Андерш де ла Моте
Измамата (20)

20. A Friend

Шал около главата, големи черни слънчеви очила, а освен това дълго палто и ръкавици. Горе-долу като извадена от списание от петдесетте и определено неприличаща на себе си. Но от друга страна, това беше цялата идея на този малък маскарад.

Тя поздрави пазача на рецепцията и подаде картата си. Този път беше друг мъж или поне така й се стори.

— Заповядайте — каза той, след като прокара картата й през четеца.

— Благодаря.

Тя продължи към междинното помещение. Голямата плажна чанта, която носеше през рамо, я жулеше леко, но трябваше да го преглътне. Прокара картата си и се опита да се въздържи да погледне към камерата на тавана.

Планът беше прост: да отвори новия сейф, да напъха цялата зелена метална кутия в чантата и после да излезе през вратата и никога да не се връща. Нямаше време за губене. Рано или късно Стигсон и асистентчетата му щяха да получат списъка с използваните карти и да подредят детайлите. Не можеше да ги остави да намерят револвера, те веднага щяха да го свържат със случката пред „Гранд“ и да го използват като сигурно доказателство, че Хенке наистина е смятал да застреля Блек. Най-лесно беше да остави оръжието на чичо Таге, както малко или много беше обещала. Но тази мисъл точно в момента не й се струваше толкова привлекателна, колкото при разговора им в колата. Е, можеше да реши по-късно, след като измъкнеше револвера оттук.

Вратата в другия край на преходното помещение се отвори и тя влезе в трезора.

Изглеждаше точно както и предния път, но за всеки случай Ребека остана за кратко пред вратите, ослушвайки се за шумове от други посетители.

Всичко беше тихо и след няколко секунди тръгна по централната пътека.

Първоначално бавно, но после бързо забърза темпото, почти сякаш се притесняваше, че няма да стигне навреме. Шумът от токчетата й отекваше между стените, образувайки странно ехо вътре в малките странични стаи покрай коридора.

Когато подмина решетъчната порта към стаята със стария сейф, не се сдържа да не надникне вътре. Дупката в месинговия капак, където някога се бе намирала ключалката, се виждаше ясно.

Тя се пребори с внезапен импулс да спре и да погледне по-отблизо. Вместо това продължи напред, подминавайки още две решетки, докато стигна тази, чиито лампичка светеше в зелено. Сърцето й беше забило по-силно и тя спря за малко, за да се огледа. Един от тъмните глобуси с камера вътре беше почти право над нея и трябваше да положи усилия, за да не погледне нагоре.

Веднага щом влезе в малката стаичка и намери капака на собствения си сейф, се успокои. Всичко беше окей, ключалката беше непокътната и нямаше никакви признаци някой да е опитвал да я отвори насила.

Тя постави ключа в ключалката и за по-сигурно се огледа през рамо. После се обърна.

Минаха няколко секунди, докато разбере какво вижда.

Металната кутия я нямаше, вместо това сейфът беше почти празен. Свободен с изключение на малкия кръгъл предмет по средата. Малко стъклено топче, може би пет сантиметра в диаметър.

Тя го извади внимателно от сейфа, държейки го между палеца и показалеца си. Дясната й ръка изведнъж потрепери и за малко да го изпусне.

Бързо смени ръцете, след което вдигна топчето към светлината, изучавайки го старателно, докато опитваше да накара мозъка си да възприеме ситуацията. Ненадейно всичко беше започнало да й се струва нереално, почти като сън. Топчето беше прозрачно, можеше да гледа право през него и тя го завъртя внимателно между пръстите си.

В средата му се носеше малко мехурче.

* * *

Апартаментът едва ли беше много по-голям от двайсет и пет квадратни метра.

Миниатюрна кухня, която миришеше на готвено, и стая с порест корков под, допълнена от спускащо се легло от ИКЕА и ролка тоалетна хартия.

Не беше точно Хилтън. Освен това беше горещо като в ада.

Сутрешното слънце грееше срещу прозореца и щорите от вътрешната страна по-скоро събираха топлина, отколкото да я отблъскват.

Той вдигна малко прозрачно бурканче над себе си и го разклати. Пет големи хапчета заподскачаха вътре. Сигурно за десети път през последните пет минути отвори капачката и измъкна едно от тях.

