Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (3) (Романъ-гротеска въ седемь невѣроятни приключения)

Приключение трето

въ което министра на Вѫтрешнитѣ работи кихва и — трагичнитѣ последици отъ това. Фантастичното бѣгство на една скромна преписка отъ една държавна канцелария. Внезапната поява на Магнитния човѣкъ, който попречва на авторитѣ да извършатъ самоубийство на героя и по тоя начинъ романа продължава въ досегашния духъ.

До Господина

Министра на Вѫтрешнитѣ работи

Тукъ

 

Господине Министре,

Необикновениятъ случай, на който станахъ жертва преди нѣколко дни, а така сѫщо и необходимостьта отъ бързи и енергични мѣрки, които подведомствената Ви административна власть трѣбва да предприеме часъ по-скоро въ защита на осветенитѣ ми отъ Конституцията права, ме каратъ да се обърна направо до Васъ съ настоящата молба, вѣрвайки, че Вие най-добре ще схванете сериозностьта на положението, въ което се намирамъ, и сѫщевременно най-добре ще прецените въ чии рѫце ще трѣбва да се повѣри разбулването на долуописаната загадка, имаща въ основата си, безспорно, криминаленъ характеръ.

На 16 май т.г., къмъ 7 часа сутриньта, се събудихъ отъ сънь, както всѣки другъ день, безъ каквито и да било външни признаци на болезнено състояние, или дори на афектация. Следъ обичайната закуска, която направихъ въ квартирата си и която се състоеше отъ чаша чай и четири маслини, азъ седнахъ предъ писмената си маса, и тъй като моята писателска професия ми налага особено съсрѣдоточаване преди започване на работата, хванахъ главата си съ две рѫце и се замислихъ. Така прекарахъ около четвъртъ часъ, безъ да мога да уловя нишката на благодатното поетично вдъхновение. Ритахъ съ нозетѣ си подъ масата като Дикенса, пушехъ цигара следъ цигара като Флобера, гризехъ съ зѫби писалката като най-посрѣдствения стихоплетецъ, ала изподъ перото ми не излизаше нито думица. Тукъ, Господине Министре, си позволявамъ едно малко отклонение, за да изтъкна, че нѣма по-ужасно състояние отъ творческото безсилие. Въ това състояние, може би, сте изпадалъ и самъ Вие, когато сте съставялъ нѣкоя парламентарна или изборна речь. Въ такива мигове човѣкъ достига до истинско умствено затѫпяване, сякашъ нѣчия невидима рѫка отхлупва черепа му, изважда оттамъ мозъка и вмѣсто него натъпква въ главата парцали или слама… И тъй, часоветѣ летѣха единъ следъ другъ — мѫчителни и безплодни. Тогава, именно, азъ усѣтихъ въ гърдитѣ си една необяснима тяжесть, едно внезапно задушване, и това чувство събуди у менъ спомена за моето нѣкогашно боледуване отъ Pneumotorax naturalis dextra. Много естествено е, че при подобно усѣщане, всѣки поетъ праща по дяволитѣ не само поезията, но изобщо цѣлото изкуство въ всички негови разклонения, превръща се на обикновенъ човѣкъ и побѣгва веднага при лѣкаря. Сѫщото сторихъ и азъ. Грабнахъ си шапката и отидохъ при известния рентгенологъ Вартоломеевъ, за да разбера, дали старата ми болесть не се е появила отново и не е скѫсала пакъ нѣкой отъ дробоветѣ ми. Рентгенологътъ ме изправи предъ апарата си, прегледа и дветѣ ми бѣлодробни крила, които намѣри съвсемъ здрави, ала ведно съ това той откри и нѣщо друго, нѣщо съвсемъ абсурдно, както въ областьта на медицината, така и въ областьта на най-нелепата и разюздана човѣшка фантазия. Да, човѣкътъ на науката констатира… липса на сърдце въ гръдния ми кошъ, нѣщо, което се вижда и отъ приложената къмъ настоящата ми молба рентгенова снимка. Можете да си представите, Господине Министре, моятъ ужасъ, когато узнахъ, че съмъ лишенъ отъ най-ценния си и важенъ органъ — отъ това, което древнитѣ алхимици наричаха слънце на микрокосмоса, уподобявайки нашето тѣло на една малка вселенна. Обезумѣлъ отъ страхъ и отчаяние, азъ се прибрахъ почти полумъртавъ въ кѫщи, глътнахъ едно отъ хапчетата, които ми даде лѣкаря, и заспахъ. Ала напразно. Науката се оказа безсилна да ми помогне. Оттогава минаха цѣли шесть дена, а днесъ е вече седмия, и моето сърдце все още липсва.

