Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (7) (Романъ-гротеска въ седемь невѣроятни приключения)

Приключение седмо и последно

въ което, най-после, читательтъ стига до развръзката и научава нѣкои нови полезни сведения около приготовлението на Виенската торта. Тайната на картонената кутия. Надгробното слово на професоръ Тарамбуковъ. Една тиха нощь — едно човѣшко сърдце — едно бездомно куче. Край.

Една бѣла кухня. Единъ бѣлъ бюфетъ. Една печка, върху която пѣятъ чайници и клокочатъ разнокалибрени тенджери. И най-сетне — една бѣла маса, почти затрупана съ чинии, съ алуминиеви сѫдове и съ черупки отъ току-що счупени яйца.

Госпожа Виржиния свещенодействува предъ масата, фризирана безупречно съ най-новия апаратъ за шестмесечно кѫдрене. Тя е стѣгната въ синя оксфортена престилка на бѣли карета и мургавитѣ й рѫце въ прозрачни гумени рѫкавици държать паница съ жълтеникава каша. Така, нѣкой вдъхновенъ художникъ би могълъ да сътвори отъ тая малка жена безсмъртния образъ на феята на готварското изкуство.

Поне веднажъ въ живота си, вие сте слушали за невтасалитѣ козунаци, за злополучно разбития хайверъ, за интимнитѣ катастрофи въ кухненскитѣ печки, кѫдето забравеното прасе изгаря за смъртенъ ужасъ на порядъчния съпругъ и разбива канибалнитѣ блѣнове на цѣло едно семейство, или кѫдето шоколадения пудингъ се превръща съвсемъ неочаквано въ нѣкакъвъ жилавъ екзотиченъ сладкишъ, който поканенитѣ на обѣдъ гости намиратъ за превъзходенъ и хвалятъ съ такава китайска учтивость, че въ края на краищата домакинята отстѫпва предъ настойчивитѣ имъ молби и имъ преписва съ достойнство рецептата. Ала вие едва ли сте имали нѣкога случая да чуете малко повече подробности за така наречената Виенска торта и за нейното наистина мѫчително приготовляване, особено, когато любознателната домакиня притежава твърде богата литература по въпроса. Споредъ едни готварски книги, за тая торта е нуждна 200 грама захарь, споредъ други — 300 грама, споредъ трети — 350 грама, така че човѣкъ най-сетне изпада въ крайно недоумение.

Ако ние правимъ това гастрономическо отстѫпление въ нашия романъ, то е само, за да подчертаемъ твърде озадаченото състояние, въ което се намираше госпожа Виржиния, безъ да може да се справи съ трудната си задача. По челото й блестѣха капчици потъ, дългитѣ й очи гледаха тѫжно, като следъ четене на Илиадата. Госпожа Виржиния бѣ поканила нѣколко свои приятелки на следобѣденъ чай, и Виенската торта трѣбваше да бѫде приятната изненада между разговоритѣ за залѣзващата слава на тафтата и за крилатия възходъ на кѫситѣ жакетчета. И кой знае, може би, тя щѣше да стои още дълго време пленница на тая неразрешима загадка, безъ да забележи, че жълтеникавата каша въ паницата изневѣряваше вече на романтичната експанзивность на бакпулвера, когато изведнажъ, срѣдъ тишината на кѫщата се разнесе продължителния и рѣзъкъ звънъ на електрическия звънецъ.

Госпожа Виржиния се опомни мигомъ, и като остави паницата настрана, сне съ изумителна бързина престилката и хирургическитѣ си рѫкавици, пипна неволно косата си и изтича въ вестибюла. Господи, да бѣше тукъ поне слугинята!

Върху матовото прозорче на входната врата се изрѣзваше острия профилъ на човѣкъ съ каскетъ.

Кой ли можеше да бѫде тоя нечаканъ гостъ? Сега, когато наближаваше часътъ за обѣдъ? Нейниятъ мѫжъ? Не, той не носѣше каскетъ.

Госпожа Виржиния отвори вратата и върху слънчевата тераса израстна високата фигура на непознатъ мѫжъ, който се усмихваше приветливо.

— Bonjour, madame! Guten Tag, gnädige Frau Buon giorno, signora! Good day, my lady! — избъбри непознатиятъ и после добави само на френски: — Enfin, mon Dieu, enfin!

