Лайза Клейпас
Скандал през пролетта (10)

Девета глава

Когато следобедът се изниза и премина в ранна вечер, бурята ескалира отвъд обичайното пролетно буйство в истински щурм. Носещият дъжд вятър блъскаше прозорците и връхлиташе подрязания жив плет и дървета, докато светкавици раздираха небето. Четирите приятелки стояха в салона Марсдън, пресмятаха времето между контракциите на Лилиан, докато интервалите между тях станаха на всеки десет минути. Лилиан беше разтревожена, въпреки че се опитваше да го скрие. Дейзи предположи, че на сестра й й е трудно да капитулира пред неизбежното събитие, което вземаше контрол над тялото й.

— Сигурно не ти е удобно на канапето — каза накрая Анабел, като дръпна Лилиан нагоре. — Хайде, скъпа. Време е да легнеш.

— Да отида ли… — започна Дейзи, мислейки, че Уестклиф най-после трябва да бъде уведомен.

— Да, така мисля — кимна Анабел.

Облекчена от перспективата да върши нещо, вместо да седи безпомощно, Дейзи попита:

— И после какво? Нужни ли са ни чаршафи? Хавлиени кърпи?

— Да, да — потвърди Анабел през рамо, обвивайки уверена ръка около гърба на Лилиан. — И ножица също така, както и бутилка гореща вода. Кажи на икономката да изпрати валерианово масло и чай от изсушен майчин лист и овчарска торбичка.

Докато другите помагаха на Лилиан да отиде до спалнята, Дейзи забърза надолу по стълбището. Тя отиде до билярдната зала, но я завари празна, после изтича до библиотеката и един от главните салони. Уестклиф не се виждаше никъде. Потискайки нетърпението си, Дейзи се насили да мине спокойно покрай гостите в коридора и се насочи към кабинета на Уестклиф. За нейно облекчение той беше там с баща й, господин Хънт и Матю Суифт. Мъжете бяха погълнати от интересен разговор, който включваше фрази като „недостатъчна мрежа за дистрибуция“ и „печалба от една производствена единица“.

Осъзнавайки присъствието й до вратата, мъжете вдигнаха очи. Уестклиф стана от полуседналата си позиция на бюрото.

— Господарю — каза Дейзи, — дали мога да разменя няколко думи с вас?

Макар да говореше спокойно, нещо в изражението й трябва да го беше разтревожило. Той не губи и секунда и отиде при нея.

— Да, Дейзи?

— Отнася се до сестра ми — прошепна тя. — Изглежда раждането започна.

Тя никога не бе виждала графа толкова слисан.

— Прекалено рано е — каза той.

— Очевидно бебето не мисли така.

— Но… това не е по план. — Графът изглеждаше дълбоко разстроен, че детето му би пропуснало да се консултира с календара, преди да дойде на бял свят.

— Не е задължително — отвърна Дейзи. — Възможно е докторът да е сбъркал датата на раждане. Все пак е въпрос на предположения.

Уестклиф се намръщи.

— Очаквах много по-голяма точност от тази! Почти с цял месец е по-рано от планираното… — Хрумна му нова мисъл и той пребледня. — Недоносено ли е бебето?

Въпреки че самата Дейзи имаше своите тайни страхове за това, тя поклати веднага глава:

— На някои жени им личи много повече, отколкото на други. А сестра ми е много слаба. Сигурна съм, че бебето е добре. — Тя му се усмихна окуражително. — Лилиан има болки през последните четири-пет часа, а сега станаха на десет минути, което според Анабел…

— Тя ражда от часове, а никой не ми е казал? — извика побеснял Уестклиф.

— Ами, технически погледнато това не е раждане, докато интервалите между контракциите не станат равни, а тя каза, че не искала да ви безпокои, докато…

Уестклиф пусна една ругатня, което шокира Дейзи. Той се обърна да размаха заповеднически, но несигурен пръст към Саймън Хънт.

— Доктор — излая той и хукна.

Саймън Хънт не изглеждаше изненадан от първичната реакция на Уестклиф.

