Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (19)

Осемнадесета глава

— Бях слуга на Хари Уоринг — започна Матю дрезгаво. — И то добър, макар да знаех, че гледа на мен като на нещо по-нисше от човешко същество. В неговите очи слугите бяха като кучета. Аз съществувах само заради негово удобство. Работата ми беше да поемам на свой гръб обвиненията за неговите злодеяния, да понасям наказанията, да поправям това, което той е счупил, да му донасям каквото иска. Дори на ранна възраст Хари беше арогантен безделник, който си мислеше, че може да му се размине за всичко заради фамилното му име…

— Не позволявам да се злослови по негов адрес! — избухна Уоринг.

— Вие имахте време да се изкажете — изрева Томас Бауман. — Сега искам да чуя Суифт.

— Името му не е…

— Оставете го да говори — каза Уестклиф; студеният му глас укроти надигащата се възбуда.

Матю кимна на графа с благодарност. Вниманието му бе отклонено, когато Дейзи зае мястото до него. Тя премести стола по-близо, докато десният му крак бе наполовина покрит с диплите на роклята й.

— Отидох с Хари в Бостънското латинско училище — продължи Матю, — а после в Харвард. Спях в квартирите за слугите в мазето. Изучавах бележките, които са си водили приятелите му по време на лекциите, които Хари беше пропускал, и пишех домашни вместо него…

— Това е лъжа! — извика Уоринг. — Ти, на когото са преподавали престарелите монахини в някакво сиропиталище… трябва да си луд, за да мислиш, че някой ще ти повярва.

Матю си позволи подигравателна усмивка.

— Научих повече от тези престарели монахини, отколкото Хари от цяла върволица частни учители. Хари разправяше, че нямал нужда от образование, тъй като имал име и пари. Но аз нямах нито едното, нито другото и единственият ми шанс беше да уча колкото е възможно повече с надеждата да се издигна някой ден.

— Да се издигнеш докъде? — попита Уоринг с явно презрение. — Беше слуга — ирландски слуга — нямаш надежда да станеш джентълмен.

Странна полуусмивка мина по лицето на Дейзи.

— Но точно това е станал в Ню Йорк, господин Уоринг. Матю си спечели място в бизнеса и обществото — и съвсем определено стана джентълмен.

— Скрит под фалшива идентичност — сопна се Уоринг. — Той е измамник, не виждате ли?

— Не — отвърна Дейзи, като гледаше право в Матю, очите й светеха с тъмен блясък. — Виждам джентълмен.

На Матю му се искаше да целува краката й. Вместо това той отмести очи от нея и продължи:

— Направих всичко, което можех, за да задържа Хари в Харвард, докато той вървеше с пълна сила към изключване. Пиенето и комарът, и…

Матю се поколеба, когато си напомни, че имаше и женско присъствие.

— … другите неща — продължи той — се влошаваха. Месечните разходи далеч надхвърляха позволените, а дългът от залагания нарасна до такива неуправляеми пропорции, че дори Хари взе да се тревожи. Страхуваше се от последиците, с които щеше да се сблъска, след като баща му научи за степента на бедата. Верен на себе си, той потърси лесния начин. Което обяснява ваканцията вкъщи по времето, когато сейфът беше ограбен. Разбрах веднага, че Хари го е направил.

— Гнусни лъжи! — изкрещя Уоринг.

— Хари посочи мен — каза Матю, — вместо да си признае, че той е разбил сейфа, за да се погрижи за дълговете си. Беше решил, че трябва да бъда пожертван, за да си спаси той кожата. Естествено, семейството повярва на думата на сина си, не на моята.

— Вината ти беше доказана в съда — каза грубо Уоринг.

— Нищо не беше доказано. — Гневът се разля като огън по вените му и той си пое дъх дълбоко, като се опитваше да се контролира. Усети ръката на Дейзи да търси неговата и я взе. Хватката му беше прекалено стегната, но той сякаш не можеше да я отслаби.

