Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (6) (Романъ-гротеска въ седемь невѣроятни приключения)

Приключение шесто

въ което се пиять наздравици при единъ годежъ, и читательтъ навлиза по необходимость въ нѣкои банални подробности на всѣкидневието. Пакъ за псевдонимитѣ, за двойнитѣ имена на вагабонтитѣ. Диалогъ между грамофона и издателя, фаталното въздействие на старитѣ стихове и сватбенитѣ покани.

— Н-е-е, не можешъ се отърва!… Не те пускамъ! — викаше едрия фабрикантъ на цигли, прихваналъ здраво подъ рѫка нашия герой. — Работа имаме да вършимъ ний съ тебе, братле! Тю, да му се не види, София наопъки обърнахъ, а пъкъ той, приятеля, въ туй време по западъ шеталъ. Какъ тъй бе, Фирка, какъ стана тая работа?

Тѣ вървѣха срѣдъ вечерната навалица на булеварда.

— Зеръ, Дамяне, късметъ. Само вие ли ще се разхождате… усмихва се самодоволно Валерианъ Пламеновъ.

— А бе, късметъ, късметъ, ама и късмета не е слѣпъ… Нѣкой меценатъ, или меценатка, а?

— Професионална тайна…

— Добре, добре — не ти искамъ тайнитѣ… Ами я слушай да ти разправя за какво съмъ те дирилъ, като побърканъ, толкова време! Помнишь нашия разговоръ, вечерьта, кога пръвъ пѫть се видѣхме? Работата е опечена! — заяви тържествено фабриканта и лапна една дебела цигара съ златенъ край.

— Какво сме приказвали? Каква работа?

— Всичко! И търговията и булката! — отсѣче едриятъ като махна решително съ рѫка. — Свършено! Следъ 6 месеца, ако не се разхождашъ съ собственъ „Кадийакъ“ или „Рольсъ-Ройсъ“ — не като моя остарѣлъ „Фиатъ“ — да не ми думатъ Дамянъ Коцевъ!

Пламеновъ скептично-усмихнатъ го гледаше.

— Не ме гледай тъй, ами слушай. Идвамъ преди петнадесеть дни тукъ, и една вечерь се отбивамъ на кафе у моя сватъ Панайотъ х. Ставревъ, може да си го чувалъ, фирма за експортъ на агнешки кожи. Дъщеря му е моя кръщелничка. Приказваме туй-онуй, по едно време зарвамъ на нейната масичка една книжка. Гледамъ отгоре — „Валерианъ Пламеновъ“. Бре, думамъ си, вижъ го ти дявола, нашия Фирка, по моминскитѣ масички!… Докато кажа нѣщо, току кръщелничката се обади: „Челъ ли си, кръстникъ, стихотворенията на Валерианъ Пламеновъ? — Чудно хубави!… Пъкъ и самъ той какъвъ е интересенъ!…“ И очичкитѣ й блѣстятъ, блѣстятъ… „Какъ, думамъ, да не съмъ ги челъ, всички съмъ ги изчелъ. Та ние сме най-близки приятели…“ И изведнажъ, като свѣткавица блѣсва въ мозъка ми: Ами че тя — работата ясна, като бѣлъ день! Това мѣсто е предопредѣлено за Фирката, и всичко трѣбва да се претупа най-скоро. Нѣма време за бавежъ.

— Ама ти сериозно ли приказвашъ? — засмѣ се Пламеновъ.

— На другия день — продължи фабриканта, безъ да му отговаря — отивамъ при стария. Поприказвахме и се разбрахме. „Само, казва, да го видя, че тогава. Пъкъ и Фанка да си помисли — не е шега тая работа…“ Трепери стария надъ девойчето. Овдовѣлъ е отдавна, едно дете му е, слуша я като робъ. Богатство, триетажна кѫща, а пъкъ момичето — пъпка — 20 годишно, свършило е католическия пансионъ, и гори да се запознае съ тебе…

— Ама какъ така изведнажъ, бе джанъмъ? Тъй ли ставатъ тия работи?

