Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (17)

Шестнадесета глава

Първомайският фестивал в Стоуни Крос се празнуваше от столетия, започвайки като езическо тържество на края на зимата и възвръщането на плодородието на почвата. Фестивалът представляваше тридневно събитие и включваше игри, пиршества, танци и всякакви възможни веселби.

Местното дребно дворянство, фермери и граждани, всички се смесваха свободно по време на фестивала, въпреки протестите на духовниците и други хора с консервативни умове, които казваха, че първомайският фестивал не бил нищо друго, освен оправдание да се отдадеш на разврат и обществено пиянство. Както Лилиан отбеляза лукаво пред Дейзи, колкото по-гръмогласни бяха оплакванията за греховете, случващи се на първи май, толкова по-висока беше степента на посещаемост.

Селската поляна беше огряна от факли. По-нататък един голям огън изпращаше гигантски стълбове дим нагоре към натежалото от облаци небе. През целия ден беше облачно, въздухът беше тежък от влага и зареден с обещанието за приближаваща буря. За щастие, обаче, бурята явно беше възпряна от езическите божества, и тържествата се състояха така, както беше планирано.

Матю и Дейзи обикаляха безцелно редицата дървени сергии, издигнати покрай Хай Стрийт, пълни с платове, играчки, шапки, сребърни бижута и стъклени изделия. Тя бе решила да види и да направи колкото се може повече неща за кратко, тъй като Уестклиф настоятелно ги беше посъветвал да се върнат в къщата преди полунощ.

— Колкото по-късно става, толкова по-несдържани стават празнуващите — многозначително бе подхвърлил графът. — Под въздействието на виното — и зад прикритието на маските — хората са склонни да правят неща, които никога не биха си помислили да правят на дневна светлина.

— О, някой малък ритуал за плодородие тук-там? — подигра се Дейзи весело. — Не съм толкова невинна, чеда…

— Ще се върнем рано — каза Матю на графа.

Сега, докато си проправяха път през многолюдното село, Дейзи разбра какво е имал предвид Уестклиф. Беше все още ранна вечер, а вече изглеждаше, че обилно леещото се вино е свалило задръжките. Хората се прегръщаха, спореха, смееха се и играеха. Някои окичваха с цветни венци основите на най-старите дъбове или изливаха вино в корените…

— Боже мой — каза Дейзи, когато вниманието й бе привлечено от озадачаваща гледка в далечината, — какво правят на бедното дърво?

Ръцете на Матю обхванаха главата й и решително я обърнаха в обратната посока.

— Не гледайте.

— Това някаква форма на обожествяване на дърво ли е, или…

— Да отидем да погледаме танцуващите на въже — предложи той с внезапен ентусиазъм, повеждайки я към другата страна на поляната.

Вървяха бавно покрай гълтачи на огън, фокусници и акробати, спирайки само да си купят още мехче с вино. Дейзи пиеше внимателно от него, но една капка се отрони от ъгълчето на устните й. Матю се усмихна и започна да рови в джоба си за кърпичка, след това явно се отказа. Вместо това наклони глава и пресуши с целувка капката.

— Предполага се, че трябва да ме пазите от непристойни постъпки — каза тя с усмивка, — а вместо това ме отклонявате от правия път.

Кокалчетата на ръката му минаха нежно по очертанията на лицето й.

— Бих искал да ви отклоня от правия път — промърмори той. — Всъщност, иска ми се да ви отведа право в онази гора и… — Той явно изгуби нишката на мисълта си, когато се вгледа в топлите й тъмни очи. — Дейзи Бауман — прошепна той. — Искам…

Но тя така и не разбра какво искаше той, защото една минаваща тълпа силно я блъсна към него. Всеки се напрягаше да си осигури гледка към двойката жонгльори, които въртяха пръчки и обръчи във въздуха между тях. При блъсването мехчето с вино беше избито от ръцете на Дейзи и сгазено на земята. Матю я обгърна покровителствено.