— Горкичкият — каза той със слаба усмивка, пресягайки се над бюрото да върне една писалка обратно на поставката й.

— Защо ви нарече „доктор“? — попита Томас Бауман, все още под въздействието на следобедната чашка бренди.

— Сигурен съм, че иска от мен да изпратя да повикат доктор — отвърна Хънт. — Което възнамерявам да сторя веднага.

За съжаление, срещнаха трудности при довеждането на доктора, достопочтен старец, който живееше в селото. Слугата, изпратен да го доведе, се върна със злочестото съобщение, че докато е съпровождал доктора до чакащата карета на Уестклиф, старецът се е наранил.

— Как? — поиска да знае Уестклиф, който бе излязъл от спалнята, за да чуе новините от слугата. Малка групичка от хора, включваща Дейзи, Еви, Сейнт Винсънт, господин Хънт и господин Суифт, чакаха в коридора. Анабел беше вътре с Лилиан.

— Милорд — каза с разкаяние слугата на Уестклиф, — докторът се подхлъзна на един мокър камък и падна на земята, преди да успея да го хвана. Кракът му е контузен. Той казва, че не вярва да е счупен, но така или иначе, не може да дойде да помага на лейди Уестклиф.

В тъмните очи на графа просветна див пламък.

— Защо не си държал ръката на доктора? За бога, той е изкопаемо! Очевидно е, че не може да му се вярва, че ще върви сам по мокър паваж.

— Щом е толкова немощен — намеси се логично Саймън Хънт, — как тогава се предполага, че тази реликва ще е от полза на лейди Уестклиф?

Графът се намръщи.

— Докторът е наясно с раждането повече от всички между Стоуни Крос и Портсмут. Израждал е поколения Марсдън.

— При тази скорост — каза лорд Сейнт Винсънт, — последният потомък на Марсдън ще се появи на бял свят сам. — Той се обърна към слугата. — Освен ако докторът има някакви предложения от кого да бъде заместен.

— Да, милорд — каза неловко слугата. — Той ми каза, че в селото има една акушерка.

— Тогава иди и я доведи веднага — излая Уестклиф.

— Вече опитах, милорд. Но… тя е малко… подпийнала.

Уестклиф се намръщи.

— Независимо от това я доведи. В момента и аз изпитвам непреодолимо желание да обърна една-две чаши вино.

— Ъ-ъ-ъ… милорд… всъщност тя е повече от подпийнала.

Графът го изгледа невярващо.

— По дяволите, колко е пияна?

— Мисли си, че е кралица. Развика ми се, че съм настъпил шлейфа й.

Настъпи кратка тишина, докато групата смели информацията.

— Ще убия някого — произнесе графът, без да се обръща конкретно към някого, но викът на Лилиан откъм спалнята го накара да побледнее.

— Маркъс!

— Идвам — извика Уестклиф и се обърна да изгледа слугата заплашително. — Намери някого — изстреля той. — Доктор. Акушерка. Проклета долнопробна гадателка. Просто доведи… някого… веднага!

Когато Уестклиф изчезна в спалнята, въздухът сякаш потрепери и запуши след него като последица от удар на мълния. От небето навън отекна силен тътен, от който полилеите изтракаха и подът потрепери.

Слугата беше на път да се разплаче.

— Десет години в служба на господаря, а сега ще ме уволни…

— Върни се при доктора — каза Саймън Хънт — и разбери дали кракът му не е по-добре. Ако не е, попитай го дали няма някой чирак или ученик… който може да го замести. Междувременно аз ще отида с коня до съседното село да потърся някого.

Матю Суифт, който беше мълчал до този момент, попита тихо:

— По кой път ще поемете?

— На изток — отвърна Хънт.

— Тогава аз ще тръгна на запад.

Дейзи се взря в Суифт с изненада и благодарност. Бурята щеше да затрудни изпълнението на задачата, да не споменаваме, че щеше да го направи неудобно. Фактът, че той искаше да я поеме заради Лилиан, която не беше крила неприязънта си към него, го издигна с няколко степени нагоре в очите на Дейзи.