— Ами какъ ставатъ тия работи? Да не е съ мъдруване, съ въздишки и съ стихотворения? — Изведнажъ се озѫби едрия тракиецъ. — Чувай, драги, или ще ме слушашъ, или дигамъ рѫце отъ тебе. Азъ десеть дена се изтрепахъ да тичамъ, бѫдещето ти уреждамъ — пъкъ ти сега ще ми филосовствувашъ. Изпърво, нали приказвахме, мислѣхъ да те взема при себе си въ Хасково. После, като ми хрумна това, думамъ си: по-добре, той не е за провинцията… Тукъ му е мѣстото. Ще поеме работата на дѣда си, ще я разшири. А да ти кажа, и азъ отдавна имамъ една идея, само че нѣмамъ вѣренъ човѣкъ. Пъкъ и повече капиталъ не трѣбва. Та, станешъ ли ти веднажъ х. Ставревъ зеть, ще му дръпнемъ съ тебе едно О. О. дружество за експортъ на кожи, сухи черва и перушина, че свѣтъ да ти се замае. Азъ вече проучихъ въпроса. Две чужди фирми се интересуватъ. Милиони ще потекатъ, братле! Може и акционерно дружество да направимъ… Пипни половината акции въ рѫце, живей си съ булчето бейски, и само стрижи купонитѣ! Кефъ ти въ Парижъ, кефъ ти въ Мадагаскаръ се разхождай…

— Ехъ, че го рече и ти, въ Мадагаскаръ… — кисело отвърна Пламеновъ като чу това име.

— Е, думата е тъй де… Сега — разбрахме ли се? Утре привечерь ще те водя у тѣхъ, да се запознаете. Разбира се, ще кажешъ на Фанка, че отдавна си я харесвалъ, тъй му е реда. Пъкъ ще направимъ една свадба — димъ ще се вдига. Азъ съмъ ти кумъ, ще телеграфирамъ на жената да дойде. Следъ свадбата, въ Чамъ-Кория. Азъ тегля разноскитѣ. И тъй, разбрано, нали? Утре ще те взема отъ кѫщи, и право тамъ. Ха, сега довиждане, че ме чака въ „Охридъ“ единъ предприемачъ…

Валерианъ Пламеновъ продължава пѫтя си срѣдъ тълпата. Една смѫтна полуусмивка играе по лицето му. Въ главата му се носятъ покѫсани, неясни, приятни мисли.

* * *

— Та какъ, кайшъ, ви бѣше името, Каменовъ ли?

— Валерианъ Пламеновъ. То не е име, тате. То е псевдонимъ.

— Какъ тъй, бе джанъмъ? Хемъ име — хемъ, не е? Кое ти е истинското име, кръщелното?

— Зафиръ Сѫбевъ…

— Ха тъй кажи бе чоджумъ! Що е туй Каменъ-Пламенъ и незнамъ още какво! Защо ти е друго име? Че тѣ само вагабонтитѣ носятъ по две имена!…

— Ама тъй е прието въ литературния свѣтъ, тате!

— Бе, холанъ и ти, Фанче, такова хубаво име Зафиръ да има, че да си търси друго! Я ги оставете тия приказки — детински работи сѫ тѣ! Не ми трѣбватъ никакви Валериани и Пламени — търговия съ такова име не се върти. Тъй ли е, Дамяне, а?

— Нищо, нищо, бай Панайоте, ще се нареди, всичко ще се нареди… Веднажъ да тропнемъ на сватбата — другото е лесно…

* * *

Годежътъ стана следъ два дни, както се казва, въ тесенъ семеенъ крѫгъ. Присѫтствуваха една стара леля съ брадавица на горната устна, една презрѣла мома, втора братовчедка, която знаеше да гледа на кафе, кавалерийския подполковникъ съ замѣстникъ прокурора и кръстника. Свадбата бѣ опредѣлена следъ две седмици.

* * *

— Едно-о, две, три — четири, едно-о, две, три — четири… Ахъ, дяволъ да го вземе, пакъ не върви… Едно-о-о…

Съблеченъ по риза и зачервенъ, Валерианъ Пламеновъ прегърналъ единъ столъ, изпъва кракъ напредъ, пристѫпя и брои гласно при всѣка крачка.

Единъ грамофонъ върху етажерката съска и гъгне Аржентинско танго.

Валерианъ Пламеновъ се учи да танцува. Той вече взе нѣколко урока съ учителя, а сега продължава самъ.

„Фокстротъ, какво е фокстрота — разговаря той мислено съ себе си. — Все едно, че марширувашъ: разъ-два-разъ-два… Тангото е друго нѣщо, вие се, като дактилна рима…“

Той навива отново грамофона. „Хайде…“

„Едно-о-о, две, три — четири…“

На вратата се чука. Увлечения танциоръ не чува. Втори пѫть се чука, и единъ човѣкъ влиза безъ да дочака отговоръ. Директорътъ на книгоиздателството „Мравунякъ“. Една минута той остава неподвиженъ, избѣлѣлитѣ му вежди се извиватъ като две тънки запетаи, устата остава отворена. После изведнажъ ядовита гримаса сбръчква въ ситна мрежа широкото му бръснато лице.

