Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (19)

Деветнадесета глава

Въпреки, че баба й се стабилизира през следващите няколко дни, Зоуи забеляза, че е по-невнимателна и разсеяна. Нуждаеше се от често напомняне по време на сутрешните ритуали — тя можеше да забрави да закуси или да си вземе душ. Или пък, когато е под душа, да забрави да използва шампоан или балсам.

Към края на седмицата Джъстин прекара следобеда с Ема, заведе я във фризьорския салон да й направят косата, след което обядваха на пристанището. Зоуи беше благодарна за почивката, а Ема беше в страхотно настроение, когато Джъстин я върна.

— Баба ти ми изнесе почти едночасова лекция за това с какви мъже трябва да излизам — каза Джъстин следващата сутрин, докато Зоуи миеше чиниите в хотела.

— Никакви мотоциклетисти — предположи Зоуи.

— Точно така. А след това забрави, че ми го е казала и повтори всичко отначало.

— Съжалявам.

— Не, беше забавно. Но, боже, такова повтаряне щеше да ме подлуди, ако трябваше да живея с нея.

— Не е чак толкова зле. Някои дни са по-лоши от други. По някаква причина тя е по-добре, когато Алекс е наблизо.

— Сериозно ли? Защо?

— Харесва го. Наистина се опитва да се фокусира, когато той е там. Той си работи в малката баня, която направи на мястото на дрешника. Онзи ден я заварих да седи на леглото и да бъбри словоохотливо, докато той лепи плочки и слага фуги.

— Значи баба ти смята, че дърводелците са страхотни?

Зоуи се засмя.

— Предполагам. А и Алекс е много търпелив с нея. Много мил.

— Ха. За първи път чувам някой да нарича Алекс Нолан „мил“.

— Такъв е — каза Зоуи. — Не можеш да си представиш колко е различен към Ема.

— А към теб? — притисна я Джъстин, като я наблюдаваше внимателно.

— Да. Ще бъде тук на вечеря в събота. Помолих го за морална подкрепа, тъй като татко ще идва.

— Имаш мен за морална подкрепа.

Зоуи се зае да търка загорелия тиган на мивката.

— Нуждая се да получа цялата възможна подкрепа, от колкото е възможно повече хора. Знаеш татко какъв е.

Джъстин въздъхна.

— Щом това ще направи съботната вечер по-лесна за теб, Алекс Нолан е добре дошъл. Дори ще се държа мило с него. Какво ще приготвиш, между другото?

— Нещо специално.

— Баща ти не заслужава вечерята, която ще правиш — възмути се Джъстин. — Но съм доволна, че и аз ще се възползвам от нея.

Зоуи се въздържа да й каже, че тя всъщност няма да готви заради баща си, нито пък заради Ема. А заради Алекс. Щеше да говори с него на езика на ароматите, цвета, текстурата, вкуса… щеше да използва цялото си умение и инстинкти, за да създаде храна, която той никога да не забрави.

Джъстин посрещна Алекс на входната врата на хотела и го покани да влезе. Косата й беше свободно падаща завеса от черна коприна, пълна противоположност на вечната опашка. Тя беше поразително привлекателна в тесните си прави панталони, ниски обувки и смарагдовозелено горнище с дълбоко изрязано деколте.

— Здравей, Алекс. — Погледът й се премести към стъклените буркани в ръцете му, пълни с лавандулови соли за баня, и завързани с пурпурни панделки.

— Какви са тези неща?

— Подаръци за домакините. — Той й ги подаде. — За теб и Зоуи.

— Благодаря. — Тя изглеждаше изненадана. — Много мило. А лавандулата е любимият аромат на Зоуи.

— Знам.

Джъстин го изгледа внимателно.

— Вие двамата май сте се сближили напоследък, а?

Той мигновено стана предпазлив.

— Не бих казал.

— Не е нужно. Фактът, че си тук за тази вечеря, говори повече от достатъчно. Отношенията на Зоуи с баща й са емоционално минно поле. Той никога не е давал пукната пара за нея. Мисля, че това е причината винаги да я привличат мъже, които със сигурност ще я зарежат.