Лорд Сейнт Винсънт каза сухо:

— Предполагам, че за мен остава да се отправя на юг. Тя би трябвало да роди бебето по време на потоп с такива библейски размери.

— Може би предпочиташ да останеш с Уестклиф? — попита Саймън Хънт със сардоничен тон.

Сейнт Винсънт му хвърли поглед, изпълнен със сдържана веселост.

— Отивам да си взема шапката.

* * *

Минаха два часа след тръгването на мъжете, докато раждането на Лилиан продължаваше. Болките се усилиха толкова, че я оставяха без дъх. Тя стискаше ръката на съпруга си със съкрушителна сила, която той сякаш не усещаше изобщо. Беше търпелив и успокояващ, бършеше лицето й с влажна кърпа, даваше й да отпива от билковата отвара, разтриваше гърба и краката й, за да й помогне да се отпусне.

Анабел се прояви като толкова компетентна, че Дейзи се съмняваше, че акушерка би се справила по-добре. Тя слагаше бутилката с гореща вода на гърба на Лилиан и върху стомаха й и й говореше по време на болките, напомняше й, че щом тя, Анабел, е успяла да мине през това, значи и Лилиан ще може.

След всяка силна контракция Лилиан трепереше.

Анабел държеше здраво ръката й.

— Не трябва да си толкова тиха, скъпа. Викай или ругай, ако това ти помага.

Лилиан поклати леко глава.

— Нямам енергия да викам. Имам повече сила, ако я сдържам.

— При мен беше по същия начин. Макар че те предупреждавам, хората няма да ти съчувстват много, ако го понасяш стоически.

— Не искам съчувствие — каза Лилиан, затваряйки очи, когато започна нова контракция. — Искам само… това да свърши.

Гледайки опънатото лице на Уестклиф, Дейзи си помисли, че независимо дали Лилиан иска съчувствие, или не, съпругът й беше преизпълнен с такова.

— От теб не се очаква да си тук — каза му Лилиан, когато контракцията премина. Тя стискаше ръката му, сякаш беше спасително въже. — Очаква се да си долу, да крачиш напред-назад и да пиеш.

— Господи боже, жено — промърмори Уестклиф, като попи потното й лице със суха кърпа, — аз съм този, който ти причини това. И няма да те оставя да посрещнеш последиците сама.

Това предизвика слаба усмивка върху пресъхналите устни на Лилиан.

На вратата се почука бързо и силно и Дейзи изтича да отвори. Открехвайки я с няколко сантиметра, тя видя Матю Суифт, прогизнал и изкалян, да диша задъхано. Изпита облекчение.

— Слава богу — възкликна тя. — Досега никой не се е върнал. Намерихте ли някого?

— И да, и не.

Опитът бе научил Дейзи, че когато отговорът е „и да, и не“, резултатът рядко е този, който човек е искал.

— Какво искате да кажете?

— Човекът всеки момент ще се качи горе… сега се мие. Пътищата са разкаляни… направо като тресавища… адски гръмотевици… беше чудо, че конят не побягна и не си счупи крак. — Суифт свали шапката си и избърса чело с ръкав, оставяйки мръсни ивици по лицето си.

— Но все пак намерихте доктор? — притисна го Дейзи, като извади чиста кърпа от една кошница до вратата и му я подаде.

— Не. Съседите казаха, че докторът заминал за Брайтън за две седмици.

— Ами акушерка…

— Заета е — отвърна кратко Суифт. — Помагаше на други две жени в селото, които раждаха, докато говорехме. Тя каза, че това понякога се случвало по време на силна буря… нещо във въздуха го предизвиквало.

Дейзи го погледна объркано.

— Тогава кого сте довели?

Отстрани на Суифт се появи плешив мъж с меки кафяви очи. Той беше мокър и чист… по-чист от Суифт, във всеки случай — и прилично изглеждащ.

— Добър вече, госпожице — поздрави непознатият стеснително.

— Името му е Мерит — каза Суифт на Дейзи. — Той е ветеринар.

— К-какво?!

Въпреки че вратата беше почти затворена, разговорът можеше да бъде чут от хората в стаята. Откъм леглото се чу резкият глас на Лилиан.