Той, естествено, трябваше да се надигне от леглото, да източи чаша хладка вода от чешмата в кухнята и да налапа малкото приятелче.

Беше и крайно време, бе проспал почти цяло денонощие, така че, меко казано, беше назад с лекарствата. Главата му пулсираше притеснително и въпреки жегата, той вече беше потреперил на няколко пъти.

И все пак се колебаеше.

Тя сигурно беше напъхала шишенцето в джоба на якето му, докато се целуваха. Това беше единственото разумно обяснение, което му идваше наум.

Той пъхна хапчето обратно в шишето, извади пакета „Марлборо“, който беше купил на идване от метрото, и запали цигара.

Палех пожари…

Готино момиче…

Наистина страшно готино…

Имаше няколко налични пожара. Бараката на Ерман. Магазинът на Манге. Да не говорим за неговия собствен апартамент… Трябваше просто да посочи и да си избере…

Предишния път, когато беше изпил едно от конските хапчета, му беше станало зле на стомаха. И преди се беше натравял с храна, но този път чувството беше различно, сега впоследствие го осъзна. Освен това неволното изпомпване на стомаха в Полсундет го беше освежило почти на часа, което определено не се случваше след свръхдоза дюнер-йолококи^[1].

Ако не му беше станало лошо, отдавна щеше да се е разкарал. Да се е каширал извън града, заровен в някоя дупка толкова дълбоко, че и Саддам Хюсеин да му завиди. Вместо това се беше зашлял из „Лонгхолмен“ супер скапан, докато не му дойде блестящата идея да крашне в някоя лодка.

После го бяха уловили доста лесно.

И сега лежеше тук, в техния апартамент. Точно където искаха да бъде.

И всичко това благодарение на Манге.

Шибаният, fucking Манге, който го беше преебал кралски, не, напрано имперски! Но сега се очакваше изведнъж просто да забрави всичко, да преглътне факта, че през цялото време е тичал по свирката на Играта…

FUCK!!

Той хвърли шишенцето към тавана, където то остави малка вдлъбнатина в гипсокартона, преди да отскочи нататък към входната врата.

Само ако имаше компютър, щеше да може да гугълне малко и да провери част от лайната, с който го беше засипал Манге.

Вместо това лежеше тук без броудбанд, телефон или дори скапан телевизор.

Като гето вариант на еремита Ерман.

Да, Ерман…

Малкият buddy на Водача, който очевидно беше от тези, които използваха бараките в тунела при нужда. An outcast, завърнал се от изгнание, успял да се пребори за място до паничката с яхния.

Ако изобщо някога е бил извън Играта, разбира се.

Манге го беше събрал с Ерман. Манге, когото си мислеше, че познава от край до край. Същият Манге, чийто първи Commodore 64 беше уредил при Фенстер, като размени за него три тафени стерео системи за кола.

Манге, който винаги се изправяше независимо колко го бъзикаха, винаги…

Номайкамустара…!

Той скочи от леглото, затърси трескаво нещо, върху което да изпусне парата, и след като не успя, започна вместо това да трамбова напред-назад по захабения под. Главоболието се засилваше с всяко завъртане.

Да вземе решение.

Трябваше чисто и просто да вземе решение.

Да изпие хапчето и по този начин да се довери на историята на Манге, че той, Нора, Хаселквист и Бройлер-Джеф бяха от добрите. Че са изградили съпротива, която да свали Водача.

Или пък не се връзваше на това…

Време е да вземете решение, мистър Петершон.

Червено

или

Черно?

* * *

Револверът го нямаше. Някой беше отворил сейфа й, без да остави и най-малка следа след себе си, и беше взел както оръжието, така и металната кутия. Освен нея самата имаше само един човек, който знаеше за съществуването на сейфа. Очевидно беше предпочел да не чака или може би още по-зле. Не й се беше доверил.

Всички мехури са обречени рано или късно да се спукат…

Тя извади телефона от чантата си и скролна през указателя, докато намери номера.

— Здрасти, Ребека е — каза тя, когато се задейства гласовата поща от другия край. — Знам, че трябва да звъня на този номер само при абсолютна необходимост.

Тя спря за секунда и си пое дъх.

— Но мисля, че Хенке е загазил. Много е загазил и ще направя всичко, за да му помогна. Абсолютно всичко…

* * *

Сигналът почти го накара да изхвръкне от леглото. За няколко секунди му беше трудно да се ориентира и когато все пак си спомни къде се намира и защо, опита да идентифицира източника на шума.

