Андерш де ла Моте
Измамата (12)

12. Deathmatch^[1]

 

Тропането я събуди и мина немалко време, докато тя осъзнае къде се намира.

В хотелска стая в „Гранд“, през четири стаи от апартамента на Блек. Тя се изправи и погледна към часовника на радиото — 02:12.

Чувстваше главата си тегава, като че беше пълна с някакво вискозно вещество, и тя разтърка очи с длани, в опит да забърза мисловната си дейност.

Тропането се повтори. Стана от леглото и бързо навлече официалните си панталон и риза, преди да открехне вратата.

Беше Томас.

— Sorry for waking you, Rebecca — промърмори той и направи крачка напред, така че тя нямаше друг избор, освен да го пусне вътре.

Той размаха блекберито, което държеше в едната си ръка.

— Получихме сигнал за заплаха срещу мистър Блек, изключително надежден…

— Аха…

Тя не знаеше какво точно се очакваше да каже.

— Стар приятел в Сикрет Сървис току-що позвъни. Получили са информация, че терористична организация планира атентат срещу нас по време на посещението в Стокхолм.

— Окей… — тя закопчаваше най-долните копчета на ризата, докато се опитваше да подреди сънения си мозък. — Коя организация?

— Всъщност нямат име, което може би звучи малко странно. Терористите обикновено обичат да се хвалят. Но ги държим под око от достатъчно дълго време, за да знаем, че въпреки че стоят в сянка, не трябва да бъдат подценявани.

— А причината за интереса им е?

Той сви рамене.

— На терористите невинаги им трябва причина, мис Нормѐн. Фанатиците имат собствена логика, но вероятно е свързано с последните протести. Банерът от вчера…

Тя кимна, обърна се, за да разкопчае панталоните и да пооправи края на ризата. Същевременно се възползва от възможността и напъха шишенцата с лекарства, които стояха на нощното шкафче, в един от джобовете на панталона.

После се завъртя обратно и се усмихна оправдателно на Томас.

Но изражението му не разкри дали беше забелязал хапчетата.

— Окей, значи какво точно знаем? — продължи тя.

— Не много, но приятелят ми беше достатъчно притеснен, че да ми се обади посред нощ. Не можа да ми каже много, което по всяка вероятност означава, че информацията идва от таен източник.

— Някой вътрешен?

Той кимна и опипа леко дългичкия ръкав на сакото със свободната си ръка.

— Но въпреки това не знаем как се казва организацията?

— Имат различни имена в зависимост кого питаш. Циркът, Събитието, Представлението…

Тя поклати глава.

— Никога не съм ги чувала…

— Не, така си и мислех. Страшно анонимни са. Използването на много различни имена е добър начин да се скрият от радарите. Но от опит знаем, че са способни на почти всичко… — той продължи да дърпа ръкава, сякаш се опитваше да го издължи още повече.

— Окей, като начало ще разположа постоянна охрана пред вратата на мистър Блек…

Тя помисли няколко секунди.

— Освен това предлагам утре сутринта да се движим с хеликоптер вместо с кола.

— Прекрасно, но можеш ли да го уредиш в такъв кратък срок?

Тя кимна.

— Няма проблеми.

Ребека взе кобура на пистолета от нощното шкафче, закрепи го за колана и си облече сакото.

— Има ли още нещо, което трябва да знам, мистър Томас?

— В момента не, обещана ми е повече информация утре сутринта, така че можем отново да обсъдим нещата тогава.

— Окей.

Тя го последва навън в коридора и застана пред вратата на Блек.

— Той?

— Той е окей, говорих с него преди малко.

— Добре.

— Тогава лека нощ, Ребека, прати ми имейл, когато уредиш транспорта…

— Разбира се.

Тя се поколеба една секунда. Мисълта я споходи от нищото, но във всеки случай беше принудена да попита, за да я отхвърли.

— Само един последен въпрос. Онази организация…

— Да?

— Случвало ли се е някога да се нарекат…

* * *

Играта!

Само за това можеше да мисли.