— Довели сте ми конски доктор?!

— Препоръчаха го силно — каза Суифт.

Тъй като Лилиан бе покрита с чаршафите, Дейзи отвори вратата по-широко, за да й позволи да види мъжа.

— Какъв опит имате? — поиска да знае Лилиан.

— Вчера изродих кутретата на един булдог. А преди това…

— Напълно достатъчно — каза Уестклиф прибързано, когато Лилиан стисна ръката му при започването на пореден спазъм. — Влезте.

Дейзи пропусна мъжа в стаята, а тя излезе навън с друга чиста кърпа.

— Бих отишъл в друго село — каза Суифт, в гласа му прозвуча извинителна нотка. — Не знам дали Мерит ще е от полза. Но мочурищата и реките са прелели и пътищата са непроходими. А не исках да се връщам без помощ. — Той затвори очи за миг, лицето му беше измъчено, и тя осъзна колко изтощителна е била ездата през бурята.

Човек, на когото може да се разчита, помисли си Дейзи. Като нави ъгълчето на една хавлиена кърпа около пръстите си, тя избърса калта от лицето му и попи дъждовните капки, хванати в еднодневната му брада. Тъмните косъмчета на челюстта му я очароваха. Прииска й се да прокара пръсти по тях.

Суифт стоеше неподвижно, той наведе глава, за да й е по-лесно да стига до него.

— Надявам се другите да имат повече успех от мен в намирането на доктор.

— Може да не успеят да го направят навреме — отвърна Дейзи. — Нещата прогресираха бързо в последния час.

Той дръпна главата си назад, сякаш нежните й потупвания с кърпата по лицето му го дразнеха.

— Няма ли да се върнете там?

Дейзи поклати глава.

— Присъствието ми ще дойде в повече, както се казва. Лилиан не обича да бъде заобиколена от прекомерно много хора, а Анабел е далеч по-способна да й помогне, отколкото аз. Но ще чакам наблизо, в случай че… в случай, че тя ме повика.

Вземайки кърпата от нея, Суифт избърса главата си отзад, където дъждът бе проникнал в гъстата му коса и я беше направил черна и лъскава като тюленова кожа.

— Ще се върна скоро — каза той. — Ще се измия и ще се преоблека в сухи дрехи.

— Родителите ми и лейди Сейнт Винсънт чакат в салона Марсдън — каза Дейзи. — Можете да стоите с тях… далеч по-удобно е, отколкото да чакате тук.

Но когато Суифт се върна, той не отиде в салона. Отиде при Дейзи.

Тя седеше в коридора, облегната на стената. Потънала в мислите си, не забеляза неговото появяване, докато той не се изправи до нея. Облечен в чисти дрехи, с все още мокра коса, той стоеше и я гледаше.

— Може ли?

Дейзи не беше сигурна какво я пита, но се улови, че независимо от това кима. Суифт се отпусна на пода и седна по турски като нея. Никога не й се беше случвало да седи така с джентълмен, и определено никога не бе очаквала да го направи с Матю Суифт. Той услужливо й подаде малка чашка, пълна с гъста, сливово-червена течност.

Поемайки я с изненада, Дейзи я поднесе към носа си и вдъхна предпазливо.

— Мадейра — каза тя с усмивка. — Благодаря. Въпреки че празнуването е малко преждевременно, тъй като бебето още не се е родило.

— Това не е за празнуване. А да ви помогне да се отпуснете.

— Откъде знаете кое е любимото ми вино? — попита тя.

Той сви рамене.

— Щастлива случайност.

Но тя някак си знаеше, че не е щастлива случайност.

Разговорите между тях бяха малко, повече беше странното, съучастническо мълчание.

— Колко е часът? — питаше Дейзи от време на време и той изваждаше часовника си.

Заинтригувана от подрънкването в джоба на сакото му, Дейзи поиска да види какво има вътре.

— Ще бъдете разочарована — каза Суифт, когато извади колекцията от предмети. Той ги изсипа в скута й, а Дейзи се зае да ги сортира.