— Делото беше фарс — каза Матю. — Беше претупано, за да не позволи на вестниците да се вглеждат прекалено отблизо в случая. Назначеният ми служебен адвокат буквално проспа по-голямата част от него. Нямаше улики, които да ме свързват с кражбата. Прислужникът на един от състудентите на Хари призна, че е подочул как Хари и двама негови приятели се наговарят да ме натопят, но беше прекалено уплашен, за да свидетелства.

Виждайки, че пръстите на Дейзи са побелели под неговите, Матю разхлаби ръката си. Палецът му мина нежно по кокалчетата й.

— Имах късмет — продължи той по-тихо, — когато един репортер от „Дейли Едвъртайзър“ написа статия, разкриваща миналите дългове на Хари, и показа, че тези същите дългове случайно са били погасени веднага след обира. В резултат на статията избухнаха обществени протести към очевидната пародия при провеждането на съдебни дела.

— И въпреки това сте били осъден? — попита гневно Лилиан.

Матю се усмихна мрачно.

— Правосъдието може да е сляпо — каза той, — но обича звука на парите. Семейство Уоринг бяха прекалено влиятелни, а аз бях един безпаричен слуга.

— Как избягахте? — попита Дейзи.

Сянката на горчива усмивка остана да трепти върху лицето му.

— Това за мен беше точно такава изненада, както за всички останали. Бях качен в затворническата каруца — тя тръгна към щатския затвор преди изгрев-слънце. Каруцата спря на една празна отсечка от пътя. Внезапно вратата бе отключена и бях измъкнат навън от половин дузина мъже. Предположих, че ще бъда линчуван. Но те казаха, че са състрадателни граждани, решени да поправят една грешка. Пуснаха ме на свобода — и ми дадоха един кон. Отидох до Ню Йорк, продадох коня и започнах нов живот.

— Защо избрахте фамилията Суифт? — попита Дейзи.

— По онова време бях научил каква е силата на едно уважавано име. А Суифт са голямо семейство с много клонове, поради което си помислих, че ще е по-лесно да мине без много-много взиране.

Тогава се обади Томас Бауман, заплашителната му надменност го преряза:

— Защо дойдохте при мен да търсите работа? Мислехте си, че ще ме измамите?

Матю погледна право в очите му, спомняйки си първото си впечатление от Томас Бауман… могъщ човек, който искаше да му даде шанс, прекалено зает с бизнеса си, за да задава проучващи въпроси. Предпазлив, необуздан, нестандартен, целеустремен… най-влиятелната мъжка фигура в живота на Матю.

— Никога — произнесе Матю искрено. — Възхищавах се на това, което сте постигнали. Исках да се уча от вас. И… — Гърлото му се стегна. — … Започнах да ви гледам с уважение и благодарност, и най-дълбока обич.

Лицето на Бауман почервеня от облекчение и той кимна леко, очите му блестяха.

Уоринг имаше вид на изгубен, хладнокръвието му беше разбито като евтино стъкло. Той изгледа Матю с неудържима омраза.

— Опитваш се да петниш паметта на сина ми с лъжите си — каза той. — Няма да го позволя. Предполагаше, че ако дойдеш в чужда страна, никой няма да…

— Паметта му? — Матю вдигна очи разтревожен, смаян. — Хари е мъртъв?

— Заради теб! След делото тръгнаха слухове, лъжи, съмнения, които така и не стихнаха. Приятелите на Хари го избягваха. Опетнената му чест… това съсипа живота му. Ако беше признал вината си… ако беше излежал присъдата, която заслужаваше… Хари още щеше да е с мен. Но мръсните хорски подозрения се увеличаваха с времето и това да живее в тази сянка принуди Хари да пие и да постъпва безразсъдно.

— От всичко излиза — каза Лилиан сардонично, — че синът ви е правел това още преди процеса.

Лилиан имаше невероятен талант да довежда хората до ръба. Уоринг не беше изключение.

— Той е завършен престъпник! — хвърли се към нея Уоринг. — Как смеете да вярвате на него, а не на мен?

Уестклиф стигна до тях с три крачки, но Матю вече беше застанал пред Лилиан, предпазвайки я от яростта на Уоринг.

