Лайза Клейпас
Езерото на мечтите (17)

Седемнадесета глава

— Използвай лявата си ръка — инструктираше търпеливо Зоуи, стояща до Ема в пералното помещение близо до кухненския килер. Тя четеше от една брошура, дадена й от физиотерапевта на Ема, описваща обикновени домакински дейности, които да засилят мускулите, отслабнали от лекия удар.

Ема отвори вратата на пералнята с лявата си ръка и погледна Зоуи.

— А сега бръкни вътре, вземи дреха и я сложи в сушилнята. Ето, хвани ръката ми за баланс…

— Ще се държа в ръба на пералнята — каза Ема раздразнено.

Алекс спря на прага на спалнята на Зоуи, където беше инсталирал миниатюрна баня в малкото пространство, използвано някога за килер. Той гледаше двете жени развеселен, докато призракът седеше върху пералнята, провесил крака надолу.

— Не вземай по две неща наведнъж — предупреди Зоуи, когато баба й пусна няколко блузи в сушилнята.

— Така ще стане по-бързо — възрази Ема.

— Смисълът не е да бъдеш ефективна. Смисълът е да накараш пръстите си да се разтварят и затварят колкото е възможно повече пъти.

— Какво се очаква да правя след това?

— Да преместиш изсушените дрехи в панера една по една. А след това ще се заемем с бърсане на прах, за да тренираме китката ти.

— Сега разбирам защо искаше да живея при теб — каза Ема.

— Защо?

— Безплатна прислужница.

Алекс се изкиска.

Чувайки звука, Зоуи се намръщи престорено.

— Не я окуражавай. Вие двамата прекарвате прекалено много време заедно — не знам кой на кой влияе по-лошо.

— Не „кой на кой“, а „кой на кого“ — натъртено каза Ема. — „Кой“ е за подлога, който върши действието, а „на кого“ е за обекта, върху когото пада действието.

Зоуи се усмихна нежно над главата й.

— Благодаря ти, любим мой граматичен контрол.

Гласът на Ема отекна в сушилнята:

— Не знам защо си спомням това, а не помня името на вестника, за който съм писала.

— „Билингъм Хералд“. — Зоуи размени поглед с Алекс, когато той прекоси кухнята и отиде до мивката за чаша вода. Той щеше да свикне с тези погледи отсега, притесненията, които тя не можеше напълно да скрие, нуждата от уверение, че никой няма да създаде такива.

През двете седмици, откакто Ема беше дошла да живее в езерната къща, тя беше преживяла моменти на загуба на памет, объркване, възбуда. В някои дни беше с бодър и ясен ум, друг път беше в мъгла. Никой не можеше да предвиди как ще се чувства или какво ще си спомня от един ден до следващия.

— Недей да се навърташ наоколо, Зоуи — каза Ема раздразнено един следобед. — Остави ме да погледам телевизия на спокойствие. — Зоуи се извини и отиде в кухнята, откъде продължи да хвърля обезпокоени погледи към Ема.

— Ето че пак продължаваш — каза Ема.

— Как мога да се навъртам, когато съм на шест метра от теб? — възрази Зоуи.

— Алекс — помоли Ема, — би ли извел внучката ми на разходка?

— Не мога да те оставя сама — каза Зоуи. — Джийни не е тук.

Джийни, домашната медицинска сестра на половин работен ден, идваше рано всяка сутрин, за да се грижи за Ема, и обикновено си тръгваше по обяд. Нейното тактично поведение караше Ема да приема без смущение помощ за такива лични неща като обличане, къпане и физиотерапия.

— Само за петнайсет минути — настоя Ема. — Излез и поеми малко чист въздух с Алекс. Или иди сама, ако той не иска да ти прави компания.

Алекс взе Еминия мобилен телефон от кухненския остров и въведе номера си в него.

— Ще се разходя със Зоуи, Ема, стига да обещаеш да не мърдаш, докато ни няма. — Той й подаде телефона. — Ако има проблеми, ми се обади. Става ли?

— Става — кимна Ема доволна.

Наблюдавайки ги, призракът въздъхна.

— Не ми харесва тази идея.

— Тя ще е добре — каза Алекс и отклони поглед към Зоуи. Гласът му стана нежен: — Ела с мен. Нищо няма да се случи с Ема.

Тя още се съпротивляваше.

— Ти си по средата на работния си ден.

