Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (1)

Първа глава

Призракът много пъти се беше опитвал да напусне къщата, но това беше невъзможно. Когато приближеше входната врата или се наведеше през прозореца, той изчезваше, разпръскваше се като мъгла във въздуха. Тревожеше се, че един ден може да не е в състояние отново да приеме форма. Питаше се дали затварянето му тук не е наказание за миналото, което не можеше да си спомни… и ако беше така, колко дълго щеше да продължи.

Викторианската къща се издигаше в края на Рейншедоу Роуд над кръглата крайбрежна линия над Фолс Бей като самичко момиче, чакащо да бъде поканено на танц. Боядисаната й дървена обшивка отвън беше разядена от морския въздух, вътрешността й — съсипана от поредица немарливи наематели. Оригиналните дървени подове бяха застлани с рошави килими, стаите бяха разделени от тънки талашитени стени, дървеният перваз — покрит с многобройни слоеве евтина боя.

През прозорците призракът беше виждал птиците на брега: бекаси, дъждосвирци, малки свирци, които кълвяха изобилната храна в прилива в оцветените в златисто утрини. Нощем той се взираше в звездите и кометите, и забулената в облаци луна, а понякога виждаше северните светлини да танцуват на хоризонта.

Призракът не беше сигурен от колко време е в къщата. Без сърдечен пулс, който да отмерва отминаващите секунди, времето беше безкрайно. Той се беше озовал тук един ден без име, без физическа външност и не беше сигурен кой е. Не знаеше нито как е умрял, нито къде и защо. Но в дъното на съзнанието му трепкаха няколко бледи спомени. Беше сигурен, че е живял част от живота си на островите Сан Хуан. Мислеше си, че може би е бил рибар или е давал лодки под наем. Когато погледнеше към Фолс Бей, си спомняше неща за водата отвъд него… каналите между островите Сан Хуан, тесните проливи около Ванкувър. Познаваше нацепената форма на Пъджет Саунд, начина, по който драконовите зъби на заливите му прорязват Олимпия.

Призракът знаеше също така много песни и стихотворения. Когато тишината наоколо бе прекалено тежка, за да може да бъде понесена, той си тананикаше, преминавайки през празните стаи.

Той копнееше за общуване с друго същество. Минаваше незабелязан дори от насекомите, които щъкаха по пода. Жадуваше да научи нещо за някого, да си спомни хората, които някога е познавал. Но тези спомени щяха да стоят заключени до мистериозния ден, когато съдбата му най-сетне щеше да бъде разкрита.

Една сутрин в къщата дойдоха посетители.

Развълнуван, призракът гледаше как една кола приближава, колелата й оставяха коловози в обраслата от гъсти бурени непавирана алея. Колата спря и от нея излязоха двама души, млад мъж с тъмна коса и по-възрастна жена, обута в дънки и ниски обувки, и облечена в розово сако.

— Не мога да повярвам, че това е било оставено за мен… — казваше тя. — Братовчед ми я купи през седемдесетте с идеята да я ремонтира и да я продаде, но така и не стигна до това. Ценното на този имот е земята… без съмнение, трябва да събориш къщата.

— Получи ли приблизителна оценка? — попита мъжът.

— За терена ли?

— Не, за възстановяване на къщата.

— О, боже, не. Тя има структурни повреди — всичко трябва да бъде направено отново.

Той се взираше в къщата с открито възхищение.

— Бих искал да надникна вътре.

Неодобрението накара челото на жената да се сбръчка като листо маруля.

— О, Сам, сигурна съм, че не е безопасно.

— Ще внимавам.

— Не отговарям, ако се нараниш. Можеш да пропаднеш в пода или някоя греда да се стовари върху теб. Да не говорим за буболечките, които сигурно пъплят…

— Нищо няма да се случи. — Тонът му беше убедителен. — Дай ми пет минути. Искам да хвърля един бърз поглед.

— Наистина, не би трябвало да те пускам да го правиш.

Сам й хвърли чаровна усмивка.

— Но ще го направиш. Защото просто не можеш да ми устоиш.

Тя се опита да изглежда строга, но на устните й се появи неохотна усмивка.