Въпреки всичкия алведон главата му пулсираше трескаво толкова силно, че очите му щяха да изхвръкнат.

— Не изглеждаш много добре, приятел… — измърмори таксиметровият шофьор.

No shit, Sherlock…

— Грип — отвърна той лаконично, дъвчейки незапалената си цигара. — Голяма гадост е да го хванеш през лятото…

Шоферът се ухили.

— Със сигурност! Аз всяка есен се ваксинирам, за да ми се размине. Знаеш, с всичките хора, дето срещаш покрай тая работа, в колата се носят вируси и други лайна…

Той спря, огледа се, след което направи остър обратен завой през непрекъснатата линия по средата на пътя.

— Но е ясно, след свинския грип и всички, които се разболяха от ваксината, човек почва малко да се колебае…

— Ммм — процеди HP. Шоферът му напомняше на някого, но не можеше да каже точно на кого.

— Понякога човек направо да се чуди дали изобщо е имало свински грип, или всичко е било начин да пуснат в обръщение цял куп неизпитани ваксини… — продължи шофьорът.

Нямаш си и представа, приятел!

В нормални случаи би се хвърлил в дискусията, но сега не смееше да си отвори устата от страх да не изхвърли каскада от драйфано.

Вече бяха на „Шепсбрун“, оставаха още три-четири минути и ще, не ще трябваше да издържи.

Натисна копчето за сваляне на прозореца, за да пусне малко свеж сутрешен въздух.

— … сума ти други неща, които властите ни пробутват. Като онова, дето щели да съхраняват целия интернет и телефонен трафик, чул ли си? Горе-долу същото като пощата да отваря всички писма и колети, преди да ги достави. Скапана измислица на Европейския съюз, която обществото приема само защото сме твърде заети с кралските особи и кръвосмешенията им… Чиста проба ГДР, мен ако питаш…

HP кимна разсеяно.

Изведнъж се беше сетил на кого му приличаше шоферът.

Манге…

Мамка му, как му липсваше Манге. От зимата насам нито гък. Не си вдигаше телефона: нито мобилния, нито домашния. Почти като че ли нарочно стоеше настрана…

— Ето на, пристигнахме, „Кунгстредгорден“. С карта или в брой?

HP смотолеви нещо неразбираемо и измъкна смачкана стотачка от джоба на панталоните.

— Колко е часът, между другото?

— Шест и половина сутринта, приятел, ужасно време да е буден човек…

HP отвори вратата и стъпи на тротоара, мъчейки се същевременно със запалката.

Ръцете му така трепереха, че за малко да си изгори носа, докато запали цигарата.

Потрепери на сутрешния хлад и за да се стопли малко, направи няколко дълбоки дръпки. Осветената фасада на „Гранд“ се намираше на няколкостотин метра пред него.

Той мушна ръка в джоба на якето и обгърна дръжката на револвера с пръсти.

Почти стигна.

Почти у дома…

* * *

Тя се протегна и направи кратка разходка из коридора. Близо четирите часа на стола бяха накарали ставите й да се вдървят.

Сподави кратка прозявка и погледна към часовника. След няколко минути щеше да е време да потеглят.

Румсървисът беше дошъл преди половин час, което означаваше, че Блек вече беше наспан, изкъпан и заситен.

За разлика от нея самата…

Тя потисна още една прозявка, след което вдигна дясната си ръка във въздуха. Само леко, почти незабележимо потрепване.

Ефектът от приспивателното все още не беше отшумял. Хапчетата не й помагаха съвсем за проблемите със съня и макар че лекарят й каза да увеличи дозата, тя най-често се оказваше по-скоро в замъглен ступор, отколкото в дълбок сън, от какъвто се нуждаеше. Шишенцата изпъваха плата на панталона.

Едни хапчета, за да изкара нощта, други, за да изкара деня…

Мислите й продължаваха да кръжат. Банковият сейф, паспортите, револверът, Тате Самер — или ако всъщност не се казваше Андре Пелас — и накрая, естествено, Хенке.

