Джоузеф Дилейни
Проклятието над Прогонващия духове (17)

Глава 16
Яма за Алис

Най-после, когато слънцето отново се спускаше на запад, възвишенията се появиха право напред и скоро се изкачвахме през дърветата към къщата на Прогонващия духове, поемайки по пътеката, която не минаваше край селцето Чипъндън.

Спрях точно преди входната порта. Прогонващия духове беше на двайсетина крачки по-назад, взирайки се нагоре към къщата, сякаш я виждаше за пръв път.

Обърнах се с лице към Алис.

— По-добре да си вървиш — рекох.

Алис кимна. Трябваше да помислим за домашния богърт на Прогонващия духове. Той пазеше къщата и земите около нея. Ако Алис пристъпеше дори на една крачка зад портата, щеше да е в голяма опасност.

— Къде ще отседнеш? — попитах.

— Хич не ме мисли. И не си мисли и че принадлежа на Изчадието. Не съм глупава. Трябва да го призова още два пъти, преди това да се случи, нали? Времето още не е толкова студено, така че ще остана наблизо за няколко дни. Може би в онова, което е останало от къщата на Лизи. После най-вероятно ще ида на изток в Пендъл. Какво друго мога да направя?

Алис все още имаше близки в Пендъл, но те бяха магьосници. Въпреки това, което каза, сега принадлежеше на мрака. Точно там щеше да се чувства най-удобно.

Без нито дума повече тя се обърна и се отдалечи в мрака. Печално се загледах след нея, докато се изгуби от поглед, после се обърнах и отворих портата.

Отключих предната врата и Прогонващия духове ме последва вътре. Отправих се към кухнята, където в решетката на огнището пламтеше огън, а масата бе сложена за двама. Богъртът ни очакваше. Вечерята бе лека, само две паници грахова супа и дебели филии хляб. Бях гладен след дългото ходене и веднага нападнах храната.

За известно време Прогонващия духове просто седеше там, втренчен в купичката си с димяща гореща супа, но после взе резен хляб и го топна вътре.

— Трудно беше, момче. И е хубаво да съм у дома — рече той.

Бях толкова изненадан, че говори отново, че насмалко не паднах от стола си.

— По-добре ли се чувствате? — попитах.

— Да, момче, по-добре от преди. Като се наспя хубаво тази нощ, ще съм съвсем добре. Майка ти е добра жена. Никой в Графството не разбира по-добре от отвари.

— Не мислех, че ще си спомняте нещо — казах. — Изглеждахте затворен и объркан. Сякаш ходехте насън.

— Такова беше чувството, момче. Можех да виждам и чувам всичко, но не ми се струваше реално. Точно сякаш се намирах в някакъв кошмар. И не можех да говоря. Сякаш не можех да намирам думите. Едва когато се озовах отвън, застанал там, загледан нагоре към тази къща, отново намерих себе си. У теб ли е още ключът за Сребърната порта?

Изненадан, бръкнах в левия джоб на панталона си и измъкнах ключа. Подадох го на Прогонващия духове.

— Много беди причини това нещо — каза той, като го преобърна в дланта си. — Но ти се справи добре, като се има предвид всичко.

Усмихнах се, чувствайки се по-щастлив, отколкото от цели дни насам, но когато господарят ми проговори отново, гласът му бе рязък.

— Къде е момичето? — попита троснато той.

— Вероятно не твърде далече — признах.

— Е, ще се оправим с нея по-късно.

По време на вечерята си мислех за Алис. Какво щеше да си намери за ядене? Е, биваше я да лови зайци, така че нямаше да гладува — това беше един разрешен проблем. През пролетта обаче, след като Костеливата Лизи бе отвлякла едно дете, мъжете от селото бяха запалили къщата й и развалината нямаше да подсигури кой знае какъв подслон в есенна нощ. И все пак, както каза Алис, времето още не бе застудяло. Не, най-голямата заплаха за нея идваше от Прогонващия духове.

 

 

Както се оказа, това беше последната мека и топла нощ от годината: на следващото утро във въздуха наистина отчетливо се долавяше мраз. Двамата с Прогонващия духове седнахме на пейката, загледани към възвишенията; вятърът се усилваше. Листата вече наистина капеха. Лятото беше напълно и истински свършило.

Вече си бях извадил тефтера, но Прогонващия духове, изглежда, не бързаше да започне урока. Не се беше съвзел от изпитанието си с Инквизитора. По време на закуската не каза много и прекара повечето време, втренчен в пространството, дълбоко замислен.