Това някога ми харесваше, помисли си призракът с изненада. Изплъзващи се спомени за минали флиртове и отдавнашни събития, прекарани на предната веранда. Беше знаел как да омайва жените — млади и стари, как да ги разсмива. Беше целувал момичета с дъх на сладък чай върху устните, шиите и раменете им бяха покрити с ароматизирана пудра.

Едрият млад мъж изкачи верандата и блъсна вратата с рамо, когато тя заяде. Когато влезе в коридора, той се обърна предпазливо, сякаш очакваше нещо да му се нахвърли. Всяка негова стъпка по пода вдигаше облак прах и го караше да киха.

Какъв човешки звук. Призракът беше забравил за кихането.

Погледът на Сам мина по рушащите се стени. Очите му бяха сини дори в сянката, около ъгълчетата им имаше ситна мрежа от бръчици. Той не беше красив, но изглеждаше добре, чертите му бяха силни, без да са остри. Беше прекарал много време навън, тенът му беше дълбок и плътен. Гледайки го, призракът почти можеше да си спомни какво е да чувстваш светлината на слънцето, топлата й лекота върху кожата си.

Жената се изкачи до входната врата, косата обгръщаше главата й като сребърен ореол, когато тя надникна в коридора. Хвана рамката на вратата от едната страна, сякаш беше дръжка на люшкащо се влакче на метро.

— Толкова е тъмно тук. Наистина не мисля, че…

— Ще ми трябват повече от пет минути — каза Сам, като извади малко фенерче от синджирчето с ключове, и го светна. — Ако искаш, можеш да отидеш за кафе и да се върнеш… да кажем… след половин час?

— И да те оставя тук сам?

— Няма да повредя нищо.

Жената изсумтя.

— Не се тревожа за къщата, Сам.

— Мобилният ми телефон е у мен — каза той и потупа джоба си. — Ще се обадя, ако има проблем. — Бръчиците в ъгълчетата на очите му се задълбочиха. — Можеш да дойдеш да ме спасиш.

Тя въздъхна театрално.

— Какво точно си мислиш, че ще намериш в тази развалина?

Погледът му вече се бе отместил от нейния и вниманието му отново бе привлечено от околната обстановка.

— Дом, може би.

— Било е дом някога — каза тя. — Но не мога да си представя да бъде дом отново.

Призракът изпита облекчение, когато жената си тръгна.

Като насочваше светлината на фенерчето в бавни дъги, Сам се зае да изследва сериозно, докато призракът го следваше от стая в стая. Прахът обвиваше полиците на камините и счупените мебели като тънък воал.

Виждайки едно откъснато парче от рошавия килим, Сам клекна, дръпна килима и освети дървения под отдолу.

Махагон? — промърмори той, като изучаваше тъмната лепкава повърхност. — Или дъб?

Черен орех, помисли си призракът, поглеждайки над рамото му. Още едно откритие… той знаеше за пода, как да се изтърка на ръка с пясък, как да се почисти, как да се обработи петно с вълнено парцалче.

Отидоха в кухнята, с нишата, проектирана за чугунена печка, няколко реда счупени плочки още се държаха за стените. Сам насочи светлината към високите тавани и видя увисналите накриво шкафове. Фокусира се върху едно напуснато птиче гнездо, погледът му се спусна към старите курешки отдолу и той поклати глава.

— Сигурно съм луд.

После излезе от кухнята и тръгна към стълбището, като поспря, за да прокара палец по парапета. Под мръсотията блесна дърво. Като местеше крака внимателно, за да избягва изгнилите места по стъпалата, той се насочи към втория етаж. От време на време правеше физиономии и издишаше шумно като от неприятна миризма.

— Тя е права — каза той мрачно, когато се изкачи на площадката на втория етаж. — Това място е пълна скръб.

Тези думи предизвикаха тръпка на тревога у призрака. Какво щеше да стане с него, ако някой събореше къщата? Това можеше да го унищожи завинаги. Призракът не можеше да си представи, че е бил затворен тук, само за да бъде унищожен безпричинно. Той обикаляше около Сам, проучваше го, искаше му се да се свърже с него, но се страхуваше, че може да го накара да избяга с писъци оттук.