— Какво обичате? — попита строго младата жена и по тѣлото й полазиха тръпки на уплаха.

— Позволете ми да ви се представя, — рече мѫжътъ, като се поклони учтиво: — Томи Блякъ отъ кѫщата „Будното око“ въ Ню-Йоркъ. Искамъ да поговоря съ васъ само нѣколко минути. Ще имате любезностьта да ме приемете, n’est-ce pas?

— Заповѣдайте, — промълви смутено домакинята, като се дръпна назадъ и нашиятъ старъ познайникъ влѣзе смѣло въ вестибюла.

Той сне каскета си, прекара рѫка по жълтата си като слама коса, после седна на софата и каза съ въздишка:

— Ахъ, уважаема госпожо. Да знаете само, колко време ви търся!

— Вие? Да ме търсите? Защо? — очуди се домакинята, заинтригувана отъ думитѣ на своя гостъ.

— Да, азъ ходихъ заради васъ чакъ въ Парижъ, въ Венеция, и кѫде ли не още. И най-сетне ви намѣрихъ пакъ въ вашата родна земя.

— Значи, вие сте знаелъ, че азъ съмъ била на сватбено пѫтешествие въ чужбина? Интересно. Mais vous n’aurez plus besoin de courir après moi. Говорете, моля ви, — извика съ несдържано любопитство госпожа Виржиния.

— И тъй, слушайте, — рече тържествено Томи Блякъ, като извади изъ джоба си своята угаснала кѫса лула и я захапа като булдогъ.

— Уважаема госпожо, преди всичко, вие трѣбва да ми отговорите на единъ твърде сѫщественъ въпросъ: спомняте ли си между вашитѣ познати нѣкакъвъ човѣкъ на име Валерианъ Пламеновъ?

Госпожа Виржиния присви очи и се замисли.

— Валерианъ Пламеновъ… Валерианъ Пламеновъ… Ахъ, да, Валерианъ Пламеновъ, той пишеше едно време стихчета. Спомнямъ си, — каза младата жена, изваждайки съ мѫка изъ паметьта си единъ съвсемъ безцвѣтенъ споменъ. — Какво стана, наистина, съ него? Живъ ли е още?

— Слава Богу, — извика американецътъ. — Но ако работата продължава все така, незная дали тоя човѣкъ нѣма да свърши твърде трагично.

— Жалко, много жалко, — рече съ привидно съчувствие домакинята и стана изведнажъ нетърпелива, тъй като една необяснима асоциация събуди у нея старата шоколадена мисъль за Виенската торта.

— Сега, уважаема госпожо, — продължаваше детективътъ, — бихте ли имала любезностьта да ми кажете, дали вие не пазите отъ тоя човѣкъ нѣкакъвъ другъ споменъ, нѣщо материално, тъй да се рече, осезаемо?

— Нѣщо осезаемо? — озадачи се домакинята. — Кой знае. Твърде е възможно да съмъ запазила нѣкое писмо отъ него. Но чакайте, азъ ще ви донеса ей-сега кутията съ моитѣ момински спомени. Вие ще ме извинете за моментъ, нали?

— Bitte! S’il vous plais! Si, si, prego, gentilissima signora — извика радостно Томи Блякъ.

Госпожа Виржиния изтича въ съседната стая, и следъ нѣколко минути се върна при госта си, съ една картонена кутия въ рѫцетѣ.

Малкото жълто канарче, което до тоя мигъ дремѣше спокойно върху една отъ прѫчицитѣ на своята стъклена клетка, измъкна скритата подъ крилото си глава, разтърси перушината си и изчурулика дискретно. После въ тишината на просторния свѣтълъ вестибюлъ се разлѣха неговитѣ сладки трели като омагьосващи звънчета.

— Ето, вижте, — рече младата жена, като разтвори картонената кутия и започна да изважда отвѫтре стари мартеници, снопче пожълтѣли писма, изсъхнали незабравки, единъ албумъ съ позлатени рѫбове и съ портокалена луна върху корицитѣ, едно синьо емайлово слонче, и най-сетне — нѣщо увито въ пергаментна хартия.