— Карайте, карайте, любезний, не се смущавайте…

Пламеновъ се обръща, сепва се, оставя стола, и спира грамофона.

— Вижъ, това занимание е добро — продължава човѣка, като гледа домакина право въ очитѣ. И тутакси кипва неудържимо: — Какво е това безобразие, моля ви се? Кѫде е рѫкописа ви? Де е обещаната поема? Или ги пратихте и тѣхъ при аванса? Не ви е срамъ — поети, културтрегери, елитъ — а ме карате три месеца, като лудъ да тичамъ и да не мога и сѣнката да ви хвана?… Реклами пуснати, съобщения въ пресата, още петь хиляди лева потрошихъ, а господина си прави разходки въ странство съ чуждитѣ пари, и се върти тука като дервишъ…

Пламеновъ оправя раздърпаната си връзка и го пресича:

— За какво, собствено, сте се развикалъ вие? Какви пари — какво странство? — И неочаквано се закисква. — Ха-ха-ха, съ вашитѣ пари? ха-ха-ха… Та вашия нещастенъ авансъ не може да плати дори единъ пѫтенъ билетъ до Парижъ, господинъ директоре!…

— А какъвъ бѣсъ диришъ въ Парижъ, господине мой, като нѣмашъ пари и за билетъ? И защо ви е на васъ поетитѣ странство, нали имате фантазия? Всѣки да си знае мѣстото…

Навѫсенъ, Валерианъ Пламеновъ свива устни, изважда отъ портфейла си нѣколко банкноти и ги хвърля на масата.

— Слушайте, ето ви аванса — и по-скоро ме оставете. Какво още ви трѣбва?

— Какъ какво? — вече по-меко, дига отново вѣжди директора на книгоиздателството. — Ами рѫкописа? Кога ще ми го предадете?… Да не пропуснемъ и тоя сезонъ…

— Никакъвъ рѫкописъ и никакъвъ сезонъ… Азъ съмъ решилъ известно време да не печатамъ. Разбрахте ли ме? Рѫкописъ нѣма да получите.

— Ама какъ е възможно това, моля ви се, — повишава гласъ човѣка — реклами, съобщения, печатница ангажирана…

— Чуйте, господине издателю, вземете си паритѣ и ме оставете. И не викайте тъй, азъ не съмъ ви слуга… Помнете, че пакъ вие ще имате нужда отъ мене, не азъ отъ васъ…

— Чуйте пъкъ вие сега, господине писателю! Азъ днесъ съмъ търговецъ на книги — утре на басма… Кой знае кой отъ кого ще има повече нужда…

— Тъкмо, тъкмо… усмихва се злобно Валерианъ Пламеновъ — понеже сте търговецъ, не се знае дали именно вие не ще се нуждаете отъ мене…

Неочаквано нѣкаква бърза мисъль минава презъ главата на книгоиздателя. Той мигомъ утихва, лицето му се измѣня неузнаваемо и той подава рѫка на младия човѣкъ:

— Чакай бе, младо, слиса ме съ виковетѣ си, че забравихъ да те поздравя. Тю, ама че си огънъ и ти! Хайде честито да е — щѣлъ си да ставашъ х. Ставревъ зетъ! Истина, нали? Хаирлия да е! Не се горещи толкова, де! То, между приятели тъй бива — и ще се поспречкатъ и ще се посмѣятъ — човѣщина. Хай, много здраве на годеничката и на стария!…

Директорътъ на книгоиздателството „Мравунякъ“ се покланя усмихнатъ, внимателно затваря вратата и изчезва.

* * *

Слънцето залѣзва презъ разлистенитѣ клони и разлива жълти петна по широката писмена маса, съ разхвърлени книги, стари рѫкописи, отдавнашни коректури. Върху пожълтѣлъ листъ изблѣднява заглавието на една ненаписана поема — още малко и то вече не ще се чете. Пада прахъ по етажеркитѣ, а въ голѣмата мастилница и втората чашка е вече празна. Нѣма нарѣзани чисти хартии. Нѣма нѣжната позлатена рамка. Тя лежи обърната наопъки въ едно пълно чекмедже. Вечерь, малкия зеленъ абажуръ на писмената маса не огрѣва съ своята бодра свѣтлина едно съсрѣдоточено лице, чийто погледъ лови въ тишината на нощьта синитѣ видения на фантазията, и чийто слухъ дебне кристалния звънъ на вдъхновени рими.