Беше му звъняла четири пъти през нощта, а освен това му прати и есемес. Грубо нарушение на указанията на Стигсон. Но точно както обикновено тя се беше добрала единствено до безчувствената гласова поща.

Можеше, разбира се, да е съвпадение, вероятно точно така стояха нещата. Децентрализирана терористична организация, наричана понякога Играта можеше и да няма нищо общо с онази игра, в която Хенке се беше забъркал.

Беше свикнала със смътните заплахи, в СЕПО те бяха почти ежедневие. Но не можеше да знае със сигурност, не и преди да е говорила с Хенке, да е чула гласа му и да се е убедила, че е добре. Че нищо от случващото се около PayTag и Блек нямаше общо с него.

Слушалката в ухото й изпука.

— Намясто пред главния вход сме, шефе — каза Шелгрен. — Тук има десетина души, няколко репортери и ранобудна групичка, дошла да се озърта за кралски особи и известни личности. Но няма и следа от демонстранти, край!

— Добре, искам двама души отпред на тротоара. Вероятно до няколко минути ще тръгнем, край!

— Разбрано!

В дъното на коридора се отвори врата и Томас излезе навън.

Костюмът беше същият, както и мокасините, но ризата беше нова. Точно както и предшестващата я тя водеше неравна борба с широкия врат на Томас и възелът на вратовръзката му вече сериозно се беше разхлабил.

— Добро утро, Ребека. Готови ли сме?

— Всичко е подготвено, връщаме се обратно до летище „Брома“ и излитаме. Хеликоптерът побира четирима пасажери, така че няма да гъчкаме.

— И всичко за там е уредено?

— На място ще вземем две коли, изпратих ги снощи, веднага след разговора ни.

— Отлично, Ребека, впечатляващо ефективно, трябва да призная…

Тя кимна и погледна встрани.

— Тъкмо получих съобщение от мистър Блек — продължи Томас. — Ще е готов след пет минута.

— Благодаря, ще информирам останалите.

В мига, в който натисна копчето на предавателя, тя забеляза леката, едва забележима издутина под сакото на Томас до дясното му бедро. Можеше да е блекберито му, повечето американци изглеждаха твърде привързани към калъфите за колани. Агент 007 с право да пише имейли…

Но внезапно се оказа убедена, че издутината беше нещо съвсем различно.

Нещо значително по-опасно…

Тя отвори уста, за да каже нещо, но гласът на Шелгрен в слушалката я прекъсна.

— Шефе, мисля, че имаме малък проблем…

* * *

Той стоеше малко настрана, оглеждаше насъбралите се хора до червеното кадифено въже. В началото беше спокойно. Ято дърти лелки, няколко уморени фотографи.

Две черни коли стояха паркирани точно пред входа с двама прилежащи им костюмари на тротоара до тях. Отдалече смърдяха на ченгета, затова той спазваше нужната дистанция. Но само преди броени минути нещата се раздвижиха с пълна скорост. Няколко минибуса спряха малко по-нататък покрай кея и от тях се изсипа цяло стадо хора. Двайсет-трийсет, може би повече, всички в светли гащеризони и бели пластмасови маски, които ги караха да изглеждат на практика еднакви. Само за няколко секунди те завзеха тротоара и докато той внимателно се приближаваше, започнаха да разгъват банери.

PAYTAG=ЩАЗИ

СПРЕТЕ ДИРЕКТИВАТА ЗА СЪХРАНЕНИЕ НА ДАННИ

BEWARE THE CORPORATE INVASION OF PRIVATE MEMORY!

2006/24=1984

Костюмарите видимо се изнервиха, той видя единия от тях да говори по микрофона на китката си.

Той направи няколко бързи крачки, за да се приближи, но почти веднага се принуди да забави темпото. Ами ако Блек се прегрупираше и поемеше по друг път в последния момент? От задната страна сигурно също имаше изход?

Никога нямаше да успее да стигне навреме…

По дяволите!