Звукът идваше от антрето, по-точно от звънеца.

Той направи няколко предпазливи крачки към вратата, но преди да успее да стигне дотам, някой открехна капака на пощата. Потръпна неволно и направи две крачки назад във всекидневната.

Апартаментът се намираше на третия етаж, твърде високо, за да скочи.

Ако започнеше да гори, беше свършен.

— Аз съм… — просъска глас през отвора. — Кента.

HP си отдъхна. Върна се обратно в антрето и отключи.

Хаселквист с qv влезе и бързо се шмугна покрай него. Остра миризма на потна найлонова риза удари ноздрите на HP.

— Всичко е наред — каза той, преда HP да успее да отвори уста. — Никой не ме е проследил, извъртях всички възможни номера.

Той отиде в кухнята и си наля чаша вода, която бързо изгълта.

После още една.

— Ето — каза задъхано след това и хвърли торба от „Консюм“ върху плота на мивката. — Реших, че запасите ти са на привършване.

HP отвори торбата.

Мляко, бял боб, ядене от „Финдус“, различни зеленчуци и Yes! Цигари, ама че добрина! Той се пребори с внезапен импулс да целуне Хаселквист. Вместо това разкъса пакета и извади една „Марлборо“.

— И какво сега? — направи две дълбоки дръпки.

Хаселквист не отговори, вместо това хвърли неодобрителен поглед към HP.

— Ако трябва да пушиш, стой поне до филтъра…

— Хубаво…

HP сви рамене и се мръдна малко по-близо до печката.

— Другите са напът — каза Хаселквист. — Ще са тук до час. Тогава ще научиш повече. Джеф има план как да влезем в Крепостта.

— Окей, значи още не сте зарязали тоя проект…

— Защо да го правим? Ако изключим Крепостта, всичко свършва…

— Мммданали…

HP отново дръпна от цигарата.

— К-какво, какво имаш предвид?

— Нищо, Кента, после ще говорим за това. Мисля да си затопля малко манджа, ти искаш ли?

— Не, благодаря, хапнах наденица на идване.

— Окей, your loss…

HP пъхна „Финдус“ версията на кюфте за бургер в микровълновата и я пусна на пълна мощност.

— Между другото, не ги се сърдя.

— К’во? — HP се обърна.

— За онова там на Е4. Сълзотворният спрей и така нататък — поясни Хаселквист.

— Аха, колко хубаво…

— Не беше по твоя вина, така да се каже… Исках просто да го знаеш.

— Окей — HP не знаеше какво точно се очакваше да каже.

— Все пак не беше нищо лично, нали?

— Нее, разбира се… — HP издуха струйка дим право към филтъра.

За кратко настъпи тишина.

HP се размърда нервно. Беше напръскал Хаселквист догоре със сълзотворен газ, беше го изритал по топките, докато лежеше на земята, а освен това беше заплашил да му разбие черепа. Тогава Хаселквист беше Играч 58, най-страшният му конкурент, когото той подозираше и в други неща.

Но сега впоследствие нещата изглеждаха съвсем различно. Всъщност трябваше да… Ами…

— Ей, Кента… — започна той.

Но сигналът от микровълновата го прекъсна.

* * *

Диалоговият прозорец се появи няколко секунди след като тя включи компютъра. Първо си помисли, че е автоматичен ъпдейт на някоя програма и натисна чергата в горния десен ъгъл, за да го минимизира.

Но прозорецът остана отворен.

Тя пробва отново и след като отново не се получи, опита да затвори програмата изцяло.

Но прозорецът отказваше да се подчини. Чу се кратък двутонен сигнал, а после се появи съобщение:

Фарук казва: Здрасти, Бека, Манге е. Чух съобщението ти, но за съжаление, не мога да ти се обадя. Какво се е случило?

За кратко тя не знаеше какво точно трябва да направи. Диалоговият прозорец не принадлежеше на някоя от обичайните чат програми, в това беше сигурна, значи той беше успял да инсталира програмата на компютъра й от разстояние. Но как беше научил IP адреса й?

Появи се ново съобщение:

Фарук казва: Не се притеснявай, програмата е криптирана и разговорът ни не може да се подслушва…

Фарук казва: Кажи ми какво се е случило с HP?