Магнитниятъ човѣкъ следѣше съ затаенъ дъхъ всѣки предметъ отъ картонената съкровищница на споменитѣ.

Жената разгърна предпазливо пергаментното пакетче и извика отъ очудване.

Тя държеше въ рѫцетѣ си нѣкакъвъ чудноватъ предметъ — като круша, направена сякашъ отъ каучукъ.

— Какво е това? — извика изумена госпожа Виржиния.

Отъ очитѣ на американеца течеха радостни сълзи.

— Да, това е, което търсѣхъ, — промълви развълнуванъ той. — Това е неговото сърдце. Това е сърдцето на нашия злочестъ поетъ. Разбирате ли? Сърдцето му бѣше откраднато. И което е най-куриозното: азъ подозирахъ именно васъ като виновница за тая иначе твърде невинна кражба.

— Менъ? — извика весело изненаданата госпожа Виржиния, която бѣше успѣла вече да се опомни. — Ха-ха-ха! Азъ да съмъ откраднала сърдцето на Валерианъ Пламеновъ! Mon Dieu! Si vous, connaissez nos relations, vous parleriez autrement!

— Нищо, нищо, въ това нѣма нищо лошо, — бъбрѣше несвързано Томи Блякъ, извънъ себе отъ възторгъ. — Най-после въ сантименталнитѣ истории на хората подобни случаи сѫ нѣщо твърде обикновено.

— Но Боже мой, повтарямъ ви пакъ, че ако вие познавахте отношенията ми съ тоя човѣкъ, щѣхте да говорите по-иначе, — отвърна живо жената и сетне добави озадачено: — Наистина, какъ ли е попаднало това сърдце у менъ? Та то е съвсемъ изсъхнало. Бедното сърдце! Кой ли може да го е сложилъ въ кутията ми?

— Неразгадаеми сѫ тайнитѣ на любовьта, bellissima signora! — извика поучително магнитниятъ човѣкъ съ дигната къмъ тавана рѫка.

— Любовь? А за менъ това сърдце не струва повече отъ единъ изваденъ зѫбъ, който можемъ да хвърлимъ спокойно въ смѣтьта, — забеляза равнодушно домакинята.

— Да, да, точно тъй. Това сърдце не струва повече отъ единъ изваденъ зѫбъ, който можемъ да хвърлимъ спокойно въ смѣтьта, — повтори знаменитиятъ детективъ съ пламнало отъ щастие лице. — Вие ще ми позволите да го взема съ себе си срещу разписка, за да го предамъ на неговия притежатель, нали? Ще се съгласите, че сърдцето на поета е нѣщо като автоматичната писалка „Паркеръ“. Нашитѣ американски поети…

— Разбира се, — прекѫсна събеседника си госпожа Виржиния. — Нѣма защо дори да ми давате разписка. Вземете го веднага. Азъ не бихъ искала то да седи и занапредъ въ кутията ми и да замърсява останалитѣ спомени, които, все пакъ, сѫ твърде скѫпи за менъ. Ето, предайте го на господинъ Пламеновъ и му кажете, че азъ уважавамъ неговитѣ чувства, — рече съ галантна учтивость младата жена, като пъхна консервираното сърдце въ протѣгнатата рѫка на американеца.

— Thank you, my lady! Спасибо, милоставая барыня! Gracia, gentilissima signora! Bonjour! Guten Tag! Adio! Good bay! — извика на единъ дъхъ Томи Блякъ и изхвръкна мигомъ изъ кѫщата на любезната госпожа Виржиния.

Младата жена започна да прибира разхвърлянитѣ си спомени и да ги слага въ картонената кутия. Едно пожълтѣло листче се изрони изъ рѫцетѣ й. Тя го дигна, загледа се въ полуизтрититѣ слова, които виждаше сякашъ за пръвъ пѫть. Бѣше знаменитиятъ сонетъ на Феликсъ Арверъ:

Mon âme a son secret, ma vie a son mystere:

Un amour ėternel en un moment conçu.

Le mal est sans espoir, aussi j’ai du le taire.

Et celle qui l’a fait n’en a jamais rien su.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Elle ira son chemin, distraite, et sans entendre

Ce murmure d’amour élevé sur ses pas;

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Elle dira, lisant ces vers tout remplis d’elle:

„Quelle est done ceite femme?“ Et ne comprendra pas.