Запъти се покрай кея, следейки внимателно случващото се от другата страна на улицата. Беше се присъединил и телевизионен екип, което изглежда посъбуди изморените фотографи, и те се заеха да се бутат с останалите. Суматохата се забелязваше все повече и той виждаше как наоколо се струпват любопитни.

Бял ван със затъмнени стъкла се дотъркаля отнякъде и закри гледката за няколко секунди, преди да паркира малко встрани.

Демонстрантите се бяха настанили пред въжето. Изглеждаха зловещо, облечени в белите си гащеризони и маски. Никой от тях не казваше нищо, единствените звуци идваха от фотографите и тв-пичовете, които се бореха за място.

Единият костюмар продължаваше да говори по микрофона. Не изглеждаше особено доволен от ситуацията.

Изведнъж откъм Шепсхолмен бавно се зададе полицейски автомобил и другият костюм пристъпи на улицата и му махна да се приближи.

HP се промъкна между паркираните минибуси. Кратката разходка от „Кунгсгатан“ го беше изтощила напълно, така че беше принуден да се облегне на една от колите, за да си поеме дъх.

Белият ван стоеше само на няколко метра вдясно с включен двигател. Удари го спарен лъх на горещи павета и изгорели дизелови газове, но той беше твърде изморен, за да му пука. Бяха се присъединили още любопитни, около входа вече се бяха скупчили поне петдесет-шейсет души.

Полицаите бяха паркирали патрулния си автомобил и се бяха качили на тротоара.

Стояха и говореха с костюмираните ченгета и HP се възползва от случая, за да пресече улицата.

Нокиата беше в предния му джоб и му отне около минута да я включи.

Сърцето биеше здраво в гърдите му, а гаденето беше едва овладяно.

* * *

— Добро утро, мис Нормѐн.

— Добро утро, мистър Блек — отговори тя и срещна погледа му.

Нямаше и следа от вчерашното неодобрение. Чудно!

— Днес отпред има по-голяма демонстрация — каза тя. — В момента има четиридесет до петдесет участници, като броят им изглежда се покачва. Предложението ми е да минем по алтернативния път за евакуация…

Тя погледна към Томас.

— Какво е положението в момента? — попита той кратко.

— Спокойно, но донякъде напрегнато. Имаме двама души на тротоара, а освен това намясто има и двама униформени полицаи.

— Медии? — този път се намеси Блек.

— Горе-долу като вчера, може би малко повече. Няколко фотографи и поне един телевизионен екип.

Блек и Томас размениха погледи.

Слабо потрепване премина през дясната й предмишница и накара пръстите й да се разтворят.

По дяволите, не сега!

— Не бихме искали да изглеждаме като типове, които се измъкват през задната врата, Ребека — каза Томас. — Още повече ако на мястото има медии. Може да се разтълкува сякаш всъщност имаме да крием нещо. Прозрачността е важна част от марката PayTag…

Тя кимна, като същевременно сви предпазливо дясната ръка зад гърба си, опитвайки се да я накара да спре да трепери.

— Разбирам…

Телефонът й завибрира във вътрешния й джоб, но тя го игнорира.

— Шелгрен, слизаме надолу — каза тя по микрофона.

* * *

— Аз съм — каза той, когато гласовата й поща се включи. Но после изведнъж се поколеба как да продължи.

— Значи… аз…

Костюмираните ченгета внезапно се разбързаха. Единият отвори вратата на предната кола, другият направи няколко крачки към въжето и тълпата.

Униформените полицаи прокараха ръце по коланите си и изглежда не знаеха какво точно трябва да правят. Като по сигнал демонстрантите ненадейно започнаха да скандират:

Don’t be evil!

Don’t be evil!

Той затвори телефона и пъхна свободната си ръка в джоба на якето. Пръстите му докоснаха дръжката на револвера. Някъде зад него се тръшна тежка автомобилна врата. Звукът го накара да подскочи.