Господине Министре, не бихъ се осмѣлилъ да Ви отнемамъ тия скѫпи за Васъ нѣколко минути, които бихте употрѣбили за осѫществяването на нѣкое народополезно дѣло, ако липсата на сърдцето ми се не бѣше отразила тъй гибелно върху моята професия. Най-сетне, щомъ продължавамъ да живѣя вече една седмица безъ сърдце — това, естествено, показва, че и занапредъ ще мога да сѫществувамъ на земята, въпрѣки неочакваната анатомична катастрофа въ гръдния ми кошъ. Ала тукъ има нѣщо друго: загубата на тоя тъй важенъ за тѣлото ми органъ е вече много по-сѫдбоносна за моята поетична дейность, защото сърдцето на поета е оная жива антена, която улавя най-чувствителнитѣ трепети на вдъхновението, събира въ себе си като въ кристалъ неуловимиятъ смисълъ на кипящитѣ около насъ събития, пие багритѣ на слънчевия залѣзъ и сребърния дъждъ на луннитѣ нощи, за да излѣе по-късно всичко туй въ безсмъртнитѣ образи на едно вѣчно изкуство. Да, Господине Министре, това е само абстрактната страна на въпроса, а да говоримъ ли за неговата чисто практична страна, за онова материално ощетяване на интереситѣ ми, като имате предвидъ, че на стихъ се плаща по 8 лева, а азъ пиша срѣдно между 20–30 стиха на день? Та това е все едно да отнемете прехраната на дърводѣлеца, като го лишите отъ инструментитѣ му, или ако вземамъ Васъ за примѣръ — като Ви лишимъ отъ избирателитѣ.

Колкото и странно да звучи молбата ми, азъ съмъ дълбоко убеденъ, че Вие, Господине Министре, ще се отнесете съ пълно съчувствие къмъ менъ и ще прострете Вашата могѫща дѣсница при разнищването на загадъчното престѫпление, което Ви описахъ съ най-малки подробности. Казвамъ престѫпление, защото човѣшкото сърдце не може да бѫде изгубено отъ своя притежатель, по простата причина, че то се не носи въ джобоветѣ на дрехитѣ, нито пъкъ се окачва като медалионъ на шията, а стои закрепено здраво вѫтре въ нашиятъ организъмъ, кѫдето науката му е отредила почетно мѣсто около третото и петото междуребрие. Следователно, тукъ имаме случай на една необикновена кражба, и тъкмо въ тая насока, струва ми се, трѣбва да се насочатъ всички бѫдещи издирвания. Въ връзка съ последната подробность, считамъ за неизлишно да добавя, че при днешнитѣ литературни нрави у насъ, не е изключена възможностьта, сърдцето ми да е откраднато отъ нѣкой мой събратъ по перо — още повече, като се има предвидъ, че напоследъкъ сключихъ контрактъ съ книгоиздателство „Мравунякъ“ за написването на една поема, срещу която получихъ авансъ отъ 5000 лева, и по тоя начинъ създадохъ озлобление срещу себе си въ всички наши литературни крѫгове. Въ интереса на следствието, не трѣбва да се пропуща така сѫщо и обстоятелството, че презъ нощьта на поменатото по-горе произшествие спахъ при отворенъ прозорецъ.

Съ непоколебимата вѣра, че на настоящата ми молба ще се даде незабавно ходъ и ще се разкрие въ най-скоро време виновникътъ на всички мои морални страдания и материални щети, моля Ви, Господине Министре, да приемете увѣрения въ моитѣ най-добри чувства.