Едва сега тя си спомни, че въ сѫщность това бѣ за нея едничкиятъ осезаемъ споменъ отъ Валерианъ Пламеновъ. Нѣкога, въ единъ далеченъ день на миналото, тия стихове, грижливо преписани, й бѣха изпратени отъ младия човѣкъ, който следъ това изчезна завинаги отъ очитѣ й.

Госпожа Виржиния сви рамене и сложи листчетата при другитѣ нѣща въ кутията, която скри на предишното й мѣсто въ съседната стая.

После тя отиде въ кухнята, и като се наведе надъ масата, продължи прекѫснатото си четене въ разтворенитѣ готварски книги:

… накрая се прибавя кората на единъ добре настърганъ лимонъ…

Кората на единъ добре настърганъ лимонъ?

А, не. Това бѣше рецептата за друга торта.

И момичето отъ златната рамчица, която украсяваше писмената маса на поета Валерианъ Пламеновъ, прелисти нѣколко страници и се замисли отново надъ загадъчната пропорция на захарьта за Виенската торта.

* * *

Томи Блякъ хвърчеше изъ улицитѣ, носенъ сякашъ отъ вихрушка. Той стискаше здраво въ рѫката си сърдцето на нещастния поетъ, което най-сетне бѣ намѣрено. Предъ очитѣ му се нижеха картинитѣ на единъ страненъ трикфилмъ.

Всички американски вестници крещятъ името му съ грамадни черни букви:

„Победата на Магнитния човѣкъ!“

„Едно загадъчно престѫпление въ страната на розитѣ и на атентатитѣ, разкрито отъ единъ стопроцентовъ американецъ!“

„Тържеството въ Съединенитѣ щати!“

„Томи Блякъ при Рузвелтъ!“

„Томи Блякъ краль на детективитѣ въ цѣла Америка!“

„Томи Блякъ националенъ герой!“

Радиото съобщава на свѣта:

— Крррррахххх-прррррр… Краятъ на чикагскитѣ бандити!

— Фиуииииии-ю-ю-ю-кррррр… Алъ Капоне се отказва завинаги отъ своята престѫпна дейность… кррраххх-кррраххх-кррраххх… и става ходжа на турската колония въ Цинцинати!

Магнитниятъ човѣкъ пристига запъхтянъ предъ кѫщата на Валерианъ Пламеновъ.

Вратитѣ сѫ широко разтворени.

Влизатъ и излизатъ хора.

Какво има? Какви сѫ тия гости? Защо лицата на всички сѫ така угрижени?

Томи Блякъ се изкачва по низката каменна стълба съ смѫтното предчувствие за нѣщо лошо.

Той потъва въ коридора, пробива си пѫть между навалицата и излиза напредъ. Пристѫпя нѣкакъ несигурно, оглежда се наоколо, мѫчи се да разбере какво е станало.

И изведнажъ всичко му става ясно. Изненадата смразява кръвьта му, нозетѣ му се подкосватъ. Гледката е тъй неочаквана, че той за пръвъ пѫть въ живота си изгубва хладнокръвие и се опира зашеметенъ о стената.

Въ срѣдата на една отъ разтворенитѣ стаи е сложенъ дълъгъ черенъ ковчегъ.

Въ ковчега лежи мъртвецъ. Надъ главата му горятъ две тънки свѣщи.

Наблизо се чува шъпотъ:

— Кога се е самоубилъ?

— Снощи.

— Знаятъ ли се причинитѣ?

— Никой нищо не знае.

Мъртвиятъ е затрупанъ съ цвѣтя. Виждатъ се само книжнитѣ пантофи на нозетѣ му и бледното му спокойно лице, върху чиито свити устни е запечатана едва уловима горчива усмивка.

Нима така трѣбваше да свърши живота си поетътъ Валерианъ Пламеновъ, който бѣше дошълъ на тая земя съ чистата радость на детето, омагьосано отъ нѣкаква вълшебна приказка?

* * *

Томи Блякъ стои на тротуара и пуши неспокойно лулата си.

— Бедниятъ поетъ, — мисли той и поглежда човѣшкото сърдце въ рѫката си. — Бедниятъ поетъ.

