоро след зазоряване; носех тежката торба на Прогонващия духове, както обикновено. След по-малко от час обаче осъзнах, че пътуването ще ни отнеме най-малко два дни. Обикновено Прогонващия духове вървеше с огромни крачки, принуждавайки ме да полагам усилия да не изоставам, но беше все още слаб, непрекъснато оставаше без дъх и спираше да си почива.

Беше хубав слънчев ден със съвсем лек полъх на есенен хлад във въздуха. Небето беше синьо и птиците пееха, но нищо от това нямаше значение. Просто не можех да спра да мисля за Изчадието.

Онова, което ме тревожеше, беше фактът, че Прогонващия духове вече насмалко не бе загинал веднъж, опитвайки се да го обуздае. Сега беше по-стар и ако не си върнеше скоро силите, как можеше да се надява да го победи този път?

Така че по пладне, когато спряхме за дълга почивка, реших да го разпитам подробно за този ужасен дух. Не го попитах направо, защото, за моя изненада, когато седнахме върху ствола на едно повалено дърво, той измъкна от торбата си самун хляб и голямо парче шунка и отряза по една щедра порция на всеки от двама ни. Обикновено, когато отивахме да вършим работа, се задоволявахме с по някое нищожно парченце сирене, защото човек трябва да пости, преди се изправи срещу мрака.

Но сега бях гладен, така че не се оплаках. Предположих, че ще имаме време да постим след погребението и че сега Прогонващия духове има нужда от храна, за да укрепне отново.

Най-после, след като се нахраних, си поех дълбоко дъх, извадих тефтера си и най-сетне го попитах за Изчадието. За моя изненада той ми каза да прибера тефтера.

— Можеш да запишеш това по-късно, когато тръгнем да се връщаме — рече той. — Освен това, аз самият имам да уча много за Изчадието, така че няма смисъл да записваш нещо, което може да ти се наложи да промениш по-късно.

Предполагам, че при тези думи устата ми е увиснала отворена. Искам да кажа, винаги си бях мислил, че Прогонващия духове знае почти всичко, каквото има да се знае за тъмните сили.

— Не гледай така изненадано, момче — рече той. — Както знаеш, самият аз още си водя бележки и така ще правиш и ти, ако доживееш до моята възраст. В този занаят никога не преставаме да се учим, а първата стъпка към познанието е да приемеш собственото си невежество.

Както казах преди, Изчадието е древен зъл дух, който — срамувам се да призная — досега ме е надвивал. Но, да се надяваме, не и този път. Първият ни проблем ще бъде да го намерим — продължи Прогонващия духове. — Живее в катакомбите долу под катедралата в Прийстаун — там има тунели, дълги безброй мили.

— За какво служат катакомбите? — попитах, чудейки се на кого ли му е трябвало да строи толкова много тунели.

— Пълни са с крипти, момче, подземни погребални камери, в които се съхраняват древни кости. Тези тунели са съществували дълго преди да бъде построена катедралата. Хълмът вече бил светилище, когато първите свещеници дошли тук с кораби от запад.

— Тогава кой е построил катакомбите?

— Някои наричат строителите „Малките хора“ заради ръста им, но истинското им име било „сегантии“; не че се знае особено много за тях, освен факта, че Изчадието някога било техен бог.

— Значи е бог?

— Да, винаги е бил мощна сила и най-ранните Малки хора признавали силата му и я почитали. Предполагам, че на Изчадието му се иска отново да е бог. Виждаш ли, някога то се скитало свободно из Графството. С течение на столетията станало покварено и зло и всявало ужас сред Малките хора денонощно, като настройвало брат срещу брата, унищожавало реколтата, опожарявало домове, избивало невинни. Харесвало му да вижда как хората живеят в страх и нищета, сломени и победени, докато животът вече надали си струвал да се живее. Това били мрачни, ужасни времена за сегантиите.