— По-лош сте от порче — рече тя с усмивка. Имаше сгъваемо ножче и влакно за въдица, няколко дребни монети, почти изписан молив, чифт очила, малка кутийка сапун — от тези на Бауман, разбира се — и сгънато листче восъчна хартия, съдържащо прах от върбова кора. Стиснала хартийката между палеца и показалеца си, Дейзи попита: — Главоболие ли имате, господин Суифт?

— Не. Но баща ви има, когато получи лоши новини. А обикновено аз съм този, който му ги носи.

Дейзи се засмя и вдигна малка сребърна кутийка с кибритени клечки от скута си.

— А защо кибритени клечки? Мислех, че не пушите.

— Човек не знае кога ще има нужда от огън.

Дейзи взе едно пакетче с топлийки и повдигна вежди въпросително.

— Използвам ги да прикрепвам документи — обясни той. — Но са полезни и в други случаи.

Тя пусна една дразнеща нотка в гласа си:

— Има ли изобщо някакъв непредвиден случай, за който да не сте подготвени, господин Суифт?

— Мис Бауман, ако имах достатъчно джобове, можех да спася света.

Именно начинът, по който го произнесе, с изпълнена с копнеж арогантност, предназначена да я развесели, срина защитата на Дейзи. Тя се засмя и усети топлина, макар да осъзнаваше, че това, че го харесва, нямаше да подобри ни най-малко нейното положение. Наведена над скута си, тя изследва една шепа миниатюрни картички, свързани с конец.

— Казаха ми да нося бизнес картички и визитни картички в Англия — каза Суифт. — Макар да не съм сигурен каква точно е разликата.

— Не трябва никога да оставяте бизнес картичка, когато посещавате англичанин — посъветва го Дейзи. — Тук това се смята за лош стил — намеква, че се опитвате да събирате пари за нещо.

— Обикновено го правя.

Дейзи се усмихна. Тя откри друг интригуващ предмет и го вдигна, за да го разгледа.

Копче.

Челото й се набръчка, докато гледаше копчето, върху което бе гравирана вятърна мелница. Задната му част съдържаше малък кичур черна коса зад тънко стъкло, притиснато с медна скоба.

Суифт пребледня и понечи да го вземе, но Дейзи го дръпна и го стисна.

Пулсът й се ускори.

— Виждала съм го преди — каза тя. — Беше част от серия. Майка ми беше направила жилетка за татко с пет копчета. Върху едното беше гравирана вятърна мелница, имаше едно с дърво, върху трето имаше гравиран мост… майка взе кичурче от косата на братята и сестра ми и го сложи в отделно копче. Спомням си как отряза от косата ми отзад, където нямаше да се вижда.

Без да я гледа, Суифт започна да събира разхвърляните дреболии и да ги връща в джоба си.

Дейзи напразно чакаше обяснение. Най-после тя не издържа, пресегна се и го хвана за ръкава. Ръката му застина и той се взря в пръстите й, стискащи плата на сакото му.

— Как го взехте? — прошепна тя.

Суифт мълча толкова дълго, че тя си помисли, че може да не отговори.

Накрая той заговори с такава горчивина, че това направо й късаше сърцето.

— Баща ви беше облякъл жилетката в офиса. Всички много я харесваха. Но късно същия ден той беше ядосан и докато хвърляше една мастилница, разля мастило върху себе си. Жилетката беше съсипана. Вместо да дава обяснения на майка ви, той ми даде жилетката и ми каза да се отърва от нея.

— Но сте задържали едно копче. — Дробовете й се разшириха в гръдния кош и сърцето й започна да бие трескаво. — Вятърната мелница. С моята коса. Носили сте… носили сте кичур от косата ми през всичките тези години?

Поредна дълга тишина. Дейзи нямаше представа как и дали изобщо Суифт ще отговори, защото моментът бе нарушен от гласа на Анабел в коридора:

— Дей-й-зи-и-и!

Без да изпуска копчето, Дейзи скочи на крака. Суифт се изправи с едно плавно движение, подкрепяйки я, след това стисна китката й. Той вдигна свободната си ръка под нейната и я погледна със загадъчен поглед.