Аз бях този, който най-накрая наруши мълчанието:

— Какво иска Изчадието сега, когато е свободно? Какво ще причини на Графството?

— На това е лесно да се отговори — каза Прогонващия духове. — Преди всичко то иска да стане по-голямо и по-могъщо. После няма да има граници на ужаса, който ще предизвика. Ще хвърли сянка на зло над Графството. И никое живо същество няма да може да се скрие от него. То ще смуче кръв и ще прониква в умовете, докато възстанови напълно силите си. Ще вижда през очите на хората, които могат да вървят през деня, докато то е принудено да се крие в тъмното някъде под земята. Докато преди контролираше само свещениците в катедралата и разпростираше влиянието си в Прийстаун, сега никое място в Графството няма да е в безопасност.

Твърде възможно е Кастър да е следващото място, което ще пострада. Но първо Изчадието може просто да избере някое малко селце от колиби и да смаже до смърт всички като предупреждение, просто за да покаже какво може да прави! Така е контролирало Хейс и кралете, управлявали преди него. Непокорството означавало, че цяла общност ще бъде премазана.

— Мама ми каза, че то ще търси Алис — рекох нещастно.

— Точно така, момче! Твоята лекомислена приятелка Алис. Нуждае се от нея, за да възстанови силите си. Тя му е дала два пъти от кръвта си, така че, макар да остава свободна, бързо се приближава към това да попадне изцяло под неговия контрол. Ако не се случи нищо, което да спре това, тя ще стане част от Изчадието и надали ще и остане някаква собствена воля. То може да я манипулира, да я използва със същата лекота, с която аз мога да сгъна кутрето си. Изчадието знае това — то ще направи всичко, каквото може, за да се нахрани отново от нея. Сигурно я търси сега.

— Но тя е силна — възразих. — А и във всеки случай мислех, че Изчадието се страхува от жени. И двамата се срещнахме с него в катакомбите, когато се опитвах да ви спася. Беше се преобразило във вас, за да ме измами.

— Значи слуховете са били верни — там долу се е научило да приема физически облик.

— Да, но когато Алис го заплю, то побягна. Навярно тя може просто да продължава да прави това.

— Да, Изчадието наистина повече се затруднява да контролира една жена, отколкото мъж. Жените го изнервят, защото са своенравни създания и често са непредсказуеми. Но щом веднъж е пило кръвта на жена, всичко това се променя. Сега то ще преследва Алис и няма да й дава покой. Ще се промъква в сънищата й и ще й показва нещата, които тя може да има — нещата, които могат да бъдат нейни, стига само да поиска, — докато накрая тя ще помисли, че е нужно да го призове отново. Несъмнено онзи мой братовчед е бил под контрола на Изчадието. Иначе никога нямаше да ме предаде така.

Прогонващия духове се почеса по брадата:

— Да, Изчадието ще расте и расте, и малко неща ще могат да му попречат да разпростре злината си сред другите, докато всичко в Графството потъне в развала. Това се случвало с Малките хора, докато накрая вече били нужни отчаяни мерки. Трябва да разберем точно как е било обуздано Изчадието; а още по-добре — как може да бъде убито. Точно затова трябва да идем в Хейшам. Там има голяма гробница, погребална могила, а телата на Хейс и синовете му са в каменни гробове наблизо.

Веднага щом укрепна достатъчно, отиваме там. Както знаеш, на онези, загинали от насилствена смърт, понякога им е трудно да си тръгнат от този свят. Така че ще посетим онези гробове. Ако имаме късмет, един-два призрака може още да витаят там. Може би дори призракът на Нейз, който е извършил обуздаването. Твърде възможно е това да е единствената ни надежда, защото, за да съм честен, момче, в момента нямам понятие как ще доведем това докрай.

С тези думи Прогонващия духове сведе глава и придоби много тъжно и разтревожено изражение. Никога не го бях виждал толкова унил.

— Бил ли сте там преди? — попитах, чудейки се защо не беше нахокал призраците и не бе поискал от тях да си вървят по пътя.

— Да, момче, само веднъж. Отидох там като чирак. Господарят ми беше там, за да се справи с един създаващ неприятности морски дух, който витаеше по брега. След като свършихме с това, на хълма над зъберите минахме край гробовете и разбрах, че там има нещо, защото топлата досега лятна нощ изведнъж стана много студена. Когато господарят ми продължи да върви, го попитах защо не спира, за да направи нещо.

— Най-добре е да не се занимаваме с това — каза ми той. — Не пречи на никого. Освен това, някои призраци остават на тази земя, защото имат да изпълнят някаква задача. Затова е най-добре да ги оставим да се занимават с нея. — Тогава не разбрах какво имаше предвид, но, както обикновено, беше прав.