— Изпуснах виното — каза Дейзи със съжаление.

— Още по-добре. — Устата му се сведе към ухото й, устните му докоснаха деликатното външно ръбче. — Можеше да отиде в главата ми. А после вие да се възползвате от мен.

Дейзи се усмихна и се притисна към него, сетивата й се наслаждаваха на успокояващата топлина на неговата прегръдка.

— Толкова ли са очевидни намеренията ми? — попита тя с глух глас.

Той се сгуши в мекото местенце под ухото й.

— Боя се, че да.

След това тръгнаха през тълпата от тела, докато стигнаха откритото пространство до сергиите. Там Матю й купи фунийка с печени орехи… марципаново зайче… сребърна дрънкалка за бебето Мерит и нарисувана парцалена кукла за дъщеричката на Анабел. Докато вървяха по Хай Стрийт към чакащата карета, Дейзи беше спряна от жена в пищни одежди, която носеше шал с лъскави метални нишки и бижута от ковано злато.

Лицето на жената приличаше точно на ябълковите кукли, които тя и Лилиан правеха, когато бяха деца. Те издълбаваха лица върху обеления плод и ги оставяха да изсъхнат, докато се превърнат в кафяви, очарователно сбръчкани глави. Черни мъниста за очи и меки туфи разчепкана вълна вместо коса… да, тази жена изглеждаше по съвсем същия начин.

— Да предскажа ли бъдещето на дамата, господине? — обърна се жената към Матю.

Поглеждайки към Дейзи, Матю вдигна сардонично вежди.

Тя се усмихна, знаеше отлично, че той не може да понася мистицизъм, суеверия и всякакви неща, свързани със свръхестественото. Матю беше прекалено практичен, за да вярва в неща, които не можеха да бъдат доказани по емпиричен път.

— Само защото не вярвате в магия — каза му Дейзи игриво, — не означава, че тя не може да съществува. Нямате ли желание да надзърнете малко в бъдещето?

— Бих предпочел да изчакам — дойде намусеният му отговор.

— Само шилинг, сър — притисна го гадателката.

Матю въздъхна, когато се разрови в джоба си.

— Този шилинг — каза той на Дейзи — щеше да е по-добре похарчен на сергиите за панделка за коса или пушена риба.

— И това го казва човек, който хвърля пет долара в кладенчето на желанията…

— Сбъдването на желанието няма нищо общо с това — каза той. — Направих го само за да привлека вниманието ви.

Дейзи се засмя.

— Значи така. Но… — тя го погледна многозначително — желанието ви се сбъдна, нали? — Като взе шилинга, тя го подаде на врачката. — Какъв метод използвате при врачуването? — попита тя безгрижно жената. — Имате ли кристална топка? Карти таро ли използвате, или гледате на ръка?

Вместо отговор жената измъкна едно огледалце със сребърен обков и го подаде на Дейзи:

— Погледнете отражението си — произнесе тя сериозно. — То е вход към света на духовете. Продължавайте да гледате… не отклонявайте очи.

Матю въздъхна и вдигна поглед.

Дейзи покорно се взря в собственото си очаквателно отражение, виждайки трепкащата светлина от факлите по лицето си.

— И вие ли ще гледате в него? — попита тя.

— Не — отвърна гадателката. — Нужно ми е само да гледам очите ви.

След това… тишина. По-нагоре по улицата хората пееха пролетни песни и биеха барабани. Като се взря в очите си, Дейзи видя малки златни проблясъци отразена светлина, като искри, вдигащи се от огън на открито. Ако гледаше достатъчно настойчиво и достатъчно дълго, можеше почти да се самоубеди, че сребърното огледало наистина е врата към някакъв мистичен свят. Може би си въобразяваше, но всъщност чувстваше интензивността на концентрацията на гадателката.

С внезапност, която стресна Дейзи, жената измъкна огледалото от ръцете й.