Тя премести курсора на мишката и кликна в малкото текстово поле, което изведнъж се оказа означено с името й.

Бека казва: Доколко си замесен в Играта?

Мина около минута, преди той да отговори.

Фарук казва: С кого си говорила?

Бека казва: Със стар приятел.

Фарук казва: Мислех, че аз съм стар приятел.

Бека казва: И аз така си мислех, Манге…

Нова пауза, този път малко по-кратка.

Фарук казва: Окей, това си го заслужих. Имаш право, Бека, не бях откровен нито с теб, нито с HP. Част от Играта съм много отпреди той да се забърка. Но всичко, което направих, беше, за да му помогна, да помогна и на теб. Трябва да ми повярваш!

Фарук казва: Говорила си с Таге Самер, не е ли така?

Сега беше неин ред да спре. Манге беше по-добре информиран, отколкото беше очаквала. Това я изненада донякъде. Но ако се вземеше предвид какво беше казал чичо Таге за него…

Бека казва: Така е.

Фарук казва: Окей, тогава разбирам защо се притесняваш. Наговорил ти е цял куп неща, нали? Казал е, че съм един от тези, които стоят зад Играта, и че HP е в голяма опасност?

Бека казва: А той в опасност ли е?

Фарук казва: Няма да те лъжа, Бека, положението му е лошо. Но можем да му помогнем — ти и аз. Само да си сътрудничим.

Бека казва: Ти ме излъга, престори се, че не знаеш за Играта. Защо да ти се доверя сега?

Фарук казва: Защото другата алтернатива е да се довериш на Самер.

Бека казва: А това е лошо, защото…?

Фарук казва: Защото той не е този, за когото се представя, Бека.

Бека казва: За разлика от теб?

Отново прекъсване, този път близо двеминутно.

Фарук казва: Сори, трябва да тръгвам, скоро ще ти пиша пак. Трябва да бъдеш внимателна, Бека. Много внимателна!!!

* * *

Те пристигнаха през интервал само от няколко минути, което го накара да заподозре, че в действителност са пътували заедно. Че Нора се е скатавала известно време на стълбите, така че той да не разбере, че са заедно.

Искаше му се да разкрие малкия им театър. Какво ли щеше да си помисли Джеф за това, че приятелката му го беше награбила в станцията на метрото?

— Окей, всички са тук, така че можем направо да започваме — каза Нора, докато окачваше якето си. — Ще седнем в кухнята.

— Ами Манге? — попита HP.

— Той няма да дойде дотук, твърде е опасно — каза тя, без да среща погледа му. — Но все пак ще присъства…

Тя извади черен смартфон от джоба си, поигра си с него няколко секунди, след което го постави на перваза на прозореца с екрана, обърнат към тях.

— Още две минути. Джеф, ще извадиш ли чертежите през това време?

Планината от мускули измъкна сноп хартия от раницата за велосипед, която беше взел със себе си, и го постави на кухненската маса. HP без проблеми разпозна печата върху корицата.

Строго секретно

— Онлайн е — каза Хаселквист.

Всички погледи се насочиха към малкия екран на смартфона, където внезапно се беше появило лицето на Манге.

— Окей, тук съм. Виждам ви добре, вие окей ли ме чувате? — каза той е ниска, почти шепнеща интонация.

— Чуваме те — отвърна Нора.

— Чудесно! HP, изглеждаш малко по-свеж, радвам се.

HP не отговори и за свое задоволство видя как това малко смути Манге.

— И така, както обсъждахме по-рано, Крепостта е нашата цел — продължи Манге след някоя и друга секунда. — Компания като PayTag не може да си позволи да изгуби доверието на клиентите си и дори само слухът, че е имало пробив, ще бъде достатъчен, за да ги подкопае завинаги. Значи трябва да инсталираме троянеца, който наричам Бамсен^[2], в системата им. Това е един вид програма, която ще трие и разбърква информацията на сървърите. Ще създаде колкото се може повече хаос за възможно най-кратко време, ако ме разбирате?

Тримата съзаклятници в стаята кимнаха, но HP не помръдна.

— Невъзможно е Бамсен да се инсталира отвън — продължи Манге. — Следователно трябва да влезем вътре. Джеф, ти прегледа няколко различни възможности?

Планината се протегна.