Но той не тормозел само бедните. Кралят на сегантиите бил добър човек на име Хейс. Бил победил всичките си врагове в битки и се опитвал да направи народа си силен и преуспяващ. Имало обаче един враг, когото не могли да сразят: Изчадието. Внезапно то поискало годишен данък от крал Хейс. На клетия човек било наредено да пожертва седемте си сина, започвайки с най-големия. По един син всяка година, докато нито един не останел жив. Това било повече, отколкото някой баща можел да понесе. Но по някакъв начин Нейз, най-последният син, успял да обуздае Изчадието и да го затвори в катакомбите. Не знам как го е сторил — може би, ако знаех, щеше да е по-лесно да победя това създание. Всичко, което знам, е, че пътят му бил препречен от заключена сребърна порта; подобно на много създания на мрака, то е уязвимо за среброто.

— И значи все още е пленено там след всичкото това време?

— Да, момче. Приковано е там долу, докато някой отвори онази порта и го освободи. Това е факт и е нещо, което всички свещеници знаят. Това е знание, което се предава от поколение на поколение.

— Но няма ли никакъв друг път навън? Как може Сребърната порта да го задържи вътре? — попитах.

— Не зная, момче. Всичко, което знам, е че Изчадието е затворено в катакомбите и може да излезе само през онази порта.

Исках да попитам какво пречи просто да го оставим там, щом е пленено и няма вероятност да избяга, но той отговори преди да успея да изрека въпроса. Прогонващия духове вече ме познаваше добре и умееше да се досеща какво мисля.

— Но се боя, че не можем просто да оставим нещата така, момче. Виждаш ли, сега то отново набира сили. Невинаги е било само дух. Това стана едва след като бе пленено. Преди това, когато бе много могъщо, имаше физически облик.

— Как изглеждаше? — попитах.

— Утре ще разбереш. Преди да влезеш в катедралата за погребалната служба, погледни нагоре към каменното изваяние точно над главния вход. Това е най-сполучливото изображение на създанието, което има вероятност да видиш.

— В такъв случай виждали ли сте истинското създание?

— Не, момче. Преди двайсет години, когато за пръв път се опитах да убия Изчадието, то още беше само дух. Носят се обаче слухове, че силата му е нараснала толкова много, та сега приема образите на други създания.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че е започнало да променя формата си и няма да мине много време, преди да е достатъчно силно, за да приеме първоначалния си истински образ. Тогава ще е способно да накара почти всеки да се подчинява на волята му. А истинската опасност е, че може да принуди някого да отключи Сребърната порта. Това е най-тревожното от всичко!

— Но откъде получава силата си? — поисках да узная.

— Главно от кръвта.

— Кръв?

— Да. Кръв от животни — и от хора. Изпитва ужасна жажда. Но за щастие, за разлика от един богърт-разкъсвач, не може да вземе кръвта на човешко същество, освен ако не е дадена доброволно…

— Защо някой би искал да му дава кръвта си? — попитах, потресен от самата представа.

— Защото то може да влиза в умовете на хората. Изкушава ги с пари, високи постове и власт — с какво ли не. Ако не може да получи желаното чрез убеждение, тормози жертвите си. Понякога ги подмамва долу в катакомбите и ги заплашва с това, което наричаме „пресата“.

— Пресата ли? — попитах.

— Да, момче. Със силата на волята си Изчадието може да стане толкова тежко, че намират някои от жертвите му сплескани, със счупени кости и с тела, размазани в земята — трябва да се изстържат, за да бъдат погребани. Били са „притиснати в пресата“ и гледката не е приятна. Изчадието не може да ни разкъса и да пие кръвта против волята ни, но не забравяй, че все още сме уязвими за „пресата“.

— Не разбирам как може да кара хората да правят онези неща, когато е затворено в катакомбите — казах.

— Може да чете мисли, да оформя сънищата, да отслабва и покварява умовете на хората над земята. Понякога дори вижда през техните очи. Влиянието му стига чак в катедралата и църковния съвет и тероризира свещениците. От години причинява такива злини из Прийстаун.

— Сред свещениците?

— Да — особено онези със слаба воля. При всяка възможност ги принуждава да разпространяват неговото зло. Брат ми Андрю работи като ключар в Прийстаун и неведнъж ми е изпращал предупреждения за това, което се случва. Изчадието пресушава духа и волята. Кара хората да правят каквото иска, като заглушава гласовете на добротата и разума: те стават алчни и жестоки, злоупотребяват с властта си, ограбват бедните и болните. Сега в Прийстаун църковният десятък се събира два пъти годишно.