Господарьтъ на тоя малъкъ свѣтъ, магьосникътъ, който въ единъ мигъ превръщаше тихата стая въ лѫчезарни райски предѣли, или въ огнени преизподни на отчаянието, е вече гостъ тука, далеченъ и студенъ чужденецъ. Той не остава тукъ за дълго. Той окончателно се е преобразилъ. Той е напълнѣлъ, думитѣ му звучатъ тежко, въ очитѣ му лѫщи пренебрежителна насмѣшка.

Той забрави предишнитѣ си навици, не среща старитѣ си познати. Той пие всѣки день аперитива си и обѣдва въ нови компании отъ солидни хора. Вечерь носи букети, обвити въ тънка книга, къмъ триетажния домъ, дето се излюпва неговото розовичко, крѫгличко и мъркащо щастие на съпругъ и на съдружникъ отъ кѫщата за експортъ на агнешки кожи.

Нѣщата мълчеливо се гушатъ и чезнатъ подъ падащия здрачъ на прахътъ и вечерьта. И цѣлата стая линѣе и гасне въ една нѣма печаль на пълно запустение.

* * *

Свадбата е следъ три дни. Отъ зори въ голѣмия триетаженъ домъ се носи весела глъчка, шумъ отъ приготовления, суетня и припрѣно чистене. Стариятъ търговецъ се разхожда изъ стая въ стая съ радостно-угрижено лице.

По обѣдъ пристига отъ Хасково кумата. Тя е величественна дама въ дълга рокля отъ фрезовъ крепъ-де-шинъ съ опашка, съ бюстъ, който се клати, като разлѣто тѣсто, и сламена шапчица, закачена на лѣвото й ухо. На пълната й рѫка гори съ лимонаденъ блѣсъкъ едъръ рубиновъ пръстенъ. Заедно съ нея пристига и дъщеря й — шесть годишната шаферка, цѣла въ фунди и веднага заскачва на единъ кракъ изъ коридора.

Малката годеница цъфти въ една неизгасваща усмивка и чернитѣ й очи сѫ добили особенно дълбокъ, влаженъ блѣсъкъ. Навремени, тя спира за минута, съ полуспуснати клепачи и се облѣга до прозореца. Какво вижда тя въ далечината? Тя вижда розово-златисти дни, месеци и години, които нѣматъ край. Тя вѣрва, че държи въ рѫцетѣ си своето невѣроятно, несънувано дори, но сега вече сигурно щастие, което никой не може да й отнеме.

* * *

Надвечерь, когато Валерианъ Пламеновъ идва, намира годеницата си все така възторжено усмихната. Тя сѣда до масичката въ своята моминска стая, и изрѣзва монограми на неговитѣ копринени кърпи. Той гледа стройната, пълничка снага цѣла ухаеща на Floramye, стегната въ свѣтло-бежова рокля, нѣжнитѣ косъмчета, които слизатъ отъ тилътъ и се губятъ въ гънката между плещитѣ и изведнажъ приближава, сѣда до нея и я цѣлува въ топлитѣ полуразтворени устни. Тя оставя иглата и замира въ мълчаливо блаженство. После сама се пригалва до лицето му и шепне:

— Валя… Валя…

Ала Валерианъ Пламеновъ не чува. Рѫцетѣ му чувствуватъ топлотата на облото колѣно и пъргавата моминска гръдъ, ушитѣ му бучатъ, чъртитѣ му се изострятъ. Девойката игриво продължава:

— Знаешъ, Валя, тази сутринь като нареждахъ масата си, загубихъ цѣлъ часъ заради тебе… Разтворихъ книгата ти, и макаръ че всичко зная, четохъ, четохъ… съвсемъ се забравихъ…

Той отваря очи, като въ просъница:

— Какво?… какво чете?…

— Твоитѣ стихотворения, Валя! Боже, какви красиви стихотворения!… Особенно едно — най ми харесва:

Ти ли на сънь се засмѣ?…

— Помнишъ ли го?…

Валерианъ Пламеновъ, съвсемъ разбуденъ, се заглежда втренчено и се мѫчи да си спомни. Гласътъ на девойката става по-тихъ и нѣжно-печаленъ:

— Ти си писалъ това за друга… Ти не си ме знаелъ тогава…

Замълчава, и отново съ гальовно веселъ тонъ, като че е отхвърлила нѣщо неприятно, добавя:

— Но сега, нали, нали ще напишешъ и за мене — по-хубаво отъ това, по-хубаво отъ всичко… Обещай ми, Валя!…

И тя обхваща кръста му, и прислонява глава на гърдитѣ му.