Опитах се да си представя Прогонващия духове като чирак. Сигурно е бил много по-възрастен от мен, защото първо се бе обучавал за свещеник. Зачудих се какъв ли е бил господарят му, човек, който би приел толкова възрастен чирак.

— Както и да е — рече Прогонващия духове, — ще тръгваме за Хейшам много скоро, но преди да стане това, има нещо друго, което трябва да се направи. Знаеш ли какво е то?

Потреперих. Знаех какво щеше да каже.

— Трябва да се справим с момичето, така че е нужно да разберем къде се крие. Бих предположил, че е в руините на къщата на Лизи. Ти какво мислиш? — запита Прогонващия духове.

Канех се да му кажа, че не съм съгласен, но той се взря настоятелно в мен, докато се видях принуден да сведа поглед към земята. Не можех да го излъжа.

— Вероятно точно там ще се настани — признах.

— Е, момче, тя не може да остане там още дълго. Представлява опасност за всички. Ще трябва да отиде в ямата. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Така че по-добре да почваш да копаеш…

Погледнах го, неспособен да повярвам на онова, което чувах.

— Виж, момче, тежко е, но трябва да се направи. Наш дълг е да направим Графството безопасно за другите, а това момиче винаги ще бъде заплаха.

— Но това не е честно! — възкликнах. — Тя ви спаси живота! През пролетта спаси и моя живот. Всичко, което направи, се оказа правилно в крайна сметка. Тя има добри намерения.

Прогонващия духове вдигна ръка да ме накара да замълча.

— Не си хаби дъха! — нареди той с много сурово изражение. — Знам, че тя спря изгарянето на кладата. Знам, че спаси животи, включително моя собствен. Но пусна на свобода Изчадието, а аз бих предпочел да съм мъртъв, отколкото да допусна това нечестиво създание да броди необуздано и да е свободно да върши безчинствата си. Така че ме последвай и да приключваме с това!

— Но ако убием Изчадието, Алис ще бъде свободна! Ще има друг шанс!

Лицето на Прогонващия духове почервеня от гняв, а когато проговори, в гласа му долових рязка заплашителна нотка:

— Вещица, която използва магия чрез фамилиар, винаги е опасна. След време, когато съзрее, е далеч по-смъртоносна от онези, които използват кръв или кости. Но обикновено фамилиарът е просто прилеп или крастава жаба — нещо малко и слабо, което постепенно набира сили. Помисли си обаче какво направи това момиче! Не друг, а тъкмо Изчадието! А тя си мисли, че Изчадието е подчинено на волята й!

Тя е умна и безразсъдна и няма нищо, което не би дръзнала да направи. И да, също и безочлива! Но дори когато Изчадието е мъртво, пак няма да е свършено. Ако бъде оставена да порасне и да стане жена, необуздана, тя ще бъде най-опасната вещица, която Графството е виждало някога! Трябва да се справим с нея сега, преди да е твърде късно. Аз съм господарят, ти си чиракът. Следвай ме и прави каквото ти се казва!

С тези думи той ми обърна гръб и потегли с ожесточена и гневна бързина. Със свито сърце го последвах обратно до къщата да взема лопатата и аршина. Отидохме право в източната градина и там, на по-малко от петдесет крачки от тъмната яма, в която беше затворена Костеливата Лизи, започнах да копая нова дълбока яма, осем стъпки дълбока, четири стъпки дълга и толкова широка.

Едва след залез-слънце успях да я завърша така, че Прогонващия духове да остане доволен. Излязох от ямата, чувствайки се неспокоен, като знаех, че Костеливата Лизи е в собствената си яма не много надалече.

— Това ще свърши работа засега — каза Прогонващия духове. — Утре сутрин ще слезем в селото и ще доведем местния каменоделец да вземе мярка.

Каменоделецът щеше да циментира бордюр от камъни около ямата, в който накрая щяха да бъдат забити тринайсет яки железни решетки, за да предотвратят всякакъв шанс за измъкване. Щеше да се наложи Прогонващия духове да стои на пост, докато каменоделецът работи, за да го пази от домашния богърт.

Когато унило тръгнах обратно към къщата, господарят ми отпусна за миг ръка върху рамото ми:

— Ти изпълни дълга си, момче. Това е всичко, което някой може да иска, и само ми се ще да ти кажа, че дотук далеч надхвърли това, което обеща майка ти…

Удивено вдигнах поглед към него. Мама някога му бе написала писмо, което гласеше, че ще бъда най-добрият чирак, когото е имал, но на него не му се беше понравило тя да му казва това.