Знаех какво е десятък. Една десета от приходите на фермата ни за годината, и трябваше да го плащаме като налог на местната църква. Такъв беше законът.

— Достатъчно лошо е да се плаща веднъж в годината — продължи Прогонващия духове, — но станат ли два пъти, вече е трудно да удържиш алчността. Това отново докарва хората до страх и нищета, точно както стори със сегантиите. Това е едно от най-неподправените и най-зли проявления на тъмните сили, които съм срещал. Но положението не може да продължава още дълго. Трябва да прекратя това веднъж завинаги, преди да е станало твърде късно.

— Как ще направим това? — попитах.

— Е, още не съм сигурен дали знам точно как. Изчадието е опасен и умен враг; може да проникне в умовете ни и да узнае какво мислим, преди самите ние да го осъзнаем.

Освен среброто обаче, то все пак има една сериозна слабост. Жените го изнервят много и то се опитва да избягва компанията им. Непоносимо му е да бъде близо до тях. Е, това лесно мога да го разбера, но трябва да обмислим как да се възползваме от него.

Прогонващия духове често ме бе предупреждавал да се пазя от момичетата и по някаква причина особено от онези, които носеха островърхи обувки. Така че бях свикнал да говори такива неща. Но сега, когато знаех за Мег, се зачудих дали тя бе допринесла с нещо, за да го накара да говори така.

Е, господарят ми със сигурност ми беше дал много материал за мислене. И не можех да не се зачудя за всички онези църкви в Прийстаун, и свещениците и енориашите, до един вярващи в Бог. Можеше ли всички те да грешат? Ако техният Бог е толкова могъщ, защо Той не направеше нещо по въпроса с Изчадието? Защо допускаше то да покварява свещениците и да сее зло из града? Татко беше вярващ, макар че никога не ходеше на църква. Никой в семейството ни не ходеше, защото фермерската работа не спираше в неделя и винаги бяхме твърде заети да доим или да вършим други задължения. Но това внезапно ме накара да се запитам в какво вярва Прогонващия духове, особено като знаех онова, което мама ми беше казала — че Прогонващия духове и сам някога е бил свещеник.

— Вярвате ли в Бог? — попитах го.

— Някога вярвах в Бог — отвърна Прогонващия духове със замислено изражение. — Като дете никога не се съмнявах в съществуването на Бог дори за миг, но в крайна сметка се промених. Виждаш ли, момче, когато си живял толкова дълго като мен, има неща, които те карат да се чудиш. Така че сега не съм толкова сигурен, но все пак държа да знам всички факти, преди да съдя.

— Ще ти кажа обаче следното — продължи той. — Два-три пъти през живота си съм бил в толкова лоши ситуации, че дори не съм очаквал да изляза от тях. Изправял съм се срещу мрака и почти, но не съвсем, съм се примирявал със смъртта. После, точно когато всичко е изглеждало изгубено, съм се изпълвал с нова сила. Мога само да предполагам откъде идваше тя. С тази сила идваше и едно ново чувство. Че някой или нещо е на моя страна. Че вече не съм сам.

Прогонващия духове направи пауза и въздъхна дълбоко.

— Не вярвам в Бога, за когото проповядват в църквата — каза той. — Не вярвам в белобрад старец. Но има нещо, което наблюдава какво правим, и ако живееш правилно, в час на нужда то ще те подкрепи и ще ти даде от силата си. Ето в това вярвам. Е, хайде, момче. Забавихме се тук достатъчно дълго и е най-добре да потегляме.

Вдигнах торбата му и го последвах. Скоро се отклонихме от пътя и поехме по пряка пътека през една гора и напряко през широка ливада. Беше доста приятно, но спряхме дълго преди слънцето да залезе. Прогонващия духове беше твърде изтощен, за да продължи, и всъщност беше по-добре да е обратно в Чипъндън, възстановявайки се след болестта си.

Имах лошо предчувствие за онова, което ни предстои, силно усещане за опасност.