Сам премина през него и спря до прозореца, който гледаше към шосето. Дългогодишна мръсотия покриваше стъклото, превръщайки дневната светлина в полумрак. От устните му се откъсна въздишка.

— Чакала си дълго, нали? — попита тихо Сам.

Въпросът стресна призрака. Но когато Сам продължи, призракът разбра, че той говореше на къщата.

— Обзалагам се, че преди сто години си била страхотна. Престъпление ще е да не ти се даде втори шанс. Но това ще изисква много пари в брой. Което ще отнеме всичко, което имам, и което съм предвидил да вложа в лозето. По дяволите, не знам…

Докато призракът придружаваше Сам през празните стаи, той почувства нарастващата привързаност на мъжа към съборетината, неговото желание да я възстанови и да я направи красива отново.

— Само идеалист или глупак — замислено произнесе гласно Сам, — би се захванал с такъв проект. — Призракът се съгласи.

Накрая Сам чу клаксона на колата отвън и излезе. Призракът се опита да го последва, но изпита същото замайващо и разтърсващо чувство, което се случваше винаги, когато се опиташе да излезе. Той отиде да наблюдава от един счупен прозорец, докато Сам отваряше вратата на колата.

Спирайки да погледне за последен път, Сам обходи с очи къщата, потънала в ливадата, с нейния рахитичен силует, омекотен от високите треви и вечнозелените храсти. Гладката синева на Фолс Бей се отдръпна в далечината, вълните блещукаха на границата с кафявата плодородна тиня.

Сам кимна кратко, сякаш беше взел решение.

А призракът направи още едно откритие… той беше способен на надежда.

* * *

Преди да направи оферта за имота, Сам доведе и друг да го види — мъж, който изглеждаше на неговата възраст, към трийсетинагодишен. Може би малко по-млад. Погледът му беше студен от цинизъм, за постигането на който сигурно трябваше да отиде цял живот.

Сигурно бяха братя — имаха еднакви гъсти кестеняво-черни коси и широки уста, и еднакво мускулесто телосложение. Но докато очите на Сам бяха тропическо-сини, тези на брат му имаха цвета на лед. Лицето му беше безизразно, с изключение на горчивите очертания на устата с дълбоко врязани бръчки. И в противоположност на грубоватата хубава външност на Сам, другият мъж притежаваше почти неестествена красота, чертите му бяха остро изсечени и перфектни. Това беше мъж, който обича да се облича добре и да живее добре, който се бръква дълбоко за скъпа подстрижка и вносни обувки. Противоречивата нотка в целия този иначе безупречен вид бяха ръцете на мъжа, загрубели от труд и опитни. Призракът беше виждал такива ръце преди… може би своите собствени? Той погледна към себе си — невидимо същество — и му се прииска да имаше форма и очертания. Глас. Защо беше тук с тези двама мъже, способен единствено да наблюдава, без никога да говори и да се намесва? Какво се очакваше да научи?

За по-малко от десет минути призракът установи, че Алекс, както Сам го нарече, разбира много от строителство. Той започна отвън, отбелязвайки пукнатините в основата, дупките в перваза, хлътналата предна веранда с прогнилите й дъски и греди. След като влязоха вътре, Алекс отиде точно до местата, които призракът би му посочил, за да демонстрира състоянието на къщата — неравните участъци по пода, вратите, които не се затваряха както трябва, мухъла там, където от тръбите беше текло.

— Инспекторът каза, че щетите са поправими — продължи Сам.

— Кой направи инспекцията? — Алекс клекна, за да огледа рухналата камина в салона и пукнатините в откритата част на комина.

— Бен Роули. — Сам погледна оправдателно, когато видя изражението на Алекс. — Да, знам, че е малко странен…

— Той е изкопаемо.

— … но още си разбира от работата. Освен това го направи безплатно, като услуга.

— Не бих се доверил на думите му. Трябва да доведеш инженер тук за реалистична оценка. — Алекс говореше по характерен начин, всяка сричка бе отмерена и равна като развиване на рулетка от предприемач, с лек намек за раздразнение. — Единственият плюс в цялото това начинание е, че с една нездрава в конструктивно отношение къща на терена, той ще струва по-малко, отколкото ако е празен. Така че ще можеш да се пазариш за отбив от цената предвид разходите за събаряне и извозването на отпадъците.