Искаше си копчето обратно, осъзна тя, и се засмя невярващо.

— Мое е — възрази тя. Не защото искаше проклетото копче, а защото й беше странно да осъзнае, че той е държал тази миниатюрна част от нея години наред. Беше леко уплашена какво трябва да означава това.

Суифт не помръдна, нито заговори, само чакаше с упорито търпение, докато Дейзи разтвори пръстите си и остави копчето да падне в дланта му. Той прибра дрънкулката като крадлива сврака и едва тогава я пусна.

Смутена, Дейзи забърза към стаята на сестра си. Когато чу звука от бебешки плач, дъхът й спря от тревожна радост. Беше само на метри от вратата на сестра си, а въпреки това звучеше като на мили.

Анабел я посрещна на прага, изглеждаше напрегната и изморена, но с лъчезарна усмивка на лицето. В ръцете си държеше малко вързопче с пелени. Дейзи притисна пръсти към устата си и поклати леко глава, смеейки се, докато очите я смъдяха от сълзи.

— О, боже — каза тя, вперила очи в червеното личице на бебето, ясните тъмни очи, кичурчетата черна коса.

— Кажи здравей на племенницата си — каза Анабел и й подаде бебето.

Дейзи го пое внимателно, изненадана колко е леко.

— Сестра ми…

— Лилиан е добре — отвърна веднага Анабел. — Справи се великолепно.

Като гукаше на бебето, Дейзи влезе в стаята. Лилиан беше облегната на купчина възглавници, беше със затворени очи. Изглеждаше съвсем малка в огромното легло, косата й беше сплетена на две плитки като на малко момиченце. Уестклиф беше от едната й страна, изглеждаше така, сякаш току-що е спечелил сам битката при Ватерлоо.

Ветеринарят беше на умивалника, сапунисваше ръцете си. Той хвърли на Дейзи дружелюбна усмивка и тя му се усмихна в отговор.

— Поздравления, господин Мерит — каза тя. — Изглежда сте добавили нова специалност към репертоара си.

Лилиан се размърда при звука от гласа й.

— Дейзи?

Дейзи се приближи с бебето в ръце.

— О, Лилиан, тя е най-красивото нещо, което съм виждала някога.

Сестра й се усмихна сънливо.

— И аз мисля така. Би ли… — Тя прекъсна, за да се прозее. — Би ли я показала на майка и татко?

— Да, разбира се. Как е името й?

— Мерит.

— Кръстили сте я на ветеринаря?

— Той ни помогна много — отвърна Лилиан. — И Уестклиф каза, че мога да го направя.

Графът подпъхна по-стегнато завивките около тялото на съпругата си и я целуна по челото.

— Все пак не е наследник — прошепна му Лилиан и върху устните й се появи усмивка. — Предполагам, че ще трябва да си имаме още едно.

— Не, няма — отвърна дрезгаво Уестклиф. — Не искам да преживявам отново такова нещо.

Развеселена, Дейзи погледна малката Мерит, която спеше в ръцете й.

— Ще я покажа на останалите — каза тя тихо.

Но когато излезе в коридора, бе изненадана, че го намира празен.

Матю Суифт го нямаше.

* * *

Когато се събуди на следващата сутрин, Дейзи научи с облекчение, че господин Хънт и лорд Сейнт Винсънт са се върнали благополучно в Стоуни Крос парк. Сейнт Винсънт беше установил, че южният път е непроходим, но господин Хънт бе извадил по-голям късмет. Той беше намерил доктор в едно съседно село, но мъжът отказвал да язди в опасната буря. Очевидно Хънт се беше държал достатъчно грубиянски, за да го принуди да дойде все пак. След като пристигнаха в къщата в Стоуни Крос, докторът прегледа Лилиан и Мерит и обяви, че са в отлично състояние. Според преценката му бебето беше малко, но перфектно оформено, с добре развити бели дробове.