Тръпка разтърсва снагата на младия човѣкъ, но той се овладѣва и леко отдалечава момичето отъ себе си.

Въ тоя мигъ на вратата се чука. Шивачката вика годеницата за проба въ другата стая.

Валерианъ Пламеновъ пристѫпя като унесенъ и сѣда до масата. Разбутва натрупанитѣ кутийки съ конци, панделки и игли, трѣскаво търси между книгитѣ въ ѫгъла и най-после измъква една тънка книжка, облечена въ тъмно-синь атлазъ. Неговата първа и последна книга стихове!…

Той отваря книгата, погледътъ му се плъзва по златнитѣ букви на корицата:

„Наградена отъ м-вото на Народното Просвѣщение. Второ издание“.

Една изострена тревога го обзема, като че чува далеченъ грохотъ отъ градушка и тътенъ на буря, която иде. Подобно подплашени птици, преминаватъ въ съзнанието му бързи образи, покѫсани мисли, въртятъ се безпомощно въ луда вихрушка и замиратъ, като го оставятъ изнемощѣлъ и прегазенъ. Той вдига очи надъ книгата и мисли: Нима това наистина сѫ негови стихове?… Колко отдавна трѣбва да е било — та съ такава мѫка сега си спомня? Колко отдавна не е държалъ книга отъ рѫцетѣ си!…

Той разгръща отново страницитѣ и почва да чете. И още отъ първата строфа нѣщо познато и въ сѫщото време неуловимо чуждо го лъхва въ звънливитѣ редове. Единъ далеченъ, увѣхналъ парфюмъ го потопява мигомъ въ странна, мѫчителна наслада. Той чете още. Лекиятъ пѣящъ кадансъ го отнася въ лѫчиста страна, дето звънтятъ нѣжни фанфари, играятъ радостни багри, дето едно пламенно сърдце, разточително и огромно, грѣе, като чиста звѣзда. После въздушнитѣ люлки го люшватъ въ тихъ, замиращъ ритъмъ, който се стапя въ кристалната бистрина на едно вечерно небе.

— Златния дъждъ отшумѣ,

Свѣтлата пѣсень угасна…

Облакътенъ на масата и стисналъ глава съ дветѣ си рѫце, Валерианъ Пламеновъ гледа въ пространството съ безумно-разширени, невиждащи очи. Сетне една завеса се раздира предъ погледа му. Той вижда самия себе си като безплътенъ двойникъ, нѣколко години назадъ, въ блѣсъка на единъ лѫчезаренъ възходъ. Хиляди възторжени лица го приветствуватъ, хиляди усмихнати и купнѣющи устни шъпнатъ името му, но неговитѣ очи се плъзгатъ надъ множеството и търсятъ други, единственитѣ въ свѣта очи. По витринитѣ блѣстятъ неговитѣ книги, въ списанията и вестницитѣ наднича неговото бледо лице, съ вдъхновеното име отдолу: Валерианъ Пламеновъ. Кѫде потънаха тия вчерашни ослепителни дни на подьемъ, на радость отъ самото сътворяване, на упоителни победи? Какви нечисти сили угасиха огъньтъ, който го изгаряше извѫтре и отъ пепельта го създаваше отново, по-живъ и по-могѫщъ, като нѣкакво непрекѫснато чудо? Той потърква чело, напряга паметьта си и внезапно странната лента на неговитѣ жестоки приключения се развива въ изостреното му съзнание. Той си спомня дългитѣ нощи на мѫчителни усилия — безнадеждно безплодни, вижда револвера въ рѫката си, безстрастното лице на Магнитния човѣкъ и лудия бѣгъ изъ чуждитѣ земи подиръ призрака на таинствения крадецъ… Коя сатанинска воля бѣ устроила тая зловеща шега, въ която той е само безпомощна жертва?

— Златния дъждъ отшумѣ… безвучно повтарятъ засъхналитѣ устни.

И ето, въ сѫщия мигъ, случаятъ, тоя невидимъ злодеецъ, който ни дебне задъ всѣки ѫгълъ, съ ножъ въ едната рѫка и цѣлото свѣтовно щастие въ другата, отново подава своето лукаво лице, за да ускори развръзката.