Призракът изпита тревога. Събарянето на къщата можеше да означава край за него. Можеше да го изпрати в забвение.

— Няма да я събарям — каза Сам. — Ще я спася.

— Късмет тогава.

— Знам. — Сам прокара ръка през косата си, карайки я да щръкне във всички посоки. Той въздъхна. — Земята е перфектна за лозе — знам, че трябва да се установя за това и да разчитам на себе си. Но тази къща… В нея има нещо, което… — Той поклати глава, изглеждаше объркан и загрижен, но решителен в същото време.

— И аз не мога да понасям изгубените каузи. — В гласа на Алекс се прокрадна лека усмивка. — Да не говорим за викторианските къщи?

— Наистина ли?

— Разбира се. Скъпа поддръжка, неефективен в енергийно отношение дизайн, токсични материали… как да не обичаш такова нещо?

Сам се усмихна.

— Ако беше на мое място, как щеше да постъпиш?

— Щях да избягам колкото е възможно по-бързо в обратната посока. Но тъй като очевидно се каниш да купиш мястото, не си губи времето с кредитор. Ще ти трябва човек с много пари. А процентите са убийствени.

— Познаваш ли някой такъв?

— Може и да познавам. Преди да започнем да говорим, обаче, трябва да погледнеш действителността в лицето. Предвиди минимум двеста и петдесет бона за ремонт. И не разчитай на мен за безплатни материали и труд. Продължавам с парцела на Дрийм Лейк, така че ще съм адски зает.

— Повярвай ми, Ал, никога не съм разчитал на теб за нищо. — Гласът на Сам стана сух. — Добре знам.

Във въздуха се усети напрежение, смесица от обич и враждебност, която можеше да се дължи само на неприятна семейна история. Призракът беше озадачен от непознато чувство, пронизващ студ, който щеше да го накара да потрепери, ако имаше човешки облик. Това бе дълбоко отчаяние, което дори той, в своята безрадостна самота, никога не бе изпитвал — и то се излъчваше от Алекс Нолан.

Призракът се отдръпна инстинктивно, но не можа да се освободи от чувството.

— Така ли се чувстваш? — попита той, изпълнен със съжаление към мъжа. Стресна се, когато видя Алекс да поглежда през рамо в неговата посока. — Можеш ли да ме чуеш? — продължи призракът учудено, обикаляйки около него. — Чу ли току-що гласа ми?

Алекс не отговори, само поклати глава, сякаш да се откъсне от унеса си.

— Ще изпратя тук един инженер — произнесе накрая той. — Няма да плащаш. И без това ще пропилееш повече от достатъчно за това място. Не мисля, че имаш представа в какво се каниш да се забъркаш.

* * *

Минаха почти две години, преди призракът да види Алекс Нолан отново. През това време Сам беше станал лещите, през които призракът можеше да вижда външния свят. Въпреки че още не можеше да напуска къщата, имаше много посетители: приятели на Сам, лозарската му бригада, предприемачи, които работеха по електрическата и водопроводната инсталация.

По-големият брат на Сам, Марк, се появяваше само веднъж месечно, за да помага с по-малки проекти през уикендите. Веднъж изравниха участък от пода, друг път почистиха с пясъчна струя и оправиха античните крака на ваната. През цялото време разговаряха и си подхвърляха добродушни закачки. Призракът се радваше безкрайно на това.

Той си спомняше все повече и повече неща за предишния си живот, събираше спомени като пръснати мъниста по пода. Спомни си, че е обичал джаз, герои от хумористични книги и самолети. Беше обичал да слуша радиошоута: Джак Бени, Джордж и Грейси, Едгард Берген. Още не бе възстановил достатъчно от миналото си, за да си създаде цялостна представа, но мислеше, че ще стане с времето. Като онези картини, в които цветните точици — когато се гледат от разстояние — оформят завършен образ.