— Намекваш ли нещо?

— Да. Ако нараниш Зоуи по някакъв начин, ще те прокълна.

Джъстин изглеждаше толкова сериозна, че Алекс не се сдържа да попита:

— С каква клетва?

— Някаква, която да те направи негоден за цял живот.

Въпреки че Алекс се изкушаваше да каже на Джъстин да си гледа работата, част от него бе трогната от силната й загриженост за нейната братовчедка.

— Ясно — каза той.

Удовлетворена, Джъстин го въведе в частната библиотека на хотела.

— Дуейн тук ли ще е тази вечер? — попита Алекс.

— Ние скъсахме — прошепна Джъстин.

— Може ли да попитам защо?

— Уплаших го.

— Как е възможно… няма значение, да сменим темата. Кога пристигна бащата на Зоуи?

— Късно снощи — отвърна тя. — Той и гаджето му Филис прекараха по-голямата част от деня с Ема.

— Как е тя?

— Днес беше доста добре — от време на време се объркваше и питаше често коя е Филис. Но Филис беше наистина мила. Мисля, че ще я харесаш.

— Ами Джеймс?

Джъстин изсумтя.

— Никой не харесва Джеймс.

Те влязоха в библиотеката, където една дълга махагонова маса беше покрита с кристални чаши и бели покривки, и украсена с цъфнали стръкове зелена хортензия, плуващи в стъклени купи. Ема седеше със сина си и неговата приятелка близо до камината, в която горяха многобройни свещи, сложени в разноцветни стъклени свещници.

Ема засия, когато го видя. Тя носеше тъмновиолетова копринена рокля, светлорусата й коса блестеше на блясъка на свещите.

— Ето те и теб! — възкликна тя.

Алекс отиде при нея и се наведе да я целуне по бузата.

— Изглеждате красива, Ема.

— Благодаря. — Тя се обърна към брюнетката до нея. — Филис, този красив дявол е Алекс Нолан. Той е човекът, който ремонтира къщата.

Жената беше слаба, с едра кост, с късо подстригана коса.

— Радвам се да се запознаем — каза тя, като се ръкува крепко с Алекс и му се усмихна дружелюбно.

— А това — продължи Ема, посочвайки един мъж, среден на ръст — е синът ми Джеймс.

Алекс подаде ръка.

Бащата на Зоуи го поздрави с цялата любезност на временно заместващ учител, който току-що е бил назначен да преподава на ученици с лошо поведение. Лицето му изглеждаше момчешко и възрастно в същото време, очите му бяха плоски като пенита зад очилата с тежки рамки.

— Днес ходихме в къщата — каза му Джеймс. — Свършили сте задоволителна работа.

— Това е версията на Джеймс за комплимент — намеси се бързо Филис. Тя се усмихна на Алекс: — Страхотна езерна къща. Според Джъстин и Зоуи вие сте променили мястото.

— Има още много за правене — каза Алекс. — Тази седмица започваме гаража.

По време на разговора Джеймс разказа, че е мениджър на магазин за електроника в Аризона, а Филис е ветеринарен лекар със сертификат за специалист по конете. Двамата обсъждали идеята да купят петакрова конска ферма.

— Намира се накрая на един призрачен град — каза Филис. — По едно време градът е имал най-богатата сребърна мина в света, но след като всичко било извлечено, градът загинал.

— И сега е обитаван от духове? — попита Ема.

— Някои твърдят, че имало дух в стария салон — каза й Филис.

— Не е ли странно — каза Джеймс сухо, — че никога не се чува духове да обитават някое хубаво място? Винаги избират някоя руина, или изоставена, прашна сграда.

Призракът, който се въртеше около етажерките с книги и преглеждаше заглавията, подхвърли саркастично:

— Не е като да съм имал избор между стар таван и „Риц“.

Ема отговори със сериозно изражение:

— Призраците обикновено витаят на места, където са страдали най-много.

Джеймс се засмя.

— Майко, не вярваш в призраци, нали?