— Господин Уоринг — каза Дейзи в суматохата, — моля ви, овладейте се. Сигурно можете да видите, че не подобрявате ситуацията си с това поведение. — Спокойствието й явно проникна през яростта му.

Уоринг я изгледа със странно умолителен поглед.

— Синът ми е мъртъв. Филен е виновен.

— Това няма да го върне обратно — каза тя тихо.

— Но ще ми донесе мир — изплака Уоринг.

Изражението на Дейзи беше мрачно, погледът й — изпълнен със съжаление.

— Сигурен ли сте?

Всички можеха да видят, че това е без значение. Той не беше на себе си.

— Чаках много години и пропътувах хиляди мили за този момент — каза Уоринг. — Няма да се откажа. Видяхте документите, Уестклиф. Дори вие не сте над закона. На полицаите им е заповядано да използват сила, ако се наложи. Ще ми го предадете веднага, тази вечер.

— Не мисля така. — Очите на Уестклиф бяха твърди като камък. — Ще е лудост да пътувате в такава нощ. Пролетните бури в Хемпшир могат да са яростни и непредсказуеми. Ще останете през нощта в Стоуни Крос парк, докато реша какво да се направи.

Полицаите изглеждаха в известна степен облекчени от това предложение, тъй като никой здравомислещ човек не би дръзнал да излезе в пороя.

— И да дам на Филен възможността да избяга отново? — попита презрително Уоринг. — Не. Ще ми го предадете лично.

— Имате думата ми, че той няма да избяга — каза веднага Уестклиф.

— Думата ви за мен не значи нищо — отвърна му Уоринг. — Очевидно е, че сте на негова страна. — Думата на един английски джентълмен беше всичко. И да се съмняваш в нея беше възможно най-голямата обида.

Матю беше изненадан, че Уестклиф не експлодира на място. Опънатите му страни вибрираха от гняв.

— Сега вече успяхте — промърмори Лилиан. Дори в най-лошите спорове със съпруга си тя никога не бе дръзвала да поставя под съмнение честта му.

— Ще вземете този мъж — каза той на Уоринг с убийствен тон, — само през трупа ми.

В този момент Матю осъзна, че ситуацията е стигнала прекалено далече. Уоринг бръкна в джоба на сакото си, който беше издут от някакъв тежък предмет, и след миг той видя дръжката на пистолет. Разбира се. Един пистолет беше изпитана застраховка в случай, че полицаите се окажеха неефективни.

— Почакайте — каза Матю. Той щеше да каже или да направи каквото е нужно, за да не позволи пистолетът да бъде използван. Ако това се случеше, конфронтацията щеше да ескалира до опасна степен, от която щеше да е невъзможно за всички да се откажат. — Ще отида с него. — Той погледна Уоринг, искаше да го успокои. — Процесът е в действие. Господ вижда, че не мога да го избегна.

— Не! — извика Дейзи и обви ръце около врата му. — Няма да сте в безопасност с него.

— Тръгваме веднага — каза Матю на Уоринг, като внимателно се освободи от прегръдката на Дейзи и я избута зад щита на тялото си.

— Не мога да позволя… — започна Уестклиф.

Матю го прекъсна решително:

— Така е по-добре. — Той искаше полуоткачения Уоринг и двамата полицаи час по-скоро да се махнат от Стоуни Крос парк. — Ще отида с тях и всичко ще се разреши в Лондон. Това не е нито времето, нито мястото за обсъждане.

Графът изруга тихо. Ловък тактик, Уестклиф разбра, че за момента той нямаше надмощие. Това не беше битка, която може да се спечели с брутална сила. Тази битка щеше да изисква пари, законност и политически интриги.

— Идвам с вас в Лондон — каза кратко той.

— Невъзможно — отвърна Уоринг. — Каретата е за четирима. Ще побере мен, полицаите и арестанта.

— Ще ви следвам в моята карета.

— Аз ще ви придружа — каза решително Томас Бауман.