* * *

В асансьора звучеше тиха музика. Версия на The winner takes it all на пан флейта. Очевидно имаше неписано правилно шведските хотели да пускат АББА мюзак^[2] в асансьорите…

Тя разкопча внимателно сакото си и притисна дясната си предмишница до тялото, за да усети дали пистолетът и телескопичната палка бяха на място. Всъщност трябваше да носи предпазна жилетка. Но противно на всичките си обичайни принципи беше решила да се въздържи главно защото не искаше да изглежда зачервена и потна пред Блек.

Сега осъзна, че това е било грешка — голяма.

По дяволите, трябваше да се стегне, да се съсредоточи…

Устата й беше суха, сърцето биеше по-бързо от очакваното. Дясната й ръка трепереше толкова силно, че беше принудена да я напъха в джоба на панталона.

Беше участвала в далеч по-опасни мисии от тази, така че не би трябвало да бъде нервна.

Телефонът завибрира във вътрешния джоб. Вече за трети път, така че който и да й звънеше, изглежда беше нетърпелив да се свърже с нея. Но чисто и просто трябваше да почака. Мисията беше на първо място.

Асансьорът спря на първия етаж и вратите бавно се отвориха. Тя си пое дълбоко дъх.

* * *

Скандирането на тълпата ставаше все по-високо.

Някой ритна едно от месинговите колчета, от което ограничителното въже се разлюля.

Пичът с костюма, който стоеше до въжето, изведнъж зарева.

— Назад, назад!

Двете униформени ченгета направиха няколко колебливи крачки напред.

Пръстите на HP обхванаха дръжката на револвера.

Вече нямаше връщане.

Външната врата се отвори и виковете прераснаха в рев. Но изведнъж ушите му отново заглъхнаха.

Звуковият фон около него се превърна в глухо мънкане и единственото, което чуваше, бяха собствените му тежки вдишвания.

Навъъътре…

Навъъън…

Полезрението му се стесни, превърна се в замъглен тунел и за миг той беше сигурен, че ще припадне. Стисна дръжката на пистолета още по-здраво, така че мрежестата шарка се отпечата върху дланта му. Стотици малки жилещи убождания, които го разбудиха и му припомниха защо беше там.

Имаше мисия за изпълняване.

Последната му…

И внезапно го видя.

Самата змия.

Марк Блек…

* * *

Виковете избухнаха веднага щом отвориха входната врата. Тълпата пристъпи напред, тя успя да различи маските, белите гащеризони и притеснения поглед на Шелгрен. После ловките движения на двамата униформени полицаи, когато разгънаха телескопичните си палки.

Беше грешка да минат по този път, голяма грешка.

— Обратно, връщаме се обратно — изрева тя към широкия врат на Томас.

Но той като че ли не я чу и вместо това продължи напред към колата с Блек, следващ го по петите.

Едно от колчетата на ограничителното въже се прекатури и повлече останалите след себе си.

В следващия миг демонстрантите пробиха напред.

Томас незабавно свали първия човек с лакът в лицето. Чу се звук като камшичен удар, когато маската се спука, пропускайки фонтан от кръв и слюнка, който окъпа белите гащеризони наоколо. На Томас не му пукаше ни най-малко, вместо това избута зашеметеното тяло назад, за да си отвори пространство. Раздаде още един удар, после още един.

След това тя го видя да се свива и пъха ръка под сакото по начин, който познаваше твърде добре.

Тя хвана Блек под мишницата с лявата си ръка и го придърпа към себе си. Заопипва колана си, търсейки палката… Ръката й трепереше толкова силно, че й беше трудно да я намери. В следващия миг чу Томас да крещи.

* * *

Изглеждаше почти като по телевизията.

Високо чело, остър нос и прошарена коса, заливана назад. От близко разстояние приликата с влечуго беше още по-видна. Струваше му се, че почти може да мерне раздвоен език да се стрелва между зъбите му. Сякаш преценяваше обстановката, планираше атаката си.

Хората зареваха, пробиха през ограждението. HP ги последва. Потта се стичаше по гърба му.

Хрускащ звук, после един от облечените в бяло пред него падна назад и създаде празнина в тълпата.