Валерианъ Пламеновъ

 

Приложение:

1 рентгенова снимка

* * *

Господинъ министра на Вѫтрешнитѣ работа прекара длань по челото си, протѣгна рѫка къмъ масата и като взе червения моливъ отъ широката мраморна поставка на мастилницата, подчерта последнитѣ двайсетина реда съ такова безразличие, сякашъ въпроса се отнасяше до служебния цензъ на нѣкой незначителенъ кандидатъ за служба. После той натопи писалката въ зеленото мастило, позамисли се съ дигнати вежди и сложи върху бѣлото поле на заявлението стереотипната резолюция „За надлежно изпълнение“, надъ която трѣбваше да си блъскатъ по-нататъкъ главитѣ всички негови подведомствени началници на разнитѣ служби и отдѣления. Когато господинъ министра даде по тоя начинъ искания отъ просителя ходъ на молбата му, неговитѣ строги очи се примрежиха внезапно, лицето му се сви въ трагична гримаса, и той… кихна. Въ сѫщиятъ мигъ вратата въ дъното на кабинета му се открехна предпазливо и едно мазно усмихнато лице извика: „На здраве!“, следъ което вратата се затвори отново. Господинъ министра изтри не дотамъ красивата си уста съ малка копринена кърпичка, необикновено доволенъ отъ това, че кихавицата му не е отишла на вѣтъра и че и тоя пѫть неговия частенъ секретарь не пропусна да изпълни едно отъ своитѣ най-важни служебни задължения.

Да, кихавицата на единъ държавенъ мѫжъ не е обикновено раздразване на носнитѣ ципици, а загадъчно метафизично явление съ още по-загадъченъ смисълъ. Ненапразно старитѣ гърци сѫ гледали на кихането като на щастливо предзнамение. Исторически фактъ е, че Ксенофонтъ е билъ избранъ за полководецъ, само защото по време на една негова публична речь, нѣкой отъ присѫтствуващитѣ кихналъ. Разбира се, въ нашата родна земя всичко върви наопаки, затова и кихането дава съвсемъ отрицателни резултати.

Щомъ заявлението на потърпѣвшия излѣзе изъ кабинета на министра, сѫдбата, която често пѫти обича да надниква ужъ съвсемъ случайно въ коридоритѣ на нашитѣ държавни учреждения, го грабна отъ рѫцетѣ на разсилния и започна да го разнася сама отъ стая въ стая. Най-напредъ заявлението се изтърси върху масата на единъ плешивъ чиновникъ, който решаваше нѣкакъвъ ребусъ отъ едно илюстровано списание. Чиновникътъ погледна само гербовата марка, написа подъ резолюцията на министра „Г-ну Ковачеву“, и следъ това молбата отиде въ друга стая, кѫдето една тричленна комисия разискваше оживено въпроса около доставката на нѣкакви икономични примуси за чиновницитѣ при министерството. Въ тая стая търпеливото заявление се украси съ новъ надписъ „Г-ну Татарчеву“, и влѣзе смирено въ трета какцелария. Тамъ господинъ Татарчевъ, който натискаше, необяснимо защо, подутата си отъ зѫбоболъ буза съ попивателната преса и се намираше въ едно почти експлозивно състояние, изгледа звѣрски просбата и я изгони мигомъ навънъ, като надраска отгоре й:

„Г-ну Пиперкову“.

Така, нещастното заявление обиколи и най-потайнитѣ кѫтчета на министерството на Вѫтрешнитѣ работи, докато най-сетне се покри отгоре до долу съ имената на всички чиновници безъ изключение, поради което не ще бѫде преувеличено, ако забележимъ, че то изгуби първоначалния си строго дѣлови характеръ и доби неочаквано една твърде пъстра за окото карнавална външность.

Какво стана по-нататъкъ съ него — на тоя въпросъ е трудно да се отговори, тъй като ние навлизаме вече въ областьта на конфиденциалнитѣ канцеларски възможности и засѣгаме тайнствената практика на така нареченото „съставяне на преписки“. Въ всѣки случай, просительтъ идва нѣколко пѫти въ министерството да се осведоми за хода на молбата си, ала винаги си отиваше, безъ да научи нѣщо опредѣлено, озадаченъ отъ неразгадаемото обяснение: „Преписката е въ движение!“

— За какво, въ сѫщность, идвате толкова често тукъ и ни отнемате времето? — избухна веднажъ единъ дебелъ началникъ на отдѣление, отъ чийто носъ стърчеха толкова много косми, та човѣкъ неволно изпадаше въ непростимото заблуждение, че въ носа се крие нѣкаква бръснарска четка.

— Азъ… азъ идвамъ… въ връзка съ молбата, която подадохъ до господина министра, — преглътна, побледнѣлъ отъ смущение, Валерианъ Пламеновъ.

— Каква молба? За какво се отнася тая молба?

— Какъ да ви кажа… случаятъ е малко по-особенъ… За едно откраднато сърдце.

— Какво сърдце? Златно? Сребърно?

— Не, моето собствено сърдце.