Уестклиф дръпна Матю настрана, сложи братски ръка на рамото му и заговори тихо:

— Познавам съдията на Бау Стрийт много добре. Ще се погрижа да му обясня нещата около вас веднага щом пристигнем в Лондон — и по моя молба той ще ви освободи на часа. Ще останем в частната ми резиденция, докато чакаме официално нареждане от американския посланик. Междувременно ще събера група адвокати и политически влиятелни фигури, които да са на мое разположение.

Матю едва успя да отговори:

— Благодаря ви.

— Господарю — прошепна Дейзи, — ще успеят ли да екстрадират Матю?

Чертите на Уестклиф се втвърдиха в арогантна увереност.

— Категорично не.

Дейзи се засмя несигурно.

— Ами — каза тя, — искам да вярвам на думата ви, господарю, дори ако господин Уоринг не вярва.

— Междувременно ще приключа с Уоринг — промърмори Уестклиф и поклати глава. — Извинете ме. Ще кажа на слугите да подготвят каретата ми.

Когато графът тръгна, Дейзи погледна лицето на Матю.

— Сега толкова много неща са ми ясни — промълви тя. — Защо не ми казахте?

— Да, аз… — Гласът му беше пресипнал. — Знаех, че не е правилно. Знаех, че ще ви загубя, когато научите.

— Не мислехте ли, че бих разбрала? — попита Дейзи мрачно.

— Не знаете как беше преди. Никой нямаше да ми повярва. Фактите нямаха значение. И след като преминах през това, не можех да вярвам на никого, не вярвах дори в собствената си невинност.

— Матю — каза тя просто, — винаги ще вярвам на всичко, което ми кажете.

— Защо? — прошепна той.

— Защото ви обичам.

Думите го разбиха.

— Не трябва да го изричате. Не трябва…

— Обичам ви — настоя Дейзи, хващайки жилетката му. — Трябваше да го кажа преди — исках да изчакам, докато ми повярвате достатъчно, за да спрете да криете миналото си от мен. Но сега, когато знам най-лошото… — Тя спря с неуверена усмивка. — Това е най-лошото, нали? Няма друго, което искате да споделите?

Матю кимна замаяно.

— Да. Не. Това е.

Изражението й стана свенливо.

— Няма ли и вие да кажете, че ме обичате?

— Нямам право — каза той. — Не и докато това не се разреши. Не и докато името ми е…

— Кажете ми — произнесе Дейзи, дръпвайки жилетката му.

— Обичам ви — прошепна Матю. По дяволите, беше толкова хубаво да й го каже.

Тя го подръпна отново, този път някак собственически. Матю вдигна ръце към лактите й, усещаше нейната топлина през влажния плат на роклята й. Въпреки неподходящата ситуация, тялото му пулсираше от желание. Дейзи, не искам да ви оставя…

— И аз идвам в Лондон — чу той шепота й.

— Не. Останете тук със сестра си. Не искам да се замесвате.

— Не е ли малко е късно за това? Като ваша годеница имам повече от мимолетен интерес от изхода.

Матю наведе глава над нейната, устата му леко докосна косата й.

— Ще ми бъде много по-трудно, ако сте там — произнесе той тихо. — Трябва да знам, че сте в безопасност тук в Хемпшир. — Като откъсна ръцете й от жилетката си, той ги поднесе към устните си и ги целуна пламенно. — Идете до изворчето вместо мен утре — прошепна той. — Ще имам нужда от сбъдване на едно петдоларово желание.

Пръстите й се свиха около неговите.

— По-добре да е десетдоларово.

Матю се обърна, когато усети, че някой се приближава зад него. Бяха двамата полицаи, изглеждаха раздразнени.

— Процедурата за обирджии изисква да са с белезници, докато ги транспортираме до Бау Стрийт — каза единият. Той изгледа Дейзи обвинително. — Извинявайте, госпожице, но какво направихте с белезниците, след като ги свалихте от ръцете на господин Филен?

Дейзи му отвърна с невинен поглед:

— Дадох ги на една прислужница. Боя се, че тя е забравила къде ги е сложила.

— Къде да търсим? — попита офицерът нетърпеливо.

Нейното изражение не се промени, когато отвърна:

— Бих предложила да претърсите всички нощни гърнета.