— Работѝ все така — продължи Прогонващия духове — и когато настъпи денят да се оттегля, ще съм сигурен, че оставям Графството в много добри ръце. Надявам се това да те накара да се почувстваш малко по-добре.

Прогонващия духове винаги се скъпеше на похвали и да го чуя да казва това, беше наистина специално преживяване. Предполагам, че просто се опитваше да ме ободри, но аз не можех да си избия от ума Алис и ямата, и се боя, че похвалата му въобще не помогна.

 

 

Онази нощ ми беше трудно да заспя, затова бях напълно буден, когато се случи.

Отначало помислих, че е внезапна буря. Разнесе се рев и фучене и цялата къща сякаш се разтресе и разтрепери, като че ли блъскана от мощен вятър. Нещо удари прозореца ми с ужасна сила и ясно чух пукот на стъкло. Разтревожен, коленичих на леглото и дръпнах завесите.

Големият вертикално отварящ се прозорец бе разделен на осем дебели, неравни стъкла, така че през тях и в най-добрите моменти не можеше да се види кой знае какво, но грееше полумесец и едва различих короните на дърветата, които се свеждаха и се гърчеха, сякаш армия разгневени гиганти люлее клоните им. А три от дебелите стъкла на моя прозорец бяха пукнати. За миг се изкуших да използвам връвчицата за повдигане на стъклата, за да вдигна долната половина на прозореца, та да видя какво става. После обаче размислих. Луната светеше, така че нямаше вероятност това да е истинска буря. Нещо ни нападаше. Можеше ли да е Изчадието? Дали ни беше открило?

После отнякъде точно над главата ми се разнесе шумно блъскане и звук като от разкъсване. Звучеше, сякаш някой удря силно по покрива, стоварвайки върху него тежки юмруци. Чух как плочите на покрива взеха да се разлитат и да се разбиват върху каменните плочи, които граничеха със западната морава.

Облякох се бързо и се втурнах надолу, вземайки по две стъпала наведнъж. Задната врата беше широко отворена и аз изтичах навън на ливадата, право в зъбите на толкова мощен вятър, че беше почти невъзможно да дишам, камо ли пък да пристъпя напред. Но въпреки това се заставих да продължа да се движа, правейки бавно крачка след крачка, мъчейки се да държа очите си отворени, докато вятърът блъскаше като с юмрук по лицето ми.

На лунната светлина различих Прогонващия духове, застанал на половината път между дърветата и къщата, с черния му плащ, който се развяваше и плющеше на свирепия вятър. Беше вдигнал тоягата си високо пред себе си, сякаш готов да парира удар. Стори ми се, че ми отне цяла вечност да стигна до него.

— Какво има? Какво е това? — изкрещях, когато най-накрая стигнах до него.

Отговорът, който търсех, дойде почти незабавно, но не от Прогонващия духове. Ужасен, заплашителен звук изпълни въздуха: смесица от гневен писък и пулсиращо ръмжене, което можеше да се чуе от километри. Богъртът на Прогонващия духове. Бях чувал този звук преди, през пролетта, когато богъртът бе попречил на Костеливата Лизи да ме подгони в западната градина. Затова разбрах, че там долу в тъмнината сред дърветата, той се беше изправил лице в лице с нещо, което застрашаваше къщата и градините.

Какво друго можеше да е, освен Изчадието?

Стоях там, разтреперан от страх и студ, зъбите ми тракаха, а тялото ме наболяваше от блъскането на бурния вятър. След няколко мига обаче вятърът се уталожи. Съвсем бавно и постепенно всичко стана неподвижно и тихо.

— Обратно в къщата — нареди Прогонващия духове. — Тук няма какво да се направи до сутринта.

Когато стигнахме до задната врата, аз застанах, гледайки към парчетата керемиди, осеяли големите каменни плочи.

— Изчадието ли беше? — попитах.

Прогонващия духове кимна:

— Не му трябваше много време да ни намери, нали? — той поклати глава. — Несъмнено за това е виновно момичето. Изчадието сигурно е намерило първо нея. Или това, или тя го е призовала.

— Не би го направила пак — казах, опитвайки се да защитя Алис. — Богъртът ли ни спаси? — попитах, сменяйки темата.

— Да, успя засега, а на каква цена — ще разберем на сутринта. Но не бих се обзаложил, че ще успее втори път. Ще остана на пост тук — каза Прогонващия духове. — Качи се в стаята си и поспи. Утре може всичко да се случи, така че ще имаш нужда от целия си разум и съобразителност.