Точно въ срѣдата на сърдцето стои забито малко лъскаво куршумче.

— А, — възкликна изненаданъ американецътъ.

Той изважда куршумчето, слага го въ джоба на жилетката си, и като поглежда още веднажъ сърдцето, хвърля го съвсемъ равнодушно въ вадичката на канала.

После неговата висока фигура изчезва задъ близкия ѫгълъ.

* * *

Погребалната кола се търкаля бавно изъ улицитѣ, следвана отъ дълга редица изпращачи. Начело на шествието вървятъ две хлапета съ хоругви и зяпатъ разсѣяно по стъклата на минаващитѣ трамваи. Следъ хлапетата пристѫпватъ четирима свещеници и единъ владика. Тѣхнитѣ златни одежди горятъ въ лѫчитѣ на следобѣдното слънце. Професоръ Тарамбуковъ крачи съ такава тържественость подиръ колата, сякашъ присѫтствува на собственото си погребение.

Минувачитѣ снематъ шапки, спиратъ се и протѣгатъ шии да видятъ мъртвеца, сетне всѣки продължава пѫтя си, унесенъ въ своитѣ мисли.

Погребалната кола влиза въ гробищата и спира предъ прѣсно изкопания гробъ.

* * *

„… Въ тоя часъ ние се прощаваме съ него, и азъ искамъ да ви говоря за Валерианъ Пламеновъ, за моятъ Валерианъ Пламеновъ, за поетътъ. Да събирашъ отъ разни мѣста най-хубавото, най-вѣрното, и да правишъ отъ това цѣла поезия — ето голѣмата сила на голѣмитѣ поети. Валерианъ Пламеновъ правѣше всичко туй, безъ да знае какъ. Мнозина други — и тѣ биха могли да направятъ нѣщо подобно, но винаги съ знание, какво и какъ трѣбва да го направятъ. Но сега тукъ ще разкажа нѣщо, което — право да си кажа — не зная дали е потвърждение или отрицание на туй, което казахъ по-горе“.

Професорътъ спира, втренченъ въ спокойното далечно усмихнато восъчно лице срѣдъ цвѣтята на ковчега, после изведнажъ пуска чантата си върху буцитѣ пръсть, слага шапката на главата си и почва бързо да рови изъ всичкитѣ си джобове. По лицето му пълзятъ струи потъ, той търси кърпата си да се изтрие. Най-после измъква отъ вѫтрешния джобъ нѣкакъвъ рѫкописъ, почва да бърши челото си съ него, и въ сѫщия мигъ мастилото го преобразява въ нѣкакво мораво-черно, космато чудовище, изправено надъ мъртвеца, за да смути и сетния му часъ на земята.

„… Да, Валерианъ Пламеновъ донесе първитѣ си стихове на мене. Азъ ги напечатахъ веднага, азъ го напѫтихъ азъ ги поправихъ. Азъ още тогава, преди двайсеть години, т.е., искамъ да кажа, преди седемь години, видѣхъ голѣмия поетъ. Азъ писахъ: той изгрѣва като слънце срѣдъ тъмни облаци. А сега, погледнете на западъ, това слънце преждевремено залѣзва. Черниятъ облакъ, който се издига тамъ, гаси слънцето на поезията, тъкмо както азъ писахъ тогава…“

* * *

Дълбока душна нощь натиска заспалия градъ. Низко надъ хоризонта виси непълния бакърено червенъ месецъ. Отъ гѫстата сѣнка на една стена се откѫсва черно петно и тръгва бавно изъ улицата. Едно бездомно, сухо като скелетъ, куче, съ увиснала опашка и съ нозе, които се люлѣятъ като опашката, души смѣтьта по улицата. То залита и върви безъ посока, съ последнитѣ сили на полумъртво отъ гладъ животно. При една врата, на която сѫ залепени некролози, кучето спира. Дига носъ и души. После отново се навежда, търси изъ вадичката на канала, измъква оттамъ нѣкакъвъ изсъхналъ кѫсъ месо, който има странната форма на човѣшко сърдце, застѫпва го съ преднитѣ си нозе и почва да го ръфа съ помѫтени отъ наслада очи.