— Да, с Кента разгледахме инсталацията. Всяка порта, врата и камера и единодушното ни заключение е, че мястото е адски добре охранявано…

No shit, Sherlock. Явно бяха нужни два остри като бръснач мозъка, за да стигнат до очевидното заключение… Или пък човек можеше просто да погледне чертежа. Означението защитен обект — молбата се обработва в единия ъгъл трябваше да е достатъчно, за да ги наведе на тази мисъл. Тия двамата льольовци бяха като posterboys на кампания против кръвосмешението…

— HP, изглеждаш все едно искаш да кажеш нещо? — прекъсна го Манге.

— А, не, не, нищо — измърмори той.

Планината мускули хвърли гневен поглед на HP, преди да продължи.

— Стигнахме до заключението, че единственият път е през подземния тунел. В миналото е бил тунел за кабели, водещ до артилерийските оръдия по крайбрежието, но сега са го удължили директно до Балтийско море.

— Крепостта го използва, за да вкарва студена вода… — допълни Хаселквист ентусиазирано и извади няколко листа от дъното на купчината. — Ето и снимки…

Всичко, което се виждаше, бяха няколко черни отвесни скали и бурно море.

— Отворът е там, долу, на около пет метра под водната повърхност. Вероятно има решетка, но Джеф може да я пререже…

— В казармата бях сапьор водолаз — добави планината с доволен тон, който незабавно покачи и без това кривото настроение на HP до нови нива.

— Ще срежа решетката, после ще преплуваме тунела и ще се озовем в малък резервоар за охлаждаща вода тук.

Той посочи на картата.

— Оттам трябва да се покатерим четири-пет метра до ръба, след което ще взривим една врата, за да…

— Чакай малко сега!

Беше си обещал да си държи езика зад зъбите, но това вече беше прекалено.

— Значи, съжалявам, че прекъсвам Батман и Робин, но подводно рязане на метал, гмуркане, малко катерене, а после взрив… Вие сериозно ли?

Той се облегна обратно на стола, скръсти ръце и поклати демонстративно глава.

— Някой тук очевидно е гледал твърде много филми…

Той се ухили на Джеф и получи убийствен поглед в отговор.

— HP… — започна Манге.

— Не, не, чакай малко. Много искам да чуя как Джейсън „водолаза“ Борн ще ни разясни как всички ние ще минем през вълните и скалите, после ще плуваме колко дълго? Два километра, два и половина през оня шибан тунел?

— Двецялоитри — въздъхна Хаселквистът и моментално бе изгледан гневно от Джеф.

— Благодаря, Кента. Две хиляди и триста метра плуване под вода, предполагаемо в пълен мрак. Освен нашия Джейсън някой друг тук да има ако не друго, поне смотан Open Water сертификат от почивка с гмуркане в Тайланд?

Никакъв отговор.

— Не, така си и мислех. Значи, ако противно на очакванията не се издавим като котки в тунела, после ще завършим излета с малко свободно катерене, последвано от взривяване на врати.

Той се засмя, клатейки глава.

— Вие грам акъл нямате…

Джеф стана наполовина от стола и отвори уста.

Но Нора го превари.

— А ти какво би направил, HP? Предполагам, че имаш някое блестящо предложение…

— Разбира се, дайте ми само момент да помисля. Всичко друго би било по-добре от този план.

— Добре, помисли, HP. Няма лошо да имаме резервен план. Освен това донякъде трябва да се съглася с теб. Подводното плуване едва ли е вариант. Сигурни ли сте, че тунелът е изцяло пълен с вода?

Тя се обърна към Джеф.

— Ъъ, ами тунелът си е подводен. Пише го на чертежа…

— Да, виждам, но погледни височинните маркери тук… — тя посочи в единия край на чертежите — … във всеки случай таванът на тунела се намира над морската повърхност през целия път. Или разчитам нещо грешно?

— Не, правилно го разчиташ, Нора. Самият вход към морето е под повърхността, но така или иначе половината тунел е отгоре. Това означава, че ще можем да плуваме, вместо да се гмуркаме.

— Гумена лодка — промърмори Джеф. — Можем да вземем гумена лодка, да се гмурнем през отвора и да я надуем вътре в тунела. Така няма да се налага да плуваме…

— Добре — каза Нора. — Това звучи значително по-изпълнимо. Имаш ли нещо да добавиш, HP?

Той поклати бавно глава.

— Окей, значи така се разбираме, ще те вземем оттук другиден сутринта…

— Добре, добре.