Гостите в къщата научиха новината за раждането и само неколцина промърмориха съжаления за пола на бебето. Но виждайки лицето на Уестклиф, когато донесе новородената си дъщеря, и чувайки прошепнатите му обещания, че ще купи понита, замъци и цяло кралство за нея, Дейзи знаеше, че той нямаше да е по-щастлив, ако Мерит беше момче.

По време на закуската с Еви, Дейзи изпитваше най-странни емоции. Освен радостта, че племенницата й се е родила и сестра й е добре, тя се чувстваше… нервна. Не на себе си. Горяща от нетърпение.

И всичко това заради Матю Суифт.

Беше благодарна, че още не го е виждала днес. След откритието, което беше направила снощи, не беше сигурна как да се държи с него.

— Еви — каза й тя поверително, — има нещо, за което искам да говоря с теб. Ще излезеш ли в градината с мен? — Сега, когато бурята бе отминала, от небето се стичаше слаба сивкава светлина.

— Разбира се. Макар че навън е доста кално…

— Ще се разхождаме по павираните пътеки. Но трябва да сме навън. Прекалено лично е, за да го обсъждаме вътре.

Очите на Еви се разшириха и тя изпи чая си толкова бързо, че сигурно си беше изгорила езика.

Градината беше опустошена от бурята, навсякъде се виждаха листа и зелени пъпки, вейки и клони лежаха по обикновено безукорните алеи. Но въздухът ухаеше на мокра пръст и на окъпани от дъжд цветя. Вдъхвайки дълбоко свежия мирис, двете приятелки тръгнаха по покритата с чакъл алея. Бяха завързали наметнатите върху раменете и ръцете си шалове, докато бризът ги връхлиташе с нетърпеливостта на дете, карайки ги да забързат крачка.

Дейзи не бе предполагала какво безкрайно облекчение е да се разтовари пред Еви. Тя й каза всичко, което бе станало между нея и Матю Суифт, включително целувката, завършвайки с откриването на копчето, което той носеше в джоба си. Еви бе най-добрият слушател от всички, които Дейзи познаваше, може би защото се бореше със заекването си.

— Не знам какво да мисля — завърши Дейзи тъжно. — Не знам как да се чувствам. И не знам защо господин Суифт сега изглежда различен от преди, нито защо съм толкова привлечена от него. Беше толкова по-лесно да го мразя. Но снощи, когато видях проклетото копче…

— Дотогава никога не ти е хрумвало, че той всъщност може да има чувства към теб — прошепна Еви.

— Да.

— Дейзи… възможно ли е действията му да са пресметнати? Да те лъже и копчето в джоба му да е своего р-рода тактика?

— Не. Само ако беше видяла лицето му. Той отчаяно се опитваше да не ми позволи да разбера какво е това. О, Еви… — Дейзи подритна мрачно едно камъче. — Имам ужасното подозрение, че Матю Суифт може да се окаже всичко, което някога съм искала в един мъж.

— Но ако се омъжиш за него, той ще те върне обратно в Ню Йорк — каза Еви.

— Да, рано или късно… а аз не мога. Не искам да живея далеч от сестра ми и от всички вас. Освен това обичам Англия — тук съм много повече себе си, отколкото някога съм била в Ню Йорк.

Еви се замисли над проблема.

— Ами ако господин Суифт поиска да о-остане тук за постоянно?

— Няма. Възможностите са далеч по-големи в Ню Йорк… а ако остане тук, винаги ще е в неизгодна позиция, щом не е благородник.

— Но ако все пак е склонен да опита… — притисна я Еви.

— Няма да мога да бъда съпругата, от която ще се нуждае.

— Двамата с него трябва да проведете един откровен разговор — каза Еви решително. — Господин Суифт е зрял и интелигентен мъж — със сигурност не би очаквал от теб да се превърнеш в нещо, което не си.

— Все пак се съмнявам — промърмори мрачно Дейзи. — Той даде ясно да се разбере, че не желае да се ожени за мен при никакви обстоятелства. Това са точните му думи.

— Против теб конкретно ли е, или против концепцията за брак изобщо?