— Не се получава — произнесе тя напрегнато. — Не мога да видя нищо. Ще ви върна шилинга.

— Не е необходимо — отвърна развеселено Дейзи. — Нямате вина, ако моя дух е непрозрачен.

Гласът на Матю беше толкова сух, че човек можеше да запали кибритена клечка в него.

— Ще сме доволни, дори да ни кажете нещо измислено — каза той на жената.

— Тя не може да измисли нищо — възрази Дейзи. — Това ще е злоупотреба с дарбата й.

Изследвайки сбръчканите черти на гадателката, Дейзи си помисли, че забелязва искрено недоволство. Жената трябва да беше съзряла нещо, или пък си мислеше нещо, което я тревожеше. Но ако не разбереше какво е то, Дейзи си знаеше, че любопитството ще я подлуди.

— Не си искаме шилинга обратно — каза тя. — Моля ви, трябва да ми кажете нещо. Ако е лошо, по-добре е да го знам и да съм подготвена, нали?

— Невинаги — каза жената сухо.

Дейзи отиде по-близо до нея и усети мирис на смокиня и някакъв аромат на растения… може би на дафинови листа? Или на босилек?

— Искам да знам — настоя тя.

Гадателката я изгледа с дълъг, замислен поглед. Накрая заговори с голяма неохота:

Нощта на сърцето сладост раздава,

горчиви обрати — денят.

Обещание през април…

разбито сърце през май.

Разбито сърце? На Дейзи не й хареса как звучи това.

Тя усети, че Матю се изправя зад нея и слага ръка на кръста й. Макар да не виждаше изражението му, знаеше, че е сардонично.

— Дали два шилинга ще ви насърчат за нещо по-оптимистично? — попита той.

Гадателката го игнорира. Като затъкна огледалото на кръста си, тя каза на Дейзи:

— Направете си амулет от скилидки чесън, вързани в червен плат. Трябва да се носи за защита.

— Срещу какво? — попита Дейзи разтревожено.

Жената вече се отдалечаваше от тях. Ярките цветове на полите й се раздвижиха като речни тръстики, когато тя се насочи към тълпата в края на улицата в търсене на още бизнес.

Обръщайки се към Матю, Дейзи вдигна поглед към безстрастното му лице.

— Вие от какво бихте се предпазвали?

— От времето. — Той вдигна ръката си с дланта нагоре и Дейзи усети как няколко тежки, студени капки цопват върху главата и раменете й.

— Прав сте — каза тя, замислена над злокобното предсказание. — Трябваше да дам парите за пушена риба.

— Дейзи… — Свободната му ръка се плъзна по тила й. — Не вярвате на тези глупости, нали? Тази стара вещица е запомнила няколко стиха и всеки от тях ще рецитира за по един шилинг. Единствената причина да ни предвещае зло, беше, защото не се престорих, че вярвам на вълшебното й огледало.

— Да, но… тя изглеждаше така, сякаш искрено съжалява.

— Няма нищо искрено в нея, нито в това, което каза. — Матю я придърпа по-близо, без да го е грижа кой ще ги види. Когато Дейзи вдигна очи към него, една дъждовна капка се разби върху бузата й, а друга близо до ъгълчето на устата. — Онова не беше истинско — каза Матю тихо, очите му бяха като синя нощ. Той я целуна пламенно, настойчиво, на улицата, с вкуса на дъжд, погълнат между техните устни. — Това е истинско — прошепна той.

Дейзи се притисна към него, изправена на пръсти, за да нагоди тялото си срещу твърдите му контури. Купчината от пакети заплашваше да падне и Матю се опитваше да ги задържи, докато устата му поглъщаше тази на Дейзи. Тя прекъсна целувката с внезапен смях. Силен тътен на гръмотевица накара земята под краката им да потрепери.

С периферното си зрение тя видя, че хората се пръсват на завет по магазините и сергиите.

— Ще стигна преди вас до каретата — каза тя на Матю, повдигна полата си и хукна с пълна сила.