Дебелиятъ началникъ на отдѣление разтвори широко уста, изгледа просителя отъ главата до петитѣ, после посѣгна съ треперяща рѫка къмъ електрическия звънецъ на масата и го натисна съ всичка сила. Когато вратата се отвори и на прага застана единъ отъ разсилнитѣ, началникътъ скочи отъ стола си и се развика като обезумѣлъ:

— Изведи веднага тоя човѣкъ навънъ!

— Ама какъ… защо? — мѫчеше се да възрази Валерианъ Пламеновъ.

— Изведи веднага тоя човѣкъ навънъ! — крещѣше началникътъ и цѣлото му тѣло се тресѣше отъ страхъ.

Въ коридора Валерианъ Пламеновъ се опита да се изскубне изъ коравитѣ лапи на разсилния, ала въ помощь на последния се явиха още двама стражари, и той се намѣри мигомъ на тротоара, съ раздърпана вратовръзка и съ кривната надъ ухото шапка.

Отъ тоя день нататъкъ въ душата на злочестия поетъ настѫпи преломъ. Той започна да се люшка въ тревожното съмнение, че сърдцето му е изгубено завинаги. Наистина, неговата просба не бѣше минала още презъ ония задънени пѫтечки на каналния редъ, кѫдето ставатъ истински чудеса и надеждитѣ се сбѫдватъ. Но кой би се осмѣлилъ да твърди съ положителность, че дори въ последния моментъ, когато всичко можеше да се счита за пропаднало, заявлението нѣмаше да изкочи внезапно изъ нѣкоя прашна папка, да изхвръкне презъ нѣкой разтворенъ прозорецъ на министерството, и на пукъ на всички наши бюрократични порядки, да предприеме на своя глава разследването на собствения си случай, като направи лично интерпелация въ Народното събрание? Та то имаше всичкото законно основание да стори това, не само защото криеше въ себе си подробноститѣ около една скандална и незапомнена въ криминалната история на човѣчеството кражба, но защото носѣше съ достойнство на гърдитѣ си и спасителния знакъ на неизбѣжния входящъ номеръ, и червения орденъ на една трилевова гербова марка.

Ала нашиятъ герой не можеше да разсѫждава съ необходимото за случая хладнокръвие, и тъкмо затова отчаянието му достигна до оня предѣлъ, когато въ мозъка започва да зрѣе съвсемъ естествено мисъльта за самоубийство. Какво го чакаше въ тъмната далечина на бѫдещето? Слънчевиятъ миражъ на изкуството гаснѣше всѣка минута предъ очитѣ му, и той потъваше все по-дълбоко въ бездънния каленъ водовъртежъ на живота, преобразенъ, безпомощенъ и безличенъ — една восъчна кукла, която треперѣше върху подиума на нѣкакъвъ страшенъ паноптикумъ. Около него шумѣха и тичаха странни люде, които копаеха земята и ръфаха съ озвѣрени лица нейнитѣ златни плодове, мѣркаха се гениални фокусници, които кѫсаха крилетѣ на комаритѣ и ставаха милионери — които търгуваха съ цвѣтя и съ погребални ковчези и превръщаха дори и камънитѣ въ пари. Само той едничекъ стърчеше безпомощенъ и съвсемъ излишенъ въ тоя свѣтъ на борсови спекулации, на мошенически сдѣлки и на бѣсната жажда за парливи и остри наслади. Не, той трѣбваше да свърши часъ по-скоро съ себе си.

Бѣше тиха привечерь. Слънцето гаснѣше на западъ и бързитѣ облаци летѣха като хвъркати чудовища надъ далечния небесенъ пожаръ. Валерианъ Пламеновъ седѣше предъ писменната си маса. Въ рѫцетѣ му се чернѣеше малъкъ бровинговъ револверъ, очитѣ му гледаха тѫпо и разсѣяно. На тая нелепа комедия трѣбваше да се тури най-сетне край.

Тогава вратата на стаята му се отвори и вѫтре влѣзе непознатъ човѣкъ на неопредѣлена възрасть — високъ, сухъ, съ изсѣчено сякашъ отъ червенъ восъкъ лице, въ грубъ спортенъ костюмъ, съ каскетъ на главата и съ кѫса лула въ устата.