— Мога да си направя почивка. — Протягайки ръка, Алекс я погледна очаквателно.

Зоуи бавно сложи ръката си в неговата.

Нещо толкова естествено, като усещането на пръстите й, го разгорещяваше и го караше да изпитва глад. Той се наслаждаваше на всеки малък, случаен контакт между тях, докосването на ръката й, коприненото гъделичкане на косата й до неговото ухо, когато тя се навеждаше да сервира чиния пред него. Забелязваше всяка подробност в нея — натъртеното място върху глезена й, когато тя се бе блъснала в нещо, цветния аромат на сапуна, който беше купила от фермерския пазар.

Нямаше дума за този вид отношения, за начина, по който тя го караше да се чувства. Хващането на ръцете им съдържаше нещо повече от споделена топлина, повече от докосването на кожа в кожа… то беше сякаш двамата държат нещо заедно, пазят го да не падне.

Дори когато се застави да си тръгне, той още усещаше хватката на ръцете им и невидимия отпечатък на онова загадъчно, тайнствено нещо между тях.

* * *

Ема се настани на дивана да гледа телевизия, беше повече от доволна. Байрън скочи и се сви в скута й.

Призракът се надвеси над Ема.

— Ах, ти, малка пакостнице — каза той развеселен. — Искаш да ги събереш. Имаш отвратителен вкус за мъже, знаеш ли?

Въпреки че отчаяно искаше да остане с нея, той накрая усети непреодолимата нужда да бъде с Алекс и беше принуден да излезе навън.

* * *

— Какво да направя — каза Зоуи, докато двамата вървяха покрай шосето под балдахина от кленови листа и тихоокеански мадрони^[1], горската почва беше плътна и пружинираща, подплатена с корените на папрати и къпини по местата, където проникваше достатъчно слънце. — Знам, че се притеснявам прекалено много и че издребнявам. Но не искам тя да се нарани. Не искам да се нуждае от нещо…

— Това, от което има нужда — от което и двете имате нужда, — е от време на време да си давате почивка една от друга. Ти трябва да излизаш поне една вечер седмично.

— Искаш ли да отидем заедно на кино? — осмели се да попита Зоуи. — Може би този уикенд?

Алекс поклати глава.

— Брат ми Марк ще се жени в Сиатъл.

— О, точно така. Бях забравила. Луси ще ходи със Сам. Ти ще вземеш ли някого?

— Не. — Алекс вече съжаляваше за импулса да излезе на разходка със Зоуи. Да остане насаме с нея беше най-сигурният начин да усети онова шеметно, опияняващо чувство, което го ужасяваше, стопроцентово доказания снаряд веселие, който заплашваше да пропука гръдния му кош.

— Луси и Сам изглеждат щастливи заедно — отбеляза Зоуи. — Мислиш ли, че може да се превърне в нещо сериозно?

— Като например брак? — Алекс поклати глава. — Няма причина да го правят.

— Има важна причина.

— Да им бъдат върнати данъци?

— Не — каза Зоуи със смях. — Любов. Хората трябва да се женят, защото се обичат един друг.

— Хората, които искат да останат влюбени, трябва да правят всичко възможно, за да избягват брака. — Когато видя усмивката й да избледнява, Алекс се почувства засрамен и гаден. — Съжалявам. Мразя сватби. А това е първата, на която няма да съм в състояние да… — Той се намръщи и пъхна ръце в джобовете си, докато вървяха.

Зоуи разбра мигновено.

— На приема ще има открит бар?

Той кимна кратко.

Още един внимателен въпрос:

— Не си ли казал на никого в семейството си, че си спрял да пиеш?

— Не.

— Може би трябва да им позволиш да ти помогнат. Да ти окажат морална подкрепа. Ако знаеха…

— Не искам подкрепа. Не искам никой да ме наблюдава и да чака да се проваля…

Той усети ръката на Зоуи да се пъха под неговата.

— Ти няма да се провалиш — каза тя.

* * *

Денят на сватбата на Маги и Марк, която се състоя на пенсиониран ферибот в сиатълското езеро Юниън, беше слънчев и ясен. Но дори да валеше, можеше да се види, че булката и младоженецът са много влюбени. След като сервираха шампанското и Сам вдигна тост, гостите напълниха чиниите си на богатия бюфет. Алекс се върна в задната част на ферибота и зае един от столовете до перилата. Той никога не бе обичал куртоазните разговори и още повече не искаше да е в компания с хора, държащи шампанско или коктейли. Беше странно да посрещне тази ситуация, без да се подкрепи с алкохол. Имаше чувството, че се опитва сам да се деперсонализира. Трябваше да свиква с това.