Наложи се HP почти да изпъди Хаселквист от апартамента. Другите двама си бяха тръгнали с две минути интервал. Джеф почти не беше гъкнал, след като той се беше оплакал от идиотския му план. Но това всъщност беше за доброто на всички. С изключение на него самия, групата беше сбирщина от весели аматьори. За да имат и най-малкия шанс за успех, планът трябваше да е възможно най-прост.

HP не можеше да не се възхити от Нора не само защото прояви добрия вкус да се съгласи с него. Нужно беше да погледне чертежа само за няколко секунди, за да открие нещо, което другите двама палячовци изобщо не бяха забелязали. Малко странно, че тя и Джеф не бяха обсъдили въпроса преди срещата, но вероятно не бяха имали време.

Това да обърне собствените му протести в задача също беше адски умно. По този начин не настъпваше Джеф твърде много по мазолите, поне не за момента. Но щеше да зазвучи друга песен веднага щом тя видеше алтернативния план, който той сам вече беше започнал да оформя. Всичко необходимо бяха една или две малки екскурзии и посещение в мазето на Фенстер. Имаше два дни, трябваше да са достатъчни.

Той заключи прилежно вратата и сложи веригата.

Внезапен шум от вътрешността на апартамента го стресна. Два тона като сигнал за съобщение. Той отиде в кухнята. Смартфонът на Нора още стоеше на перваза. На екрана мигаше малка иконка за входящи съобщения.

Той вдигна телефона и го задържа в ръка няколко секунди, докато обмисляше какво да прави. Нора очевидно го беше забравила, което предполагаемо означаваше, че щеше да се върне до няколко минути. По някаква причина тази мисъл му допадна донякъде. Но от друга страна, винаги съществуваше рискът тя да се появи заедно с гаджето Джеф. Ако двамата наистина бяха заедно…

Имаше лесен начин това да се разбере. Той прокара пръст по дисплея и отвори кутията. Съобщението беше кратко, само няколко думи.

Трябва да внимаваш!! /Е.П.

Е.П., — кой, по дяволите, беше това? Не знаеше каква е фамилията на Джеф, но така или иначе първото му име не съвпадаше с някой от инициалите. Но те може би използваха други имена, когато си пращаха любовни съобщения…

Телефонът изпиука отново и за миг той за малко да го изтърве:

Там ли си?

Той помисли още малко, после натисна иконката Отговори. Веднага изскочи празно текстово поле. Поколеба се още няколко мига.

Тук съм, написа той след това и натисна изпрати.

Отговорът дойде почти моментално:

Започвам да си мисля, че някой от тях играе двойна игра…

Той сам забеляза, че е затаил дъх, и се принуди да остави телефона настрана. Това не беше окей. Защо, по дяволите, беше отговорил… Но съобщението го заинтригува.

Подателят трябваше да има предвид тяхната малка група, едва ли имаше друг възможен вариант. Тогава кого имаше предвид? Хаселквист, Манге, него самия…

Още едно съобщение се появи в кутията на Нора:

Обещай ми, че ще внимаваш. От вас зависи много, сигурно го разбираш!

По дяволите, какво да прави сега? Ако не отговореше, Е.П., който и да беше, щеше да заподозре нещо.

Поколеба се още няколко секунди, преди да напише:

Обещавам!

Отговорът не закъсня.

Добре!

Той си отдъхна. Чу от разстояние как външната врата се затваря. Вероятно беше Нора, която се качваше нагоре. Меню бутона, после изтрий разговора. Перфектно!

Беше стигнал почти до антрето, когато телефонът изпиука отново. В същия миг се звънна на вратата.

Най-добре да не проверява, просто да отвори вратата и да подаде телефона на Нора, сякаш нищо не се беше случило.

Прави се на ударен, раздавай го cool.

Но от друга страна, нямаше да навреди да прочете съобщението…

Съжали веднага щом видя текста.

Успех, HP!

Изведнъж сърцето му заби толкова силно, че сякаш се удряше в ребрата.

Каквопошибани…

Кой си ти? — написа той, без дори да успее да се замисли.

Звънецът прозвуча отново, последван от внимателно почукване.

— Аз съм, отвори — чу той Нора да казва.

Кой си ти!!??? — написа отново с толкова настойчиви движения, че палецът му побеля.

Но не получи отговор.