Непознатиятъ се приближи спокойно до самоубиеца и му подаде малка визитна картичка:

ТОМИ БЛЯКЪ

детективъ

Америка-Европа

Докато Валерианъ Пламеновъ се мѫчеше да се опомни, изненаданъ отъ това неочаквано посещение, тайнствениятъ гостъ измъкна незабелязано револвера изъ рѫката му, и като го пъхна въ джоба си, рече на разваленъ руски езикъ:

— Дорогой съръ, ето вопросъ жизни и смерти, я понимаю. Вотъ уже четири вечеровъ я наблюдаю за вами, и вы не бросили на заходящее солнце ни единаго взгляда! А вѣдь, вы поетъ. Кажется, вы потеряли свое сердце, неправда-ли?

— Но кой сте вие? Какво искате? — попита Валерианъ Пламеновъ и се вгледа вторачено въ непознатия чудакъ.

— Азъ съмъ Томи Блякъ. Детективъ отъ прочутата кѫща „Будното око“ въ Ню-Йоркъ, — усмихна се гостътъ и зѫбитѣ му се изгубиха въ димъ. — Свършилъ съмъ метафизичния факултетъ въ Канзасъ Сити и се гордѣя съ титлата „докторъ по алхимия, астрология, телепатия, хиромантия, некромантия, графология, френология и всички останали разклонения на черната и бѣла магии“. Владѣя отлично четиринадесеть езика и тридесеть и шесть диалекта на южноафриканскитѣ племена. Пиша криминални романи на есперанто и чета стенография и всѣкакви други древноегипетски иероглифи като азбуката на матерния си езикъ. Досега съмъ уловилъ съ собственитѣ си рѫце осемстотинъ и тринадесеть престѫпника, седемдесеть и двама отъ които сѫ електрокутирани въ Сингъ-Сингъ!

На Валерианъ Пламеновъ се струваше, че бълнува. Той разтърка очитѣ си, и като се убеди, че насреща му не стои призракъ, а живъ човѣкъ, рече съ отпадналъ гласъ:

— Съ какво мога да ви бѫда полезенъ?

— Не вие, а азъ мога да бѫда полезенъ на васъ, — отвърна живо непознатиятъ. — Отъ единъ месецъ насамъ обикалямъ Европа въ връзка съ издирване убиеца на Линдберговото дете. Смѣя да се похваля, че получихъ вече медалъ отъ председателя на Съединенитѣ щати, загдето установихъ по единъ безспоренъ начинъ, че американската полиция не е замѣсена въ тая афера. Следователно, следитѣ на престѫпницитѣ трѣбва да се търсятъ другаде. Това възложихъ на моитѣ помощници, а азъ прескочихъ въ България, за да се занимая съ вашия случай. Вие ме разбирате, нали? Да открия крадеца на вашето сърдце!

— Но отде знаете това? — извика изуменъ Валерианъ Пламеновъ.

— „Будното око“ знае всичко! „Будното око“ може всичко! „Будното око“ има агенти навсѣкѫде! — провъзгласи тържествено Томи Блякъ.

— Значи, вие смѣтате, че моето сърдце ще може да се намѣри, — попита поетътъ, внезапно озаренъ отъ блѣсъка на една нова надежда.

— O, yes. Въ това не може да има никакво съмнение. Престѫпницитѣ идватъ сами при менъ. Ненапразно въ Америка ме наричатъ „Магнитния Томи“. И тъй, да не губимъ повече време въ излишни разговори, а да пристѫпимъ веднага къмъ работа. Съмнявате ли се вие въ нѣкого?

— Предполагамъ, че крадецътъ принадлежи къмъ нѣкой отъ нашитѣ литературни крѫгове, — отвърна замисленъ Валерианъ Пламеновъ.

— А кое ви дава основание да мислите така? — попита Томи Блякъ и изведнъжъ добави: — Кое е това момиче въ рамчицата върху вашата маса?

— Това момиче ли? Моята първа и единствена любовь, — въздъхна поетътъ.

Томи Блякъ нахлупи каскета си до очитѣ, вирна кѫсата си лула нагоре и се озадачи за мигъ.

— Не знаете ли, кѫде се намира сега уважаемата госпожица? — попита детективътъ.

— Тя е вече госпожа, — поясни момъкътъ. — Не съмъ я виждалъ отдавна. Научихъ, че се омѫжила.

— Тъй. Кажете ми сега, не сте ли я сънувалъ наскоро?

— Да съмъ я сънувалъ? — прошъпна на себе си Валерианъ Пламеновъ. — Да, сънувахъ я неотдавна.

— И какъ именно?