Той забеляза, че Сам танцува с Луси Марин, която още носеше шина на крака след инцидента с колелото. Двамата се поклащаха заедно, флиртуваха и се целуваха. Сам гледаше Луси по начин, по който не беше гледал никоя преди, доказвайки невидимата алхимия, която се случва понякога на хора, докато са заети да си правят други планове. Те бяха станали двойка. Алекс беше напълно сигурен, че Сам дори не подозира за това. Глупчото още си мислеше, че е необвързан мъж, който има неангажираща връзка.

Алекс се притаи в ъгъла, пиеше кока-кола с лед в чаша за уиски. Призракът се разположи до него, мълчалив и умислен.

— За какво мислиш? — попита го накрая Алекс тихо.

— Продължавам да се чудя дали Ема е обичала съпруга си — каза призракът.

— Искаш ли да го е обичала?

Призракът се затрудни с отговора.

— Да — отвърна накрая той. — Но искам да е обичала мен повече.

Алекс се усмихна, като завъртя кубчетата лед в чашата си.

Призракът се взираше замислено в позлатената от слънцето вода.

— Направил съм нещо лошо — каза той. — Наранил съм по някакъв начин Ема. Сигурен съм.

— Искаш да кажеш, преди да умреш?

Призракът кимна.

— Сигурно си я ядосал като си се записал да участваш във войната — предположи Алекс.

— Мисля, че е нещо по-лошо. Трябва да си спомня, преди да се случи нещо.

Алекс го изгледа скептично.

— Какво мислиш, че може да се случи?

— Не знам. Трябва да прекарвам колкото се може повече време с Ема. Спомням си повече неща, когато съм с нея. Онзи ден… — Той прекъсна. — Време е да млъквам. Маги идва насам.

Червенокосата съпруга на Марк — сега снаха на Алекс — си пробиваше път към тях. Тя държеше бяла порцеланова чаша с кафе.

— Здравей, Алекс. — Маги излъчваше щастие, кафявите й очи блестяха. — Добре ли прекарваш?

— Да. Хубава сватба — Той се надигна от стола си.

— Не ставай — възпря го тя, като му направи знак да остане на мястото си. — Исках само да видя как си. Между другото, има няколко жени, които си умират да се запознаят с теб. Включително една от сестрите ми. Ако я доведа, ти би ли…

— Не — отвърна той бързо. — Благодаря, Маги, но не съм в настроение за любезни разговори.

— Да ти донеса ли нещо?

Той поклати глава.

— Иди да танцуваш със съпруга си.

— Съпруг. Харесва ми звукът на тази дума. — Маги се усмихна и му подаде чашата, която държеше. Беше пълна с черно димящо кафе. — Заповядай. Мислех, че може да искаш.

— Благодаря, но аз… — Алекс млъкна, когато я видя дискретно да маха празната му до половина чаша с кока-кола от малката масичка до стола му.

— Тя мисли, че си наквасен — каза услужливо призракът. — Изпи дотук четири чаша, седиш в ъгъла и си говориш сам.

— Беше безалкохолно — каза Алекс.

— О, разбира се — ведро отвърна Маги.

Призракът изсумтя.

— Не вярва.

С подигравателна усмивка Алекс отпи от горчивото кафе. Като се има предвид миналото му, беше напълно логично да си мисли, че той се напива при всеки удобен случай. А Маги като едно мило същество, се опитваше да се справи с това по начин, който да пощади гордостта му.

— Между другото, не говоря сам на себе си — каза той. — Има един невидим мъж, който седи точно до мен.

Маги се засмя.

— Радвам се, че ми каза. Иначе можеше случайно да седна в скута му.

— Заповядай, няма проблем — отзова се призракът без колебание.

— Той не би имал нищо против — обясни й Алекс. — Седни.

— Благодаря, но ще те оставя, теб и твоя приятел, да си продължите разговора. — Тя се наведе да го целуне по бузата. — Ще изпиеш цялото кафе, нали? — И като си тръгна, взе полуизпитата чаша кока-кола със себе си.