Валерианъ Пламеновъ отпуска глава въ дланитѣ си, лактитѣ му блъсватъ купъ книги отъ края на масичката, и тѣ шумно се събарятъ. Той остава така нѣколко минути, после уморено вдига книгитѣ и погледътъ му спира върху нѣкаква „Хумористична антология“. Отваря механически и чете безъ да разбира. Ала постепенно думитѣ добивать смисъль и тежкитѣ редове затракватъ въ ушитѣ му:

Та кой не е мечталъ у насъ, ей-богу,

А после самъ не се е смѣтналъ лудъ,

 

Не е напускалъ пѫтища приволни

И свърналъ изъ отъпкания друмъ?

Та кой не е повдигалъ празенъ шумъ?

Спомни си своитѣ другари школни…

Гореща вълна го залива цѣлъ, но той не може да се откѫсне отъ тия безжалостни строфи, които го удрятъ като плѣсници, и въ сѫщото време го изпълватъ съ нѣкаква отчаяна наслада на самоунижение.

Сѫдии, капитани, аташета —

Търговци на пашкули… и на честь…

Стига! Стига! Скача обезумѣлъ младия човѣкъ и ново стенание се откъртва изъ гърдитѣ му. Въ това време вратата се отваря, безшумно влиза слугинята и слага нѣщо на масата.

— Отъ печатницата донесоха поканитѣ за сватбата… И пакъ така безшумно изчезва.

Валерианъ Пламеновъ стои като истуканъ срѣдъ стаята. Вечерната дразгавина расте въ ѫглитѣ. Презъ прозореца кротко се усмихва синьо зеленикаво небе. Въ притихналата кѫща се чува заглушено тракане на хаванъ, и равния шумъ на шевна машина.

Той се приближава до масата, взема единъ отъ бѣлитѣ картони и чете:

ПАНАЙОТЪ х. СТАВРЕВЪ

има честь да Ви покани да благоволите и да присѫтствувате на вѣнчалния обрядъ на дъщеря му

ФАНКА

съ господинъ ЗАФИРЪ СѪБЕВЪ

търговецъ

Поздравления се приематъ въ черквата.

Безвучна мълния излакатушва и трѣсва момъка. Лицето му се изкривява въ страшна гримаса, всичко се завърта, струва му се, че ей-сега ще се струполи мъртавъ. Той бѣше забравилъ това! Той бѣше забравилъ, че дори името му вече не му принадлежи! Валерианъ Пламеновъ не сѫществува вече, Валерианъ Пламеновъ, който се създаде самъ, като собственъ творецъ, името, което звучеше, като тържественъ тромпетъ — отново се преобразява въ Зафиръ Сѫбевъ! И преобразениятъ Валерианъ Пламеновъ ще животува день по день въ тоя триетаженъ домъ, между тия предмети, напоени съ плътния мирисъ на едно сънно благополучие, срѣдъ тоя „Шильонски затворъ“ провѣсенъ надъ вишневото канапе, покрито съ калъфъ, и тежкия орѣховъ бюфетъ, съ сребърни сервизи и металически чаши за ликьоръ, до това хубавичко и добро сѫщество, което ще чака отъ него стихове, каквито той бѣ писалъ нѣкога — за другата!… О, другата! Момичето отъ златната рамка — де, де е тя сега? Може-би тя единствена би го изтръгнала изъ тоя чудовищенъ кошмаръ, който го души като огроменъ вампиръ! Тя единствена би го възвърнала къмъ неговото предишно сѫществувание, което сияе сега въ мрачината, като единъ изгубенъ рай. Но — нея я нѣма. Той не й трѣбва. И въ огромния свѣтъ той е самъ, съвършено самъ, лишенъ отъ едничкото богатство, съ което единъ милосърденъ Богъ нѣкога го бѣ надарилъ: неговото живо, трепетно, човѣшко сърдце!

Студенъ потъ покри слѣпитѣ му очи. Той не може, не, не може повече. Въ тоя мигъ, като ехидно видение предъ очитѣ му се превъртва вечерното кафене съ разговоритѣ по маситѣ, съ интригитѣ, съ усмивкитѣ — и той разбира, че всичко е вече непоправимо.

Валерианъ Пламеновъ умрѣ отдавна, нима Зафиръ Сѫбевъ трѣбва да остане да живѣе?

Той грабва шапката си, излиза тичешкомъ отъ кѫщата, и потъва въ вечерния мракъ.