— Не мога да си спомня. Сънувахъ я твърде смѫтно. Струва ми се — въ нѣкаква градина.

— Отлично! All right! Sehr gut! Bien! Bene! — бъбрѣше радостно Томи Блякъ. — Имате ли обичай да спите при отворенъ прозорецъ?

— Само веднажъ. Презъ нощьта на събитието.

— Да сте виждалъ нѣкаква черна котка насамъ?

— Въ нашия дворъ идватъ всѣкакви котки.

— Не всѣкакви, а черна котка, чувате ли, какво ви питамъ? — разсърди се детективътъ.

— Да, виждалъ съмъ и черна котка.

— Имате ли протестирани полици?

— Въ миналото съмъ ималъ. Сега нѣмамъ.

— Четете ли Нитче?

— Понѣкога.

— Вегетарианецъ ли сте?

— Наполовина.

— Въ литературнитѣ крѫгове съ какво име се ползувате?

— Рецидивистъ. Осѫжданъ шесть пѫти за публична обида на професори по литература.

Томи Блякъ извади лулата изъ устата си и затънаника:

— Тиби-вай-ай-хи-о-ха!

— Вижте какво, — рече веднага следъ това той, като се озърна наоколо и се наведе къмъ поета. — Нишката на престѫплението е въ рѫцетѣ ми. Отъ васъ се иска само едно: да пазите пълна тайна и да слушате съветитѣ ми. Ако случаятъ наложи да ме последвате въ издирванията, или пъкъ да се срещнете лично съ похитителя на вашето сърдце, азъ ще ви предупредя. Въ всѣки случай, вие трѣбва да бѫдете всѣки мигъ на мое разположение. А сега да минемъ на другата страна на въпроса. Всички разноски поемамъ азъ, тъй като разбулването на тая необикновена кражба ще ме направи краль на детективитѣ въ цѣла Америка. У насъ смѣтатъ, че Балканитѣ сѫ най-размирния кѫтъ на земното кълбо и че въ България не може да се разкрие нито едно престѫпление. А азъ ще докажа тъкмо противното. И ще си направя по тоя начинъ една гениална реклама. Въ случая, вие нищо нѣма да изгубите. Напротивъ, ще спечелите хилядо долара. Разбирате ли? Вашиятъ случай е единъ пробенъ камъкъ за моята дейность въ широкъ свѣтовенъ мащабъ. Вземете сега тия сто долара като авансъ срещу нашата сдѣлка.

И Магнитниятъ човѣкъ остави предъ момъка една стодоларова банкнота, после протѣгна рѫка и се сбогува.

— А, щѣхъ да забравя, — извика той, като се приближи до поета и заби хипнотиченъ погледъ въ лицето му. — Необходимо е да се освободите още сега отъ мисъльта за самоубийство и да станете по-жизнерадостенъ. Гледайте ме право въ очитѣ. Тъй… Exorsisco te, creatura melancolica per deum vivum, per deum trevurn, per deum + Sanctum! — избъбри Томи Блякъ, като направи три пѫти кръстния знакъ надъ главата на поета и после го щипна за ухото.

— Какъ се чувствувате сега, а? — попита детективътъ съ особено задоволство.

Нѣколко минути нашиятъ герой стоя зашеметенъ въ нѣкаква сомнамбулна просъница, сетне очитѣ му свѣтнаха и той се разкиска съ всичка сила — въ припадъка на неудържимъ истериченъ смѣхъ.

Магичното заклинание бѣ оказало своето цѣлебно действие върху мрачното настроение на Валерианъ Пламеновъ.

— Au revoir! До свидание! Auf Wiedersehen! — извика американецътъ и изчезна тъй, както се бѣше и появилъ.

* * *

Томи Блякъ не спѣше.

Томи Блякъ не ядѣше.

Томи Блякъ кръстосваше като фантомъ софийскитѣ улици.

* * *

Следъ една седмица Валерианъ Пламеновъ намѣри на писмената си маса една чекова книжка и първокласенъ билетъ до Парижъ, заедно съ кѫса бележка:

„Пригответе се за пѫть и чакайте допълнително съобщение.

Блякъ“.

На десетия день пристигна следната радиограма:

„По диритѣ на крадеца съмъ. Точка. Заминете веднага за Парижъ. Точка. Ангажиранъ апартаментъ въ Hôtel des Americains. Точка. Чакайте Ротондата 20 юний вечерьта.

Блякъ“.