— Защо да не вярвам?

— Никой досега не е успял да докаже, че съществуват.

— Но никой не е успял да докаже също така, че не съществуват — изтъкна Ема.

— Ако вярваш в духове, може също така да вярваш в леприкони и Дядо Коледа.

Откъм вратата се чу веселият глас на Зоуи, която носеше кана юда.

— Татко винаги ми казваше, че Дядо Коледа не е истински — каза тя, без да се обръща специално към някого. — Но аз исках да вярвам в него. Така, че попитах по-висш авторитет.

— Бог? — попита Джъстин.

— Не, попитах Упси. И тя ми каза, че мога да вярвам, в каквото искам.

— Дотук с чувството на майка ми за реалност — каза Джеймс язвително.

— Не, не съм изгубила чувството си за реалност — каза Ема с достойнство. — Но понякога ми се иска да накарам реалността да отстъпи.

Призракът я изгледа с одобрителна усмивка:

— Каква жена!

Зоуи се засмя и се обърна към Алекс.

— Здравей — каза тя тихо.

Алекс временно изгуби дар слово. Зоуи беше невероятно красива в черната си рокля без ръкави, еластичната материя прилепваше плътно към пищните извивки. Единственият й аксесоар беше брошка, забодена непосредствено под острото деколте — полукръг, инкрустиран с бели и зелени кристали.

— Забравих за музиката — каза му тя. — Имаш ли последователността на песните в телефона си? Може би някоя от онези стари мелодии, които Упси обича? На лавицата с книги има високоговорители.

Тъй като Алекс се забави с отговора, призракът каза нетърпеливо:

— Джаз парчетата. Включи музиката.

Алекс поклати глава, за да я проясни, и отиде до библиотеката. След минута страстният глас на Дюк Елингтън се разнесе във въздуха. „Прелюдия към една целувка“.

Седнал на масата до Ема, Алекс гледаше как Зоуи носи поднос с бели порцеланови лъжици. Тя сложи една пред него. В нея имаше малка, перфектно запечена скалопина, сгушена в нещо зелено.

— Това е скалопина с изпържена панчета върху пюре от артишок — каза Зоуи и му се усмихна. — Изяж я наведнъж.

Алекс я пъхна в устата си. Солената панчета пропука в сладката скалопина, опушената лютивина на черен пипер стопляше гладкия артишок. Около масата се чуха няколко възхитени хъмкания.

Зоуи остана малко до Алекс, миглите й се сведоха, докато следеше реакцията му.

— Харесва ли ти? — попита тя.

Това беше най-хубавото нещо, което беше вкусвал някога.

— Има ли още? Защото мога да пропусна останалата вечеря, ако изям още няколко такива.

Зоуи поклати глава с усмивка, пресягайки се да вземе празната лъжица.

— Амюз буш — каза му тя и отиде в кухнята за следващото блюдо.

— Това е толкова забавно — възкликна Филис, като се полюляваше в стола си, когато Бени Гудман започна „Пей, пей, пей“. Тя вдигна бутилката вино подканящо: — Алекс, искаш ли?

— Не, благодаря — отвърна той.

— Абстиненцията прави сърцето по-нежно — промърмори Ема и го потупа по рамото.

По някакъв начин Джеймс я дочу през масата.

— Майко, разбрала си поговорката погрешно.

— Всъщност — обади се Алекс, като се усмихна на Ема, — разбрала я е съвсем правилно.

Следващото блюдо беше малка чиния с дребни връхчета на стегнато навити листа от млада папрат. След като бяха бланширани в гореща вода, докато станат яркозелени, връхчетата бяха пуснати в топъл винегрет от запържено масло, пресен лимон и морска сол. Отгоре бяха поръсени с препечени орехи и богат слой настърган пармезан. Гостите ахкаха и охкаха. Филис и Джъстин се кикотеха, докато се опитваха да изгребат и последната капка от салатените си чинии. Погледът на Зоуи често падаше върху Алекс, сякаш тя се наслаждаваше на явното му удоволствие от храната.