Марк Нолан беше сговорчив и надежден, от онези мъже, които призракът би искал да има за приятел. Откакто беше собственик на бизнес за печене на кафе, Марк винаги носеше пакети със зърна и при всяко посещение първо сваряваше кафе — изпиваше по цяла кана. Докато той добросъвестно мелеше зърната и ги размерваше, призракът си спомни кафето, неговия горчиво-сладък, землист аромат, начина, по който пълната лъжица тръстикова захар и капчица сметана се превръщат в течно кадифе.

От разговорите между братята Нолан стана ясно, че и двамата им родители са били алкохолици. Белезите, които бяха оставили върху своите деца — трима сина и една дъщеря, Виктория — бяха невидими, но дълбоки. Сега, въпреки че родителите им бяха починали отдавна, Ноланови не общуваха много един с друг. Бяха оцелели от семейство, което никой не искаше да си спомня.

По някаква странна ирония Алекс, с неговата непробиваема резервираност, беше единственият от четиримата, който беше женен досега. Той и неговата съпруга Дарси живееха близо до Рош Харбър. Единствената сестра, Виктория, беше самотна майка, която живееше в Сиатъл с малката си дъщеричка. Що се касае до Сам и Марк, те бяха решили да не се женят. Сам беше категоричен, че никоя жена не си заслужава риска да се ожениш. Когато усетеше, че връзката се задълбочава прекалено, той я приключваше и никога не поглеждаше назад.

След като Сам сподели с Марк, че за пореден път е скъсал с жена, която искаше връзката им да премине на по-високо ниво, Марк попита:

— И кое е следващото ниво?

— Не знам. Скъсах с нея, преди да науча. — Двамата седяха на верандата и полагаха разтворител за боя върху редица спасени от унищожение перила, които щяха да бъдат използвани евентуално за предния парапет. — Аз съм човек за едно ниво — продължи Сам. — Секс, вечеря навън, от време на време по някой безличен подарък и никакви разговори за бъдещето. Никога. Изпитвам облекчение, че това приключи. Тя беше страхотна, но не можех да се справя с цялата тази емоционална салата.

— Какво е емоционална салата? — попита развеселен Марк.

— Знаеш какви са жените. Едновременно се смеят от щастие и се побъркват от скръб. Не разбирам как някой в един и същи момент може да изпитва и едното, и другото. То е като да се опитваш да гледаш едновременно различни телевизионни канали.

— Виждал съм те да изпитваш повече от едно чувство в даден момент.

— Кога?

— На сватбата на Алекс. Когато двамата с Дарси си разменяха клетвите. Ти се усмихваше, но очите ти бяха насълзени.

— О, в този момент мислех за сцената в „Полет над кукувиче гнездо“, когато Джак Никълсън претърпя лоботомия и приятелите му го задушиха с възглавница от състрадание.

— През повечето време и аз не бих имал нищо против да задуша Алекс с възглавница — каза Марк.

Сам се усмихна, но бързо стана сериозен, когато продължи:

— Някой трябва да го измъкне от страданията му. Тая Дарси си я бива. Спомняш ли си на репетицията за сватбата, когато обяви Алекс за свой първи съпруг?

— Той й е първи съпруг.

— Да, но като го нарича „първи“, това предполага, че ще има и втори. Съпрузите за Дарси са като колите — заменя ги за все по-нови. Това, което не разбирам, е, че Алекс го знаеше, но въпреки всичко се ожени за нея. Искам да кажа, че ако трябва да се ожениш, то поне си избери някоя добра.

— Тя не е чак толкова лоша.

— Тогава защо, когато говоря с нея, имам чувството, че ще е по-добре да я гледам през огледален екран?

— Дарси не е мой тип — каза Марк, — но мнозина мъже биха казали, че си я бива.

— Което не е основателна причина да се ожениш за някого.

— Според теб, Сам, съществува ли изобщо основателна причина да се ожениш?

Сам поклати глава.

— По-добре да ме тресне електрически ток.

— Като съм те гледал как работиш с циркуляр — изсумтя Марк, — бих казал, че това е напълно възможно.