— Не знам. Знам само, че трябва да изпитва нещо към мен, щом носи кичур от косата ми в джоба си. — Спомняйки си начина, по който пръстите му се бяха затворили над копчето, тя усети бърза, приятна тръпка да се спуска по гърба й. — Еви — попита тя, — откъде човек знае, че обича някого?

Еви обмисли въпроса, докато минаваха покрай един нисък жив плет, ограждащ кръгло пространство с разноцветни иглики.

— Сигурно т-точно сега се се очаква да кажа нещо много умно и на място — каза тя и сви рамене скромно. — Но моята ситуация беше различна от твоята. Сейнт Винсънт и аз не бяхме очаквали да се влюбим. Това ни, свари неподготвени.

— Да, но ти как разбра?

— Това беше моментът, когато осъзнах, че той иска да умре за мен. Не мисля, че някой, включително Сейнт Винсънт, е вярвал, че е способен на саможертва. Това ме научи, че може да смяташ, че познаваш един човек добре… но този човек може да те и-изненада. Всичко сякаш се промени — внезапно той стана най-важното нещо в света за мен. Не, не важно… необходимо. О, иска ми се да ме биваше повече с думите…

— Разбирам — прошепна Дейзи, въпреки че се почувства по-скоро меланхолична, отколкото просветена. Тя се запита дали някога ще е способна да обича мъж по този начин. Може би беше вложила прекалено силни емоции в сестра си и приятелките си… може би не бяха останали достатъчно за никого другиго.

Момичетата бяха стигнали до един висок жив плет от хвойна, отвъд който се простираше покрита с варовикови плочи пътека, ограждаща къщата отстрани. Когато тръгнаха към една пролука в плета, чуха двама мъже да разговарят. Гласовете не бяха високи. Всъщност, строгата им сдържаност издаваше, че се обсъжда нещо тайно — и поради това интригуващо. Спирайки зад плета, Дейзи направи знак на Еви да пази тишина и да мълчи.

— … не изглежда да е от тая порода… — казваше единият от тях.

Коментарът беше посрещнат с тихо, но възмутено възражение.

— Боязлива? По дяволите, тази жена има достатъчно кураж да изкачи Мон Блан само с едно джобно ножче и кълбо канап. Децата й ще бъдат страшни палавници.

Дейзи и Еви се спогледаха с удивление. Беше лесно да се познае, че двата гласа принадлежат на лорд Ландриндън и Матю Суифт.

— Сериозно? — попита Ландриндън скептично. — Моето впечатление е, че има интереси към литературата. Че е по-скоро интелектуалка.

— Да, тя обича книгите. Но също така обича приключенията. Има забележително въображение, съчетано със страстен ентусиазъм към живота и железен нрав. Няма да намерите такова момиче нито откъм вашата страна на Атлантика, нито откъм моята.

— Нямам намерение да търся около вас — каза сухо Ландриндън. — Английските момичета притежават всички черти, каквито бих желал в една съпруга.

Те говореха за нея, осъзна Дейзи и ченето й увисна. Тя беше разкъсана от удоволствие от описанието на Матю Суифт за нея и от възмущение, че той се опитваше да я „продаде“ на Ландриндън като шишенце патентовано лекарство от количка на уличен търговец.

— Искам съпруга, която е уравновесена — продължи Ландриндън, — спокойна, кротка…

— Кротка? А естествена и интелигентна? Какво ще кажете за момиче с увереност да бъде себе си, вместо да се опитва да имитира избледнелия идеал за сервилен женски пол?

— Имам въпрос — каза Ландриндън.

— Да?

— Щом е толкова забележителна, защо вие не се ожените за нея?

Дейзи затаи дъх, напрягайки се да чуе отговора на Суифт. За нейно огромно разочарование гласът му бе заглушен от гъстата зеленина.

— По дяволите — промърмори тя и се подготви да ги последва.

Еви я дръпна назад.

— Не — прошепна тя остро. — Не си изпитвай късмета, Дейзи. Беше чудо, че не разбраха, че сме тук.

— Но аз исках да чуя останалото!

— Чу го. — Те се вгледаха една в друга с ококорени очи. — Дейзи… — произнесе учудена Еви, — … мисля, че Матю Суифт е влюбен в теб.