Само Джеймс изглеждаше незасегнат. По средата на храненето той остави вилицата си с кисело изражение. После вдигна чаша червено вино към устата си и я пресуши на един дъх.

— Няма ли да довършиш салатата си? — попита Филис невярващо.

— Не проявявам интерес — каза той.

— Ще ти помогна тогава. — Филис се пресегна и се зае да унищожава остатъка ентусиазирано.

Зоуи, която току-що беше започнала да яде, погледна баща си загрижено.

— Татко, да ти донеса ли нещо друго? Например зелена салата?

Той поклати глава, гледаше като пътник на летище, който чака да обявят полета му.

Пламенното изпълнение на Били Холидей в „Ще заключа сърцето си“ изпълни стаята. Скоро Джъстин и Зоуи донесоха индивидуални купи с миди, от тях лъхаше силно на бяло вино, шафран, масло и магданоз. Гостите взеха тъмните, лъскави черупки с пръсти и използваха малки вилички, за да забодат вкусното парченце вътре. На масата бяха сложени и празни купи за черупките.

— Боже мой, Зоуи — възкликна Джъстин, след като опита първата мида. — Този сос… направо мога да го изпия.

В стаята цареше ведро и весело настроение, съпроводено от потракването на мидени черупки. Това беше ястие, което изискваше активност, участие, разговори. Бульонът беше неописуемо добър, пикантен еликсир, който отмиваше изтънченото усещане за трюфели в устата му. Алекс без малко да помоли за лъжица, беше решил, че няма начин да върне обратно купата си, преди да е обрал всяка капка. Бяха поднесени домашно изпечени френски франзели, с хрупкава, златиста коричка и копринени отвътре. Гостите чупеха хляба с пръсти и топяха залъци в купите с гъст бульон.

Разговорът се отплесна към полудневното пътуване за наблюдение на китове и фермата за лами, което Филис и Джеймс бяха решили да направят на следващата сутрин.

— Лекувала ли си някога лама? — попита я Зоуи.

— Не, повечето ми пациенти са кучета, котки и коне. — Филис се усмихна замислено, когато добави: — Веднъж диагностицирах гвинейско прасе с инфекция на синусите.

— Кой е най-странният ти случай в практиката? — попита Джъстин.

— Трудно е да се каже. Имала съм много странни случаи. Но неотдавна един мъж и една жена доведоха кучето си, което имало стомашни проблеми. Рентгенът показа мистериозно запушване, което отстраних с ендоскопска камера. Оказаха се червени дантелени бикини, които сложих в найлонова торбичка и предадох на жената.

— Колко неудобно! — възкликна Ема.

— Стана по-лошо — каза Филис. — Жената ги погледна, цапардоса съпруга с дамската си чанта и избяга от кабинета бясна. Защото бельото не било нейно. А мъжът бе оставен да плати сметката за куче, което току-що го бе издало, че изневерява.

Историята бе посрещната с бурен смях.

Чашите бяха допълнени и на масата се появиха малки купички за изплакване на ръцете, пълни с вода и розови листенца. Гостите изплакнаха пръстите си и ги избърсаха в чисти кърпи. В изстудени лимони, издълбани във формата на малки чашки, бе сервирано изчистващо небцето сорбе. Леденото пюре бе поръсено със стърготини от лимонова кора и мента. Когато Зоуи и Джъстин отидоха в кухнята за следващото блюдо, Филис не се сдържа и извика:

— Никога не съм яла такава храна в живота си. Това е преживяване!

Джеймс се намръщи. Необяснимо, но той ставаше все по-намусен с всяка следваща минута.

— Не ставай толкова драматична.

— За бога, Джеймс — обади се Ема. — Тя е права. Това е преживяване.

Той изсумтя и си наля още вино.

Зоуи и Джъстин се върнаха с чинии с изпечени до златисто пъдпъдъци, накиснати в саламура от сол и мед, преди да се опекат във фурната. Пъдпъдъците бяха придружени от малки, деликатни кнедли, направени от накълцани на ситно гъби пачи крак и целувка с орехов вкус от хиацинт.