Няколко дни по-късно Алекс дойде в къщата на Рейншедоу Роуд на неочаквано посещение. Откак призракът го бе виждал за последен път, Алекс беше отслабнал много. Скулите му стърчаха като перила, леденосините очи тънеха под дълбоки сенки.

— Дарси иска да се разделим — започна Алекс без предисловие, когато Сам го покани да влезе вътре.

Сам го погледна загрижено.

— Защо?

— Не знам.

— Тя не ти ли каза?

— Не я питах.

Очите на Сам се разшириха.

— Господи, Алекс. Не искаш ли да знаеш защо жена ти те напуска?

— Не особено.

Гласът на Сам стана сух.

— Не мислиш ли, че това може да е част от проблема? Като например, че тя се нуждае от съпруг, който се интересува от чувствата й?

— Една от причините, поради които харесах Дарси, беше, че никога не се наложи двамата с нея да водим подобни разговори. — Алекс отиде в салона, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Той огледа касата на вратата, която Сам бе заковал на мястото й. — Ще разцепиш дървото. Трябваше да пробиеш предварително дупки.

Сам го погледна за миг.

— Искаш ли да ми помогнеш?

— Разбира се. — Алекс отиде до работната маса в средата на стаята и взе една електрическа бормашина. Огледа дали бургиите са на място, след което я включи за проба. Металически писък разцепи въздуха.

— Лагерите са изсъхнали — каза оправдателно Сам. — Мислех да ги намажа с грес, но нямах време.

— По-добре да се сменят напълно. Ще се погрижа по-късно. Междувременно ще отида да взема свястна бормашина от колата си. С четиристотин и петдесет паундов момент на въртене.

— Страхотно.

По характерния за мъжете начин те се справяха с проблема за разбития брак на Алекс не като говорят за него, а работейки заедно в дружелюбна тишина. Алекс монтира касите на вратата с прецизност и внимание, като мереше и отбелязваше, изстърга един тънък ръб на мазилката на стената, за да е сигурен, че касата е напълно вертикалната.

Призракът обичаше дърводелството, начина, по който придаваше чувство на всичко. Краищата бяха хубаво свързани и завършени, грапавините бяха изгладени и боядисани, всичко беше както трябва. Той гледаше работата на Алекс одобрително. Въпреки че Марк се справяше доста добре като за аматьор, имаше много грешки и недоглеждалия. Алекс знаеше какво прави и това си личеше.

— Наистина страхотно — каза Сам възхитено, когато видя как брат му е издялал на ръка блокчетата на цокъла, за да ги използва като декоративна основа за рамката на вратата. — Е, ще трябва да направиш и другата врата. Защото няма начин да успея да я направя да изглежда по същия начин.

— Няма проблем.

Сам излезе навън, за да обсъди работата с момчетата от лозарската си бригада, които бързаха да подрежат и да оформят младите лози в подготовка на предстоящия цъфтеж през април. Алекс продължи да се занимава в салона. Призракът бродеше из стаята, като пееше по време на затишието между ударите на чука и рязането с трион.

Докато Алекс запълваше дупките от пирони с маджун, както и процепите между касата и вратата, той затананика тихо, почти недоловимо. Постепенно се оформи мелодия и осъзнаването на това беше като гръм от ясно небе. Алекс тананикаше неговата песен.

На някакво ниво Алекс беше усетил неговото присъствие.

Наблюдавайки го напрегнато, призракът продължи да пее.

Алекс остави настрана пистолета за маджун, но остана коленичил на пода. Подпрял ръце на бедрата си, той припяваше разсеяно.

Призракът прекъсна песента и се приближи към него.

— Алекс — започна той предпазливо. Когато не последва отговор, той побърза да произнесе с нетърпение и надежда: — Алекс, аз съм тук.

Алекс примига като човек, който е излязъл от тъмна стая на ярко слънчева светлина. Той погледна право към призрака, очите му се разшириха в черни кръгове, поръбени с лед.

— Виждаш ли ме? — попита призракът изненадано.

Като се дръпна назад, Алекс седна. В същия момент той хвана най-близкия инструмент до себе си, един чук. — Като го вдигна, сякаш се канеше да го хвърли към него, той попита:

— Кой си ти, по дяволите?