Маската отлетя и разкри тебеширено бяло шокирано женско лице. От носа на жената струеше кръв и опръскваше предната страна на белия й гащеризон.

В следващия миг той зърна Бека. Точно зад Блек, хванала с длан ръката му.

Твърде близо…

Той бавно започна да вади ръката си от джоба…

* * *

— GAAAAN!!! — изрева Томас и тя го видя да вади оръжието си. Насред облечените в бяло се набиваше в очи тъмна фигура. Бейзболна шапка, слънчеви очила, чорлава брада…

Ръце дърпаха дрехите й, опитваха се да се доберат до Блек…

* * *

Викът дойде отляво.

Гърлен и гъргорещ и той едва го разбра. Но не обърна глава. Вместо това продължи да вдига ръката си с поглед, фокусиран върху Блек.

* * *

Изведнъж сякаш всичко премина в slow motion. Тя долавяше всяка малка подробност от сцената около себе си. Облечените в бяло демонстранти, които Томас току-що беше свалил на земята, кръвта, която цапаше гащеризоните им.

После сребристият грамаден револвер на Томас, напускащ бавно кобура.

Демонстрантите пред него вдигнаха ръце, опитаха да се предпазят.

Тя ясно виждаше заподозрения в тълпата. Шапката, очилата, тъмното войнишко яке. Ръката, която беше наполовина излязла от джоба…

После се скри от поглед за няколко секунди. Ръката й достигна кобура на пистолета, хвана дръжката.

Треморът не искаше да си отиде. В главата й звъняха сигнали за тревога и заглушаваха мислите й. В цялата ситуация имаше нещо нередно… Продължаваха да я дърпат ръце, опитващи да изтръгнат Блек от хватката й.

Оръжието на Томас вече беше навън с цевта, насочена право към мъжа с войнишкото яке. Но демонстрантите изглежда закриваха видимостта му. Той пристъпи настрани, търсейки пролука.

Сигналите за тревога продължаваха да пищят.

НЕРЕДНОНЕРЕДНОНЕРЕДНО!

Изведнъж между демонстрантите се откри коридор. Мъжът с войнишкото яке се намираше само на пет метра. Взираше се право в Блек, право в нея. Ръката му излизаше бавно от джоба. Отвътре се показа тъмен предмет.

Инстинктите взеха връх. Бързи, отработени движения.

Изваждане,

издърпване на затвора…

изстрел!

* * *

Гърмежът дойде някъде отпред.

Достатъчно близо, за да усети ударната вълна с лицето си.

Силен удар в корема. В следващия миг коленете му се огънаха. Писъци, панически фалцети от всички страни около него.

Някой го хвана около врата, повлече го назад.

Причерня му пред очите.

* * *

Хората крещяха паникьосани, хвърляха се по земята.

Тя видя Томас да се обръща и да се взира в нея, докато облечените в бяло хора около него бягаха.

Ребека светкавично прибра оръжието в кобура, сграбчи ръката на Блек и възможно най-бързо го изблъска пред себе си към бордюра и чакащите коли.

Шелгрен я настигна, помогна й да отведе Блек до колата и после бързо да го вкара вътре.

— Карай — излая тя на Шелгрен.

— Ами другият?

Томас все още стоеше на тротоара с револвера в ръце, оглеждаше тълпата над цевта, като че търсеше някого.

Единият от униформените полицаи извика нещо, което тя не чу, след това вдигна оръжието си към Томас.

— Да се оправя сам, карай, карай!

Шелгрен натисна педала на газта до дъно и те потеглиха с летящ старт.

— Какво, по дяволите, се случи? — изсъска той, когато излязоха на Стрьомбрун.

* * *

Клатещи накланящи се движения, които му бяха така познати.

Лежеше отзад в автомобил, някакъв ван, който се движеше бързо. Страшно бързо.

Остър завой го запрати към стената и го накара да изскимти от болка.

— Буден е — той чу женски глас да казва някъде зад главата му.

Опита да се обърне, но от усилието отново му причерня пред очите.

— Не, пак припадна… — беше последното, което долови.