Алекс беше ял пъдпъдъци преди, но не и като този, с пикантен, богат вкус. Разговорите станаха апатични, лицата се зачервиха, очите започнаха да примигват бавно след засищането на стомасите. Бяха сервирани кафе и домашно направени шоколадови трюфели, последвани от крем карамел. Сладката емулсия се топеше в устата и се плъзгаше леко по гърлото.

Единствено Джеймс Хофман остана мълчалив сред възторзите на групата. Алекс не можеше да разбере какво не е наред с този човек. Трябва да беше болен, защото иначе нямаше друга логична причина да яде толкова малко.

Явно стигнала до същото заключение, Филис попита Джейм загрижено:

— Добре ли си? Ти почти не докосна храната си по време на вечерята.

Той гледаше встрани от нея, фокусирал погледа си над крем карамела пред него, страните му бяха покрити с червени петна.

— Моята вечеря не ставаше за ядене. Горчеше. Всичко. — Той стана и хвърли кърпата си на масата, като погледна с гневен, възмутен поглед смаяните лица. Очите му се спряха на безизразното лице на Зоуи. — Може би си сложила нещо на храната ми — каза той. — Ако е така, постигна целта си.

— Джеймс — обади се Филис, пребледняла. — Аз ядох от твоята чиния и храната ти беше точно като моята. Вкусовите ти рецептори тази вечер сигурно не работят.

Той поклати глава и излезе от стаята. Филис скочи след него, спря се на прага и каза извинително на Зоуи:

— Беше вълшебно. Най-вкусното нещо, което съм яла в живота си.

Зоуи успя да се усмихне.

— Благодаря ти.

Джъстин поклати глава след излизането на Филис.

— Зоуи, баща ти е луд. Тази вечеря беше възхитителна.

— Тя знае, че е такава — каза Ема и погледна към внучката си.

Зоуи отвърна на погледа й и каза примирено:

— Това беше най-хубавото, което можех да направя. Но за него никога не е било достатъчно. — Тя стана от масата и им направи знак да останат по столовете си. — Връщам се веднага. Ще сложа още една кана кафе. — Тя излезе от библиотеката.

Виждайки, че Джъстин се надига от мястото си, Алекс предложи:

— Нека аз.

Тя се намръщи, но остана, а той тръгна след Зоуи, макар да не беше съвсем сигурен какво ще каже на Зоуи, когато влезе при нея. През изминалите два часа я беше гледал да сервира чиния след чиния с фантастична храна на баща, който никога нямаше да оцени такъв жест. Той разбираше ситуацията прекрасно. От собствен опит знаеше, че родителската обич е идеал, а не даденост. Някои родители нямаха какво да дадат на децата си. А други, като Джеймс Хофман, обвиняваха и наказваха децата си за неща, за които те нямаха никаква вина.

Зоуи бе заета да мери количеството кафе, което слагаше във филтъра на малката кафемашина.

Чувайки стъпките му, тя се обърна. Изглеждаше странно напрегната, сякаш искаше нещо от него.

— Не бях изненадана — каза тя. — Знаех какво да очаквам от баща ми.

— Тогава защо му направи тази вечеря?

— Тя не беше за него.

Очите му се разшириха.

— Ако ти не се бе съгласил да дойдеш тази вечер — продължи Зоуи, — щяхме да отидем на ресторант. Исках да сготвя за теб. Планирах всяко блюдо, опитвайки се да предвидя какво ще ти хареса.

Той беше обхванат от безсилие и смущение. Имаше чувството, че е манипулиран по възможно най-мекия начин, сякаш го оплитаха в тънка, копринена мрежа. Една жена не прави тези неща от добрина или щедрост. Сигурно зад всичко това стоеше нещо, мотив, който щеше да открие едва когато е прекалено късно.

— Защо ще правиш такова нещо за мен? — попита я дрезгаво.

— Ако бях оперна певица, щях да ти изпея ария. Ако бях художничка, щях да нарисувам портрета ти. Но готвенето е това, в което съм най-добра.

Той още усещаше вкуса на крем карамела. Как разцъфва върху езика му и сладостта стяга гърлото му… Без да мисли, стигна до Зоуи с две крачки и я хвана за ръцете. Когато я усети — копринена и пищна — кръвта му препусна по вените. Емоции и усещания се сляха в експлозивна смес и беше нужна само една искра, за да го унищожи. Той беше толкова твърд, толкова гладен за нея. Толкова изморен да се опитва да стои далеч.

— Зоуи, това трябва да спре. Не искам да правиш нищо заради мен. Не искам да мислиш какво ще ми бъде приятно. Ти вече ме съсипа. През останалия си живот няма да мога да погледна друга жена, без да поискам тя да си ти. Ти си вплетена в мен. Не мога дори да сънувам, без ти да си в главата ми. Но не мога да бъда с теб. Аз наранявам хората. В това съм най-добър.

Лицето й се промени, устата й се окръгли невярващо.

— Алекс, не.

— Ще те нараня — каза той безмилостно. — Ще те превърна в някой, когото и двамата ще мразим. — Истината дойде от най-дълбоката част на душата му. Ти си нищо. Не заслужаваш нищо. Ти не можеш да дадеш на друг нищо, освен болка. Да знае това, да вярва в това бе единственият начин светът да придобие смисъл.

Когато Зоуи вдигна очи, той видя върху лицето й да се събира гняв. Гледката го успокои. Това означаваше, че тя ще го удари, ще го отхвърли. Означаваше, че ще бъде в безопасност.

Ръката й се доближи до бузата му. Но нежно.

Пръстите й бяха меки срещу челюстта му, палецът й мина по долната му устна, сякаш да изтрие острите като бръснач думи. Той се обърка, осъзнал, че гневът й не е насочен към него.

— Не — прошепна тя, — изопачаваш го напълно. Ти си този, който е бил наранен. Ти не се опитваш да ме предпазиш. Опитваш се да предпазиш себе си.

Той махна ръката й от себе си.

— Няма значение кого, по дяволите, се опитвам да предпазя. Искам да кажа, че някои неща са били счупени прекалено лошо, за да бъдат поправени.

— Не и хората.

— Особено хората.

Секундите минаваха, отброявайки мълчанието.

— Дори един от нас да бъде наранен — каза внимателно Зоуи, — ще е по-добре, отколкото никога да не поеме риск.

— Искаш от мен да поема риск за нещо безнадеждно — каза той с презрителен тон.

Тя поклати глава.

— За нещо многообещаващо.

В този момент Алекс я мразеше за това, което се опитваше да прави, заради това, че го караше да й вярва.

— Не бъди глупава. Не разбираш ли какво ще ти причини една връзка с мен?

— Ние вече имаме връзка — каза тя раздразнено. — Имаме връзка от известно време.

Алекс я хвана, искаше да влее малко разум в главата й. Но вместо това я привлече по-близо до сърцето си, което биеше оглушително, принуждавайки я да се повдигне на пръсти. Не я целуна, само я държеше с извита глава, така че да може да чувства дъха й върху лицето си.

— Желая те — прошепна тя. — И ти ме желаеш. Така че ме заведи у дома и направи нещо по въпроса. Тази вечер.

Звукът на кухненската врата го накара да трепне, но той въпреки това не можеше да се отдели от Зоуи.

— Опа — чуха те Джъстин да промърморва. — Съжалявам.

Зоуи се обърна към братовчедка си.

— Джъстин — произнесе тя с удивително спокойствие, — не е нужно да караш Ема и мен тази вечер в къщата. Алекс ще го направи.

— Така ли? — попита Джъстин предпазливо.

Топлите очи на Зоуи се вдигнаха към неговите. Предизвикваха го. Умоляваха.

Хубаво, тогава. Той най-после стигна до момента, в който престана да го интересува. Беше му писнало да се бори, да се нуждае и вечно да няма. Не даваше пет пари за нищо, освен за това какво иска.

Алекс й кимна кратко.

Противно на всички свои инстинкти.